Лас Смол
Лудетината (7)

Седма глава

На другата сутрин, почти по тъмно, телефонът на Керол иззвъня. Беше Тим.

— Ще тичаме ли?

— А, само това не! — измърмори Керол със сънен глас и хлопна слушалката.

Отговорът й го обърка. Щом това е „не“, тогава какво е „да“? Въображението му отново се развихри в позната посока…

Тим тичаше по улиците на квартала като насън. Денят не бе от най-приятните, но капризите на времето изобщо не го занимаваха. Плувнал в пот, той се върна пред къщата с олющената мазилка, в която Солти му бе наел квартира, за да държи Керол под око. Макар и доста стара, постройката изглеждаше внушителна с великолепната си архитектура. Тим огледа съседните сгради. Бяха строени разточително. След няколко години щяха да разрушат къщите в целия квартал и на тяхно място да построят отвратителни блокове — тесни и високи като кибритени кутийки, в които стотици обитатели щяха да се сбутат като в мравуняк.

Влезе във входа. Вратата на Керол бе открехната. Той приближи на пръсти и надникна вътре. Тя седеше до масата за рисуване, ала погледна към вратата, макар че Тим се бе придвижил съвсем безшумно. Керол не каза нищо — просто го гледаше.

Дрехите му бяха влажни от потта. Знаеше, че не бива да проиграва отново своя шанс, но като че ли се колебаеше.

Без да помръдва от място, Керол овлажни с език долната си устна. Гледаше го съсредоточено, с ужасно сериозен вид.

Тим пристъпи бавно към нея. Протегна ръце, изправи я, притисна я до изпотеното си тяло и я целуна. Така както се целува една жена!

Керол ахна изумена и чак тогава леко се размърда. Той бе готов да я пусне, ала тя постави ръце на влажните му рамене и поднесе устните си за нова целувка.

Вселената се залюля и завъртя. Във вихрушка от ослепителна светлина небесните тела си разменяха местата. Слава богу, че на планетата Земя имаше едно кътче, което от Космоса приличаше на палмово дърво и което все още си бе на мястото. Двете човешки същества, станали причина за космическия хаос, продължаваха да се целуват…

Най-сетне, с огромно нежелание, Тим се откъсна от устните й и я погледна с трепетно вълнение.

— Беше много приятно — измънка тя.

Приятно ли? Приятно?! Само това?! Тим я целуна с удвоена страст. Трескавите му ръце се плъзнаха по стройното й тяло, но тя стоеше безчувствена. Втрещен, той се отдръпна и се взря в очите й. Тя се бе отпуснала в обятията му, сякаш наблюдаваше ставащото отстрани. Изведнъж му хрумна налудничавата мисъл, че може би е припаднала…

— Керол? — рече предпазливо Тим.

— Ммм…

— Добре ли си?

— Ти си… много… добър…

Добър ли?! Тим беше възмутен.

— Страхотен съм!

— Да… — съгласи се тя като насън. — Личи си, че имаш опит… Стига една жена да издържи достатъчно дълго неподвижна.

— Как можеш! Ти си първата…

Керол се изкиска. Стори й се, че гърленият й смях прозвуча като подканващото мяукане на Фоби. Глупости! Абсурд! Невъзможно… С усилие на волята го отблъсна леко. Това беше равносилно на истински подвиг. Той изстена и неохотно я пусна.

Керол отстъпи едва-едва, като не откъсваше очи от неговите. След малко отмести поглед към прозореца и промълви:

— Какъв прекрасен ден!

Тим премигна шашардисан. Навън ръмеше дъжд.

— Знаеш ли, че имам много работа? — добави тя.

Керол се опитваше да го отпрати деликатно. Това му беше пределно ясно. Само че тя не се разсърди, нито му зашлеви плесница, когато я целуна. Притисната до изпотеното тяло, тя отвръщаше на целувките му. Не каза: „Не бива“, нито пък: „Не може“…

Тим си каза, че трябва да вземе душ и тогава може да се надява на още една целувка. Не на една — на две… На пет… На много! Самата мисъл, че би могъл да я целуне отново, го влудяваше.

— Ей сега се връщам! — измънка Тим с треперещ глас. Керол го наблюдаваше с унесен поглед. Едва забележима загадъчна усмивка заигра на устните й…

Той не разбра как стигна до горе и как се озова под душа. Хладните струи му подействаха като балсам. Огледа критично голото си тяло и остана доволен от стегнатата спортна фигура с красиво очертани мускули. Слава богу, че суровият живот на полицай му налагаше да поддържа физическата си форма!

Леко треперещ от вълнение, като петнадесетгодишен юноша преди първата си среща, той се спусна на долния етаж. Вратата все още бе отворена. Влезе, без да почука, и зяпна от изненада. Десетки рисунки и акварели бяха разпръснати върху рисувателната маса. С нервни движения Керол ги прехвърляше като обезумяла, охкаше и ахкаше, възбудена до крайност, но… не заради него.

— Какво има? — попита разтревожен Тим. Мускулестото му тяло се стегна. Беше готов да се нахвърли върху всеки, дръзнал да обезпокои любимата.

— О, Тим! Да знаеш какво се случи! Поканиха ме да участвам в изложбата на местните художници, организирано от Художествения институт. За мен това е невероятен успех!

— Наистина е страхотно… — без особено въодушевление изрече Тим. Веднага обаче се сети да попита: — С какво да ти помогна?

— Искат да представя три картини за изложбата. Още не съм решила кои да бъдат. Трябва да прегледам всичко, което съм рисувала напоследък. О, тази е чудесна! Какво ще кажеш?

Той кимна мълчаливо, обаче Керол дори не го погледна.

— Мисля, че ще дам един от портретите на Реди. Имат невероятен успех! Как ти се струва този акварел на Феликс? Поставени един до друг ще предизвикат, според мен, фурор. В изражението има много общо!

Той я наблюдаваше мълчаливо. Та тя бе забравила за него! Вадеше картини, нареждаше ги по шкафовете и възбудено обикаляше край тях. Тим забеляза няколко дебели кадастрона, оставени върху един от шкафовете и се качи на столчето да ги свали. Хвърли едно око на горните два и отбеляза изненадан:

— Мислех, че не си падаш по сцени на ужаса. Ей, знаеш ли, че са страхотни! Ще ти поръчам да илюстрираш първата ми… Ъъъ… — внезапно замънка той.

Керол го наблюдаваше, вцепенена от ужас. Това бяха акварелите, на които Тим бе изобразен като чудовище!

— Малко прилича… на мен… — каза той тихо.

— Не е вярно! Върни ги на мястото им!

Той изобщо не я чу. Свали останалите акварели, като ги разглеждаше внимателно, свъсил вежди.

— Тим, виж какво… Бях ги забравила… — смотолеви пребледняла Керол.

— Кога съм те вбесил чак толкова, че да ме нарисуваш като чудовище?

— Не си ти! Опитвах нещо по-различно… Като онази морска буря, когато Реди ми насини крака. Вдъхнових се от цветовете на удареното място…

— Така де! Значи си била ядосана и си решила, че мога да те вдъхновя за сцени на ужас! Направо си блестяща!

— Не ставай гаден! — наежи се тя, но смехът му я накара да омекне — Тим… — Гласът й бе сериозен, изпълнен с много топлота и нежност.

— Ти си невероятно талантлива! Понякога талантът ти дори ме плаши! — Пристъпи крачка към нея. — Искам да ти помагам да рисуваш, но как да стане, след като те желая така силно?

Керол мълчеше, приковала в него големите си зелените очи. В тях се четеше копнеж, желание и страст, а също предпазливост и някаква тревога.

— Ще се грижа за теб… — поде Тим и направи още една крачка към нея.

— Не искам само да получавам! Нека и аз да давам…

— Така ще бъде! — Той се усмихна, опитвайки се да прогони страховете й. После отиде до вратата, заключи я и рече простичко: — Искам да се любим.

— Можеше да бъдеш и по-деликатен… — изчерви се тя. Дръзкото признание я смути. Отбягваше да срещне погледа му, защото трудно можеше да скрие лумналата в очите й страст.

— Сигурно си права… Но аз съм обикновен човек и не съм свикнал с изтънчено ухажване. Не зная как да ти кажа какво изпитвам към теб. Имах чувството, че съм последна отрепка, а ми се искаше да съм герой в очите на моята принцеса!

— Ти си герой!

— Реди е героят. Справи се с мишките… — Приближи се към нея.

— А ти се справи с онези двамата, при това съвсем сам!

— Направих го, за да се изфукам!

— Страхотен беше! Не съм сигурна дали, ако се любим, няма да загубиш силата си…

— Не се притеснявай за това! Ти ме зареждаш с енергия. Не зная какво ми става, но снощи, когато се хвърли на врата ми заради победата на „Вълчетата“, имах чувството, че мога да полетя!

— Това е сластолюбие…

— Не, това е желание! Аз те желая, Керол! От мига, в който те видях… Струва ми се, че си извънземна!

— Господи, какво говориш! От няколко поколения семейството ни живее в Средния Запад. Защо изведнъж реши, че съм дошла от космоса? Може би защото съм особнячка?

— Защото си изключителна! — Прегърна я нежно, сякаш се боеше, че може да я нарани. — Целуни ме! Кажи, че ме обичаш! — прошепна той задъхан, ала не я остави да изпълни молбата му, а потърси устните й. В целувката бе въплътен страстният копнеж, изпепеляващ сърцето и плътта му.

Тим я вдигна внимателно и я занесе в спалнята. Феликс и Фоби лежаха на кревата и ги наблюдаваха с интерес.

— Изчезвайте! — заповяда Тим и за по-голяма убедителност люшна краката на Керол към двете котки, които неохотно се отместиха. Положи обожаваното създание върху леглото, с един замах прогони нахалните домашни любимци и побърза да затвори вратата на спалнята след тях.

— Мечтая за този миг, откакто те видях за първи път! — Тим се усмихваше щастливо. — Имам чувството, че оттогава са минали години. Вече почти не вярвах, че някога ще мога да ти докажа колко те обичам!

— Ти не ми обръщаше внимание! — запротестира Керол. — На събиранията обикновено седеше встрани и си записваше нещо.

— Пазех те от нахалните свалячи. Помниш ли Франк?

Озадачена, Керол сбърчи чело. Явно името не й говореше нищо.

— Виждаш ли, забравила си го! — Той започна да разкопчава ризата си с треперещи пръсти. — Разгоних всички, които се опитваха да те прелъстят. И ужасно се уплаших, че всичко е загубено, когато се появи Реди!

— Реди ли? Хм… Харесваше ми да го рисувам, нищо повече… — Наблюдаваше смутено как Тим съблече ризата си и бавно разхлаби колана на панталона. — И твоите черти са интересни за един художник. Имаш красиви очи. И този белег над дясната ти вежда… Придава ти страховито изражение — продължи да бъбри тя, като се мъчеше да прикрие смущението си.

— Очите ми са зелени като твоите. — Събу панталона и пъхна палци под ластична лента на слипа.

Керол се изчерви силно, но все пак успя да изрече:

— Твоите са тъмнозелени. Приличат на два изумруда. Кажи, виждаш ли в тъмното?

— Само теб. — Тим легна и опрян на лакът, се надвеси над нея, вперил искрящи от страст очи в пламналото й лице. Тя изглеждаше много напрегната. — Знаеш ли колко си красива? Ако не те целуна веднага, ще умра!

Той се наведе и бавно я целуна, като я побутваше лекичко, докато тя се отпусна съвсем на леглото. Едва тогава с неохота се откъсна от устните й.

— Още! — задъхано прошепна Керол.

Тим откликна незабавно. Ръката му се плъзна под блузата и погали нежно голата й гръд. Възбудата му бе неудържима, ала той не позволи да замъгли разсъдъка му. С бавни възбуждащи движения той изследваше стройното й тяло и постепенно я освобождаваше от дрехите.

— Боже мой! Дори не си представях, че си толкова красива! — възкликна Тим опиянен, когато свали и последната й дреха — дантелените бикини — и Керол остана да лежи гола.

— Какво толкова? Жена като жена… — възрази тя. Явно дори в такъв момент, не можеше да изневери на себе си.

— Нямам особено богат опит с жените… Освен списанията… — изхитрува Тим.

— Кой? Ти ли? И смяташ, че ще ти повярвам?

Той пропусна въпроса край ушите си и попита:

— А твоят опит богат ли е?

— Може и да не ми повярваш, но нямам никакъв опит… — измънка Керол и се изчерви.

— Господи, затова ли ти беше толкова неудобно? Скъпа моя, не се тревожи за нищо!

— Исках да кажа, че тялото ми изглежда доста ръбесто, когато съм така…

— Керол, ти си самото съвършенство! Богиня! — С неподправен възторг Тим се вглеждаше в голото й тяло.

Почувства, че повече не би могъл да овладее напиращата страст и взе предпазни мерки.

Керол лежеше някак вдървена. В искрящите й зелени очи се четеше любопитство и малко страх пред непознато, което очевидно трябваше да се случи. С опитни движения Тим се стараеше да възбуди желанието й и успя. Керол не оказа съпротива, когато той проникна в нея, даже неумело се опитваше да му помогне.

Макар че той призова на помощ цялата си воля и способност да се контролира, всичко свърши доста бързо. Задъхан, Тим остана да лежи върху Керол, задъхан и разтърсван от замиращите конвулсии на върховното удоволствие.

— В крайна сметка не беше толкова шокиращо! — неочаквано изтърси тя, сякаш поставяше безпристрастна медицинска диагноза.

Тим онемя за миг, после избухна в неудържим смях.

— Не виждам нищо смешно! — констатира тя по-скоро с любопитство, отколкото сърдито.

— Чудя се какво би следвало да стори един мъж, когато чуе подобно нещо, след като е вложил цялата си страст и толкова старание, за да дари с наслада жената на своите мечти?

— Е, добре де! Как ли щеше да реагираш ти, ако беше на мое място? Все пак за първи път с мен лежи гол мъж, пъшкащ и стенещ, задъхан като… бик… Гледала съм такива сцени по филмите и очевидно двойките изпитваха наслада. Човек обаче не може да е абсолютно сигурен, че ще му хареса, докато не опита сам… Това е толкова интимно, съкровено…

— Защото правиш любов! — В гласа на Тим трептеше безмерна нежност.

— Невинаги. Понякога е само секс.

— Не познавам такова нещо!

— Така ли? Винаги ли си правил любов?

— Само с теб!

— Хайде де! Не ме вземай за канарче! Веднага пролича, че не си „начинаещ“, щом успя да ме прелъстиш минути, след като получих съобщението, че съм поканена да участвам в изложбата! Такова забележително събитие не се забравя толкова лесно, освен ако си нямаш работа с печен любовчия.

— Няма никаква уловка. Всичко идваше отвътре. Да опитам ли пак да те накарам да забравиш изложбата? — попита Тим усмихнат и леко се размърда. — Харесва ли ти това?

— Изглежда интересно!

Той се отдели от нея внимателно и като търпелив учител започна да показва как тялото й може да достави наслада и на двамата. Макар и неопитна, Керол се оказа старателна и любопитна ученичка. Тим стенеше от удоволствие, докато ръцете й без всякакви задръжки се стараеха да опознаят тялото му. Стонове му пък я караха да се смее с прелъстителен глас.

— Господи, кой те научи да се кискаш толкова коварно?! Още малко и…

— Ти?!

— Дори като дете едва ли съм бил в състояние да издавам подобни звуци! Бас държа, че си била едва на осем, а вече си флиртувала с момченцата, които са те дърпали за плитките.

— Аз ли? Никога! Четях книги.

— Какви?

— За рисуване, естествено!

— Е, щом като е естествено… А намираш ли това за естествено? — Без да промълви и дума повече, Тим я облада.

Този път Керол прие нещата по-спокойно. Усещаше нарастващата мощ на желанието, което заливаше тялото й с изгарящи вълни. Задъхана, потърси устните на Тим, а пръстите й се впиха в гърба му, сякаш искаше да го притисне по-плътно към себе си. Той опита да задържи още малко връхлитащия миг на екстаза, ала усети сладостните тръпки, които разтърсиха тялото на Керол, и побърза да полети с нея към рая върху крилете на удоволствието…

Останали без дъх, двамата лежаха неподвижни още дълго. Най-сетне Керол намери сили да попита:

— Хей, защо още си върху мен?

— Изчаквам да поохладиш страстта си, защото се боя да не се включи противопожарната аларма — пошегува се Тим.

— Безсрамник! Изчезвай моментално! — нареди тя, като се преструваше на сърдита, ала не издържа и се разсмя.

Тим се претърколи до нея с нежелание.

— Знаеш ли какво измислих току-що? — рече той и хвана ръката й. — Само слушай, без да ме прекъсваш. Смятам да пробия дупка на пода в моята квартира и да монтирам от онези пръти, които се използват от пожарникарите, когато ги вдигат по тревога. Така, щом свирнеш, ще мога незабавно да се спускам долу!

— И дума да не става!

— Значи така? Използва тялото ми, а после ме изхвърляш като ненужна вещ! — Тим се правеше на възмутен.

— Защо реши, че те изхвърлям като ненужна вещ? Просто не мога да си позволя родителите ми да дойдат тук, да видят дупката и да си мислят бог знае какво!

— Ще им обясним, че тази къща е много стара и би могла изведнъж да пламне като факла, затова се е наложило да се отвори авариен изход.

— Искам да те осведомя, че баща ми е бил боксьор във флота. Освен това е доста зъл…

— Зная!

— И откъде знаеш?

— Ъъъ… Ъъъ… — замънка Тим, но все пак скалъпи някакво обяснение за неволно изпуснатата дума: — Така де… Всички бащи се държат ужасно със симпатичните младежи, които са влюбени в хубавите им дъщери.

— Ти… Влюбен ли си в мен? — заекна Керол.

— Все още ли не съм успял да го докажа?

— Мислех, че го правиш по-скоро от… любопитство…

— Не отричам, че може и да има малко любопитство… — съгласи се той и добави шеговито: — По едно време ми се стори, че всичко наоколо рухва.

— Дори да е станало така, това си е на мястото! — подхвърли Керол и най-безцеремонно сложи ръка върху слабините му, за да не остане и капчица съмнение какво имаше предвид.

Тим изстена и я предупреди:

— Хей, внимавай! Не си играй с огъня!

— Защо? — измърка Керол с невинно изражение.

Има неща, които истинският мъж е длъжен да докаже с дела, а не на думи, когато бива предизвикан. След около час двамата отново лежаха омаломощени и усмихнати щастливо.

— Ама ти наистина си в състояние да изцедиш като лимон един мъж! — Забележката на Тим не блестеше с особена оригиналност, но в тона му прозираше самодоволство.

— Какво искаш да кажеш?

— После ще ти обясня.

— Ти пък ми изгуби целия ден! Днес имах толкова работа!

— А, моля! Това беше само обедната почивка.

Малко по-късно двамата решиха да хапнат, преди да тръгнат за стадиона. Керол отиде в кухнята, за да приготви сандвичи, а Тим подпря до стената рисунките, на които образът му беше въплътен в блатното чудовище.

— Схванала си много точно моята природа! — отбеляза той, докато се хранеха.

— Не е вярно! Ти не си чудовище! — възрази Керол.

— Когато си с друг, в мене се събужда звярът!

— Знаеш идеално, че не съм била с друг!

— Нямах предвид това… Достатъчно е да те видя, че разговаряш или се смееш с друг мъж, и побеснявам.

— Глупчо, не бъди ревнив! Нямаш причина да ревнуваш.

— Наистина ли? — Бе впил поглед в нея, сякаш се опитваше да прочете мислите й.

— Да. Знаеш ли, не мога да ти се разсърдя истински. Ще го разбереш, когато ме опознаеш по-добре.

— Ако се съди по рисунките, не съм чак толкова сигурен! Вярно, досаждах ти, като се влачех след теб като опашка, но какво да правя? Харесах те още щом се запознахме, а ти изобщо не ми обръщаше внимание! Накрая помолих Телма да те убеди, че кварталът е опасен и се налага някой да се грижи за сигурността ти. Така накрая ти потърси помощта ми…

— Когато Реди се появи за първи път…

— Като те чух да викаш, щях да получа инфаркт! Реших, че някой те напада. Май остарях с няколко години, докато разбера причината! — заключи Тим и неочаквано добави: — Мисля, че Реди и Меган ужасно си подхождат.

— Ще въздъхнат облекчено, като го чуят от твоята уста.

— Не ставай нахална!

— Знаеш ли, на събирането у Тони Меган ти беше хвърлила око…

— Не съм го забелязал.

— Ха, ти ли? Всичко забелязваш. Нищо чудно, че си ченге. В отпуска ли си?

— Да, и правя опити да пиша — отвърна неопределено той. — Освен това не съм ченге, а детектив. Така да се каже, свързан съм с полицията повече мисловно, отколкото физически.

— Не зная… Ако се съди по физическата сила, която изразходва… Имам предвид младежите, които се нахвърлиха върху нас онази вечер.

— Не се нахвърлиха, а ни нападнаха — поправи я Тим. — Да бъдем точни в нюансите.

— Щом толкова държиш на нюансите, дай ми съвет какво да представя на изложбата в Художествения институт.

— Колкото и да ми е неприятно, една от картините трябва да е портрет на Реди. Длъжен съм да призная, че притежаваш удивителен талант да улавяш и пресъздаваш движението. Не е за вярване, че една жена може да внуши такава сила, рисувайки атлет. Втората рисунка, според мен, трябва да е на Феликс. Ще бъде интересно, както каза на Меган, да се съпоставят двата акварела. Приликата се набива в очи.

— А третата коя да бъде? Какво ще кажеш за морската буря?

— Страхотна е, но за контраст, бих ти предложил да включиш една от фантасмагориите в блатото.

— Значи, независимо от всичко, държиш да има и твой портрет, щом ще показвам Реди… — предположи тя, а Тим се разсмя от сърце. — Ти си бижу! — Целуна го по бузата. — Горя от нетърпение да те запозная с родителите ми. Какво ще кажеш да ги поседим за Деня на труда? Ще прекараме чудесно!

— А къде ще спя?

— Ще измислим някое дискретно местенце…

— Как ще го приемат родителите ти? Нали каза, че били консервативни…

— Не се тревожи! Ще ги харесаш, убедена съм!

Тим замълча. Да й каже изведнъж, че отдавна ги познава и че направо е влюбен в тях, както и в дъщеря им? Не беше сигурен как ще реагира Керол, когато узнае…