Лас Смол
Лудетината (1)

Първа глава

Тимоти Болт бе двадесет и девет годишен, неженен, кръгъл сирак. Мъж с приятна външност, добро телосложение и приличен ръст. Метър и осемдесет, а и отгоре, съвсем не бяха за подценяване. Косата му бе кестенява, а очите — зелени. При това с онзи изумителен изумруденозелен оттенък на океан, облян от слънчеви лъчи.

Тимоти Болт работеше като детектив в полицията на Чикаго.

Всичко започна през един хубав пролетен ден. Макар че времето предразполагаше към ведро настроение, Тим се чувстваше доста уморен и малко ядосан. От сутринта нещата тръгнаха наопаки. Първо се поряза, докато се бръснеше, после, когато трябваше да арестува някакъв негодник, онзи го удари в стомаха и още го болеше.

Прибра се в участъка и седна да напише досадния доклад. После го остави в стаята на шефа и се затътри към малката стаичка, която минаваше за негов кабинет. Върху бюрото имаше оставена бележка. С почерк на прилежна ученичка, Юла бе написала: „Обади се на господин Браун на телефон…“. Следваше номерът. Браун, Браун… Името не му говореше нищо. Намръщен, Тим седна на бюрото, въздъхна отегчен и набра номера. Оттатък се обади телефонистката на „Палмър Хаус“ — един от луксозните хотели в центъра на Чикаго. Помоли да го свържат с господин Браун, макар че не бе наясно кого точно търси.

— Тим! Здравей! — разнесе се в слушалката дрезгав мъжки глас. Тим разпозна веднага Солти Браун, голям приятел на баща му още от младежките години. — Мога да се обзаложа, че гласът ти е като на Сами! Как си, синко?

— Солти, ти ли си? Кога пристигна?

— Днес. Какво ще кажеш довечера да вечеряме заедно?

— С огромно удоволствие, което ще се удвои, ако ти черпиш!

Солти прихна да се смее. Уговориха си среща в „Палмър Хаус“.

Не се бяха виждали години наред. След сърдечната прегръдка последваха безброй въпроси.

— Синко, ако знаеш само, колко ми липсва баща ти! — рече Солти, когато се разположиха край масата.

— Нищо не може да запълни празнотата в живота ми след неговата смърт… — въздъхна Тим.

Говореха за Сами Болт — безупречен баща и незаменим приятел.

— Беше най-твърдоглавото магаре, което някога съм срещал! — Солти едва не се просълзи от умиление. — Толкова години кръстосва моретата, а така и не успя да свикне с пустата морска болест! Накрая го преместиха да работи на сушата. И то къде? В Корея!

Разговорът неусетно се пренесе към живота на Тим. Солти подхвана въпроса, който очевидно го вълнуваше, отдалече.

— Зная, че след като се раздели с Полина, не понасяш особено жените. И с основание! Точно такъв човек ми трябва!

— Да не би да имаш неприятности с жена?

— Ами! Какво говориш? Дъщеря ми Керол е решила да се мести в Чикаго. Иска да бъде самостоятелна! Как да ти обясня? Мъжете изглежда я намират за привлекателна и й досаждат… Затова реших да те помоля да се навърташ край нея и да я пазиш от нахалници…

— Как така да се навъртам?

— В къщата, където Керол ще се настани, има свободна квартира, и то точно над апартамента й. Ако се съгласиш да се преместиш там, за да я държиш под око, ще поема наема и режийните ти разходи. Нали винаги си искал да писателстваш? Не изпускай шанса! Хем ще се навърташ край нея, хем ще сътвориш някой шедьовър на американската литература.

— Аз пиша разкази на ужасите… — измънка Тим.

— Съвсем точно си налучкал темата! Тази държава е заприличала на помийна яма! — с авторитетен тон заключи Солти. — Именно затова ми трябва човек, на когото да разчитам. Съгласен ли си да наглеждаш Керол?

Тим неведнъж бе имал работа с отракани жени. Случаят обаче беше по-различен. Трябваше да уточни докрай нещата, за да изключи всякакви недоразумения.

— Някои жени имат навика да осъмнат в чужди легла… — сподели той. — Какво да правя, ако това се случи?

— Абсурд! Керол е художничка, при това — добра. Вярно, че мъжете я харесват, но не е от тези, които флиртуват с всеки срещнат.

— Всички бащи казват така…

Солти се разсмя.

— Когато се запознаете, ще разбереш, че съм прав. Познавам дъщеря си! Керол е като майка си — раздава се изцяло, обича хората, грижи се за тях, но — дотук!

— Може би ще приема… — все още се колебаеше Тим. — Да се разберем обаче! Поемам отговорност единствено за сигурността й!

— Не искам нищо друго! Прозорците на бъдещия й апартамент вече са хромирани и уплътнени, а ще има и специална алармена инсталация. Естествено, Керол няма да знае за предварителната подготовка. Не искам да ми мрънка, че се меся в личния й живот.

Тим помълча известно време, после се размърда неспокойно и накрая каза:

— Май ще се възползвам от възможността и ще опитам да напиша нещо…

— Ще имаш идеалните условия за това! — насърчи го Солти. — Керол е истинска дама. Внимавай само когато започне да се прави на самарянка, което й се случва често. Пази я от разни навлеци!

— Ще се справя — увери го Тим.

— Ако се съмнявах в това, нямаше да те моля! — Солти го потупа приятелски по рамото. — Ти си цял бащичко! Моля те, само не казвай на Керол, че съм те наел. Тя си въобразява, че може да се оправи с всичко сама и много се обижда, ако някой й се меси.

— Точно такива хора създават най-много главоболия! — измърмори Тим.

На другия ден двамата посетиха въпросната квартира, разположена на втория етаж в стара къща, недалеч от езерото. Под нея се намираше апартаментът на Керол. В сутерена имаше печатарска работилница. Не беше много шумно, но когато машините работеха на пълни обороти, старата постройка започваше леко да вибрира.

— Да си призная, забелязах две-три мишки в общата пералня — уведоми го Солти. — Ще се погрижа наемателите да вземат присърце унищожаването им.

— Тя… Да не би Керол да се плаши от мишки?

— Кой, Керол ли? Изобщо няма да ги забележи!

Така Тим се нанесе в новото си жилище. Обстановката го задоволяваше напълно. Матракът бе удобен и подозрително нов в сравнение с окаяното състояние на широкото легло. Вероятно Солти се бе погрижил за подмяната, ала всъщност това нямаше никакво значеше. Леглото беше идеално. Или почти…

Освен компютъра и принтера, Тим донесе купища принтерна хартия, висока чаша с дузина моливи, подострени като игли, и табло от стиропор, на което с цветни кабарчета забождаше бележките си. Разположи писателския инвентар на масата. Беше готов да действа.

Написа първото изречение и се вторачи в монитора. „Беше непрогледна бурна нощ…“, гласеше то. Дали всяко писателско творение започваше с подобни родилни мъки?

Тим изтри изречението и написа: „Първа глава“. Задържа пръстите си върху клавиатурата и погледна двете думи. Усмихна се. Отдавна си представяше как ще изглежда първият абзац на бъдещото произведение…

 

 

Той очакваше появата на Керол с известно любопитство. Солти му бе показал размазана снимка на някакво ухилено момиче, дълго като върлина, с рошава коса и очи, като че ли леко кривогледи. Изглеждаше твърде млада за дипломирана колежанка. Широките дрехи, които бе облякла, скриваха изцяло фигурата й.

Докато чакаше появата на съседката си от долния етаж, Тим направи справка за останалите наематели. В квартирата на първия етаж живееха двама мъже: борсов брокер, за когото се говореше, че го очаква блестящо бъдеще, и поет. На втория етаж от другата страна на къщата живееше застаряваща актриса. На младини беше играла роли на невинни девойчета под псевдонима Гей Дизайър. В момента се подвизаваше под името Телма Уилсън. Тя все още хранеше надежди, че ще направи голяма кариера в театъра, ала засега й даваха само епизодични роли.

Наемателите на мансардата бяха четирима абсолвенти — тъкмо на възраст, криеща непредсказуеми последствия за една заможна неомъжена жена. Почти всяка събота обитателите на мансардата организираха събирания, като канеха всички живеещи в зданието. Така или иначе, събиранията се основаваха на принципа „Всеки да си носи пиенето“, а младежите избягваха шума, ако все пак някой от съседите предпочетеше да прекара съботната вечер у дома.

Първият контакт на Тим с Керол Браун буквално го извади от равновесие. Тя нямаше нищо общо с момичето от снимката, която му показа Солти. Беше толкова прелестна и умна, че го… уплаши! Него, детектива от Чикагската полиция! Имаше усещането, че се е подмладил поне с двадесет години и тръпне като ученик на първата си среща.

Очите й бяха зелени като неговите, но с това свършваше приликата във външността им. Тя имаше права руса коса, а той беше тъмнокос. Естествено, на ръст я превъзхождаше, ала тялото й… Нямаше съмнение, че го е сътворил някой бог!

Тя се държеше така, сякаш изобщо не разчита на внушителното състояние на баща си, а е принудена да си изкарва хляба с пот на челото, като продава картините си. Явно, според разбиранията й, постъпваше като обикновена жена — не се превземаше, не кокетничеше, не се опита да го съблазни. Държеше се коректно и учтиво, което отрови живота му, и Тим изпадна в отвратително настроение.

Най-потресаващото обаче беше, че тя вероятно не съзнаваше колко е красива. Нито пък разбираше, че Тим е доста докачлив. Учтивостта й направо го вбесяваше!

Керол почти не разговаряше с него и той нямаше възможност да я увери, че може да разчита изцяло на неговата безумна храброст срещу… Срещу когото се наложи!

Тя излизаше рано сутрин и се мотаеше Бог знае къде, но при всички положения — извън обсега на охраняваната територия. Това му пречеше да се съсредоточи върху романа. Проваляше му плановете! По някое време Керол се връщаше, натоварена с разни четки, бои и платна, и се затваряше в квартирата си да рисува.

Нощем Тим се мяташе неспокойно в широкото легло и сънуваше, че Керол изкачва стълбите, водена от съкровеното желание да се люби с него… Тя отваря вратата и застава на прага, впила в него изпълнен с копнеж поглед. Ефирните дантели на бельото се свличат и оголват великолепното й тяло…

Кой знае защо късата и права коса изведнъж е станала чуплива и се спуска като водопад до кръста.

Поглежда го с блеснали от страст очи и дръпва предизвикателно чаршафа, покриващ голото му тяло. От гърлото й се изтръгва сладострастен стон и ляга върху Тим, без да пророни дума. Той я срязва: „Използваш ме като животно!“, а тя посреща думите му с гърлен смях и плъзга възбуждащо пръстите си по гърдите, стомаха му и още по-надолу…

Тим често се будеше посред нощ сред влажните измачкани чаршафи.

Керол прие уклончиво предложението му да се възползва по съседски от неговите услуги в случай, че се нуждае от помощ. Накрая му се наложи да прибегне до посредничеството на Телма. Актрисата благодари сърдечно, когато той й предложи услугите си, но заяви, че като коренячка в този град, е свикнала да се грижи сама за сигурността си. Накратко, изрази съмнение, че някога ще й се наложи да търси помощта му.

— Ако желаете, предайте на госпожица Браун, че с удоволствие бих се погрижил за сигурността й, поне докато е вкъщи… — уж между другото подхвърли Тим. — Вече й предложих, но тя май си мисли, че се опитвам да я прелъстя…

Телма се вгледа в честното загрижено лице на Тим и след кратко колебание се съгласи да ходатайства.

И как реагира Керол? През ден му се обаждаше, за да размества мебели и кашони, пълни с какво ли не, да закачва етажерки и разнася тежките картини до домовете на клиентите! Използваше го като момче за всичко… Не стига това, а тя като че ли изобщо не забелязваше присъствието му!

Така той разбра, че тя е старателна и доста плодовита художничка. Графиките и маслените композиции, изпипани до съвършенство, бяха отражение на вътрешния й свят. От известно време творбите й се търсеха. Керол сподели, че макар търсенето да гъделичка донякъде тщеславието й, се разделя с неохота с картините, защото ги обича като деца. В известен смисъл писателите са привилегировани като творци, мислеше той — една книга отива при хората, без да се налага да се разделят с нея.

Къщата, под чийто покрив живееха в момента младата художничка и тайният й бодигард, беше разположена недалеч от езерото Мичиган или както жителите на Чикаго го наричаха — Езерото. Мичиган е едно от Големите езера, на границата с Канада, което прилича много на ствола на огромна палма.

Една вечер в дома на Керол имаше събиране и Тим беше поканен официално. Застанала пред огромна карта на света, окачена на стената, младата жена разпалено обясняваше, че ако човек се вгледа в картата, няма начин да не забележи синьото палмово дърво, кацнало на върха на Щатите. Тогава неволно човек се питал: не е ли това специален знак, оставен от извънземни същества, за да отбележат с него рая на планетата?

— Различни учени твърдят, че Големите езера са резултат от ледниковата ерозия, но те са хора, лишени от въображение. Вижте колко ясно се открояват листата! — посочи Керол към картата. — Това не е случайно!

Гостите реагираха с предпазливи възклицания. Точният смисъл на думите й не им беше много ясен.

— Защо си закачила тази карта? — попита след малко един младеж. Изглежда идваше за първи път у Керол.

— Моето семейство е пръснато по цялото земно кълбо! — осведоми го тя.

— Нима?! — Вероятно младежът изказваше учудване защо се е ограничила само с карта на света, а не поне на слънчевата система. Не че Керол пораждаше толкова странни асоциации. Само беше… обикновена.

— По едно време брат ми Майк работеше в Персийския залив, затова съм забола там една карфица — посочи тя. — Сега живее в Тексас, ожени се наскоро и там има две карфици. Сложила съм по една за Туид, за Джон и за Том. По две са за Крей и жена му, за сестра ми Джорджия и мъжа й, както и за семействата на Род и Мичъл.

— Не са ли множко карфиците? — осмели се да попита гостът.

— И ние сме много! — отвърна Керол с лъчезарна усмивка.

— Сигурно имаш много братовчеди…

— Не, това са само близки по права линия — осведоми го тя. — Двете големи карфици с перлени главички, забодени в Охайо, са за родителите ми.

— Невъзможно е някой да има толкова деца! — възрази гостът.

— Е, вярно, някои от децата са осиновени, други живяха с нас, докато отраснат, но все едно, всички те се смятат за част от семейството ни. Крей и Туид сменят толкова често местожителството си, че едва успявам да преместя карфиците. По едно време карфицата на Туид не се задържаше на едно място повече от седмица! Слава богу, че поне не се местеше от континент на континент…

Тим слушаше с интерес любопитния диалог. Карфицата не можела да се задържи на едно място… Хм… Страхотно хрумване!

Керол се обърна към картата и отново се впусна в теорията си за произхода на Големите езера. Тим забеляза, че слушателите проявяват търпение. Кимаха известно време и се правеха, че слушат с внимание, ала накрая измърморваха нещо под нос и отиваха да разгледат картините.

Керол притежаваше феноменални качества като художничка. Имаше творци, които улавяха мига и го запечатваха върху платното завинаги. Ценителите знаеха, че следващия път, когато застанат пред картината, ще я заварят непроменена. Картините на Керол обаче не бяха статични, а създаваха усещането за нещо живо, застинало за кратък миг, което след секунди ще се раздвижи или промени, макар и едва забележимо. Когато гледаха картините й, хората като че ли бързаха да ги погълнат с очи, докато все още бяха непроменени.

Постепенно Тим си даде сметка, че Керол не вижда нищо необикновено в творбите си. Оказа се обаче, че те въздействат по необикновен начин не само върху него. Без да иска, веднъж стана свидетел на странния диалог между Керол и неин приятел — казваше се Тони, за когото беше нарисувала Арлекин и Коломбина почти в естествен ръст.

— Подозирам, че те ще изчезнат, когато не ги наблюдавам — подхвърли Тони и недоверчиво огледа усмихнатите фигури.

— Господи, Тони! Какви ги дрънкаш? Та това е картина!

— Ами! Истински са! — Изглеждаше напълно убеден в това.

— Хей, да не си пропушил пак онези треви? — подхвърли Керол, макар да бе наясно, че поне в момента Тони не е дрогиран. — Ако ти се привиждат призраци, не вземай картината. Ще ти върна парите.

— Какви пари ще ми връщаш? Още не съм ти платил! Ясно е, че оказваш натиск заради чека. Ще го получиш! Всъщност не ме интересува какво ще правят тези двамата! Карат ме обаче да се чувствам някак… излишен. — Керол се разсмя. — Ето, точно така се смеят и твоите картини! — възкликна Тони.

— Какви ги приказваш? Картините не могат да се смеят!

— Я виж! Виж как се усмихва Арлекин! Знам със сигурност какво му е пошушнала Коломбина преди миг. Погледни само как срамежливо е свела поглед!

— Тони, май търсиш под вола теле… Това е най-обикновена картина, без подтекст, какъвто ти напразно се опитваш да откриеш — упрекна го Керол.

— Ти си истинска напаст! Няма ли най-сетне някой да събере кураж и да те прелъсти? — закачи я Тони.

— Не знам…

— Хайде де, няма ли и ти най-после да се влюбиш? — продължи да се заяжда той.

Тим наблюдаваше напрегнато лицето й. Тя се усмихваше, ала някак тъжно.

— Беше влюбена в Туид, не греша, нали?

— Да… — замислено отвърна Керол. — Само че не бях единствената. Той изобщо не ме забеляза…

Туид ли? Кой пък беше Туид? Тим се размърда неспокойно.

— Още ли е ерген? — продължи да любопитства Тони.

— Да.

— Я го зарежи! Защо не опиташ с мен?

Тим усети как тялото му се сковава от напрежение.

— Благодаря за предложението, обаче няма да излезе нищо! Знаеш ли, ние с теб си приличаме, което означава, че помежду ни нещата ще вървят без конфликти. Това едва ли ще ни помогне да „помъдреем“. Трябва ти по-стабилна жена.

— Защо да не опитаме? Откъде да знаеш, може и да се получи нещо… — безочливо продължи Тони, без изобщо да се съобразява с присъствието на Тим.

— Предлагаш го от скука, Тони, убедена съм! — намери деликатен начин да отклони предложението Керол.

— Да, май си права… — въздъхна той. — Обади ми се обаче, когато се почувстваш „по-стабилна“.

— Трогната съм! Какво благородство! — отвърна с насмешка тя.

— Кога ще си получа картината?

— След около две седмици. Ще я дам да й сложат рамка.

— След седмица организирам събиране. Държа да се похваля с новата картина!

— Я стига! Да не си решил да се пазариш за цената?

— Бих платил двойно повече, само за да се измъкнеш от тази дупка!

— От тази миша дупка — поправи го Керол и уточни: — Къщата е пълна с мишки.

— Още ли ползват леглото ти като трамплин?

— Ела да провериш сам — покани го тя.

Тони я последва към спалнята. Без да обели дума, след тях се измъкна и Тим. Крачеше намръщен и мълчанието му изглеждаше заплашително.

Квартирата на Керол се състоеше от гостна, спалня и трапезария. За кухненски бокс бе пригоден неголям килер до столовата. Дърворезбата по високите тавани беше съвсем истинска. Освежена собственоръчно от Керол, тя придаваше неповторима ретро атмосфера на помещенията. Остъклената половина на гостната със северно изложение беше превърната в ателие. Имаше шкафове, полици, писалище и статив. Навсякъде се виждаха разхвърляни триножници, столчета, буркани с четки, палитри, тубички с бои. Силна миризма на терпентин изпълваше цялата квартира.

Четири паравана, изработени като пана, и високи около два метра, отделяха ателието от всекидневната. Всяко пано изобразяваше едно от годишните времена. Плетеницата от пъстри прежди и най-различни материали изглеждаше великолепно.

Влязоха в спалнята на Керол. Срещу вратата се мъдреше внушителен метален креват със сложни декоративни орнаменти, застлан грижливо с пъстра покривка.

— Нали имаш две котки? Защо оставят мишките да върлуват? — попита Тони.

— Щом видят мишка, скачат за по-сигурно върху леглото и оттам я наблюдават с подчертано любопитство — засмя се Керол.

— Изобщо не те разбирам! — поклати глава Тони. — Как можеш да живееш тук?

— Действа вдъхновяващо. Ела да видиш!

Двамата тръгнаха обратно към ателието. Тим ги последва като сянка. Керол извади папки със скици на котки и мишки, рисувани с молив. Котките бяха замръзнали като хипнотизирани, а мишоците сновяха безгрижно около тях.

— Котките ти не заслужават хляба, с който ги храниш! — пошегува се Тони.

— Няма кой да ги научи да ловят мишки — защити ги Керол. — Убедена съм, че котките не се раждат научени! Между другото, да не забравиш чека!

— Добре де! Ама че си досадница! Ще си получа ли картината за събирането?

Керол погледна въпросително към Тим, той кимна тържествено и тя обеща, че картината ще е готова.

Почти веднага след това Тони се сбогува, а Тим намери повод да остане още малко в ателието. Керол стоеше пред картината и се вглеждаше замислено във фигурите на Арлекин и Коломбина. В очите й се четеше много обич и мъничко тъга…

 

 

На събирането у Тони бяха поканени почти всички приятели на Керол, включително и Тим, който й предложи да отидат заедно и тя прие.

Както обикновено, той се сви в един ъгъл и наблюдаваше отстрани веселото оживление на гостите. Керол реши, че той страни от шумната компания, защото предпочита да мисли за разказите, върху които работеше в момента. Сякаш да потвърди това предположение, от време на време Тим вадеше от джоба си малък бележник и записваше нещо. Правеше го не за първи път и тя постепенно свикваше с тази чудатост, възприемайки я като нещо нормално за един писател.

Тим действително нахвърляше бележки за книгата си. Освен това обаче отбелязваше подробности за хората, които се навъртаха около Керол. Нали все пак му плащаха, за да я пази!

Внезапно на събирането се появи и Меган Пибоди, състудентка на Керол. Не се бяха виждали от колежа. След възторжените възгласи и прегръдки, двете седнаха край ниска масичка, като се впуснаха в оживен разговор.

— С какво се занимаваш в момента? — заразпитва Керол.

— С нищо ново… А ти? — полюбопитства Меган.

— Напоследък опитвам да рисувам портрети на бейзболни играчи, като ги екипирам от телевизионния екран. Не е лесно, защото често прекъсват срещите заради реклами… Когато обаче камерата улови момчетата, без те да го знаят, е много забавно. Те или се кривят като маймуни, или си бъркат в носа, или плюят. Кетчърите са особено забавни: свалят защитната маска, изплюват се презрително и пак я слагат!

— Изобщо не страдат от комплекси или задръжки! — съгласи се Меган. — Намирам ги разкрепостени и очарователни! Защо обаче правиш скици от екрана, а не на стадиона?

— Портретите на „Вълчетата“ имат голям успех сред запалянковците. Разграбват се като топъл хляб. Мисля, че в този град са откачени на тема бейзбол. И в Охайо си падат по бейзбола и обичат играчите, но тук е уникум — привържениците направо ги боготворят!

— Знаеш ли какво ми хрумна? Хайде да отидем заедно на стадиона! — предложи оживено Меган. — Ще вземеш театрален бинокъл и ще правиш скици от натура. След срещата можем да наминем край съблекалните. Иска ми се да се запозная с момчетата… Интересът ти като художник към техните особи ще ми послужи за прикритие.

— Значи не се боиш от конкуренция?

— Не, разбира се! Познаваме се отдавна, но не си флиртувала с момчетата, които аз харесвам.

— Какво да се прави, остарявам… Неотдавна навърших двадесет и четири… — Керол намигна заговорнически. — И Тони е на мнение, че трябва да си намеря приятел.

— Не възразявам, стига да оставиш „Вълчетата“ намира!

— Кого по-конкретно?

Няколко секунди Меган обмисля отговора. Накрая заяви безгрижно:

— Всички!

— Не съм предполагала, че си такава егоистка! — нацупи се Керол, уж докачена.

— Обещавам ти, че щом на хоризонта се появи някой „супермен“, ще те сръгам в ребрата. Само гледай да не издъниш всичко, като започнеш да крещиш: „Кой, онзи ли?“, или: „Как се казва?“.

— Ха, не знаех, че си станала толкова срамежлива! Ето това е новина! Само не казвай, че се влюбваш… от разстояние!

— Смей се, смей се! С възрастта хората се променят… Ще имаш възможност да се убедиш сама. — Меган се усмихна невинно. — Онзи ден даваха някакъв мач на „Вълчетата“ по телевизията. Умирах от скука и гледах с половин око. Изведнъж го видях! Абсолютен бог! Вече поразпитах тук-там за него. Разбрах, че е ерген и слава богу, защото няма да се налага да съсипвам живота на жена му.

— Значи любов от пръв поглед, при това — от разстояние… Така се влюбвахме в холивудските звезди като ученички — отбеляза Керол. — Ще споделиш ли с какво толкова те очарова?

— С външността си. Привлече ме физически…

— Откакто се познаваме, не си спомням мъжете да са те привличали по друг начин, освен физически!

— Май си права… — съгласи се Меган, премигна срамежливо и звънко се разсмя.

Тя притежаваше страхотно чувството за хумор, което беше заразително. При всякакви обстоятелства възприемаше света и себе си с усмивка. Тази черта допадаше на Керол особено.

— Кога е следващата среща на „Вълчетата“? — попита тя усмихната.

— В сряда. Вземи си и яке! Вечер става доста хладно!