Лас Смол
Лудетината (2)

Втора глава

Двете жени говореха достатъчно високо, за да надвикат глъчката. Не се изискваше особено усилие да чуеш разговора им. Тим беше доволен, че в сряда Керол ще ходи на стадиона. Той самият бе заклет привърженик на „Вълчетата“.

Меган осигури билетите — отстъпи им ги някакъв неин познат. Местата съвсем не бяха лоши, намираха се на шестнадесети ред, недалеч от трета база.

Възбудата на тълпата беше заразителна. Приятелките седнаха на местата си в добро настроение. Преди това си купиха огромни сандвичи, пакетчета с фъстъци и по кутия бира, което беше нещо като задължителен ритуал на подобни мачове.

Керол моментално забеляза стопера.

— Меган, виж стопера между втора и трета база! Рисувала съм вече няколко негови портрета. От екрана, разбира се…

— И откъде знаеш, че е стопер?

— Че аз съм на „ти“ с бейзбола! Като деца всеки ден играхме на поляната зад плевника.

— Ха! Не знаех, че си от фермерско семейство…

— Не съм! Притежаваме десетина акра, но никой не се е заел сериозно да ги обработва.

— Блазе ти! От дете мечтая да се търкалям в купа сено!

Не след дълго срещата започна. Беше началото на първенството и играчите изглеждаха сковани. Керол веднага съсредоточи вниманието си върху стопера. Младежът беше роден атлет — невероятно пъргав, ловък, енергичен. Движенията му радваха окото. Керол отвори скицника в скута си и започна да рисува. Стараеше се да не се набива в очи. Щом забележеха, че ги наблюдават, хората обикновено преставаха да се държат естествено — не се почесваха, изправяха рамене и прибираха корем…

На няколко пъти топките излитаха към трибуните. Интересна беше реакцията на възрастните хора, готови да лазят и да се боричкат помежду си, за да се доберат до заветния трофей. Доволен и засмян, щастливецът оглеждаше победоносно съседите си на трибуната и пъхаше топката в джоба си с огромно самочувствие.

При петото поредно хвърляне противниковият отбор водеше с четири на три. Тълпата насърчаваше ентусиазирано „Вълчетата“. Скочили на крака, младите жени разпалено викаха. По едно време Меган сбута приятелката си. Керол се обърна учудена към нея, ала Меган гледаше терена като хипнотизирана. Керол прецени, че правилата на играта не са нарушени.

— Господи! Погледни го! — чу Керол съскащия й шепот в ухото си. Това я накара да се огледа дискретно.

Не забеляза обаче нищо особено. Публиката изглеждаше изцяло погълната от срещата.

— Питчърът! — пошушна отново Меган с възхищение.

Керол погледна през бинокъла. Не знаеше как да реагира. Мъж… Е, без явни недостатъци, ала в него нямаше нищо особено. Продължи да оглежда игрището, като се чудеше какво да каже. Погледът й отново се спря върху стопера. Леко разкрачен, той свали шапка и избърса потта от лицето си. За първи път Керол забеляза, че косата му е рижаво червеникава. Реши, че й харесва повече с шапка — може би, защото червенокосите мъже не й допадаха особено. За разлика от повечето играчи на терена, стоперът не беше окачил верижка или златна обеца. Керол с удоволствие направи две-три скици на спортиста.

Към средата на седмата част стадионът беше на крака и всички пееха в хор химна на отбора. Двете приятелки махнаха с ръка към камерата, която обходи тяхната редица. Въодушевената тълпа ревеше. Керол оглеждаше с бинокъл трибуните, играчите и реферите. Един от реферите, кой знае защо, подпираше с ръка гърба на кетчъра. Ако беше на мястото на кетчъра, би размазала досадника като муха, реши тя.

С всяка минута напрежението на стадиона растеше. Краят на мача наближаваше, а резултатът все още беше равен. Сега беше ред на „Вълчетата“ да хвърлят. Рижавият стопер взе бухалката и зае позиция, обърнат към Керол. Тя екипира набързо великолепната му стойка в момента, когато, стиснал здраво бухалката, се готвеше да нанесе мълниеносен удар по топката. После престана да рисува, а само го наблюдаваше. Нямаше съмнение, че е играч от класа! Личеше, че още в училище качествата му на съвършен атлет не са останали незабелязани от треньорите. Движенията му бяха бързи, точни и безупречно координирани.

Стоперът и съотборникът му от трета база размениха бегъл поглед. При двоен удар, бегачът имаше възможност да направи цяла обиколка и да спечели срещата. Питчърът изстреля топката, стоперът направи мълниеносно въртеливо движение с бухалката и нанесе страхотен удар. Бухалката се счупи и парчето изхвърча към трибуните. Керол забеляза сащисаната физиономия на рижавия стопер, вперил объркан поглед в счупената си бухалка. В същия момент другото парче я удари по бедрото и тя изстена.

— Божичко! Какво стана? Как си? — питаше уплашено Меган.

— Като че ли съм цяла… — успокои я Керол. Неистовият рев на тълпата заглуши думите й.

Двама души в сини униформи се приближиха към тях. Бяха от охраната на стадиона. Изглеждаха обезпокоени. Носеха торба с лед и посъветваха Керол да я сложи на удареното място.

— Долу, непосредствено зад първа база, има пункт за спешна медицинска помощ — обясни единият. — Ще ви заведем там. Можете ли да ходите сама?

— Нищо ми няма! — увери бодро Керол. — Не пострадах сериозно, защото якето ме предпази.

— Безкрайно съжаляваме за инцидента! — продължи той. — Фартингтън ще се тревожи много…

— Фартингтън ли? — Керол го гледаше учудено.

— Фартингтън е играчът, който нанесе онзи страхотен удар и счупи бухалката — обясни вторият мъж. — Ще ви помолим да ни дадете името и адреса си. Съветваме ви да отидете на лекар.

— Не се тревожете! Всичко е наред! — успокои ги тя.

— Непременно ни се обадете! Ще сме по-спокойни, когато разберем, че ви е прегледал лекар. Като малка компенсация за инцидента, ще ви подарим два билета за утрешния мач.

— Пак ли на този ред? — полушеговито, полусериозно попита Керол. Мъжете се разсмяха. — Какво стана с топката? — полюбопитства тя.

— Прелетя над оградата, ей там!

— И „Вълчетата“ спечелиха?! Юпии! — изкрещя Керол и прегърна сияещата Меган.

 

 

Рано сутринта на следващия ден входният звънец в квартирата на Керол настойчиво иззвъня. Тя закуцука към вратата, надникна през шпионката и се ококори от изненада. Беше стоперът! Цял-целеничък!

Отвори му вратата и за първи път го огледа отблизо. Беше хубаво момче, с къдрави мустачки и старателно пригладена коса. Лицето му изглеждаше ужасно сериозно.

— Здравей! — поздрави го Керол.

— Здравей. Аз съм Реди — представи се младежът.

— Заповядай — покани го Керол.

— Как си? — попита предпазливо той.

— Благодаря, добре, а ти?

— Имах предвид крака — уточни той. — Казаха ми, че парчето от бухалката те е ударило. Извинявай!

— Нали не са те накарали да дойдеш тук, за да ми поднасяш извинения? — Усмихна се Керол и го покани да влезе.

Реди огледа всекидневната с чисто мъжко любопитство.

— Можех да ти се обадя и по телефона, но предпочетох да дойда лично. Вчера те забелязах на трибуната — рече той.

— О, нима? — Значи, при цялото напрежение на терена, я беше забелязал… Браво, страхотна наблюдателност!

— Как е кракът ти? — повтори въпроса си Реди.

— Удареното място е хм… мораво… Има цвят на развален портокал, ако го забравиш дълго време на масата. Ще стане грандиозна синина, предполагам! — пошегува се Керол.

— Ходи ли на лекар? — Реди остана все така сериозен. Изглежда не намираше нищо смешно в ситуацията.

— Смятам, че няма нужда! — Тя махна небрежно с ръка.

— Слагаш ли лед на контузеното място?

— Слагам…

— Дай да видя!

— Какво да видиш, леда ли?

— Не! Удареното място, разбира се!

— Май панталонът не е много подходящ за преглед — деликатно отклони желанието му Керол. Реди се изчерви. — Отивам да се преобуя с къси панталонки. А ти си съблечи якето и седни, само че първо разгони котките от дивана. Въобразили са си, че къщата е тяхна!

Отиде в спалнята, извади от гардероба къси панталонки и тъкмо се канеше да ги обуе, когато от всекидневната се разнесе силен шум. Като че ли някой удряше по пода с нещо тежко. Тя се ослуша. Господи, какво ли ставаше?! Ами ако Реди бе решил да се разправи с котките веднъж завинаги?

— Ти трябваше да го направиш! — чу тя сърдития глас на госта си.

Кой да го направи? И какво направи? Керол обу отново дългия си панталон и бързо набра номера на Тим.

— Би ли слязъл за момент? — помоли тя почти шепнешком.

— Пак ли ще местиш нещо?

— Не. Само за минутка, ако обичаш!

— Има ли някой при теб?

— Ами… Да…

— И се опитва да ти създава неприятности?

— Не съм много сигурна… Стори ми се обаче, че ликвидира едната котка…

— Веднага слизам! Ще му помогна да се справи и с другата!

Керол реши, че се налага да замълчи. Уви, хората, на които можеше да разчита, бяха твърде малко. Изчака в стаята, докато съседът й изтрополи по стълбите, и беше на вратата в момента, в който звънецът иззвъня.

— Някой идва! — съобщи тя на стопера с лъчезарна усмивка. Отвори вратата и възкликна: — Тим, ти ли си? Радвам се, че намина! Как върви книгата? Напредваш ли?

— Както винаги… — изсумтя неопределено Тим.

— Реди, запознайте се. Това е Тим Болт, съседът ми от горния етаж — въодушевлението, с което тя влезе в ролята на домакиня, будеше известни подозрения. — Тим е писател.

Реди кимна два-три пъти с много сериозен вид.

— Реди? Реди Фартингтън?! — възторжено извика Тим. Този път въодушевлението беше съвсем искрено. — Хей, та това е стоперът на „Вълчетата“! — С един скок се озова до момъка и сграбчи ръката му, като я разтърси енергично. — Човече! Какъв мач, а? Страхотен удар! Бухалката се счупи… А топката прехвърча през оградата и ние победихме! — Той се разсмя щастливо. — А ти какво правиш тук? Да не би да купуваш картини?

— Не…

— Сядай! — покани го с широк жест Тим и сам се настани на дивана. Преди това обаче избута котките доста грубичко.

Все още бяха две, преброи ги Керол. Какви тогава бяха онези удари по пода?

— Даже не съм мечтал, че някога ще се запозная с теб! — продължи Тим с неподправен възторг. — Човече, страхотен си! Наистина разбираш от бейзбол!

Реди все още стърчеше прав. Бяха го учили да не сяда, докато дамата е права. Погледна Керол и изтърси:

— Мислех, че ще ми покажеш… бедрото си…

Тим премигна недоумяващо.

— Ъхъм-ъхр? — измърмори нечленоразделно той, после се изправи много бавно, без да откъсва очи от Реди.

Спортистът забеляза необяснимото му напрежение и рече невъзмутимо:

— Нали помниш, бухалката се счупи и я удари по бедрото…

— О, теб ли удари?! — изгледа завистливо Керол, сякаш удар със счупена бухалка е най-щастливото събитие на този свят. — Запази ли го?

— Кое, бедрото ли?

— Не! Парчето от бухалката! — поясни нетърпеливо Тим и се намръщи. Господи, как можеше да е толкова недосетлива!

— Но Керол пострада! — зашити я Реди.

— Виж какво, ние сме съседи… Почти като роднини… — побърза да очертае територията си Тим.

— Така ли? — заотстъпва стоперът. Около минута наблюдава съсредоточено съседа на Керол, сетне я попита: — Ще разрешиш ли да видя крака ти?

— Да… Добре… Само да обуя къси панталони… — замънка тя.

Реди кимна. Тим седна обратно на дивана, без да коментира. Керол се отправи към вратата. Преди да я затвори, чу Тим да пита Реди:

— Ще спечелите ли купата тази година?

— Със сигурност! — отговори спортистът.

— Чудесно! Тогава ще заложа на отбора.

— Е, не бързай толкова. И не залагай много…

Тим посрещна думите му със смях.

След малко Керол се върна при тях. Накуцваше едва забележимо. Реди скочи и примъкна едно от столчетата, оставени край писалището.

— Заповядай, седни! — В гласа му звучеше загриженост.

Керол се настани на столчето, но за всеки случай погледна и към Тим, сякаш да се увери, че е тук.

— Имам опит с контузиите, нали знаеш… — рече Реди и огледа удареното място. — О! Положението не е розово. Непременно трябва да се прегледаш. Ще направят рентгенова снимка, за да сме сигурни, че няма счупено.

— Защо? Мога да ходя… — опита се да възрази тя.

— Няма значение! Когато някой падне или се удари силно, винаги се прави рентгенова снимка. За по-сигурно! Може би ще препоръчат физиотерапия с ултразвук — предположи стоперът на „Вълчетата“.

Той се вгледа втренчено в зениците й. Тя усети, че й се завива свят и се олюля. Реди я прихвана под мишницата.

— Внимавай!

Тим се приближи до тях, вгледа се в лицето на Керол и, за да не остане по-назад, рече:

— Струва ми се пребледняла!

— Трябва да я заведем на лекар! — кимна Реди.

— Ще я придружа! — заяви Тим с тон, който не търпеше възражения.

— Нищо ми няма! — сопна им се Керол.

Никой обаче не й обърна внимание. Тим взе якето й, а Реди я хвана внимателно над лакътя и я поведе към вратата. Колата му беше паркирана пред входа.

— Божичко! Шевролет! — Тим едва не припадна от възторг. — Страхотно! Не съм и сънувал, че ще се возя в такава кола! Ще ми разрешиш ли да я покарам?

Реди му подаде ключовете и погледна Керол. Колата изобщо не й направи впечатление. Всъщност за нея колите бяха средство за придвижване. Движеше ли се, значи колата беше добра. Тази изглеждаше малко понатруфена с лъскавите си метални атрибути, макар че те едва ли имаха някакво предназначение. Тя се намръщи.

— Не ти ли харесва колата? — Реди изглеждаше засегнат.

— Тим, няма нужда…

— Сядай отзад! — изкомандва съседът й. Боеше се, че тя ще го лиши от възможността да кара такава забележителна кола.

Керол си спомни колко пъти й бе помагал да размества мебелите. Все пак му дължеше известна благодарност.

— Добре де! Ти ще караш — съгласи се неохотно тя. Явно смяташе, че по този начин се разплата с Тим за направените й услуги.

Той я разбра и се усмихна. Завъртя ключа, форсира двигателя и подсвирна одобрително. След секунда колата излетя като стрела и се понесе по улиците на Чикаго.

— Защо не си избрал за колата червен цвят? — обърна се Тим към собственика й по някое време.

— Продавачката ми каза, че червеният цвят нямало да отива на косата ми — отговори той без капка самоирония. — Момичето реши, че жълтият цвят допада на страхливците, а синият е символ на пасивност. Бих предпочел виолетова кола, но нямаха такава. Имаха зелена и можех да я взема от магазина веднага. Така се сдобих със зелената кола.

Двамата избухнаха в смях, като че ли Реди бе разказал кой знае каква смешка. Керол ги слушаше намусена. Спортът и колите винаги са обединявали мъжете, помисли тя с досада.

Реди я заведе при своя лекар, който ги поздрави, засмян до уши.

— Ето я, значи, жертвата на снощния победен удар! — обърна се той към Керол. — Страхотен беше, нали? Видяхте ли как изглеждаха противниците ни след мача? Като мокри кокошки! — бъбреше, докато преглеждаше удареното място. А след като погледна и рентгеновата снимка, потвърди, че всичко е наред. — Няма нищо счупено, но няколко дни студени компреси няма да ви навредят.

Керол направи гримаса, която трябваше да мине за усмивка, и погледна придружителите си. Тим се подсмихваше, а Реди слушаше лекарските наставления толкова сериозно, сякаш присъстваше на заупокойна литургия. После помоли да го извинят за малко и отиде да уреди сметката.

— Божичко, не съм и сънувал, че ще се запозная със самия Реди Фартингтън! — възкликна Тим, когато играчът излезе от кабинета. — Керол, не зная как да ти се отблагодаря!

Тя го погледна с изненада. Значи той мислеше, че го е повикала да се запознае с Реди!

— Тим, обадих ти се, защото…

— Зная! — прекъсна я разнежен той. — Чувствала си се задължена заради услугите ми…

— Не. Аз…

— Дори не знаех, че познаваш Реди! Невероятен е! Истински бог!

— Тим, отидох в спалнята да си обуя късите панталонки и чух…

Реди влезе в кабинета и я прекъсна:

— Готови ли сте?

— Би ли ми позволил да карам колата и на връщане?

Въпросът прозвуча толкова изискано, че Керол се пошегува:

— Божичко, какви маниери! Къде си ги научил?

Тим прие закачката с чувство за хумор.

— Един писател трябва да знае всичко! — отвърна той невъзмутимо.

Реди ги наблюдаваше с недоумение. Реши, че това е личен разговор между двамата. Подаде ключовете на Тим и седна на предната седалка. Керол се настани отзад.

Не след дълго Тим паркира пред къщата, в която живееха с Керол. Реди ги придружи до нейната квартира и тя трябваше да го покани. Щом влязоха, той й напомни за компресите. Керол се измъкна от всекидневната, за да потърси подходяща за компрес кърпа. Тим се разположи на дивана, стоперът на „Вълчетата“ крачеше угрижен напред-назад, а котките ги наблюдаваха.

Керол донесе влажна кърпа, седна на стола и я постави върху удареното място. Смяташе, че с това си е изпълнила задачата. Спортистът приклекна до нея и оправи компреса. Неочаквано тя си спомни за странната тупурдия в хола и усети как по гърба й пролазва тръпка на страх. Облиза нервно устни и попита:

— Какво се опитваше да направиш одеве, докато бях в спалнята?

Реди се вгледа в огромните й зелени очи, в които се четеше истински ужас.

— Убих една мишка — обясни той. — Другата избяга. Котките ти не правят нищо…

— Никой не ги е учил да ловят мишки — защити ги тя.

— Ще донеса от фермата една от нашите котки. Сигурен съм, че ще ги научи!

— Как ще се оправям с три котки? — измърмори Керол.

— Ами отърви се от едната! — без колебание реши въпроса Реди.

— Божичко! Как можа да си го помислиш!

— Май си привързана към тях — констатира той дълбокомислено.

— Наистина, така е. Ти не обичаш ли котките?

— Нашите живеят в плевника. Майка ми не ги оставя да припарят вкъщи!

— Ти да не си от фермерско семейство? — полюбопитства Керол.

— Да.

— И аз! — заяви усмихната тя. Той я гледаше недоверчиво. — По-точно, израснах в чифлик. Имахме плевник и крава. Кравата се казваше Елън, като мамината леля. Леля не беше във възторг, но мама твърдеше, че кравата има същия влажен поглед като леля Елън.

Реди слушаше омаян.

— Днес имаш ли мач? — прекъсна я Тим.

— Имам. — Стоперът неохотно се надигна и си погледна часовника. — Става късно, налага се да тръгвам. Непременно ще намина да те видя, Керол! — обеща той.

Тя кимна мълчаливо, а Реди се сбогува и излезе.

Тим гледаше унесен вратата, която се затвори след него.

— Невероятно! — проговори той накрая. — В един и същ ден ми се случиха две забележителни събития! Запознах се с Реди Фартингтън и карах спортния му шевролет! Отивам до барчето на ъгъла!

— Тим, още няма десет сутринта!

— Все ще има някой, останал от снощи — заключи мъдро той и без да се сбогува, се изниза от квартирата.

Мъже, въздъхна примирено Керол и стана от стола. Трябваше да открие убитата мишка. Реди я бе оставил в кошчето. Керол взе машата и като я държеше с опъната напред ръка, хвана внимателно мишлето и го изхвърли в кофата за смет. Котките се заумилкваха около краката й.

— Можехте да се справите с мишката съвсем сами! Не разбирам защо някой трябва да върши черната работа вместо вас!

Керол прекара следобеда пред телевизора. Предаваха мача на „Вълчетата“. Най-сетне камерата показа Реди, чийто рижав перчем беше скрит от шапката. Керол наблюдаваше захласната движенията му, от които лъхаше сила и самоувереност. Взе от масата няколко картона и започна да рисува с акварели. След минути светът около нея сякаш изчезна. Времето летеше и тя не забеляза кога се свечери.

Стресна я настойчиво позвъняване на входната врата. Керол закуцука към вратата. Отвори я. На прага стоеше Реди с букетче виолетки в ръка. Подаде й цветята.

— Влизай! — Тя се усмихна топло.

— Донесох котарака… — съобщи Реди.

— О, така ли? — Керол се огледа предпазливо.

— Направо е страшилище за мишките на село! Вярвам, че ще предаде уменията си на твоите котки, преди да го прибера.

— Значи ми го даваш назаем, така ли?

— Да. Нека Феликс да ти погостува, докато свърши работа.

— Значи котаракът се казва Феликс… — промърмори Керол. — Къде е този… Феликс?

— В колата, затворил съм го в дървено сандъче.

— Ъъъ… Реди… Този твой котарак, стъпвал ли е в къща?

— Доколкото ми е известно, не е…

— Боя се да не стане някоя беля! — предупреди тя.

— Какво говориш! Феликс е ловец от класа! Квартирата ти е пълна с мишки и той няма да миряса, докато не ги излови!

— Реди, виждаш ли онази жълтеникавата котка? Женска е…

— Феликс ще го забележи веднага!

— Карузо обаче е мъжкар…

— Кастриран! — уточни Реди. — Защо си го кръстила Карузо?

— Защото пее — махна Керол с ръка. Въпросът очевидно й се струваше излишен. — Още нещо… Фоби, котката ми, е твърде млада, за да я… задява някой селски котарак…

Реди се почеса по главата, отиде до прозореца и погледна смрачаващото се небе.

— Да донеса ли Феликс? — попита той.

— Сигурен ли си, че ще можеш да го контролираш?

— Какво да ти кажа… Все пак е животно…

— Ще взема да затворя котките в спалнята — подхвърли Керол.

— Ами да, няма да сбъркаш! — съгласи се той и отиде да донесе котарака Феликс.