Лас Смол
Лудетината (6)

Шеста глава

Опряла длани върху гърдите на Тим, Керол се опитваше да го отблъсне. Той я пусна с огромно усилие на волята. Уличната лампа хвърляше зеленикава светлина върху лицето й, като му придаваше странно изражение. Фантазията на Тим се развихри и реши, че Керол е извънземна. Беше тъй различна от всички жени, които познаваше! В общи линии жените бяха предсказуеми, доколкото мъжете изобщо бяха в състояние да проумеят евините дъщери. Но не и Керол. Не беше ли долетяла на Земята от далечна непозната планета?

Ако се наложеше, щеше да замине с нея. Където и да е!

Той огледа с тъга познатата улица. Къщите, дървета, цветните лехи, колите… Всички си бяха по местата. Това земно кътче не е толкова лошо, реши той, и щеше да му липсва, когато заминеше с Керол за нейната планета…

Тръгна след нея към задния вход на къщата и пръв извади ключа от джоба си.

Тя има великолепно тяло, мислеше той. Личеше, че го поддържа със спортуване. Наблюдаваше я крадешком. Огледа се и отново погледна към нея. Искаше му се да я целуне. Колебаеше се дали да го направи веднага, или да изчака до следващия ден.

— Искаш ли утре да тичаме заедно? — попита той, когато влязоха вътре.

— Заедно ли? — попита Керол.

Тим се сети за онова, което биха могли да правят заедно, и почти забрави въпроса си за тичането.

— Мъжете обикновено тичат по-бързо… — поясни тя. — Смятам обаче, че ще се справя.

Тръгна по коридора, а Тим я следваше по петите.

— Да не се отметнеш? — подхвърли тя през рамо.

Тим гледаше възторжено страхотното й тяло. Нямаше съмнение — тя беше извънземна!

— Да се отмятам ли? От какво?

— Познавам те от няколко месеца, Тим. Криеше се зад фасадата на писател — безобиден, добродушен, мъничко разсеян. А сега си истинско ченге — подозрителен, не особено общителен, свръхмъжествен…

Ако й трябваше мъжественост, той бе насреща!

— Стряскаш ме… — добави тя.

Бяха стигнали пред нейната врата. Керол се опря на нея, сякаш се опитваше да му препречи достъпа до квартирата. Гледаше го право в очите.

— Нима те плаша? — Тим беше ужасен.

— Усещам, че стомахът ми се свива…

— Тук ли? — попита той с несигурен глас и постави длан малко под гърдите й.

— Не…

Зелените й очи блестяха странно. Той навлажни пресъхналите си устни. Ръката му се плъзна малко по-надолу.

— Тук? — гласът му беше глух и дрезгав.

— Не… — Керол отмести ръката му, пъхна ключа в ключалката и отвори вратата. — Лека нощ — пожела тя и влезе вътре.

Тим й попречи да затвори с крак.

— Живееш на партера. Нека проверя прозорците!

Керол го изгледа развеселена и подхвърли:

— Живея тук от доста време. Досега никой не е проверявал прозорците, когато се прибирам.

— И все пак нека… — Тим се въздържа да спомене колко често го беше правил преди това.

— Какво? — Керол го гледаше втренчено.

— Да проверя прозорците. — Може би не биваше да избързва, но вече беше късно.

Керол посрещна думите му с явно недоверие.

— Да не си решил да проверяваш колко изтощен е Феликс? — подхвърли насмешливо тя.

Господи, защо все я избиваше на тази тема? Леко примижал, Тим се усмихна едва забележимо и бавно прокара език по горната си устна. Трескаво обмисляше умен и находчив отговор. Та нали минаваше за писател! Мисли бързо, заповяда си той.

— Мразя да се ровя из котешки гробове по късна доба! — започна той неубедително. — Шумът привлича нежелани свидетели. Обикновено искат да покажеш тялото на котката. А котките, както е известно, имат седем живота и почти винаги намираш гробовете им празни.

Смехът й отекна като нежен камбанен звън в развълнуваната му душа. Усети, че коленете му се подкосяват.

— Лека нощ — каза отново тя. — А, и забравих да ти благодаря, че ме остави да карам обратно до Чикаго.

— Няма за какво.

— Би ли отместил крака си?

— О, да… Извинявай! — Погледна объркан надолу. — Утре в колко ще тичаме? Шест, седем… Осем? — За него часът нямаше никакво значение, стига тя да се съгласи!

— Утре няма да мога. Обещахме да отидем на мача, а преди това трябва да свърша цял куп работи. Лека нощ! — за трети път му пожела тя.

— Все още няма полунощ! — рече Тим и погледна часовника си. — Нощта едва започва…

Керол се усмихна развеселена и затвори вратата под носа му. Ослуша се. Наложи й се да чака доста време, преди да чуе отдалечаващите му се стъпки. Чак тогава тя се прибра в спалнята.

Феликс се беше проснал като умрял насред леглото и спеше. Легнала до него, Фоби измърка и премита с очи.

— Много си загубена! — рече Керол с въздишка. — Твоят ухажор утре ще си замине. Трябва да го разбереш! Пфу! Селски котарак! Нямаш вкус, Фоби. Не съм очаквала това от теб!

Керол избута Феликс настрана, за да си легне. Фоби се надигна и я изгледа възмутено.

— Виж какво, госпожице! Това си е моето легло!

Котката изфуча срещу Керол.

— Господи, каква неблагодарност! Кой те храни? Кой се грижи за теб от бебе? Заради някакъв си селски котарак, решил да пофлиртува, си готова да ми издереш очите!

Фоби лежеше неподвижна като статуя на Феникс и не откъсваше немигащите си очи от Керол.

— Фоби, аз съм ужасена! Заради секса погазваш старото приятелство и искаш да отстъпя леглото си на котарака!

Звънът на телефона прекъсна пороя от гневни думи. Керол вдигна слушалката.

— Да?

— Все пак нека утре да потичаме… — разнесе се гласът на Тим.

— Развратник! — извика сърдито тя и затръшна слушалката.

 

 

На другия ден се събуди чак в десет. Беше в мрачно настроение. Прегледа програмата си за деня неизмита, по нощница и с несресани коси. После позвъни на Меган.

— Днес няма да се виждаме. Имам много работа.

— Откога работиш толкова съзнателно?

— Знаеш, че не харча наследените пари на прапрадядо си!

— Ще бъде много приятно! — увери я приятелката й и продължи: — Времето се оправи.

— Кой ще иг… Аха… Бейзболният мач!

— Хей, много си разсеяна! Къде ти е умът?

— Във всеки случай не е тук — пошегува се Керол. — Поздрави отбора. Викай и за двете ни и целуни Реди от мен. Ще се чуем по-късно. Двете с теб така и не успяхме да си поговорим. По-добре ли се чувстваш вече?

— Реших да прескоча до Калифорния, за да поговоря с мама.

— Мога да ти кажа предварително какво ще те посъветва!

— Хайде де! Не ставай гадна!

— Само съм пределно откровена. Чуй, ако искаш, и моя съвет.

— Няма нужда. Познат ми е до втръсване. Ще кажеш да си намеря работа или да се включа в някаква организация на доброволни начала.

— Страхотна идея! Виждаш ли, че знаеш?

— Днес си направо непоносима, Керол. Ще се чуем утре. Чао! И късмет с Реди! — Меган затвори телефона.

Реди ли? Керол се намръщи и сплете пръсти зад тила си. Какво означаваше това „Късмет с Реди“? Нали снощи през целия път до Чикаго двамата си шушукаха на задната седалка? Сигурно приятелката й е искала да каже „Късмет на Реди“… Отборът днес имаше мач.

Керол излезе в коридора. Фоби се бе изтегнала на пода и леко помръдваше опашка, вперила очи във Феликс. Котаракът хвърли безразличен поглед към Керол и пристъпи към Фоби. Тя изфуча, но не помръдна.

— Слушай, уважаема! Ако продължаваш да се държиш така глупашки, предвиждам, че скоро ще си много-много и съвсем бременна! Ще станеш като бъчва и няма да можеш да скачаш на леглото ми. Помни ми думата! — скара й се Керол.

Фоби сви уши и наежено изсъска, а Феликс издаде кратък гърлен звук, в който се долавяше предупреждение.

— Я чакайте, приятелчета! — извика вбесена Керол. — На кой е тази къща? Нахалници!

После изведнъж се сети, че от много време не беше виждала вкъщи мишка. Ядоса се, че такова прозаично нещо като мишките може да я занимава в момент на решително морално противоборство. Погледна сърдито към Феликс и измърмори:

— Не виждам причина Фоби да се подчинява на прищевките ти само защото си я научил да лови мишки!

Котаракът изобщо не й обърна внимание, а Фоби премигна, развеселена от смешното твърдение, че принадлежала на Керол.

След като взе душ и облече джинси и риза, около обяд Керол най-сетне бе готова да седне да работи. Цял следобед рисува котарака. Когато му писнеше да се излежава, той ставаше да се поразтъпче из ателието, ала след малко Керол връщаше недисциплинирания модел върху зелената възглавница. Той ближеше козината си, прозяваше се или наблюдаваше художничката с немигащия си поглед. Повече от времето обаче спеше.

По нищо не се различава от мъжете, помисли тя, гонят жените до дупка и веднъж постигнали целта си, загубват интерес.

Към четири се обади разтревожен Реди:

— Трябва да откриеш Меган. Заминава за Калифорния. Мисли, че съм влюбен в теб!

— От къде на къде…

— Заради целувката в Лос Анжелис! Моля те, спри я!

— Защо не го направиш сам?

— Имам мач! — възкликна възмутено той.

— Къде е Меган? — попита Керол с нарастващо раздразнение.

— Тръгнала е за летището.

— Кое летище?

— Не зная…

— По дяволите! — изруга Керол, но Реди вече бе затворил телефона.

Веднага позвъни на Тим.

— Дай ми съвет. Как да открия на кое летище се намира Меган?

— Защо?

Въпросът бе съвсем логичен, ала Керол се вбеси.

— Отива при майка си, защото мисли, че Реди е влюбен в мен!

— А не е ли? — внимателно попита Тим.

— Естествено, че не!

— Но…

— Реди се чувстваше виновен, защото ме контузи с онова парче от счупената бухалка! Това е всичко. Ние изобщо не си подхождаме… — обясни припряно Керол. — Казвай, ако не можеш да ми помогнеш, да търся други приятели!

— Най-напред звънни у Меган! Ако не е там, обади ми се веднага, ще се опитам да направя нещо!

Керол го послуша и наистина намери Меган вкъщи.

— Меган, бързо идвай тук! — започна направо Керол. — Побъркала си Реди със заминаването си, а знаеш, че има мач. Много си непостоянна!

— Така ли ми…

— Слушай, престани да спориш и идвай тук! — прекъсна я ядосана Керол. — Нямам намерение да обикалям като малоумна летищата, за да те търся, защото Реди не може…

— Защо не може?

— Защото има мач! — процеди през зъби Керол, при това доста високо. За такова постижение се иска особен талант. — Идвай, защото имам работа! До гуша ми дойде от разни пеперудки!

— Пеперудки ли? Какви пеперудки?

— Които по цял ден свирят и нищо не работят! — изсумтя Керол.

— Това са щурци…

— Ако обичаш, не се заяждай по телефона, а идвай тук! Трябва да позвъня на Тим да спре да те издирва с полиция по летищата!

— Милостиви боже! Ти си откачила!

— Не аз, а Реди!

— Той… Той се е тревожил? За мен?!

— Идиотка!

— По доста странен начин изразяваш приятелството си! Ще те помоля да си подбираш думите, поне докато човек свикне…

— Меган! Ела веднага!

— Добре де!

— Незабавно!

— Чух вече! Казах ти — добре…

— Защо тогава се мотаеш?! — изрева Керол и тресна слушалката.

Веднага след това набра номера на Тим.

— Намерих Меган вкъщи. Кажи на приятелите си да не я търсят.

— Че никой не я търси — отвърна Тим спокойно.

— О, така ли?

— Не беше нужно. Когато някой предупреждава, че заминава, за да бъде спрян, обикновено изчаква, докато го спрат.

— Мисля, че ще кандидатствам за следващия полет до луната и ще остана там! — заяви Керол след кратка пауза.

— Където и да отидеш, ще си бомба!

— Не разбрах какво означава това… — изрече озадачено тя.

— Меган ще дойде ли у вас? — Той дори не благоволи да отговори на въпроса й.

— Да. Та какво искаше да кажеш?

— Слизам при теб, за да обясня на Меган някои неща за Реди. Жените не са толкова чувствителни.

— Тим!

— На теб също бих могъл да обясня някои неща.

Керол затвори телефона възмутена.

След малко пристигна Меган. Керол я посрещна навъсена.

— Реди иска да стоиш тук и да му се възхищаваш! — подхвана я тя от вратата.

Тим също се появи и влезе, но Керол дори не го удостои с поглед, а продължи да кастри Меган:

— Сядай! Виждаш ли тези рисунки? — Тя показа скиците с Феликс.

— Както винаги са великолепни! Керол, каза ми…

— Реди е същински селски котарак! — Без да обръща внимание на комплимента, Керол продължи да й чете конско: — Сравни портретите на двамата! — нареди тя.

Меган хвана внимателно един от портретите на Реди и го загледа замечтано.

— Ушите на Реди са позаострени… — каза колебливо тя.

Керол се въоръжи с търпение, взе акварела на Феликс и го тикна под носа й.

— Погледни Феликс! Виждаш ли? — продължи да настоява тя.

— Косата на Реди е червеникава като… козината на Феликс…

— Я ги виж добре! — Керол не възнамеряваше да се предава. — Два селски котарака. Стопроцентови мъжкари!

Меган има нахалството да сподели доверително:

— Мисля, че навреме го пипнах! Няма къде да мърда!

Развеселен от диалога, Тим се изкиска. Меган го изгледа с такава симпатия и благодарност, че той се разсмя още по-силно. Навъсена като буреносен облак, Керол беше готова да го убие с поглед. Смехът му премина в неистово кикотене.

„Защо изобщо жените имат нужда от мъже?“, съвсем логично се запита Керол.

Като подбираше внимателно всяка дума, Меган каза:

— Не е нужно да споменавате за срещата ни. Още по-малко, че дойдох сама. Разбрахме се, нали? Ако искам връзката ми с Реди да просъществува, трябва да е толкова сигурен в чувствата си, че да успее да убеди и мен…

Телефонът иззвъня, прекъсвайки дълбокомислените й разсъждения. Керол се обади. Беше касиерът на стадиона. Реди бил оставил три билета за мача. Керол благодари и затвори телефона.

— Има три билета, оставени на касата от Реди. Единият е за теб — съобщи тя на Тим. Тонът й обаче не оставяше съмнение, че компанията му е нежелана.

— Влюбените стават ужасно заядливи… — подхвърли Меган.

— Глупости! — сряза я Керол и се отправи към кухнята да приготви нещо за хапване.

Както можеше да се очаква, Тим не даваше никакви признаци, че се готви да си тръгва и Керол бе принудена да се примири с положението. Добави допълнително продукти в салата, с която поднесе горещ бульон. Изглежда Тим намери храната недостатъчна, защото си приготви сандвич с фъстъчено масло, бекон и кашкавал, между които нареди резени домати и маруля.

Керол се държеше подчертано търпеливо към свободата, с която Тим се разпореждаше в дома й. Беше мълчалива, с което, според нея, изразяваше неодобрението си.

Макар че вече не валеше, навън бе доста влажно и студено. Тим напомни на момичетата да вземат топли дрехи и се качи за якето си.

— Понякога си много лоша! — отбеляза Меган, когато Тим излезе.

— Глупости!

— Цял следобед те наблюдавам и стигнах до заключението, че си хлътнала здравата по Тимоти Болт.

— Не ставай смешна!

— Като остареем и се отдадем на спомени, пак ще си поприказваме!

— Ако тогава сме в състояние да говорим… — Шегата й разсмя Меган, което принуди и нея да се усмихне. — Не знам какво ми става тези дни! — кисело добави тя.

— Много просто! Харесваш Тим, а не искаш той да го узнае.

— Това би означавало да се призная за победена — измърмори Керол.

— Ти си тежък случай. Правиш се на по-недостъпна дори от мен!

— Я кажи, кой си придаваше важност преди малко? Аз или ти?

— Мислех, че харесваш Реди… Все пак ти първа се запозна с него.

— Добре. А кой хукна да се запознава със семейството му?

— Мъчех се да убедя себе си, че няма смисъл. Божичко, това момче е страхотно! Харесах го в мига, когато го съзрях за първи път. Тайно се надявах, че няма да го забележиш, а ти седна да го рисуваш! После пък те удари проклетото парче от счупената бухалка. По дяволите, защо не бях на твое място?

Керол се хвана за главата.

— Ако не го бях чула с ушите си, никога нямаше да повярвам, че някой би могъл да съжалява, защото не е бил ударен!

— Слушай, Керол! Щом не можеш да си мила, поне се опитай да се държиш нормално тази вечер!

— Ще се постарая.

— Какво великодушие!

Въпреки обещанията, когато трябваше да се настанят в колата, Керол побърза да се шмугне на задната седалка. Меган седна отпред до Тим, като хвърли към приятелката си смразяващ поглед. Керол направи физиономия на светица. Съобрази обаче, че Тим я наблюдава в огледалцето за обратно виждане, и се изчерви.

Той се държеше изключително внимателно и с двете. На стадиона Керол направи опит да не седне до Тим, ала Меган вежливо му отстъпи мястото между двете. След малко Тим донесе бира и хотдог за тримата и Керол се видя принудена да ги приеме. Изгълта на един дъх ледената бира и зъбите й затракаха от студ. Стискаше ги здраво, за да не я усети Тим, но той се изправи, свали якето си и каза:

— Вземи го. Много бързо изпи бирата и затова ти е студено!

Керол не видя нищо обидно в предложението му. Взе якето и се сгуши в него. Усещаше топлината от тялото на Тим. Беше невероятно хубаво! Едва забележима усмивка заигра върху устните й. Тъкмо тогава Тим имаше глупостта да подхвърли:

— Би следвало да знаеш, че студена бира не се пие толкова бързо! — И развали всичко.

Керол седеше, изумена от нахалството му, и се чудеше как да се измъкне от стадиона, без той да я попита накъде е тръгнала. Огледа се, ала разбра, че е невъзможно да се оттегли незабелязано.

— Стой мирна и се дръж прилично! — прошепна с твърд глас Тим в ухото й. — Ако не искаш да те заведа в колата и да те накарам да мислиш за други неща…

Керол не реагира, сякаш изобщо не го чу, при все че от ума й не излизаше въпросът какво искаше да каже Тим с това.

Мачът беше от добрите. Двата часа минаха неусетно, макар че мислите на Керол изобщо не бяха насочени към ставащото на терена. „Вълчетата“ водеха с три на два преди решаващия удар на Реди, с който победиха.

Настъпи пълен хаос. Привържениците на победителите ликуваха, а Керол крещеше възторжено и подскачаше от радост заедно с останалите. Обърна се към Тим и засмяна до уши го прегърна, за да се поздравят с победата.

Той я задържа в прегръдката си и чак тогава Керол осъзна, че все още е с неговото яке.

— Извинявай! — смотолеви тя. — Забравих да ти го върна…

— Не ми трябва. Нали виждаш колко съм загрял!

— Извинявай! — повтори тихо с надеждата, че той няма да я чуе при тази глъчка на стадиона.

— За какво се извиняваш? — Все пак я беше чул.

— Че опитвах да се правя на много… на труднодостъпна… — още по-тихо прошепна Керол.

— Заслужаваш го!

Керол не попита защо. И Тим не й обясни.

Тримата си проправиха път през тълпата към съблекалните, където трябваше да се срещнат с Реди. Родителите му и други близки също го очакваха. Той се появи, сияещ от щастие. Хвана Меган за ръката и отново я представи поред на близките си. Очевидно държеше да няма недоразумения кой с кого е.

Керол, естествено, беше с Тимоти Болт. Тя погледна крадешком решителното му лице. Какъв невероятен шанс, че срещна този мъж в онази стара къща, в която реши да се премести преди няколко месеца.