Лас Смол
Лудетината (3)

Трета глава

След малко Реди се върна във всекидневната с някакво паянтово сандъче. Керол го огледа уплашено и понечи да каже нещо. В същия миг обаче отвътре се измъкна огромен котарак, който с кафеникавооранжевите си райета приличаше на тигър. Котаракът скочи от ръцете на стопанина си и се скри под дивана.

Керол го наблюдаваше като хипнотизирана. Не беше виждала домашна котка да се движи с такава мълниеносна скорост. След секунди Феликс се появи. В устата му цвърчеше мишка. Приближи до Фоби и остави мишката пред нея. Фоби скочи ужасена върху облегалката на канапето и изфуча наежено срещу нахалния натрапник. Карузо стоеше като вкаменен. Гледаше облещен и очевидно не схващаше смисъла на действията на гостенина.

— Видя ли колко е възпитан? — рече гордо Реди. — Веднага подари мишката на Фоби!

— Фоби не обича мишки! — процеди през зъби Керол, като полагаше неимоверни усилия да не избухне.

— Ами! Я виж! — възрази той със самоуверен тон.

Феликс хвана мишката със зъби, с два скока се качи при Фоби и я остави пред съскащата котка. Мишлето мигновено се възползва от шанса да удължи живота си с няколко минути и се шмугна зад възглавниците на дивана. Керол изпищя панически и пребледня като платно. В същия момент по стълбите вече трополеше Тим. Съвсем объркан, Реди се мъчеше да успокои Керол и повтаряше като развалена грамофонна плоча:

— Моля те, успокой се! Всичко е наред! Феликс ще уреди въпроса…

Керол гледаше към дивана с облещени от ужас очи. Най-сетне намери сили да прошепна:

— Тя е на там… Тя е… на дивана…

Тим удряше с юмрук по входната врата. Феликс обикаляше с ловки стъпки около дивана и душеше като ловджийско куче. Извила гръб, с настръхнала опашка, Фоби фучеше яростно от облегалката. Единствен Карузо наблюдаваше с ням възторг невероятния екшън, който се разиграваше пред очите му на живо.

Реди пъхна ръка под възглавниците с намерението да принуди мишлето да напусне временното си убежище. Феликс мигновено го последва. Завираше муцуна между възглавниците, дебнейки появата на жертвата.

Керол хукна към врата. Отвори я, като не откъсваше паникьосан поглед от дивана. Тим нахълта задъхан в апартамента и изкрещя:

— Какво става?! Каква е тая тупурдия?!

— Не там! — В един глас викнаха Керол и Реди, когато Тим понечи да седне на дивана.

— Има мишка! — добави Реди.

— Господи! Уплашихте ме до смърт! Някой ще ми обясни ли какво, по дяволите, става тук? — попита Тим сърдито.

— Реди докара котарака си Феликс от чифлика… Феликс ще учи Фоби и Карузо да ловят мишки… — заобяснява Керол с ужасно сериозен и угрижен вид.

Тим я гледаше втрещено. Измина около минута, докато смисълът на думите й достигна до съзнанието му. На устните му заигра усмивка. С явно усилие се постара да сдържи смеха си, но не успя. Накрая се закикоти неудържимо.

Тя не намираше нищо смешно. Реди продължаваше да бъхти възглавниците, твърдо решен да открие мишката заради Керол. Феликс явно беше подразбрал, че засега намесата му е излишна и се изниза от стаята. Не минаха и две минути и той се върна с нова мишка между зъбите. Това вече беше прекалено! Керол нададе страхотен писък. Феликс я погледна с немигащите си очи, ала продължи към Фоби с новия подарък. Котката не си направи труда да го дочака, а хукна през глава. Феликс я последва.

Реди продължаваше да търси мишката. Карузо го наблюдаваше с повишен интерес. Учуден, забеляза, че човекът не видя мишлето, което се измъкна изпод дивана и се стрелна към ъгъла. Настъпи пълен хаос. Тим крещеше:

— Ето я! Дръж я! Ще избяга!

Реди грабна метлата и след две точни попадения, мишката предаде богу дух. Преди това Керол се беше покатерила на табуретката и викаше отчаяно:

— Махнете този ужасен котарак!

Реди и Тим послушно хванаха в ръце по една котка, но очевидно не тази, която Керол имаше предвид. Феликс се измъкна в коридора, след малко се появи с трета мишка между зъбите си и се насочи право към Реди, който стискаше Фоби. Котката го гледаше уплашено и Керол не можеше да я вини за това. Всички мъжкари си приличаха. Бе невъзможно да се намери разумно обяснение за постъпките им. За съжаление, женските нямаха алтернатива…

Карузо наблюдаваше със завист мишлето в зъбите на Феликс. Изглежда за първи път си даваше сметка, че с мишките би могла да се получи щура забава. Котакът скочи от ръцете на Тим, приближи до Феликс и седна на задните си лапи, вперил любопитен поглед в другия мъжкар. Той пък твърдо си беше наумил, че мишката е предназначена за Фоби, която упорито отказваше да я приеме.

Все още върху табуретката, Керол изглеждаше съкрушена. Реди я гледаше със свито сърце. Изглежда удареното със счупената му бухалка място я болеше.

— Боли ли те кракът? — попита той със съчувствие.

Керол му хвърли свиреп поглед и изсумтя отчаяно:

— Милостиви боже! Кракът ми ли?! Какво общо има моят крак?

Реди се загледа замислено встрани, като се мъчеше да вникне в смисъла на думите й. През това време Феликс вече бе убил мишката, заряза я на пода и скочи върху масата, недалеч от Реди. Карузо приближи до жертвата и я докосна с лапа. Както и можеше да се очаква, тя не помръдна. Котаракът погледна въпросително към Феликс и тихичко измяука. Селският разбойник му хвърли хладен поглед и го предупреди с едно сърдито „Мъррр“. Карузо подуши мъртвото мишле, удари го отново с лапа и внимателно го хвана със зъби. С чувство на неоспоримо превъзходство Феликс изфуча: „Мърр-хххх!“, и скочи върху мишката. Когато животинчето бе „убито повторно“, гостът погледна мълчаливо Карузо, сякаш се опитваше да му внуши някакво послание, и излезе от стаята. След кратко колебание, Карузо го последва.

Както е известно, котките са ужасно любопитни. Фоби не правеше изключение. Като изсъска нещо доста неприлично към Реди, тя се отскубна от ръцете му и последва двамата мъжкари.

Тим отиде до табуретката и протегна ръце, за да помогне на Керол да слезе, ала Реди го изпревари:

— Остави, аз ще й помогна!

Тим го погледна изненадан. Не беше сигурен как би следвало да реагира на предизвикателството. След кратко колебание се отдръпна. Погледите на Реди и Керол се срещнаха. И двамата се чувстваха някак странно. Познаваха се едва от вчера. Тя възприемаше младежа с очите на художник, а той очевидно виждаше жената в нея. Червенокосият Ромео обгърна кръста на зеленооката си Жулиета, вперил унесено очи в нейните. Тя се наклони леко и сложи ръце на раменете му. Реди я вдигна като перце и без всякакво усилие, но много бавно я свали на пода. Керол усети, че е стъпила на пода и премигна удивена.

— Ти си страшно силен! — каза му тя направо, даже без да се изчерви.

Той не отговори. Лицето му изглеждаше безкрайно сериозно, като че ли се намираше на погребение. Тим ги наблюдаваше с нарастващо безпокойство. Изкашля се. Погледнаха го с безразличие, сякаш изобщо не присъстваше в тази стая. Той се намръщи. Пренебрежението им започна да го дразни. От къде на къде?! Не беше ли той човекът, който от два-три месеца помагаше на Керол? Освен това, макар че тя не знаеше, беше поел задължението да се грижи за сигурността й!

— Кхъ-хъ… — прокашля се Тим, ала не проговори. Та нали пред него стоеше самият стопер на „Вълчетата“? Какво да му каже? — Вечеряли ли сте? — ненадейно изтърси той.

Керол се обърна към него. Погледът й бе премрежен.

— Колко е часът? — попита тя.

— Почти седем — отвърна Тим. — Когато Керол рисува, забравя всичко! — поясни с тон на превъзходство. Ако не в друго, поне като съсед имаше предимство пред играча на „Вълчетата“!

— Божичко! Аз дори не съм обядвала! — оплака се тя.

— И аз не съм хапвал. Какво ще кажеш да вечеряме навън? — предложи Реди.

Тим отново изпадна в изолация.

— В камерата има пица… — рече Керол след кратко колебание.

— Аз ще донеса салата — побърза да добави Тим.

— В колата имам червено вино. Ще изтичам да го взема — каза Реди, без да откъсва очи от Керол, сякаш тя беше единственото същество в стаята. — Подари ми го един привърженик. Ще се радвам да го изпием заедно.

— Отивам за салата. — Тим тръгна към вратата.

— Чао… — измърмори Керол.

— Ей сега се връщам със салатата! — подчерта той, за да разсее всякакви недоразумения.

— Добре… — отвърна тя без никакъв ентусиазъм.

Тим остави вратата открехната — не беше сигурен дали ще му отворят, ако се наложеше да чука.

Реди все още държеше Керол през кръста и като че ли се колебаеше какво да предприеме.

— Ако сляза за виното, после ще ме пуснеш ли да вляза? — неочаквано изтърси той.

Керол го погледна изненадана. Какво ли искаше да каже това момче? Промърмори нещо като „Ъ-хъ“ и за по-голяма убедителност закима с глава.

— Имаш зелени очи — ни в клин, ни в ръкав — добави спортистът.

Това обаче изглежда не учуди Керол, защото тя отвърна невъзмутимо:

— А твоите са сини.

— Как е кракът ти? — Лицето му продължаваше да е сериозно като на чиновник от погребално бюро.

— Добре.

— Нека да го видя!

— Чакай, не съм облечена с подходяща дреха!

— Боли ли те? Слагаш ли лед на удареното място?

— Направих му студен компрес. Взех и два-три аналгина против болките.

— Едва ли ще повярваш колко много съжалявам за инцидента!

— Не може ли в бухалката да се постави желязна пръчка? — попита Керол.

— Ами… Това е забранено…

— Ти правил ли си го?

Реди поклати глава, втренчил се като хипнотизиран в очите й. Ръцете му още обгръщаха кръста й.

Тим изтрополи по стълбите. След секунда застана на прага и се облещи. Керол и Реди не бяха мръднали! Извиха едва-едва глави и го изгледаха недоумяващо. Той разбра, че са забравили за него, да не говорим за вечерята. Мина му през ум, че пред очите му се заражда любов, която е любима тема на писателите. Като такъв беше длъжен да измисли нещо, докато все още имаше възможност да се намеси.

Мина покрай тях и влезе в кухнята. Извади прибори и чинии и потърси пицата в камерата на хладилника. Откри я сред кутии с маслени пастели и я пъхна в микровълновата печка.

Реди домъкна от колата цял кашон френско червено вино. Керол отвори две консерви с италиански спагети, затопли и две франзели, намазани с чесново масло. Тим бе донесъл огромна купа, пълна със салата. Получи се разкошна вечеря.

Тим предложи да отворят бутилка червено вино. То имало нужда да подиша, обяви авторитетно той. Бе прочел това наскоро в едно специализирано издание, с което се наложи да се запознае заради собствения си роман. Реди извади от кашона бутилка бордо „Шато Бешевел“, реколта 1978 година. Тим не повярва на очите си. Една бутилка струваше най-малко седемдесет долара!

— Останала ми е една бутилка „Шабли“. Ще я донеса — предложи той. — Това вино е за специални случаи. Пие се, когато си край океана и съзерцаваш залязващото слънце в компанията на очарователна жена — добави замечтано той.

— Честно казано, предпочитам бира! — призна Реди.

Господи! Какво бездушие, помисли тъжно Тим.

— Знаеш ли, и аз! — засмя се Керол.

— Каква бира предпочиташ?

— „Бъд“!

— Ти си супер! — Реди протегна ръка и удари длани със сияещата Керол.

Какви бездушни хора, още по-тъжно констатира Тим. Усети, че е готов да се разплаче при мисълта, че това великолепно вино ще бъде опорочено със спагети и чесън.

— Отивам за шаблито — рече той и се надигна.

— Чакай! — спря го Реди. — Помогни ми да употребим това!

Да му помогне… да употреби… това… Тим мислено се хвана за главата.

Сложиха покривка върху масата и двамата мъже се разположиха край нея. Докато Керол пренасяше чиниите от кухнята, Реди отвори виното и напълни чашите.

— Да вдигнем тост! — предложи той. Сътрапезниците му взеха чашите си. — За купата на шампионите!

— Браво! За купата! — възторжено извика Керол.

Тим кимна мълчаливо и отпи глътка, като я задържа в устата си за малко. Виното наистина бе превъзходно. Отпи втора глътка и рече:

— Реди, готов съм да ти дам кашон „Бъд“ за бутилка вино!

— Дадено! — прие веднага Реди. — Днес подарих две бутилки на баща си за това, че докара Феликс.

— Къде живеят родителите ти? — попита Керол.

— В южната част на Индиана.

— Не трябваше да го разкарваш дотук заради някаква си котка! — сгълча го тя.

— О, не се притеснявай! Оттук с колата има два часа път. И без друго татко пътува до Чикаго почти за всеки мач. Изобщо нямаше проблем, с изключение на това, че котките ужасно мразят да се возят в кола. Когато ги качиш, решават, че ще ги водиш във ветеринарната лечебница…

— И моите са същите! — кимна тя с разбиране и продължи: — Предполагам, че родителите ти са много горди с теб.

— Всичките им деца са еднакви за тях — отвърна скромно Реди.

— Колко са децата във вашето семейство?

— Четири.

— Само?

— Защо само? А ти колко братя и сестри имаш?

— Ако не се лъжа — двадесет и седем или и осем…

— Не може да бъде! — Реди я зяпна изумей.

— Това са всички — истински, осиновени и отгледани от моите родители — с широк жест обясни Керол. — Не броя, разбира се, временно приютените деца в дома ни — добави тя ухилена. — Не можеш да си представиш каква навалица настава по празнините или когато някой се зажени.

— Е, виж какво… И аз имам цял куп братовчеди! — Реди не се предаваше.

— Ужасно мразя самохвалковците! — подхвърли Керол.

— Ако не вярваш, предлагам ти да обиколим целия ни род!

— Дадено, ако се съгласиш обаче да ми гостуваш в Темпъл по празниците! — Тя говореше сериозно.

— Да знаеш, че помня като слон! Ще се възползвам от поканата.

— Много ще се радвам! — Гласът й преливаше от любезност.

Тим следеше диалога с нарастваща тревога. Да, нещата не бяха никак розови! Ето че тези двамата се уговориха да пътуват заедно!

— Ще дойда с вас, за да отчитам резултата — опита да се пошегува той.

— Идеята ти не е добра, Тим! — съвсем сериозно отвърна Реди. — И аз имам брояч, така че ще се справя сам.

— Да, но Керол няма да е сигурна, че не шмекеруваш! — подхвърли Тим.

— Аз съм честен човек — без всякакво лукавство заяви спортистът.

Тим и Керол се разсмяха. Реди казваше самата истина — просто не му се бе налагало да лъже и хитрува.

Разговорът се завъртя около бейзбола. Керол задаваше въпроси, а Реди обясняваше. Двамата бъбреха оживено, а Тим се чувстваше като ненужен и нежелан натрапник. Спомни си с носталгия дните преди появата на Реди. Представи си бездомно куче, което зъзне в снега и гледа тъжно през прозореца щастливо семейството, събрано край камината. Идеше му да заскимти от мъка, ала се въздържа. Или поне не го направи гласно…

Когато привършиха вечерята, Керол стана да разтреби масата. Тим си сипа остатъка от драгоценното вино и вдигна чашата към светлината.

— Да не си го ударил на пиене? — закачи го Керол.

— Виното е за художниците. А писателите обичат силни питиета.

— Как пък го измисли? За първи път го чувам!

— Желязно правило! — отвърна Тим намръщен. Досега Керол се държеше с него толкова учтиво, че чак го дразнеше. Защо изведнъж започна да се заяжда с него най-безцеремонно? Не търсеше ли повод да го изрита от квартирата и да остане… насаме с Реди? Госпожицата не бе познала! Тим реши твърдо да не се подава на провокации.

Реди спря пред масата, отрупано с картини и започна да ги разглежда. Изумен, той разпозна себе си.

— Ти си. — Керол го съобщаваше с най-естествен тон, без капчица смущение, като дори не се изчерви!

Тим мислено отбеляза този факт.

— Тази е страхотна! — Реди показа рисунката, на която тъкмо се готвеше да удари топката с бухалката. — Невероятно точно си предала допълнителната сила, която придаваш на удара с тяло. Хей, ти наистина умееш да рисуваш! — възкликна той сияещ.

Керол му показа и други акварели на бейзболна тематика. Реди изпадна във възторг.

— Страхотна си! — похвали я отново той.

— И ти! — Гледаше го усмихната и очевидно думите й не бяха само комплимент.

— Аз ли? Само играя бейзбол, това е всичко…

— Правиш го божествено! Човек може да те наблюдава с истинско удоволствие!

Реди я погледна крадешком и се изчерви. Тя не е разточителна на комплименти, забеляза изнервен Тим. Налагаше се да се намеси отново. Той се прокашля леко и заяви:

— Керол е голям художник!

Тя май не го чу.

— Продаваш ли картините си? — попита Реди.

— Понякога.

— Бих искал да купя тази.

— Подарявам ти я. Нали плати сметката при лекаря…

— Бях длъжен! Ти пострада заради мен…

— Не съм ти плащала като модел, докато рисувах акварелите. А вече продадох половин дузина!

— Обаче ме покани на вечеря!

— Да, но ти донесе виното!

— Беше ми подарък…

— Освен това ми донесе Феликс… Божичко, къде са котките? — изведнъж се сети Керол.

Тримата извърнаха глави към открехната врата на апартамента. Котките бяха изчезнали!