Лас Смол
Лудетината (4)

Четвърта глава

Тримата стояха на просторната площадка пред входната врата. От котките нямаше и следа. Керол се огледа разтревожена.

— Моите котетата не са излизали навън, освен когато съм ги водила във ветеринарната лечебница. С кола, разбира се — сподели тя. — Как ли ще се оправят с отвратителното улично движение? Представям си какъв ужас ще изживеят…

— Е, може да не са навън… — осмели се да предположи Реди.

— Сигурна съм, че твоят Феликс е хукнал като луд на улицата! А моите доверчиви агънца са го последвали като глупачета…

— Забравяш, че са котки — побърза да уточни Реди. — И както казват хората, имат седем живота.

— Ако този хулиган не ги беше подлъгал! — въздъхна скръбно при мисълта, че миличките котенца биха могли да загубят дори един от седемте живота.

— Феликс е много внимателен и умен котарак! — побърза да го защити стопанинът му. — Сигурен съм, че е някъде тук…

Сякаш за да потвърди думите му, от килера в дъното на стълбището се разнесе едно сърдито „Мъррр“. Тримата обърнаха едновременно глави и чак тогава забелязаха цяла редица мишки, натръшкани край стената.

— Май са в килера! — радостно извика Керол.

— Моят със сигурност е там! — рече Реди и отвори вратата на килера, която очевидно някой от съседите бе затворил преди малко. — Феликс!

Феликс се измъкна от килера. Пак държеше мишка между зъбите си. Подреди я при останалите, изфуча сърдито и се шмугна в килера.

— Фоби, Карузо, къде сте? — Керол надникна в тъмния килер. В дъното нещо изскърца, после се чу шум от боричкане и тя затръшна мигновено вратата. Колкото и да обичаше двете котки, не беше чак толкова луда, та да се размотава из тъмните килери, особено когато бяха пълни с мишки. За последното свидетелстваше цялата редица мъртви мишки край стената.

В килера настана тишина.

— Дайте едно фенерче! Ще огледам какво става вътре — предложи услугите си Тим.

Керол отиде за фенерче. На връщане затвори особено грижливо входната врата. За всеки случай… Може пък да се окаже, че някоя мишка не бе съвсем умряла…

Фенерчето, което тя донесе, спокойно можеше да мине за прожектор. Такова чудо се използваше единствено от бреговата охрана или от жена… Тим го включи и мощен сноп лъчи освети вътрешността на килера.

— Фоби трябва да е вътре! — нетърпеливо се обади Керол.

— В мазето е — уведоми я Тим. — Ей там в дъното има някаква дупка, през която навярно са се вмъкнали в мазето. Ако се съди по броя на „труповете“, пада голяма веселба. А, ето го и Карузо… Носи… мишка!

Започваше да става интересно. Керол, Тим и Реди обходиха поред съседите и ги поканиха да видят с очите си трофеите от разразилата се между котки и мишки война. Напатилите се съседи разтвориха широко врати, приканвайки героите за нови подвизи. Победата трябваше да се полее. Събраха се у Керол. Реди отвори останалото вино. Все пак Тим успя да опази обещаната бутилка.

— Ще ти изпратя още утре каса бира — каза той на Реди.

— О, няма нужда! Изпий го за мое здраве! — отвърна младежът и го потупа приятелски по рамото.

Жалко, че съдбата е отредила непримиримото съперничество помежду ни, помисли Тим със съжаление. Реди беше чудесно момче! Интересно, досещаше ли се, че в негово лице има опасен съперник?

На другия ден отборът на „Вълчетата“ почиваше и Реди нямаше никакво намерение да си тръгва.

— Мислех, че спортистите си лягат в десет… — подметна Тим.

— Зависи с кого! — отвърна моментално Реди. Проклетникът дори не се замисли, преди да изрече тези думи! Тим усети как нещо го преряза през гърдите, ала намери сили да се усмихне, макар и кисело.

Гостите разглеждаха с интерес акварелите на спортна тема. Един от аспиранти позна Реди и възкликна:

— Ей, ама това си ти! Самият Реди Фартингтън!

— Дааа — провлечено отвърна той и се усмихна.

Присъстващите се оказаха невероятни специалисти по бейзбол. От всички страни заваляха съвети как да се спечелят следващите мачове и в крайна сметка — купата на шампионите.

Поетът седна до масата, взе лист и молив и се зае да съчинява стихове. Брокерът не схвана отначало защо се е наложило да докарат Феликс в Чикаго, тъй че Керол трябваше да повтори цялата история. От време на време Тим прескачаше до коридора и носеше новини за развоя на битката с мишките.

Когато от коридора долетяха подозрителни шумове, вече беше доста късно. Керол отвори предпазливо вратата. Фоби държеше със зъбите си жива мишка и очевидно не се решаваше да я довърши. Котката се излегна омаломощена на пода. Феликс приближи и с един замах на голямата си лапа реши въпроса. Фоби гледаше с възхищение героя. Котаракът я лизна по носа. Тя протегна лапа и го докосна нежно.

Керол ги наблюдаваше втрещена. Не можеше да повярва на очите си. Господи, само за няколко часа Фоби се бе научила да флиртува, и то с почти непознат котарак!

Карузо се измъкна от килера и подуши бойните трофеи. После седна на задните си лапи, вирнал доволно муцунка.

— Хей, защо не се качите в апартамента ми? — подвикна Тим към котките. — Има какво да половувате!

Феликс погледна въпросително стопанина си. Реди махна с ръка към стълбището. Преди да поведе четата нагоре, котаракът измърка влюбено към Фоби. Тя махна бавно с опашка и сложи глава върху лапите си. Изглежда бе твърде уморена, за да се присъедини към ловната дружинка.

— Страхотен е! Никой не може да бие един селски котарак по издръжливост! — с възхищение ги изпроводи Реди.

— Карузо и Фоби поне не ядат тези гнусотии! — подметна Керол, като потръпна от отвращение.

— Не преяждат… — уточни Тим.

Керол усети, че й се повдига. Мъжете, начело с поета, се разсмяха гръмогласно. Как можеше един поет да се хили на такива отвратителни неща?

— Мъже! — заключи Керол и погледна Телма, единствената, от която можеше да очаква разбиране.

— Бог да ги поживи! — заключи мъдро актрисата.

— Виж само какво ни е писано да понасяме заради тях! Сигурно е божие наказание!

Последната й реплика сложи началото на нов спор. Всички се впуснаха да оборват Керол, но задачата не се оказа лесна. Тя упорито държеше на своето, предпочитайки силата на гласа си пред аргументите. Към полунощ започна да преграква. Тим предложи да отстъпят в спора, тъй като на Керол не й останал глас. Тя отхвърли предложението, като едва говореше от надвикването, като заяви категорично, че нищо й няма на гласа. Мъжете избухнаха в смях.

Най-сетне всички се изнизаха от апартамента — Тим, естествено, си тръгна последен. Керол се приготви да си ляга. Трите котки се бяха настанили върху леглото й и старателно ближеха козината си. Керол отново усети, че й се повдига, като се сети с какво се бяха занимавали цяла вечер.

Докато правеше гаргара заради прегракналото си гърло, тя продължи наум спора с мъжката част на тазвечерната компания. Всички нюанси на аргументите, за които се сети, бяха повече от бляскави. За съжаление, чувстваше се прекалено уморена, за да ги запише на хартия.

 

 

На следващия ден — едва ли не по тъмно, на вратата се позвъни. По кимоно и още сънена, Керол отиде да отвори. На прага стоеше Реди, който обяви, че е дошъл да закусят заедно, защото днес нямал мач. Този ден тя беше ужасно заета и тъкмо се чудеше как най-любезно да го отпъди, когато по стълбите изтрополи Тим с кана димящо кафе в ръка. Мъжете размениха поздрави малко сковано. Керол махна примирено с ръка и ги покани да влязат. И двамата се насочиха право към кухнята.

— Не искам яйца с бекон! — подвикна тя сърдито след тях, вбесена от недосетливостта на някои хора, че — меко казано — й досаждат с присъствието си.

— Ще направя палачинки по рецептата на мама — успокои я Реди. — Ще си оближеш пръстите!

Керол отиде в банята да вземе душ. Разгледа угрижено удареното място, което имаше цвета на буреносен облак. След душа се преоблече и седна замислена пред рисувателната маса. Тим приближи с чиния, пълна с палачинки, и я остави до нея. Погълната от работа, Керол почти забрави за закуската.

Рисуваше буря в морето. Огромни оловносиви разпенени вълни заплашваха да погълнат малка лодка. Картината внушаваше драматизма и могъществото на природната стихия. Човек сякаш усещаше поривите на бушуващия леден вятър и потреперваше от студ.

Застанал зад Керол, Реди наблюдаваше работата й мълчаливо.

— Бих искал да нарисуваш плевника ни — каза той по някое време.

— Плевникът ли?

— Да, плевника. Истински селски плевник!

— С удоволствие! Може би, когато отидем да закараме Феликс…

— Забеляза ли, че той се чувства тук като у дома си?

— Ох! Невъзможно е да се грижа за три котки!

— Ако нещата продължават така, ще имаш повече от три…

— Какво?!

— Не разбра ли, че те са влюбени?

— Господи! Пръждосвай го оттук!

— Много е късно!

— Реди… — започна заканително Керол, но в този момент домофонът иззвъня.

Сякаш се намираше в собствения си дом, Тим веднага се обади.

— Да…

— Извинете, май сбърках… — чу се смутен женски глас.

— Меган, заповядай! — позна я по гласа Тим. — Керол е вкъщи. Аз съм Тим. Ако си спомняш, запознахме се у Тони. — Без да се бави, той натисна копчето за входната врата.

След минута Меган беше горе, като мънкаше някакво извинение за натрапеното си гостуване. Идваше за първи път в новото жилище на Керол и го огледа с любопитство. Тогава забеляза Реди и замръзна на място.

— Здравей, Меган! — приветства я Керол. — Какво те води толкова рано насам?

Меган изобщо не я чу. Беше се вторачила в стопера като омагьосана.

— Закусвала ли си? — попита Керол, но Меган сякаш бе оглушала и онемяла. — Меган, запознайте се, това е Реди Фартингтън.

— Да… — най-сетне промълви тя.

— Реди, да ти представя Меган Пибоди.

— Приятно ми е — кимна Реди.

— Меган е виновницата за това, че онази вечер парчето от счупената ти бухалка ме удари по крака — продължи Керол.

Реди повдигна вежди, премигна два-три пъти и измърмори вежливо:

— Аха…

— Тя ме накара да отидем на стадиона — поясни Керол. — Защото харес…

— Харесвам бейзбола — прекъсна я Меган.

— Повечето жени ходят на мач заради играчите — отбеляза ухилен Реди.

— Аз обаче харесвам играта!

— Каквато и игра да ти харесва, сигурен съм, че мъжете няма да останат безразлични! — рече любезно Реди.

— Браво! Страхотен комплимент! — усмихна се Керол.

Сърцето на Меган се сви от мъка. Вероятно Керол се чувстваше съвсем сигурна в себе си, за да си позволява лукса дори да се шегува с Реди. Тим изръмжа наум.

— Хей, момичета! Щом толкова си падате по бейзбола, защо не дойдете с мен в Лос Анжелис? Тъкмо ще окуражавате отбора!

— Навита ли си? — обърна се Керол към приятелката си.

— Винаги съм искала да… видя Лос Анжелис — отвърна Меган замечтано.

 

 

Късно следобед Тим се обади на Солти.

— Идният петък Керол и приятелката й ще пътуват до Лос Анжелис, за да гледат мача на „Вълчетата“ — започна Тим. — Предполагам, че би трябвало… ъъъ… че следва да ги придружа.

— Разбира се, момчето ми! Запази апартамент в „Балтимор“. Забавлявай момичета! Ще ти изпратя пари в хотела.

— Не, няма нужда — отказа Тим. — Трябва да действаме внимателно. Запазих стаи в „Холидей Ин“.

— Хей, внимавай! Онзи град е истинска джунгла! — предупреди го Солти.

— Е, не е по-страшно от Чикаго!

— В Калифорния е различно и мисля, че го знаеш. Нали си живял известно време там?

— Да, прав си… Но се налага да разшириш кръгозора си…

— Като всеки баща, аз съм тесногръд! Пази я, Тим!

— Не се съмнявай в това! — увери го той.

— Какво ще кажеш, синко, за воденичния камък, който ти окачих на шията? — пошегува се Солти.

— Тя е изключителна! — възторжено възкликна Тим. — Голям художник е! Като я гледам да рисува, усещам как косата ми се изправя от вълнение.

— Това е най-модерната прическа за мъже!

— И ти ли си с такава прическа? — пошегува се Тим.

— Къде? Тук? В Охайо? Ама че си майтапчия!

— Приказваш много, защото косата ти още не е окапала. Не понасям мъже самохвалковци!

— Имам коса, защото Фелисия толкова пъти прави опит да я оскубе, че корените й укрепнаха!

Тим се разсмя от сърце. В последно време това се случваше доста рядко. Даже поотслабна. Усещаше, че животът му не се движи в желаната посока. Въздъхна и рече:

— До скоро. Ще те държа в течение.

— До скоро. И я наглеждай, синко!

Тим затвори телефона, като разсъждаваше какво точно означават последните думи на Солти. Нима имаше съмнения, че не се грижи достатъчно за Керол? Боже милостиви! Единственото, за което Тим мечтаеше, бе да се грижи за нея цял живот!

 

 

Реди замина с отбора за Лос Анжелис още в сряда. Тим, Керол и Меган взеха самолета в петък. Тим седеше замислен до прозореца. Каква ирония на съдбата! Щеше да прекоси половин Америка с жената, която харесваше, за да гледат играта на един съвършен атлет, когото пък тя харесваше!

Пристигнаха в града малко преди мача. Спечели отборът на Лос Анжелис.

— Нищо, утре ще ги бием! — увери ги Реди без капка колебание.

Единственото хубаво на престоя им в Лос Анжелис беше, че Реди нямаше възможност да бъде с тях през цялото време. Тим разведе двете приятелки из града. Отскочиха и до Холивуд. Естествено, не можеха да подминат алеята на филмовите звезди с фамозните отпечатъци на техните ръце и стъпала върху циментовите плочи. Видяха за малко Реди в петък вечерта и в събота и неделя преди мачовете му. И двете останали срещи спечелиха „Вълчетата“.

Само веднъж през целия престой в Лос Анжелис Реди и Керол излязоха сами — съвсем за кратко, ала на Тим времето се стори цяла вечност. Меган беше изпаднала в ужасна меланхолия. Приличаше на зомби. Тим направо не можеше да я понася. Какво си въобразяваше тази жена? Че само тя страда?

На раздяла Реди разцелува Керол. Тим ги наблюдаваше като вцепенен. Усещаше, че угасва и последната му плаха надежда. Уж беше протоколна целувка за довиждане, ама хич не приличаше на такава: Реди прегърна Керол, по-точно — притисна я до себе си, целуна я бавно, съвсем не по приятелски и после я освободи полека. От сърцето на Тим капеше кръв. Меган приближи до Реди и го целуна, с което очевидно изненада стопера. Тим предположи, че нахалството на Меган е обидило Реди. Когато човек целуне жена като Керол, докато е жив, едва ли ще го споходи желанието да погледне, камо ли да целуне друга!

През целия полет до Чикаго почти не разговаряха. Тим беше сигурен, че Керол мечтае за Реди, Меган ближе раните си, а той е третият, излишен…

На другата сутрин Чикаго осъмна в дъжд. Тим лежеше самотен в голямото легло. Чувстваше се съвсем обезсърчен. Господи, как му се искаше внезапно всичко да изчезне! Самият той и целият свят… Стана умърлушен, облече спортния екип и излезе навън, макар че валеше като из ведро.

Хукна като откачен, обливан от ледените струи на дъжда с надеждата, че ще избяга от тъжните си мисли. Уви — напразно. Накрая, когато съвсем прогизна, сви обратно към голямата стара къща. Спря за миг пред входа, загледан в прозорците на Керол, и влезе. Вратата на апартамента й бе открехната. Без да се замисля, той се вмъкна вътре.

Подпряла брадичка, Керол седеше на високия стол до масата за рисуване и се взираше унесено в пороя.

— Какво става? — попита Тим.

Керол дори не се обърна да го поздрави, а вместо отговор, въздъхна меланхолично.

— Какво ти става? — повтори Тим напрегнато.

— Реди ме целуна… — отвърна замечтано тя.

— Той… Какво?!

— Току-що ти казах, че ме целуна! — В гласа й се долавяха нотки на раздразнение. Последва дълго мълчание.

— Той… Той… Докосна ли те? — заекна пак Тим.

— И как според теб ще ме целуне, без да ме докосва? — сопна му се тя ядосано.

Възцари се ново мълчание. Тим не знаеше как да продължи. Защо, по дяволите, Керол се държеше толкова дръпнато? Приближи се до нея бавно и предпазливо. Сърцето му биеше до пръсване. От гърдите й се изтръгна тъжна въздишка. Той затвори очи, готов на всичко. Каквото и да станеше, беше длъжен да узнае!

— Той… Какво е направил? — изрече глухо фаталния си въпрос.

— Казах ти вече, целуна ме! — отвърна кратко Керол. — И небето не се сгромоляса! — добави печално.

Тим се вцепени. Стоперът на „Вълчетата“ я бил целунал и небето не се сгромолясало! Мълчанието изглежда продължи твърде дълго, защото Керол реши да уточни:

— Бях много разочарована!

— Искала си небето да се сгромоляса? — Все още не можеше да повярва на ушите си.

— Очаквах това да стане…

Той не знаеше как да постъпи. Искаше му се да я целуне. Трябваше да я целуне! Като всеки мъж, който скоро щеше да навърши тридесет години, знаеше, че когато една жена е разочарована от даден мъж, е склонна да опита с друг — тъй да се каже, за сравнение. И този друг също трябваше да я целуне! Но в случая този друг беше вир-вода!

— Отивам да взема душ! — Гласът му стана дрезгав само при мисълта, че ще изтича до горе, ще се изкъпе и преоблече, ще се върне тук и ще целуне Керол.

— Ще настинеш. Излязъл си на дъжда едва ли не по бански.

Тим погледна крадешком мокрите си шорти. Тънката материя беше прилепнала към тялото му. Възбудата му личеше от километър разстояние. Той се обърна бързо и смотолеви:

— Ей сега се връщам!

Керол не пророни и дума. Ако се съдеше по погледа й, май че изобщо не го чу.

Тим хукна нагоре по стълбите. За броени минути се изкъпа и преоблече. В последния момент съобрази, че сутринта не бе успял да се избръсне. Направи го толкова старателно, сякаш отиваше на аудиенция при английската кралица.

В трепетна възбуда заслиза по стълбите. За всеки случай беше мушнал в джоба си презерватив. Вратата беше затворена и той почука.

— Влизай! — разнесе се отвътре гласът на Керол.

Треперещ от вълнение, Тим отвори вратата. Изправил рамене, мъжествен и силен, той прекрачи прага. Потърси Керол с очи и… О, ужас! Тя разговаряше с някаква надута дама, която държеше в ръце отвратително малко псе, и кльощав мъж с тънки мустачки!

Тим стоеше като вцепенен и не можеше да преодолее шока. Единствено, което изпитваше в този миг, бе непреодолимо отвращение към гостите на Керол.

— Искаш ли нещо? — попита любезно тя.

О, да! Искаше и още как!

— Ще намина по-късно! — отвърна той.

— Днес съм насрочила няколко срещи. Може би утре… — предложи Керол с хладен, почти враждебен тон. Погледът й беше далеч по-красноречив от думите.

Тим се обърна и напусна жилището й, без да каже дума. Нямаше смисъл. Съзнаваше, че преди четвърт час проигра големия си шанс. Трябваше да я целуне тогава, а не да тича да се къпе! Можеше да я дръпне за ръката и да я вкара заедно с него под душа. Може би всичко щеше да е наред…

Довлече се до апартамента си като пребито куче. Чистичък и сресан, седна пред компютъра и написа цяла глава от кървавия си роман, в която главният герой спасяваше героинята от фатално заблуждение, по-лошо и от самата смърт. Отмъстителният призрак, приел образа на героя, за малко да осъществи пъкления си замисъл да прелъсти невинната девойка, ала с риск за живота възлюбеният й я изтръгваше от коварните му лапи, защото я обичаше.

Тим спря да пише, но остана пред компютъра. Мрачен и отчаян, измамен и ядосан, зяпаше през прозореца отвратителното време, което напълно отговаряше на настроението му…