Владимир Полянов
Един гост (3)

3

Рад Ранина излезе на улицата и бързо пое пътя към гарата.

Единственият влак, който минаваше, беше отдавна отпътувал. Нашият гост като че не знаеше това, защото все повече усилваше своя ход. Навярно беше решил да си замине. Няколко любопитни граждани го проследявахме. По средата на пътя той внезапно спря. Помисли нещо, огледа наоколо. Тук шосето правеше завой край дълбок ров, обрасъл с гъсти храсти. Рад Ранина се огледа още веднъж внимателно наоколо и се спусна в рова.

Не минаха и десет минути, той вече пропълзяваше обратно на шосето. Това обстоятелство, ако бяхме преценили правилно, би ни открило много работи. Но откъм станцията се зададе Раздел и той даде друг ход на нашите наблюдения. Ранина се сниши и поиска да се върне в рова. Пощенският куриер го забеляза и отдалече завика:

— Не там! Не там! Вие бяхте паднали по-горе, до телеграфния стълб… Изгубеното е там. Трябва да търсите, ако нещо сте загубили!

Нашият гост се изправи. Нему сякаш хареса това обяснение на постъпката му. Когато Раздел се приближи, той го помоли да му покаже мястото, дето бе паднал в деня на нещастието с него, и ако иска, да му помогне да претърсят малко. Загубил нещо, което струвало повече от хиляда лева.

Раздел се разгорещи, а и ракията, която беше изпил в бюфета на станцията, го правеше по-усърден. Запълзя на колене по земята, започна да търси.

— По-скъпо от хиляда! Това е много! Трябва да се намери! — ясно викаше той.

Рад Ранина също търсеше. Мина доста време — напразно. Раздел отчаяно загрухтя:

— Друг го е намерил. Друг! Мама му стара! Хиляда лева! Хе! Това е много!

— Сумата не е голяма, но спомен беше загубеното! — помъчи се да го утеши гостенинът.

Пощенският куриер го загледа с пияните си очи.

— Не е голяма! — чухме го да вика. — Та с толкова пари аз… искам да кажа, моята Нина би станала най-щастливата мома. Нина знаете ли коя е тя? Моята единствена дъщеря. Хе, тя би целунала триста пъти земята, ако намереше тези пари. С тях щеше да стане важна госпожица. Запомнете — важна — като дъщерята на кмета. А когато една госпожица е „важна“, всичко тръгва от добре към по-добре. Но аз никога не мога да дам хиляда лева на моята Нина и тя ще остане само бедната, хубава Нина!

Раздел не спираше с приказките си. Забрави за изгубеното. Изправи се на крака и с ръкомахания и несвестни бъбрения се мъчеше да покаже колко е хубава, но бедна неговата Нина. Рад Ранина едва се вслушваше в приказките му. Той се беше замислил нещо, сякаш се колебаеше в някакво решение. Съвсем безразлично най-сетне той попита.

— Ти какво, пощата ли носиш?

Но този въпрос беше втората най-важна тема, върху която Раздел можеше да приказва цял ден.

— Хе, пощата — започна той, — щастието и нещастието на хората искате да кажете. Забележете, днес аз съм пиян, но това не е винаги. Аз пия само когато това е пълно…

Той разтвори чувала, който носеше, и показа големия куп малки и големи пликове, десетките отворени карти и разните пакети, които трябваше да разнесе. Очите му гледаха с явна тъга, в гласа му като че се вмъкна плачлив хрип.

— Виждате ли! Има защо да се пие днес. Всички тези пликчета и пакетчета носят нещо. Аз знам какво е то: щастие и нещастие. И затова пия. Но не го прекалявам. Не! Не! Дълга си винаги знам. Каквото и да е, трябва да се занесе…

Не спираше да приказва. Така те стигнаха до градчето. Тука Рад Ранина се сбогува с пощенския куриер и влезе в единствения хотел на града. Когато се изкачи в дадената му стая на втория етаж, разтвори прозорец и загледа след отдалечаващия се Раздел.