Владимир Полянов
Един гост (2)

2

Други сведения узнаваха любопитните от сестра Меруда.

Тази още млада, тъжна жена много се различаваше от другите хора на града. Цялата чудна история с нейния болен я интересуваше само дотам, докъдето се простираше дългът й като милосърдна сестра. От отдавна тя беше отвикнала да се вслушва и оглежда наоколо си. Така е винаги с хора, чието душевно съдържание е по-изобилно от злобите на деня. А никой не можеше да каже, че тя страда от душевна пустота.

Ала, наблюдавайки своя болен, този ден с нея ставало нещо особено. Тя чувствувала голямо безпокойствие. Помислила и като не могла да си обясни причината, отново и отново се вглеждала в лицето на пострадалия. И в това лице започнала да вижда нещо познато. Тя знаела добре, че никога не е срещала този човек, и все пак лицето му й се струвало близко. Тези черни коси, тези печално и мъчително извити по лицето бразди на дълбоки изживявания именно й били познати. Тя чувствувала, че в леглото лежи неин близък, много близък, ро̀ден по душа човек. Та не е ли страданието свещеният купел, кръстените в който са братя? А сестра Меруда беше също кръщелница в тоя купел, откак загуби във войната годеника си и погледна с безрадостните очи на момиче, което няма какво да чака повече от живота. Това не значеше обаче, че тя не понасяше този живот спокойно и с готовност за всички удари. Защо се бе разтревожила този ден? Какво ставаше в нейната душа?

Непознатият, измъчван от тревожен сън, пъшкал, говорел неразбрани думи. Веднъж извикал съвсем високо, като че видял нещо страшно. Извикал и се събудил. Огледал смутен наоколо, хвърлил поглед към сестрата.

— Къде съм? — попитал.

— Успокойте се! — пошепнала тихо Меруда.

Но той скочил от леглото и се хвърлил към прозореца, погледнал навън, а като се обърнал към Меруда, изплашен попитал, къде е стражарят?

Тя се съвършено слисала:

— Трябва ли ви? Той излезе с доктора. Беше, разбира се, приставът, а не стражарят. Но тука той няма работа.

— Няма ли тука работа?

Мъжът гледал някак слисано.

— Не, няма! — потвърдила Меруда.

Той седнал на леглото.

— Кажете ми, къде съм? Как съм попаднал тука? Мога ли да си отида.

Сестра Меруда го помолила да легне повторно и спокойно му разправила всичко. Когато тя свършила обясненията си, той с облекчение въздъхнал, но внезапно си спомнил нещо:

— Аз носех една чанта, къде е?

— Тука!

— Тука?! И никой не я е отварял?

— Не! — успокоила го Меруда и посочила чантата в ъгъла на стаята. — Тя е заключена!

— Да, тя беше много добре заключена! — потвърдил болният.

Сестрата попитала трябва ли му.

Но той я изпреварил и сам отишъл при пътнишката чанта. Прегледал я и като се уверил, че не е отваряна, успокоил се. Взел ръката на Меруда и тихо й благодарил.

— Аз имах любима — казал той, — която повече я няма. Безкрайно страдам. В чантата нося спомени от нея. Тя беше тъй красива…

Без да довърши, започнал да плаче сдържано, с усилията да не се издаде.

В този момент в стаята влязъл доктор Влад. Сестрата погледнала с молба към него, сякаш той би могъл да облекчи състоянието на непознатия.

Доктор Влад явно бил замислил нещо.

— Вие сте станали вече? — с усмивка попитал той.

Вместо да отговори, пострадалият пътник бързо грабнал дрехата си, облякъл се и като взел чантата, казал:

— И смятам, че мога да си вървя! Благодаря ви за положените грижи.

Доктор Влад пристъпил насреща.

— Струва ми се, че сте доста слаб, за да тръгнете… но щом желаете — бързо добавил той, като видял, че непознатият слага шапката си, — вие сте свободен. Моля само още една малка формалност.

Непознатият погледнал внимателно доктора.

— Да — продължил нашият добродушен любител на разкриване големи тайни и взел болничната книга от масата, — трябва да отбележа името ви и да попълня още някои графи.

— С удоволствие! — живо отвърнал гостенинът — името ми е Рад Ранина…

— Откъде?

— От София.

— Къде отивате?

— В обиколка съм…

Докторът внимателно, бавно вписвал сведенията.

Сетне, разсеян уж от нещо, попитал повторно за името и погледнал пациента.

— Рад Ранина! — потвърдил този.

— Странно име… много рядко се среща — заговорил докторът и замислен в нещо, изпуснал книгата. Когато се навеждал, за да я прибере, от джоба му изпадали вестници, в които с едри букви било написано: „Престъплението на доктор Войдан Свобода“.

Рад Ранина погледнал вестниците и сякаш мрачна сянка преминала по лицето му. Но той учтиво се поклонил и излязъл.

Доктор Влад не го обезпокоил повече.