Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Година
- 1922 (Пълни авторски права)
- Форма
- Новела
- Жанр
-
- Няма
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 4 (× 2 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране, разпознаване и корекция
- NomaD (2012 г.)
Издание:
Владимир Полянов. Диаболични повести и разкази
Книгоиздателство „Георги Бакалов“, Варна, 1990
Библиотека „Галактика“, №102
Редакционна колегия: Любен Дилов, Светозар Златаров, Елка Константинова,
Агоп Мелконян, Георги Марковски, Димитър Пеев, Светослав Славчев, Христо Стефанов
Съставител: Владимир Полянов
Рецензент: Георги Марковски
Редактор: Светлана Иларионова
Оформление: Богдан Мавродинов и Жеко Алексиев
Рисунка на корицата: Текла Алексиева
Художествен редактор: Иван Кенаров
Технически редактор: Добринка Маринкова
Коректори: Паунка Камбурова, Янка Енчева
Българска, първо издание
Дадена за набор на 16.X.1989 г. Подписана за печат на 16.I.1990 г.
Излязла от печат м. февруари 1990 г. Изд. №2290. Формат 70×100/32.
Тираж 60111 екз. Печ. коли 17,50. Изд. коли 11,33. УИК 12,44
Страници: 280. 061/90. Цена 2 лв. ЕКП 95361 15431/5506-3-90
Книгоиздателство „Георги Бакалов“ — Варна
Държавна печатница „Георги Димитров“ — София
Б–32
© Владимир Полянов, 1990
© Атанас Свиленов, предговор, 1990
© Богдан Мавродинов и Жеко Алексиев, библиотечно оформление, 1979
© Текла Алексиева, рисунка на корицата, 1990
c/o Jusautor, Sofia
История
- — Добавяне
2
Други сведения узнаваха любопитните от сестра Меруда.
Тази още млада, тъжна жена много се различаваше от другите хора на града. Цялата чудна история с нейния болен я интересуваше само дотам, докъдето се простираше дългът й като милосърдна сестра. От отдавна тя беше отвикнала да се вслушва и оглежда наоколо си. Така е винаги с хора, чието душевно съдържание е по-изобилно от злобите на деня. А никой не можеше да каже, че тя страда от душевна пустота.
Ала, наблюдавайки своя болен, този ден с нея ставало нещо особено. Тя чувствувала голямо безпокойствие. Помислила и като не могла да си обясни причината, отново и отново се вглеждала в лицето на пострадалия. И в това лице започнала да вижда нещо познато. Тя знаела добре, че никога не е срещала този човек, и все пак лицето му й се струвало близко. Тези черни коси, тези печално и мъчително извити по лицето бразди на дълбоки изживявания именно й били познати. Тя чувствувала, че в леглото лежи неин близък, много близък, ро̀ден по душа човек. Та не е ли страданието свещеният купел, кръстените в който са братя? А сестра Меруда беше също кръщелница в тоя купел, откак загуби във войната годеника си и погледна с безрадостните очи на момиче, което няма какво да чака повече от живота. Това не значеше обаче, че тя не понасяше този живот спокойно и с готовност за всички удари. Защо се бе разтревожила този ден? Какво ставаше в нейната душа?
Непознатият, измъчван от тревожен сън, пъшкал, говорел неразбрани думи. Веднъж извикал съвсем високо, като че видял нещо страшно. Извикал и се събудил. Огледал смутен наоколо, хвърлил поглед към сестрата.
— Къде съм? — попитал.
— Успокойте се! — пошепнала тихо Меруда.
Но той скочил от леглото и се хвърлил към прозореца, погледнал навън, а като се обърнал към Меруда, изплашен попитал, къде е стражарят?
Тя се съвършено слисала:
— Трябва ли ви? Той излезе с доктора. Беше, разбира се, приставът, а не стражарят. Но тука той няма работа.
— Няма ли тука работа?
Мъжът гледал някак слисано.
— Не, няма! — потвърдила Меруда.
Той седнал на леглото.
— Кажете ми, къде съм? Как съм попаднал тука? Мога ли да си отида.
Сестра Меруда го помолила да легне повторно и спокойно му разправила всичко. Когато тя свършила обясненията си, той с облекчение въздъхнал, но внезапно си спомнил нещо:
— Аз носех една чанта, къде е?
— Тука!
— Тука?! И никой не я е отварял?
— Не! — успокоила го Меруда и посочила чантата в ъгъла на стаята. — Тя е заключена!
— Да, тя беше много добре заключена! — потвърдил болният.
Сестрата попитала трябва ли му.
Но той я изпреварил и сам отишъл при пътнишката чанта. Прегледал я и като се уверил, че не е отваряна, успокоил се. Взел ръката на Меруда и тихо й благодарил.
— Аз имах любима — казал той, — която повече я няма. Безкрайно страдам. В чантата нося спомени от нея. Тя беше тъй красива…
Без да довърши, започнал да плаче сдържано, с усилията да не се издаде.
В този момент в стаята влязъл доктор Влад. Сестрата погледнала с молба към него, сякаш той би могъл да облекчи състоянието на непознатия.
Доктор Влад явно бил замислил нещо.
— Вие сте станали вече? — с усмивка попитал той.
Вместо да отговори, пострадалият пътник бързо грабнал дрехата си, облякъл се и като взел чантата, казал:
— И смятам, че мога да си вървя! Благодаря ви за положените грижи.
Доктор Влад пристъпил насреща.
— Струва ми се, че сте доста слаб, за да тръгнете… но щом желаете — бързо добавил той, като видял, че непознатият слага шапката си, — вие сте свободен. Моля само още една малка формалност.
Непознатият погледнал внимателно доктора.
— Да — продължил нашият добродушен любител на разкриване големи тайни и взел болничната книга от масата, — трябва да отбележа името ви и да попълня още някои графи.
— С удоволствие! — живо отвърнал гостенинът — името ми е Рад Ранина…
— Откъде?
— От София.
— Къде отивате?
— В обиколка съм…
Докторът внимателно, бавно вписвал сведенията.
Сетне, разсеян уж от нещо, попитал повторно за името и погледнал пациента.
— Рад Ранина! — потвърдил този.
— Странно име… много рядко се среща — заговорил докторът и замислен в нещо, изпуснал книгата. Когато се навеждал, за да я прибере, от джоба му изпадали вестници, в които с едри букви било написано: „Престъплението на доктор Войдан Свобода“.
Рад Ранина погледнал вестниците и сякаш мрачна сянка преминала по лицето му. Но той учтиво се поклонил и излязъл.
Доктор Влад не го обезпокоил повече.