Костас Варналис
Дневникът на Пенелопа (9) (1193 г.пр.Хр. — ?)

Осма глава
Бунтът на тълпата

Главнята на Ерида^[1] достига много по-далеч от погледа на Дика^[2]. Тази главня е виновна — изскочи от Тартара и подпали Итака и всички останали острови. Но и аз съм си виновна, задето проявих пренебрежение към могъщата богиня — не й бях издигнала дори светилище. Макар и късно, дадох нареждане да й построят един блестящ храм с две колони на входа.

А главнята на Ерида беше езикът на Терсит. Грешка направих, че още тогава не го обесих за езика пред всички! Защото избяга от голия остров, дойде тайно в Итака и започна да подбужда народа. Срещу големците.

Това стана по време на моето отсъствие — когато отидох заедно с най-храбрите принцове (без Евримах), като главна капитанка на пиратската армада, да оплячкосаме бреговете на Арнаутия.

Вярно е, че тази година излезе по-лоша и от предишните. Суховей, гадини, мраз, филоксера съсипаха нивята, маслините, градините и лозята. Бедняците, които дължаха на първенците, не можеха да си платят. И естествено съгласно „божите и човешките закони“ дълговете, „взети вкупом“, се погасяват с вериги.

Но и на робите не им дойде акълът в главата. Не само че не работеха, ами на туй отгоре и разваляха имотите. И първенците биваха принудени, пак съгласно „божите и човешките закони“, да ги „бият с тояга“ или да ги бесят.

Най-справедлив от всички в случая се показа (да си го кажем право) Евримах. Преби и обеси повечето от тях. И тогава станало нещо не чувано, нещо, което не е ставало, откакто свят светува. Робите вдигнали веригите си и с тях заудряли богородения първенец. И щели са да го убият, ако не се били намесили крепостните му. Счупили му само лявата ръка и сега е в гипс и му виси на един повой през врата.

От Итака главнята се прехвърлила и на другите острови. Всеобщ бунт на простолюдието. Искали за няколко дни да заситят вековната си омраза!

Първенците се затворили в крепостите си, а крепостните им се пръснали; и тогава се намесил и Терсит — онзи масонин, онзи безбожник, онзи българин! Главнята на Ерида!

Въоръжил ги, натъкмил ги, накарал ги да си поделят имотите и сами да се управляват. Народовластие! Попитах после и най-старите мъдреци в царството. Никой не знаеше какво означава тази дума! Защото никога не е съществувало и никога не може да съществува такова нещо!

Въоръжили се дори жените и децата им — същински Еринии и малки дяволи! — с балтии и тояги. Завардили най-удобните места за пост из островите и пазели „правото“ си!

Поставени натясно, първенците изпратиха скришом една малка платноходка в Арнаутия, за да ме повикат да се върна. Милост!… Аз нали ви казвах!

Събрах набързо момчетата си и се върнах в Итака. Беше нощ. Отидох направо в двореца. Вдигнах стражата, която от страх също се беше залостила в крепостта. Срам ме беше коскоджамити богородена царица, на която й приляга да се бие само с Титаните, сега да се унижава да се бие с разни простаци — народа!

Зазоряваше се. Никой не беше подушил, че съм се върнала. Залавях всички хора от народа, които срещах по улиците и полето, и ги бесех без съд. Обграждах селата и ги изгарях. Наредих да колят децата и старците, да изнасилват жените, да разграбват прикята на девойките. Терсит побърза да ме пресрещне с колкото хора можа да събере, но загази. Малцината негови другари паднаха, а оцелелите го изоставиха. Остана да се бие сам, един срещу двеста, докато падна убит и той. Обесих го, макар и мъртъв, за езика!… Бях се зарекла!… След два дни колелото на Историята отново започна да се върти правилно. Редът!

И за да накарам останалите да дойдат на себе си, взех, че хвърлих на кучетата (пред самите тях, за да гледат!) всичкото месо, което бях докарала от пиратския набег. За да знаят, че на верните ни кучета се полага да ядат по-добре от неверния ни народ!

През нощта ми се яви насън моята покровителка Атина Палада, погали ме по бузата и ми каза:

— Браво!

По повърхността настъпи спокойствие. Но долу дълбините врат. Ври Омразата. Капитан на народа сега стана синът на Терсит. Терсит и той! Терсит Втори! Проклето племе! Един убиеш, десет поникват! Тоя пък хвана балкана заедно с мнозина от бунтарите. Един в Кефалония, други в Света Мавра, в Занте, в Румелия. Пак ще трябва да бесим и да палим села!

На онези, които „сведоха глава“, им увеличих работните часове, намалих им надницата и ги съсипах с двойни данъци, за да платят за щетите, които нанесоха; и за да се научат, след като намериха по-лошото, да не търсят по-доброто!

Наплашените първенци не смееха вече да останат в именията си. И за по-голяма сигурност дойдоха да се приютят в дворцовата крепост. И от Итака, и от другите острови. С оръжието си и с главорезите си.

И сега са се нагласили добре и не щат да си отидат. И полека-лека разбрах, че вместо те да са мои затворници, аз съм станала тяхна затворница.

Ами че кой ли не дойде? Първи довтаса онзи хубостник Евримах, галеника на Полиб — на туй отгоре със стария Полиб! След това дойде Антиной, единственият син на Евпейт; Песандър, синът на Полихтор; Амфином, синът на Нис; Агелай, синът на Дамастър; Ктезип, синът на Политерс; Лейокрит, синът на Евенор; Лейод гадателят, синът на Йоноп; Демоптолем, Евриад, Елат… Над петдесет души!

Първоначално всички бяха изплашени. Но като премина първият страх, поокуражиха се. Казах им да си съберат момчетата, да се върнат в замъците си и да не се боят от никого, докато знаят, че аз царувам, аз — Амазонката! И вместо да се боят да не ги убият, те да убиват!

Но не рачиха и да се помръднат. Държат оръжието, което им дадох, и си седят като у дома си. Същински господари и стопани! Тук от двореца, казват, защищават най-добре и имота си, и трона, и родината! И току опустошават килерите ми, избите ми, стадата ми!

Всеки ден колят на двора дванайсет охранени агнета, осем угоени свине и две телета сукалчета. Заколват ги, одират ги, опърлят ги и ги пекат на шиш пред очите ми. И го удрят на ядене и пиене, на песни и хора! Карат и Фемий да им пее с китарата си най-новите „славни деяния на мъжете“, за царете, които отидоха да се бият при Троя. Само че са му забранили да споменава името на Дисей! Тези невероятни рапсодии ги бил натъкмил, разправят, някакъв си поет! Амир ли? Томар ли^[3]? Нещо такова било името му!

Посегнаха и на робините и слугините. И те самите, и главорезите им. И покрай тях и моите войници, слуги и роби! Оскверниха храма на Добродетелността!

Моите вече не ме слушат. Предпочитат първенците, защото прекарват по-добре с тях!

Но само това да беше! Толкова навириха нос, че подхванаха пак старата си песен: да се оженят, та да се оженят за мен! И всеки ден ми пращат сватове и прикя!

Не съм мигнала от много нощи насам. Само нерви съм! Как ми се иска да се върне внезапно Великият Господар, Героят на Героите, Мъдрецът на Мъдреците — Дисей… или някой друг! Иначе ще поискам помощ от някой чужд цар.