Костас Варналис
Дневникът на Пенелопа (3) (1193 г.пр.Хр. — ?)

Втора глава
Плъховете

Късно снощи, събота вечер, едва-що бях затворила очи и се събудих от някаква голяма врява на двора. Наострих слух. Гуляй! Викове, песни, смях. Скочих от леглото, облякох набързо хитона, омотах си крепа и пристегнах кръста си с пояса. Взех една борина и слязох бързо по стълбите.

Умът ми не го побира! Навън, от единия до другия край на двора, върху плочите беше сложена богата трапеза. В четирите ъгли пламтяха и димяха във високите канделабри борови иглички. А върху масата бяха натрупани телешки бутове и цели печени на шиш прасенца, буци накиснато в олио сирене, а на земята ведра — от онези, в които се поят конете — пълни с най-хубавите вина от избата, дето ги пазех да отлежат за Дисей.

Слуги и слугини, роби и робини, войници, градинари и чобани, всички кьоркютюк пияни. Трошаха глинените чаши и чинии, ругаеха, крещяха и се целуваха. А Фемий, когото бях изгонила, същият този, дето възпява само пред сегашните царе подвизите на някогашните владетели, подпрян на тоягата си, забавляваше тези скотове с „геройствата на мъжете“!… Само царете били мъже! Ами цариците!

Потърсих се. Почувствувах как нещо като топка задави гърлото ми. Опрях се на една колона, за да не падна, и затворих очи, за да не гледам. Изпитвах и срам, и страх.

Трябваше да направя нещо. Доближих горящата борина към лицето си, за да ме видят и ме познаят. И протегнах дясната си ръка, за да видят големия колкото лешник сапфир на пръстена ми — държавния печат. Този лешник можеше да ги изпрати на бесилката. Ами! Никой не се и обърна да го погледне!

Извиках:

— Аз съм царицата!

Вместо да се изплашат, те прихнаха да се смеят. А един дрезгав глас ми подвикна:

— Добре дошла, мъничка наша господарке! Ела да се чукнеш и ти с нас. Да забравиш за малко, че си парясница, както ние забравихме, че сме роби… Обичам те!

— Не ви ли е срам!

Изкрещях тези думи колкото ми глас държи.

— Веднага да се пръждосате оттук и да се заврете вдън килиите си… И утре ще си поприказваме!

— Виж я ти, горката! — обади се, сякаш бяхме на равна нога — кой? — Мирто̀! Неговата Миртула! Онази, за която толкова много се тревожеше Дисей.

Изправи се, без да махне ръката на Бика от кръста си, изпъна неразвитото си още тяло (я имаше, я нямаше петнайсет години!) и ми каза, като ме гледаше право в очите (прекрасна беше!):

— Сега вече ти не си нищо тук. На нас ни се падна да се оправяме и да се грижим за този дом (и да пазим честта му!). Твоята работа сега е само да плачеш дано хубостникът ти се върне, а после да го оплакваш, когато се затрие! А пък ние ще имаме грижата да не ти липсва нищо и да се радваме на либетата си, дето не могат да се откъснат от нас… Когато капитана го няма, юнгите гледат да спасят кораба. Без нас ще потънат с все хора и неща — и дворци, и нивя, и градини, и мандри, а с тях и ние, и ти!… Ай върви там да спиш, щом не благоволяваш да пиеш с нас. А като си погуляваме от време на време, ще имаме и по-голям ищах за работа. Както отсъствието ти не вреди, така и присъствието ти не е от полза!… Вземи, ти казвам, да изпиеш тази чаша за здравето на господаря ни, който имаше здрав разум и още по-здраво тяло. За здравето на мъжа ти и на мъжа ни!… Ако ти овдовя веднаж, то ние овдовяхме десетократно повече.

И ми подаде чашата.

— Не се бой! Не сме болни!

Цялата кръв ми нахлу в главата. Отворих уста, но не можех да изрека дума. Само изблещих очи така, сякаш ми беше влязъл косъм в гърлото.

Тогава Мирто̀ отново каза:

— Поразмърдай се де! На мъжете не им харесват жени пънове. Ще ти харижа и моя Бик… Ама име, а!

Борината се изплъзна като вода из пръстите ми. И бързо избягах да се свра в мрака като прилеп, дето лети, без да се чува пърхането на крилете му.

Прибрах се в стаята си. Бях бясна от ярост. Ще ви покажа аз! Когато бях малка, викаха ми „Момчето“. Сега когато вече пораснах, ще ми викат „Мъжа“!