Костас Варналис
Дневникът на Пенелопа (2) (1193 г.пр.Хр. — ?)

Първа глава
Заминаването

Първи април!… Сякаш е лъжа! Още не мога да повярвам! И все пак наистина замина. Ей сега пред очите ми. Главата ми още бучи и островът се върти като воденичен камък. Замина! Нека боговете ме закрилят и най-вече Айдос.

Повече от час държа ей тъй вдигнато пачето перо. Мастилото десет пъти засъхна на върха му. Не съм вършила досега тази работа. Да пиша ли? Да не пиша ли? И какво? И до кога?

Толкова съм тъжна и ми е така пусто, че за да се утешавам и да запълвам някак живота си, ще си водя тези бележки. Но дали ще продължа? Дали ще ги завърша?… Ще ги прочета ли един ден на Одисей? Уф! Тази болест, дето ми я лепна Той: да разделям нищото на много части!

От днес пред мен се разкрива един нов свят. И сама ще бъда негов създател и ръководител. Делото е трудна работа; а за писане — всеки пише.

Остави ме млада жена с едно нервно дете, вкопчано за полите ми. И дори не ме целуна, за да не прояви ужким слабост пред низшестоящите. Като че ли пък ме целуваше в къщи! Направо на печеното! Изправен върху мачтата на кливера, когато корабът му вдигна котва, той само ми махна с косматото си ръчище, като гледаше другаде. Знае ги той жените! Висок и черен като пърнарите на Петаликос планина, бос, със запретнати ръкави, изпълваше с ръста и мургавината си и небето, и морето. И ти се струваше, че крепи на дебелия си врат огромната тежест на небето, със слънцето и с духовете му. Целият беше потънал в червената си брада и неподстриганите си коси — и в гъстите си вежди. А гръмкият му глас изскачаше от гърдите му като медния глас из пещерата на корибантите.

Нарекоха го „страшилище за хората“. И никога не е бил толкова страшен както днес, когато великото слънце го обгръщаше и го отнасяше със себе си.

Не беше ти, о Пролет, толкова сладка дори тогава, когато за първи път му казах „да“ и той така стисна детската ми ръчичка в менгемето на пръстите си, че чак изпищях от болка! И нито бузите ми пламнаха толкова, нито пък коленете ми се подкосиха така — когато впи в плувналите ми в сълзи очи своите кривогледи очи и целият мой вътрешен свят потъна в някаква бездънна пропаст! — както днес, когато не ме докосна, не ми продума, не ме погледна!

По градините и плетищата благоухаеха зюмбюлите и миризливият грах, а в дерето — боровете, невенът, мащерката и риганът. Благоухаеше и морето, което веслата и корабите разбъркваха. Благоухаеха и водораслите и пясъкът, разровени от талпи, дебели корабни въжета и вериги. Благоухаеха и новите стапели на катран и блажна боя… И все пак много по-опияняващо благоухаеха в паметта ми изпотените му крака — любовта му!

Когато главният поп завърши водосвета и поръси двайсет и четирите кораба и те изтеглиха котвите си и вдигнаха платната си, бели, червени, сини, заехтяха всички стихии — суша, вода и въздух — от радостните песни на бойците на всички местни говори (итакци, кефалонийци, закинтосци, румелийци, светомаврийци) и от кавалите и тръбите, и от щитовете, които те като луди удряха с копията си — за да не се чуват писъците на жените, хленченето на децата и стоновете на майките.

И когато корабите се отлепиха от мокрите си темели и всички заедно потеглиха напред, на човек му се струваше, че повличат със себе си цялата Итака, вързана с въже като фелюга за задната им част… Гларусите кръжаха радостно високо горе и с пронизителни крясъци се спускаха като същински стрели към водата, за да грабнат оглозганите рибешки глави и парчетата хляб, които пияните войници и моряци им хвърляха през фалшборта — защото веднага го удариха на ядене и пиене и не ги беше еня за нищо!

А напереният Дисей^[1] стоеше като сраснат на мачтата на кливера, грамаден, тъмен, непоклатим и прекрасен като Идея и като изправено магаре. Аякс си мисли, че само той е надарен да бъде магаре по юначество и инат: да не отстъпва пред тоягите и камъните. Но и моят Дисей е такъв. И дори още повече. Ако имаше десетина такива царе магарета, щяха да превземат Троянската крепост не за десет години (дето има една дума, пепел ми на езика!), а за десет дни. И не с оръжие, а с къчове!

На другата сутрин

Как ги забравих! Жалко! Но нима бях на себе си? И когато тази сутрин неочаквано ги видях пред себе си, много се притесних!…

Вчера, веднага щом той замина, върнах се мрачна в двореца и дадох нареждане да затворят пенджерите на стаята ми — всичко, прозорци и врати. Да махнат от балкона и первазите саксиите с мушкато и босилек. Да покрият огледалата с тюл. Да изпъдят и Фемий — не ни трябваха вече песни. Да съберат кучетата и да ги изпратят на къра при Евмей, на Гарванова Чука, с дивите круши, близо до Аретуза. Всичко около мен и вътре в мен да бъде глухо и тъмно, и неразцъфнало. Да не виждам и да не чувам хора. Да мисля само за моя любим. И за себе си.

Тръшнах се по корем на леглото, притиснах с ръце очите си и те се изпълниха с искри и най-различни цветове. Как ми се искаше да заплача! Но се въздържах, за да не се зачервят очите ми и се развали кожата ми, толкова е кадифена, че като я докосна, ръката ми сякаш е чужда ръка.

Но тази сутрин, щом първите лъчи на Феб се провряха през пролуките на пенджерите като златни игли в плът, взеха, че се приковаха право върху тях. Извърнах се и ги видях. Рогата!…

Еленови, могъщи, всяко разклонение колкото лакът. Мислех си да му ги занеса като дар и за спомен на кораба, та да ги носи в боя и на хорото; в боя — за да плаши враговете; на хорото — за да ми завиждат другите жени! Никой не ще да има по-големи. А сега и Менелай ще носи рога, и Агамемнон ще носи рога, и всички храбри царе, които уважават себе си, ще носят рога. Само той няма да носи! И ще разправят, че аз съм виновна за това. Иде ми да се пръсна! Нека великите богове се смилят над него и нека Зевс му заеме своите, кочовите, а Дионис — биковите си.

Ще ги оставя там, където са си. Над иконостаса, където жените от народа пазят честните си венци в пиринчени калъфи. И когато ще отправям молитвите си към боговете, половината от тях ще се пада на рогата.

Ще ги позлатя, за да му ги подаря, когато се върне!

Трети ден вече стоя затворена сред мрак и тишина. Без да ям, без да пия. Чувствувам приятно облекчение и желание да се протягам. Ушите ми малко бучат и ударите на сърцето ми се разредяват, но цялата съм изпълнена от съзвучието на законите на Сътворението!

Чувам как моята вярна Евриклея чука на вратата ми и плаче. Не отварям. Чувам как старият Лаерт я пита какво ми е, но не може да чуе какво му отговарят. Глух е.

Сама. И най-сетне АЗ. Бях царица, но бях само негова сянка, Годеница, младоженка, майка (майка на третия месец), живеех в шепата му като някакво растение, поникнало изпод някой камък, което израстваше без слънце и без въздух и си оставаше все тъй безцветно.

Сега очите ми свикнаха с тъмнината и виждам всичко ясно, в истинската му същност, без посредничеството на светлината. Свободна съм!

Взе ме детенце още от майка ми. Когато ме отведе сама в градината и ме попита с дрезгав глас: „Искаш ли?“, покрих глава с булото си и се задавих в плач. На мястото, където капнаха сълзите ми, на другия ден поникна статуята на Айдос.

Не познавах света, но бях много красива. И макар че тялото ми беше несъзряло, въображението ми беше прекалено зряло. И създаваше прекрасни светове, по-хубави от света на Природата. Когато зиме-лете се къпех в Еврота, зад високите тръстики, приятелките ми изумени ми викаха: „Ти не си момиче! Ти си момче!“

Тялото ми беше толкова младежко, че когато си вдигах ръцете, гърдите ми изчезваха. И сега съм такава. Цялата съм като от ластик, пъргава като гущер, като невестулка. И когато се изтягах на пясъка, за да се попека на слънце, и до мен лягаше братовчедка ми Леньо̀ — колко само ми завиждаше! Тялото й беше снежнобяло и пухкаво, здравата налято, закръглено и отпуснато, и тежко — тяло на анадолска султанка! (Сега с годините, с ражданията и с любенето навярно е станало още по-тежко.) А моето беше тънко, стройно и мургаво. Нейните коси бяха съвсем руси, като тънка коприна. А моите съвсем черни, гъсти, сякаш изрязани от абанос; обгръщаха главата ми с лъскавата си чернота, както въглените — жарта. Тя изглеждаше по-голяма, отколкото беше, а аз — по-малка. Материя — Леньо̀то Дух — Пенелопчето.

Тогава не гледах сериозно на нея. Как можех да си представя, че един ден името и номерата на тази гъска („дъщерята на Лебеда“) ще гърмят из цяла Гърция и из целия свят! И че толкова царе и юнаци щяха да се претрепат да търчат чак на края на света, за да загинат заради нея. Нарекоха я най-красивата жена, откакто свят светува. Превърнаха я в символ и идея. Честта на Гърция! Щастлива жена!… Ако и мен ме беше отвлякъл някой, и за моя милост щеше да пламне още по-жестока война между двата свята: Изтока и Запада. И аз също щях да се превърна в още по-голям символ и идея и чест. Но не ми трябва такава чест. И аз ще стана връх, и то много по-висок. Апотеоз на женската порядъчност и вярност.

Идва ми наум — ами ако Парис беше минал случайно през Итака, преди да се замъкне в Спарта, щеше да отвлече мен, а не Елена! И ако синът на Приам не се е затруднил да избере най-красивата от трите богини на Красотата и да й даде златната ябълка, много по-малко щеше да се затрудни да избере по-красивата от нас двете — Мен!

Само така си го казвам. Не ми трябва такава победа. Аз мога да върша зло, но не го върша. А тя не може, но го върши. Слаба воля и слаб ум. Затова и не се колебае. Пък ако ще и светът да пропадне. И пропадна!

Грях й на душата и за моя мъж!

Днес не издържах. Тази сутрин рано-рано пак плачове пред вратата ми. Евриклея и Телемах. „Защо не отваряш? Защо не ядеш? Ще умреш! За нас, добре, не мислиш! Но за народа си! Как ще го оставиш да осиротее?…“ — пищеше дойката.

Отворих. Но светлината се стовари върху мен като скала. Очите ми не виждаха нищо. Чувах само как Евриклея плаче от радост. Телемах се изплаши и си глътна езика.

Потърках очи и разтърсих коси, за да прогоня мрачните сенки, които ги изпълваха. И се наслаждавах дълбоко на светлината, на цветовете и на безбрежността.

Поех подноса с мляко, прясно масло и ягоди. Стига толкова траур и вдовство! Имам дълг към родината! Трябва да управлявам здраво. И когато Той се върне, да завари царството си уредено и още по-хубаво…

Тази грижа ме накара да се затворя три дни. И тази мисъл ме ядеше отвътре и ме измъчваше. Някакъв страх. Не съжаление!… По-скоро яд. Мислех да не го казвам. От гордост. Но не мога да изтрая. Мен не ме погледна, не ми продума, не ме целуна, когато заминаваше. Само малко преди да се качи на кораба, извърна се и ми каза тихо: „Пази Мирто̀!“ Не помисли нито за жена си, нито за детето си, нито за баща си, нито за царството си. А за една робиня!…