Метаданни
Данни
- Включено в книгата
-
Дневникът на Пенелопа
1193 г.пр.Хр. — ? - Оригинално заглавие
- Το ημερολόγιο της Πηνελόπης, 1947 (Пълни авторски права)
- Превод от гръцки
- Георги Куфов, 1981 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 5 (× 2 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Костас Варналис. Дневникът на Пенелопа
Редактор: Ана Златкова
Художник: Николай Пекарев
Художник-редактор: Ясен Васев
Технически редактор: Георги Киров
Коректор: Пламен Петков
Издателство „Народна култура“, София, 1981
История
- — Добавяне
Шеста глава
Хермес
Първо увеличих с два аршина височината на стените на двореца-крепост. И издигнах на четирите ъгли четири нови наблюдателници освен другите две на портала. И вътре — ден и нощ караул. Подсилих и стражата на крепостта. Направих ги триста. И често ги карам да вършат разни упражнения на площада, та да ги гледат народът и първенците…
Но не е достатъчно да се боят от нас. Трябва и да ни обичат — искам да кажа народът, който лесно се мами. Заповядах в училищата и по църквите, а и поетите да славословят всекидневно свещената царска институция, да култивират чувството на страх от бога и да отклоняват вниманието на сиромашията далеч от живота, към небесния живот, сиреч към смъртта!
Ще направя така, че държавата да засияе ката дворец от приказките. Законите — темели, а боговете — покрив! И вътре единственият обитател ще бъда аз; всички останали — сенки. Няма да отворя нито един прозорец. Нито дори пролука. Да не влиза светлина отникъде. Най-големият враг на властта на Единствения е светлината на мнозинството.
Първенците най-сетне разбраха, че се грижа и за тях; че техен враг не е царската власт, а народът… Народът, който се пробужда и се размърдва.
Проводиха при мен Амфином — сина на Нис, Писандър — сина на Полихтор, и Агелай — сина на Дамастър, за да се сдобрим. Раздадоха жито на народа — едно дадоха, десет ще вземат. Евримах и някой други се държат още рачешката. Чакат… Но къде ще отидат? Накрая и те ще дойдат с нас.
Но нито аз имам доверие на големците, нито пък те — на мен. Но докато отсъствува Дисей и докато народът гладува и терситовците го подстрекават, ще ни обединява още по-плътно общата опасност.
Сполучлив излезе пиратският набег по селата на Гастуни. Пиратските ни кораби донесоха много плячка. Капитаните задържаха за себе си най-хубавото и продадоха по-голямата част на сиромашията. Евтино, в смисъл на двойна цена — поради войната!…
Подготвям още едно такова патриотично начинание по бреговете на Епир. Може да отида и аз…
Ето как е станало чудото със сина на Мая (най-голямата звезда от Квачката) Хермес — Чобанина, Хайдука и Лъжеца, Развратника и Превозвача на душите.
Да го запиша ли? Как ли ще му се стори на Дисей, когато го прочете? Амин! Чест. Синът на Мая е бил баща на дядо му.
Но дори и да не му беше прадядо пак е чест за мен да ме обикне бог. Боговете ходят с богини, със сирени, с русалки и царици, и то само гъркини. Не ходят с шафрантии и варварки. По този начин соят им се развъжда по цялата земя и от тях произхождат свръхчовеците — „пастирите на народите“.
Един следобед си седях на балкона. Преди месец време. И с ибришими, кенари, златни ширити и тютюрмета бродирах върху един копринен шал небето със звездите и земята с цветята. Чух долу на улицата някакъв странен глас. Един млад праматарин минаваше отсреща. Изпечено лице, къдрави коси и черни очи.
На една табла, окачена на врата му, продаваше най-различни неща: прозрачни ешарпи, тънки като паяжина дантели, колани от змийска кожа, карфици от слонова кост, златни безопасни игли и скъпоценни камъни; и цяла сюрия мазила, парфюми, помади и билки.
Не издържах. Повиках го горе и дадох знак на стражата да го пусне. Отблизо изглеждаше още по-екзотичен и очите му още повече изгаряха. А гласът му? Проникваше дълбоко в мен като ек от някакъв друг свят. Такъв гръцки език не бях чувала дотогава! Познавам гърците от Стълбовете на Херакъл[1], та чак до Нил и Бористен[2]. Неговият говор не приличаше на никой от говорите им.
— Откъде си, земляк?
— Отвсякъде!… Обиколил съм целия Океан, който опасва Горния Свят. Говоря на езиците на всички народи — и на боговете! Къде ли не съм ходил! От Вавилон до Мемфис, отвъд областта на Водопадите, там, откъдето извира Нил, в страната на Етиопците, при „най-далечните мъже“, където често отива и Аполон и пиянствува с тях. Една нощ го видях, кьоркютюк пиян, да пее и да играе „касапското“ — видях го, защото нощният мрак светеше като слънцето денем.
Бил съм и още по-нататък, в страни, където всеки скъпоценен камък е диамант и всяка трева — благовоние. Там птиците говорят като хора, рибите пеят като птици, конете имат рога, а воловете нямат. Там медът тече на ручеи от корубите на дърветата, а каймакът на цели извори от мляко се събира в големи езера. И колкото по̀ на юг вървиш, толкова по-големи стават дните и по-малки нощите и накрая стигаш до едно място, където слънцето никога не залязва. Там вече не съществува нито време, нито смърт. Всеки от щастливците в тази страна е толкова древен, че пред него Кронос изглежда като бебе; и толкова всезнаещ и мъдър, че пред него боговете изглеждат като прост народ.
Върнах се от другата страна на Океана, откъм Запад и Север, минах през чатала на Атлант, дето крепи небето на рамото си, и дойдох отново в нашия свят, малкия и лъжовния, света на разрухата, на смъртта и на сълзите…
Разправяше, разправяше… А аз го слушах като омагьосана, притворила очи, както измореният Персей, след като убил Медузата, се изтегнал посред бял ден под един дъб и полека-лека потънал приятно от действителността в съня с кървавия меч в ръка…
Не знам колко време съм го слушала. Нито пък помня какво ми разправяше.
Когато дойдох на себе си, дневното светило залязваше. Смръщих вежди и купих някоя и друга помада и няколко карфици. А той докосна кутрето ми с нокътя на своето кутре и ми каза тихо:
— Имам едно вълшебно биле от Протей. С него старият морски бог се превръща в риба, във водорасло, във вода, в огън, в каквото си ще. Намерил го някога в Атлантида, в най-голямата дълбочина на Океана, в пещерата на дъщерите си, дето е цялата в сребро.
От морския дух, от баща си, значи, дъщеря му Идотея откраднала един корен и ми го даде една нощ, когато бях претърпял корабокрушение в един от трите ръкава на устието на Нил. И ме научи как да го употребявам… Не ми е за продан…
— Дори на мен ли?
— На теб ти го подарявам. Ще легнеш в кревата и ще сдъвчеш един лист. И който мъж си наумиш, ще дойде при теб. И бог дори.
— И Хермес ли?
— И Хермес! Но трябва да е минало полунощ и да си разтворила прозорците.
Не му повярвах. И не оставих прозорците отворени… Забравих ги отворени!… И от инат окачих една въжена стълба на перилата на балкона, откъм градината…
Не можех да си намеря място, докато настъпи полунощ. Бях много нервна. Изкъпах се и се намазах с най-скъпите масла. И се изтегнах на леглото с билето в ръка. Видях насреща си че прозорците и балконската врата са отворени, и рекох да ги затворя. По-късно. Беше толкова топло и ми се искаше въздух!
Времето се влачеше. А сърцето ми биеше все по-силно. Билето пареше пръстите ми. Едва издържах и току ставах и наквасвах устните си с вино. Отначало от време навреме и по малко, а после все по-често и повече. И аз не знам колко изпих. Бях замаяна.
И когато от високите клони на сребристата топола се обади кукумявката и герданът на Квачката се изкачи три копрали, сложих в устата си един лист и прошепнах толкова тихо, че сама не си чух гласа:
— Сине на Зевс и на Мая, прославени прародителю на Дисей…
Не сварих да кажа нищо повече и на балкона се появи божествената му красота. Затворих очи. Не владеех нито тялото си, нито мислите си, нито дъха си. Чувствувах присъствието му и силата му, без да го виждам, чак докато се сипна зората. Тогава отворих очи. Беше праматаринът.
— Да… Предпочитам да приемам човешки образ… Затвори си отново очите.
И прокара нежно палеца си по потръпващите ми клепачи…
— Отвори ги сега!
Беше самият Хермес. Но не го виждах. Виждах само светлина, която ми причиняваше болка…
— Стани отново праматарин — прошепнах му аз. — Не мога…
— А сега, със здраве, трижди възлюбена моя!
— Ще те задържа в двореца.
— Ще избягам като въздух през прозореца.
— Тогава утре…
— Не, другиден. През ден: вторник, четвъртък, събота.
— Ами през другите дни?
— Имам съвещание с великите богове, на Олимп.
Мина един месец… Но ето вече трети ден, откакто не се е появил. Изпратих Долий и Мелантий в града и по селата, за да го намерят. Никъде го нямаше…
Снощи го намериха убит край Злото море.
Свърши и билето. Тъжно ми е до смърт. Легнах болна.
На Мирто̀, която се грижеше за мен, разкрих тайната си. Никак не се изненада. Само ме попита:
— Кога идваше при теб?
— Във вторник, четвъртък и събота.
— В понеделник, сряда, петък и неделя идваше при мен.
Един ден повече седмично на робинята ми!