Костас Варналис
Дневникът на Пенелопа (10) (1193 г.пр.Хр. — ?)

Девета глава
Омир

Да ни се отворят и на нас очите! Дойде и при нас най-големият, както се разправя, поет на нашето време. Омир! Така го казват — и самите богове не знаят дали това му е истинското име и откъде му е семето! Днес-утре ще почука и на моята врата. Нямам никакъв ищах да го чуя. Дотегнали са ми такива скитници. Само лъжи разправят. И ако още държа Фемий, правя го за хатър на Дисей. Той го доведе и не приляга да не го завари, когато се върне…

И преди войната, и сега още повече тези стихоплетци обикалят от страна в страна и пеят с неприятния си дрезгав глас (пият като мехове!) в дворците на царете и велможите невероятните подвизи на героите от рода, който му плаща — един гол кокал!

Наредих на портиерите, ако се случи да дойде и при мен, да му дадат един талер и да го отпратят.

 

 

Мина цяла седмица, а той не се появи в двореца. Има си хас да е отишъл първо при Евримах и при Антиной! Нямам интерес от такова нещо. Може да го подучат да ми каже, че Дисей се е затрил. Трябва бързо да проводя човек да ми го доведе.

Разправят, че бил ходил в Троя и че се сдружил с всички вождове на ахейците; ядял и пиел с тях и дори, че бил воювал и той! Повечето от тези амбулантни търговци не са ходили по-далече от Егрип и по-надолу от Ниокастро^[1]. Ами че как е видял всичко това, за което пее, след като е сляп?

Все таки, разправят, че този, кьоравият, бил голям майстор. Изкалъпвал митове за хората със същия майсторлък, с който куцият Хефест Ковача изкалъпва мангали и маши за боговете.

Иска ми се да го чуя.

 

 

Изпратих Долий из страната, за да ми го доведе. Отишъл, разбира се, в замъците на първенците. Никъде го нямало! Има си хас да е лъжа, че бил дошъл!

Като минавал и през бедняшките махали, хвърлял за всеки случай по някой поглед. В една таверна до корабостроителницата една нощ видял някакъв чуждоземец да пие в компания с местни хамали и рибари — утайката на острова. На рамото му висяла китара.

— Кой е този? — попитал Долий.

— Този ли? Отде да знаем! Нямаме обичай да питаме. Стига ни, че издържа на пиене и си плаща пая. Я праматарин ще е, я крадец, я е утрепал някого в своя край и е успял да се чупи и да дойде у нас.

— Свири ли на китара?

— Амии! Разправя, че я продава!

И тогава Долий запитал самия него:

— Кой си ти бе, приятелю?

— Какво ти влиза в работата на теб? Обърни една и си трай!

— Аз съм пратеник на царицата. Властта!

— Пъф! Аз измайсторявам с жиците на китарата си колкото си ща царе и дори богове! И ги развалям, когато се ядосам! Та сега ще ми заповядват хлапетиите на моите създания!

Бил пиян.

Изправил се, като се държал за масата, за да не падне, и поставил ръцете си като фуния на устата си.

— Омир! Първият поет на всички Гърци!

— Как! Не си ли сляп?

— Когато пея, затварям очи и изглеждам като сляп.

— Ела с мен. Вика те нашата многоуважавана Господарка.

Така ми ги разправи нещата Долий, когато ми го представи — и поклащаше глава сякаш за да ми каже, че тази мутра не му хваща много-много око!

 

 

Беше вече късна нощ. Борините горяха по триножниците си. Пламъците и сенките, които се извисяваха в пространството като безплътни ръце, търсещи отчаяно да се заловят за някъде, дълбаеха лицето му и то изглеждаше като привидение.

Погледът му беше благ и горд. Сиви коси, сива брада, сиво лице.

— Защо обикаляше по кръчмите, ами не дойде направо в двореца да ми гостуваш?

— Щях да дойда след няколко дни. Така правя, където и да отида. Искам най-напред да опозная народа: неволите му, сиромашията му, безпросветността му, недъзите му.

— Обичащ ли народа?

— Гнус ме е от него. Чудя се защо ги наричаме хора! Тиня!…

— Ами че тогава за какво ти е да опознаваш първо тинята?

— За да го намразя още повече! Събирам думи. За да знам какво няма да напиша. И от дълбините на черната бездна политам с още по-голям възторг към слънчевия връх на Благородството и Духа! Там горе забравям злото, което съм видял, и превъзнасям с още по-голям плам доброто, което си измислям съгласно каноните на вечното изкуство и съгласно единствената му Цел: Идеята! Аз съм творец, а не огледало. Аз съм създател на богове и царе, а не грънчар, който прави прости хора!

— Седни! Кажи ми сега, ама между нас си, ти ли си божем истинският Омир или някой друг, който пее песните на истинския?

— Ами че като щеш, изпитай ме. Поръчай ми да ти измайсторя химн за теб и ако не излезе най-хубавата поема, която може да бъде написана, да не ме казват Омир!

— Къде си роден?

— Навсякъде и никъде! Син съм на една река — Мелет^[2], и на една русалка — Кретеида. Когато напролет водите течели разпенени през долини и гъсти гори, заченат съм бил в корема на майка си и съм се родил във водата. Нямам родина и покрив. Затова и цяла дузина градове се карат кой по-напред да ме обяви за своя рожба: Смирна, Самос, Колофон, Кулури, Атина, Киуми, Ниокастро, Нио — дори и Итака!… Някои градове отпечатаха, а и други ще отпечатат лирата ми върху своите оболи^[3], не за да покажат, че аз съм тяхна рожба, ами че те са мои рожби!

Но аз принадлежа на целия свят и на всички времена! И утре ще разправят, че не съм бил един, а мнозина. Аз превърнах мнозината в Един.

— Със собствените си очи ли си видял войната? И наистина ли си опознал героите отблизо?

— С очите си и с ушите си. Но това няма значение. С въображението си!

— Искам да ми разкажеш за войната. Да ми разправиш за Елена, за…

— Ти си повече жена, отколкото царица. Започваш от съперничката си, а не от мъжа си!

— Ами че нали тя стана причина за войната! И после, боя се да чуя истината за мъжа си!

Стана от столчето си. Взе китарата, покашля се сухо и впери очи в тавана. Вдигнах глава да видя какво гледа. Нищо! И поде с дрезгавия си глас, тихо и бавно, като човек, комуто предстои да отиде много далеч:

— „Музо, възпей оня гибелен гняв…“

— Зарежи това!… Слушала съм го хиляди пъти и по хиляди начини. История искам, не искам Поема. И не външността на Историята — разкошните й одежди, а това, което е отвътре — долните й дрехи!

Сякаш го залях с кофа ледена вода. Вцепени се. Ръцете му увиснаха безжизнено, край бедрата му, а самият той се тръшна на столчето си като надута гайда, пробита изведнъж с нож.

— А така де! Седнал, по-малко ще летиш! И като говориш от ниско, по-малко ще повишаваш тона. Искам да ми разправяш, а не да ми пееш!

 

 

Притисна слепоочията си с две ръце, а долната му устна увисна като на кон, когато му слагат юздата.

— Горко ми!… Както онзи, който страда от двойна кила, не може да обикаля като амбулантен търговец по улицата, така и този, който казва истината, не може да стане певец по палатите. По същата причина не може да бъде и цар! Приличат си малко еснафите ни! Казвала ли си, твоя милост, някога поне половин истина?

— Всичките ги знам, но никоя не казвам. Ще ми кажеш това, което знаеш, а не онова, което обикновено разправяш.

— Трудна работа! Когато вляза в палат, чувствувам, че ставам по-висок. И се рея в света на Съвършенството като лунатик! И как искаш сега да мисля, че се намирам на някой въглищарски каик или в кръчма? Ако само за миг разголя войната и царете-герои от красотата и идеала, няма да остане нищо. Всичко ще стане на прах и пепел — или кал. И аз, дето ще го разправям, и ти, дето ще го слушаш. И накрая толкова ще се разяриш, че ще ме изгониш, без да ми платиш, ако не ме и набиеш!

Как бих могъл да изпразня мозъка си от лъжите, както балсамджиите от Мисир^[4] изваждат мозъка на мумията през носа? Само мъртвите не говорят лъжи. А онези, които говорят лъжи, значи, са живи. Искаш от мен… да умра ли?

Чувствувам как по гърба ме полазват като змия силни студени тръпки. Треперя. Дай ми малко вино да се сгрея. За да говоря лъжи, напивам се с Поезия. За да кажа истината, трябва да се напия с вино. Да оскотея!…

Разклатих звънчето и Мирто се появи. Направих й знак да донесе кана вино и две чаши.

— И аз ще пия с теб, за да мога да чуя истината… Да оскотея и аз…

След като изпразнихме чашите усмихнати, той се обърна към мен и ми каза:

— Щом като познаваш Поезията, можеш и сама да откриеш истината. Трябва само да измъкнеш навън това, което е вътре, така както карантаджиите измъкват червата на агнетата, за да ги изчистят. Ето, тъкмо тази мръсотия от червата е истината!

— Нима върша нещо друго през живота си? Винаги мисля обратното на това, което чувам; и винаги казвам обратното на онова, което мисля. Но сега искам ти сам да ми преобърнеш всичко. От лакировчик на събитията да станеш техен карантаджия… И пак няма да ти вярвам!…

— Това ми се струва странно! Всички царе и вождове, при които съм бил и пял, са ми се подмилквали с бакшиши и ласкателства, за да измисля още по-големи лъжи за тях и за техния сой. И при това всички те бяха мъже. А пък ти си жена и не искаш лъжи?!

— Искам, и още как. Но за другите. Ако кажеш истината и дори нещо повече, ще те обеся!

— И така, започвам от Елена. Чувала си за Легендата и за Поемите, че Парис отвлякъл хубавата Елена. Е, добре! Нито Парис я е отвлякъл, нито пък тя била хубава! Той — да! Бил от прекрасен по-прекрасен! И тя го отвлякла!

Парис бил още момче. С едва наболи мустачки. Много добре възпитано, непознаващо живота момче. Срамежливо. Елена била прехвърлила вече трийсетте. И била веща в любовта. И безсрамна. Разпасана кобила! Били я крали и друг път. Два пъти била родила вече, две дъщери: едната копеле, а другата редовна. Ифигения и Хермиона.

Още като малка, едва петнайсетгодишна, я отвлякъл Тезей. Отвел я в Атика и я скрил в Кюрка^[5]. Оттам пък я отвлекли и си я взели обратно братята й, Диоскурите, и я отвели в Микена, при сестра си Клитемнестра, за да роди тайно. Клитемнестра задържала детето, Ифигения, при себе си, уж като нейно — за да потули резилъка на непрокопсаната си сестра.

Парис, който бил видял вече — при това съвсем сам сред пустата планина! — трите най-красиви олимпийски богини чисто голи и не се развълнувал, как можел да загуби акъла си по една повехнала и поизхабена жена, и то в къщата й, където и двете му ръце били вързани от свещените закони на гостоприемството?

Старият Приам го бил изпратил в Гърция, за да се поотрака сред хората. Да види и да научи на „много хора живота и ума“. Да се запознае с прочутите царе на Запада, след като преди това се бил запознал с най-великите султани на Изтока: на аджемите^[6], на асирийците, на евреите, на мисирийците.

Отишъл първо при Менелай, най-щастливият цар в Морея, защото имал най-предизвикателната жена на света — отишъл заради Менелай, а не заради булката му. Оттам щял да отиде по-нагоре, в Ниокастро, за да се запознае с най-мъдрия цар в Морея, стария Нестор. Оттам пък щял да потегли за Микена, за да се запознае с най-богатия цар в Морея, Агамемнон, които още приживе си бил построил гробницата, цялата от злато! И накрая щял да дойде и в Итака, за да се запознае с най-хитрия цар в Гърция, Одисей, който имал най-честната жена — само хитреците имат честни жени!

— Проклетница недна! Не го остави да дойде!

— Какъвто си бил скромно момче, отдадено само на учението си, в Спарта Парис не правел нищо друго — само четял, свирел на лира, плувал в Еврота и ходел на лов за диви свини в Тайгет. И не се обърнал да погледне в очите царицата на Спарта и робиня на страстите си.

Когато Парис отивал на лов, на Елена просто жлъчката й щяла да се пукне от страх. Има си хас някоя сутрин да срещне сред гората оная побесняла за мъже богиня на целомъдрието, Артемида, съблазнителка-та, която била вече завъртяла главата на много момчета: на Адонис, на Атис, на Ендимион, на Хиполит. Трябвало да предварди това.

 

 

Много мургав момък, загорял от слънцето, с къдрави коси, никаква сянка не помрачавала устните му, огрени от светлината на душата му — смеха. И девствен. Всичко онова, значи, което можело да я подлуди. Артемида де, дето като я обладавал сатаната, нищо не можело да я удържи…

Взема тогава Елена и изпраща мъжа си в Крит, за да й донесе гердани и мазила (нищо не й отказвал хапльото му с хапльо!), а също така и един косъм от Минотавъра, за да родяла мъжко! И като останала сама, поканила момчето в стаята си. И му казала треперяща: „Ще ме вземеш с цялата ми прикя и с всичките царски съкровища и ще се махнем от този Ад! Ще отидем в родината ти и ще живеем в някоя колиба. Гнус ме е от мъжа ми. Той е стар и глупав, и голям рогоносец. Ти си първият мъж, когото обикнах истински!“

Малкият писнал да реве. Това я разпалило още повече: „Ако откажеш, ще те обвиня пред Менелай, когато се върне, че докато той е отсъствувал, ти си се нахвърлил върху мен, за да ме озлочестиш. Когато този, когото тя обича, не я желае, жената може да извърши най-страшните престъпления. Така Стенебея обвинила невярно пред мъжа си Пройт, царя на аргосците, че приятелят му Белерофонт искал да спи с нея, против желанието й — като че ли ако тя искала, тогава нямало нищо! И Пройт, лековерен като всички рогоносци, убил приятеля си — сина на Посейдон, якия мъжага, който бил убил Химерата с трите глави, озаптил Пегас и се изкачил с него на Олимп!… Така и дъщерята на Минос и Пазифая (която имала любовник един бик!), царицата на Атина Федра, понеже завареникът й, богоподобният Хиполит, целомъдреният приятел на богинята на целомъдрието, не я желаел, раздрала дрехите си, разрошила косите си и изтичала като обезумяла при мъжа си: «Хиполит искаше да ме опозори! Не мога повече да живея на Горния Свят!» И Тезей, лековерен като Пройт, убил единствения си син… Казвам ти тия неща, понеже не познаваш историите на царските родове в Гърция… Все такива работи и дори още по-лоши!“

Парис, като чул тези неща, се уплашил. И колкото повече той прежълтявал от страх, толкова повече тя се зачервявала от страст. Хлапето мърморело: „Не знам…“ — „Ще се научиш!“ — отвръщала тая пачавра. И от страх хлапето й обещало да избягат още същата нощ, щом залезе луната.

Елена, зарадвана, приготвила една кола с четири мулета. Натоварила на нея цели сандъци съкровища и гледала с тревожно нетърпение луната, която се движела толкова бавно!… Но момчето, щом се мръкнало, грабнало един доралия от конюшнята и драснало към морето, за да намери някой каик и да избяга в открито море, та ако ще да се удави! Само да се отърве от тази менада^[7]!

Когато й донесли черния хабер, Елена побесняла. Скочила в колата с един неин доверен евнух, добър коняр и още по-добър лодкар, и му заповядала да бърза, та ако ще да умори конете от търчане. Настигнала беглеца на лимана тъкмо когато развързвал една рибарска лодка. Хванала го, вързала го, турила го в каика и вдигнала платна накъм Маратониси^[8].

В Маратониси го развързала. Останали там три дни и три нощи, изтегнати под боровете върху постеля от копър и мента. И колкото повече охкало момчето, толкова повече пищяла тя. А гургулиците въздишали горе в гнездата си…

— Пачавра такава!…

— Когато Менелай се завърнал с герданите, с благовонията и косъма от Минотавъра, решили да му кажат със заобикалки постигналата го голяма беда, за да не припадне. Но още от първите предъвкани думи той подскочил от радост. Тъкмо това и искал. Дотегнала му била тая пачавра! От петнайсет години вече били женени, а не бил чул от устата й една добра дума. Само сръдни, глупости, лъжи, рога! Нито акъл, нито душа! Празна и студена (студена и празна, ама с него!).

Седнал да яде и да пие. Никога дотогава не му се бил отворил такъв апетит! Току потривал ръце и сам си се смеел.

„Сега хубавичко ще ми платят счупената стомна. Ще поискам от бащата на крадеца двойно и тройно повече, отколкото ми е задигнал синът му. Душевните страдания башка! И ако откаже — война! Но и ако приеме — пак война! Аз няма да си я взема обратно! Нека си я задържи, та да си чеше крастата с нея! Ще направя въпроса за обезщетението въпрос на чест. Винаги така правим. Не само за моята чест, а за честта на Гърция! И не само на царете й, но и на народите й!“

Раз-два — та в Микена, за да се уговори с брат си. Започнал да потрива ръце и той, старейшината цар на Морея. Отде да знае, че по-късно щял и той да си търка челото като родния си брат… Само една царица почете мъжа си и цяла Гърция! Пенелопа! Богинята на Верността и Добродетелността…

— Да направиш песен за мен!

— Веднага!… Помогни ми, боже на светлината!

 

 

Целият светна, от глава до пети! Почувствува се в свои води… Стана друг човек.

Колесницата си, слънце, дай ми,

та на най-високия на света

връх да се изкача,

там, където блести Дузината

на Безсмъртните — Гърция,

тяхната майка, дете, сестра!

 

За да отнеса там нависоко

второ слънце, Легендата,

която надминава първото:

твоята чест, Пенелопа,

та да й се кланят хората

и боговете вечно!

 

Боговете в небесните селения

ще заслепиш и дори

самото чисто слънце.

И ще му кажеш: „На Долния Свят

остани ти, слънце; а пък аз

ще осветявам небето!“^[9]

— Чудесна! — казах му аз хладно, за да прикрия радостта си! — Ще я направя царски химн. Ще го пеят и ще го свирят в казармите, в училищата, в църквите, на война, при пиратските набези, през празниците, при венчавките, кръщенетата и погребенията. И всеки ден при вдигането на знамето!… Ти си същински Омир!… А сега продължи историята си. И когато свършиш (започна да се съмва), мини през Касата!

И Поетът продължи с много голям ищах (особено когато чу: „Каса!“).

 

 

— Двамата Атреевци тръгнали на обиколка из най-големите градове на Морея. И проводили глашатаи из цяла останала Гърция. Да подбудят царе, първенци и народ. И особено народа!

Щом пристигали в някой град, заудряли камбаните и събирали хората на площада. И тогава, облечен в златните си доспехи, Менелай се качвал на един стол и им казвал с гръмкия си глас:

— Мъже Ахейци (аргосци, коринтяни, димицианийци, триполитаанци, патрасци, востициоти, калавритяни — според града), стълбове на Морея, дето си нямате еша в хитрините и подковавате и бълхата! Научихте черния хабер! Ние, гърците, може да нямаме земя, вода и хляб. Но имаме чест. За едната чест живеем. Но и нея ни я взеха. Троянците, „вековните“ ни врагове. Завидяха ви, че имате най-красивата жена на света, вашата богоподобна Елена, Идеала! Защото тя не беше моя жена, а радост и слава и жена на цялата ромейска нация! И тази ваша слава и радост ви бе открадната!

А сега си помислете сами! Аз си намирам жени колкото си ща! Но вие няма да намерите втора Елена. И позорът не пада върху мен. Аз стоя много високо. Пада върху вас! И именно за вас искам да отмъстя. Онзи, който чувствува в жилите си да тече чистата кръв на племето ни; онзи, който чувствува по кожата на лицето си да го изгаря нажеженото желязо на унижението; и онзи, който чуе в гърдите си гласа на боговете — да грабне оръжието и да дойде с нас. Да накажем чуждия цар и да вземем обратно вашето съкровище, Елена! Да накажем и троянския народ, защото и той е виновен, задето има такива царе и не се вдига сам да ги накаже!

 

 

Но кому приказвал, на морейци приказвал! Притваряли наполовина очи и го гледали с другата половина; не в очите — а в челото! И тогава Менелай измъквал най-силните доводи:

— Ние не само ще измием позора от вас, но и ще ви направим по-богати. Безкрайни нивя и ливади, реки със златен пясък, пещери, пълни със скъпоценни камъни, безброй говеда, коне, кози и овце. И жени, красиви и пълни — по цял ден само къпане, шербети и мазила! И са щури по чужденците! Дърпат ги за ръкава в одаите си!

Всичко това ще бъде ваше — и най-вече петдесетте дворци на Приам, всеки от които е по-богат и от Олимп!

Всеки от вас ще стане султан със свой си сарай и със свой си харем! И който пожелае да остане там завинаги, има благословията ни! Но онзи, който реши да се върне в Гърция, ще може да си купи цяло царство! Така че всички ще станете родоначалници на царе, а боговете — ваши родоначалници!

По този начин ще спасим гръцката цивилизация, която е в опастност, и ще се спасим и самите ние. Ако обаче ги оставим ненаказани, тогава и мелничарите ще почнат да ни задигат жените!…

И дори да не ни бяха оскърбили, пак не би трябвало троянците да съществуват. Не са Гърци! Макар че говорят на нашия език и се кланят на нашите богове — и тях са ни ги откраднали! Ще си вземем обратно, заедно с другите неща, и нашите си богове и ще им отрежем езика!

Искам, значи война на Честта и честта на войната — Плячката!

— Зная ги тези работи. Същите ги дрънкаше и Дисей на итакците.

Омир се посапикаса и продължи:

— Беше пролет. Хиляди авантюристи, гладни и боси, се събраха в Авлида и над сто царе, които блестяха сред тях като златни лопати, забити с дръжката сред купища боклук и тор. Сто хиляди души и хиляда сто и осемдесет кораба, казва Поемата. Ала ти махни по една нула и ще налучкаш истинския им брой. С по един избродиран на гърдите или на ръкава кръст спасителите божи поели — всеки за себе си!

И както внезапно разразила се буря връхлита като безброй разбеснели се демони от черната паст на облаците и с едра градушка, вой и гръмотевици преобръща морето наопаки и корабите задъхани бързат да намерят пристан, но не сварват, а пороите се спускат по склоновете и в устрема си мътните им, пълни с кал, талази изкореняват дървета, изкъртват скали, събарят къщи, поглъщат хора и животни и никой бог не може да спре яростта на стихиите, така и армадата на героите на Идеала, на който и остров в Бяло море да се спираше, всяваше ужас и носеше опустошение. И когато бедните островитяни забелязваха още отдалеч приближаването на гнева божи, на „братята“, затваряха крепостите си, залостваха вратите с греди и колове, за да се спасят от „спасителите“! А „братята спасители“ грабеха всичко, каквото намираха навън — а то не беше малко! И изгаряха онова, което не можеха да вземат!

 

 

Така стигнаха до Сегей^[10], жадни за кръв и алчни за грабеж. И когато слънцето изгря и те, покатерени по мачтите и по въжетата на корабите, видяха красотата и богатството на Обетованата земя, не вярваха на очите си. Златни жита, всеки стрък колкото човешки ръст; градини и лозя — зелени развълнувани моря с по-малко листа и повече плодове и гроздове; безброй кристални ручеи течаха сред олеандри, върби и тополи. И един съвсем лек ветрец, като дихание, сякаш обгръщаше с ръце, като възлюбена, земята и я целуваше — а тя потръпваше с цялата си снага, като жива… Всичко беше тяхно!

— Не искам лиризми!

— Подигравам се, Ваше Величество! Та нали подигравката е засмяното лице на онази цупла — истината!…

Кой да ги удържи!

Щом хвърлиха котва и започнаха да скачат на брега като луди, сякаш и корабите, и морето, и въздухът бяха пламнали и им пареха и ходилата, и лицето. Стоварваха се върху земята с отворени обятия, притискаха до гърдите и целуваха… родината, сякаш я виждаха след дълги години странствуване! Родината ИМ, чиято земя покриваше костите на прадедите им, осветена от нетленните нозе на националните им герои и богове, стъпвали векове наред по нея!… Всичко беше тяхно! Сякаш тази земя беше напоена с потта им, сякаш ръцете им бяха покрити с мазоли от обработването й… И всичко наоколо ги гледаше сякаш с влюбени очи и просълзено ги поздравяваше с „добре дошли“: земя, чакъл, вода и небеса, корени и цветя, всяка птичка, всяко червейче…

И това е лиризъм, Ваше Величество!

 

 

Захвърлиха оръжието си на земята, за да им бъде по-леко, и хукнаха, сякаш ги беше ужилила щръклица, да заемат, всеки за себе си, най-хубавия имот, като викаха: „Мое е!“ И забиваха колове с табелки: „Тразеас Кефалониеца“, „Клеантис Кулуриеца“, „Неархос Димицианеца“ — хиляди колове, хиляди имена, хиляди вълци. И гонеха изплашените стада жени и кобили (малка разлика!), които бягаха към планините, за да се спасят. И каквото улавяха, връзваха го и го замъкваха в къщи.

И тогава стана нещо неочаквано, но прекрасно. Сред грабежа и оплячкосването — счепкаха се помежду си и почнаха да се избиват един друг. Войникът убиваше войника, капитанът — капитана, а царят — всичките. Дори и през нощта, когато болките стихват и страстите се уталожват, се чуваха удари с меч и предсмъртни викове.

 

 

На другия ден сутринта един стар моряк, който от отчаяние се беше домъкнал заедно с другите чак до Троя, взе рано-рано един кон, започна да препуска из полето и да крещи:

— Полудяхте ли? Тази земя няма край! Не виждате ли? Това не е остров Сикинос — една шепа пръст! Отвъд планините тя е още по-богата и по-хубава. Ако отидете по-нататък, ще изоставите това тук и ще вземете онова там. Но нищо няма да можете да задържите, нищо не ще остане ваше, ако първо не превземем крепостта. Само тогава ще станат ваши и тези земи, които виждате, и онези, които не виждате и дето са още повече!

— Мъдър старец! — казах аз.

— Разбира се! Но в Поемата го направих цар. Разправям, че това бил уж Нестор. А пък Нестор нямаше време. Като най-първи хайдук и той го удари на плячка и не можаха да го намерят никъде!…

Така или иначе, но думите на стария моряк хванаха дикиш. Кротнаха се всички. И се разкаяха. И оплакаха нахалост убитите.

Събраха мъртвите на брега, натрупаха ги накуп и ги изгориха. След това събраха пепелта и я закопаха в общ гроб. С музика, байраци и речи. И над гроба издигнаха висок мраморен стълб със следния надпис:

НА ПЪРВИТЕ ГЕРОИЧНИ ЖЕРТВИ НА СВЕЩЕНАТА БОРБА

Опънаха след това шатрите си, седнаха на припек и се заеха да лъскат ремъците, шлемовете и обувките си (които имаха обувки!). Точеха мечовете и копията си и събираха камъни за битките.

Съветът на царете състави и разпръсна в Троя и във всички околни села следното възвание:

„Народи на Азия, прочути с трудолюбието и мъдростта си. Не сме дошли в страната ви, за да я завоюваме, а за да я освободим. Знаем, че и вие сте Гърци и наши братя! Ваш родоначалник е Тевкър, коскоджамити Псилоритисец^[11], с бухлати гащи, пояс и черен чембер около главата. Имаме един и същ език и едни и същи богове. Но с течение на вековете забравихте благородния си произход. Дойдохме да ви направим отново гърци. От роби и осиновени деца на Приамовците, да ви направим свободни и истински чада на Девкалион. Да ви изтръгнем от ноктите на злата ви мащеха Троя и да ви хвърлим в топлите обятия на истинската ви Майка (Божията майка) — Гърция!

Вашият цар и цялата онази пасмина на първенците ви са чужденци. Помогнете ни и вие да ги прогоним. От вашето имущество не ще пипнем и счупена игла, но ще вземем всичките богатства на тираните ви, за да ги дадем на вас. Ще ви направим стопани в дома ви. Иначе, ще ви накажем и вас!“

АГАМЕМНОН I

По божия милост главен цар на Гърците

 

 

Приам си изкара акъла. И проводи вестители, че желае мир и любов с гърците, а не война и вражда; и че връща обратно Елена и двойно повече съкровища! Но Менелай отговори: да задържи Елена и да даде на гърците петдесетте си дъщери и петдесетте си снахи. И да даде на всеки боец по една унция злато; и да предаде Сигей, който ще задържим завинаги като залог, че няма повече да краде.

Приам отказа. А Касандра, най-пламенната и най-красивата от дъщерите му, която искаше да отиде да се предаде в лагера на гърците за спасението на отечеството, толкова се притесни, че акълът й мръдна! И стана… прорицателка!

Но Приам и първенците му нямаше да откажат, ако самият народ не беше отказал… Народът, заедно с петдесетте сина и петдесетте зетьове на царя, все изпечени капитани от пиратските набези и войните, се зае да организира отбраната… Най-добрият от всички, главният командир на троянците, първородният царски син Хектор, надминаваше нашия Ахил по духовно величие. Нашият беше юначага корсар, а техният — патриот-герой.

— Ти си даскал! В тези работи няма велики и по-велики. Има най-велик: онзи, който спечели — а пък ако ще да е и хайдук!

— Да не ги разправям сега надълго и нашироко — мъже, жени, деца се заеха да поправят градските стени и да ги укрепяват. Никога дотогава гърците не бяха виждали такава крепост! Сякаш беше построена от богове, а не от човешка ръка! Така разказваше и Легендата: че най-великите богове от Дузината на Великите, Аполон, богът на вълните на сушата (конете!), и Посейдон, богът на конете на морето (вълните!), я били издигнали!

— И ти вярваш ли на тези приказки?

— Амии!

— Тогава защо ги пишеш?

— Правя политика: да надигна цената на гърците повече от цената на боговете, след като смъртни Гърци успяха да превземат крепостта на безсмъртните богове! Господарите плащат за лъжата, а народите вярват в нея. И я помнят! А пък не вярват в истината (дотам ги докарахте!) и я забравят!

— Нещо много знаеш!

— Това ми е работата!…

И тъй! Мина година, втора, трета, четвърта! Крепостта се държеше, а гърците почнаха да не издържат! Все повече губеха кураж. Понеже им бяха казали, че ще я превземат за няколко месеца!… И тъй като бяха опустошили страната още през първото лято и не бяха засели нищо, сега не намираха храна. И през страшната зима, която се спусна от ледовете на Хиперборейците и от върха на Прометей, настъпи глад. И тогава започнаха да предприемат походи, отначало в близките, а после и в по-далечните области за грабеж и плячка. Чак до Бруса и до Тракия. И естествено народите, населяващи тези места, станаха врагове на гърците. И се притекоха на помощ, като съюзници, на троянците: ликийци, тракийци, фригийци, дардани и други с най-различни наименования. И работата се запичаше все повече и повече с всяка измината година.

 

 

Тогава войниците, на които всичко това им беше дотегнало, почнаха да се карат с царете, задето ги измамили, и искаха да се завърнат по домовете си. А когато пък на четвъртата година мор налегна лагера на гърците и най-големият юнак, Ахил, се сдърпа с Агамемнон заради някакви си женски истории и се оттегли в шатрата си и не искаше да се бие повече, тогава троянците се поокопитиха, излязоха от крепостта начело с безстрашния Хектор и прогониха Гърците чак до морето. И там подпалиха корабите им с борини и тенекии с борова смола.

Тогава войската на гърците заплаши царете си, че ако не тръгнат да си ходят, ще ги убият и ще си тръгнат сами. В този критичен момент Гърция и честта й бяха спасени от великия Дисей.

Нито твърдата ръка на Агамемнон, нито упоритото чело на Менелай, нито огромният ръст на Диомед, нито магарешкият инат на Аякс, нито бързите крака на Ахил, нито божествената мъдрост на стария Нестор — нищо не успя да пречупи патриотизма и свободата на варварите! Единствено най-голямата сила в света на лъжците: лъжата и предателството!

 

 

На последния съвет на царете ето какво каза Дисей:

„Няма вече никакъв друг начин да превземем Троя. Опитахме с оръжие, опитахме с глад, опитахме с времето. Остана само предателството. А с него трябваше да започнем…

Хванали сме много пленници. Сред тях има и много измет, за които няма нищо свято и чисто! Те могат да извършат каквато и мерзост да им поискаш, стига да им платиш добре. Ще изпратя неколцина от тях в крепостта, уж че са успели да отрошат веригите си и да офейкат. Оттам нататък ще видите какво ще стане!“

— Какво стана? — запитах нетърпеливо аз.

— Не бързай!

Най-напред взе, че обеси няколко дузини от дезертьорите за назидание: да се стреснат другите. И най-първо водача им, Терсит…

— Терсит ли? Ами че него нали го обесих аз!

— Този е друг! Всеки предател и анархист се казва Терсит… После заповяда гърците да започнат да калафатят и да насмоляват корабите си да ги спускат в морето, ужким ги събират, за да се пръждосат! След това нареди…

— Ама кой най-сетне?

— Дисей! След това нареди да разтурят шатрите си и да съберат всичките си неща, които, уж де, не могат да вземат със себе си (кревати, мебели, дървения, сено). Струпаха ги на купища и ги подпалиха, а пламъците им стигаха чак до бойниците на крепостта. Сетне заповяда да заколят мулетата и конете на войската и все уж за да не ги оставят, като си тръгнат, в ръцете на врага.

 

Троянците гледали всичко това от крепостта си и се радвали. Щели най-сетне да се отърват от чуждите разбойници! Да си вървят и да не се видят макар! И тогава се намесили и нашите „приятели“, подкупените негодяи. Отишли при Хектор и при другите вождове и им донесли вестта, че омразните корсари, край, отиват си! И троянците поотпуснали защитата на крепостта. А мнозина го ударили още отсега на гуляи и хора. И първенци, и народ! Войната била свършила!

И колкото другите спели, толкова нашите „приятели“ не мигвали. Отишли една нощ при Архелай — от най-стария царски род в Троя, — който мразел приамовците, защото му били отнели трона, и търсел сгоден случай да си го възвърне и да си отмъсти. И му казали така и така: „Гърците ни възложиха да ти кажем, че ако им помогнеш (ние ще ти кажем по какъв начин!) да превземат града, ще те направят цар на Троя и ще отрупат и теб, и нас с дарове!“

Архелай приел; заради… родината!

 

 

На третата нощ, в полунощ — и часът и мястото бяха уговорени! — Архелай с хората си отвори една задна вратичка на крепостта, вратичка, която му били възложили да пази, и когато всички спяха спокойно и безгрижно, вмъкна през нея хиляди гърци. И тъй като градът беше без охрана, скоро беше завладян изцяло. Подпалиха бедняшките квартали и туриха под нож сиромашията. Богаташките квартали, сараите на първенците, царските палати не ги пипнаха. Нито пък някого от първенците или от царския род. Дворците на Приам им трябваха — щеше да ги вземе Архелай. И първенците им трябваха — още на другия ден щяха да станат най-верни приятели на новия цар и най-предани чираци на чуждите „освободители“.

Така и стана.

Три дни и три нощи продължи огънят, касапницата, оплячкосването и изнасилването на сиромашията. Кръвта още течеше по уличните канавки и небето беше още тъмно от дима и саждите, когато троянските първенци, облечени в най-хубавите си одежди, засмени и високомерни, преминаха между строените „национални“ и „съюзнически“ войски, придружиха Архелай до митрополията и го „коронясаха“ за цар на „освободената“ Троя. Народът мълчеше. И си мислеше, че сега ще трябва да храни двойно повече тирани: местните и чуждите!

 

 

Нашите дадоха на Архелай съветници гърци, за да ги пита за всичко, каквото трябваше да направи. Сиреч, за да го командуват. И на първо място — Дисей! Разоръжиха народа и туриха наша стража да пази реда. И цар Архелай и кметът поставиха, за да изразят признателността си, гръцки имена на най-главните улици на Троя: имената на най-големите изедници и касапи на троянците — улица Ахил, улица Агамемнон, улица Менелай, улица Тидей, булевард Одисей, площад Пенелопа и т.н. И така, на Троя й остана само лъжецарят й, празното й име на хартия, избелялото й знаме и „независимостта“ й! А за всичко останало се превърна в колония на гърците.

 

 

Още не бяха сварили да изсъхнат напълно сълзите и кръвта на народа, и след няколко дни започна залавянето на „предателите“. „Предатели“ бяха тези, които се бяха били срещу гърците. А „патриоти“ онези, които бяха предали родината си!

В техни ръце беше сега държавата!

— Ами Елена?

— Никъде не я намериха. Сред хилядите робини, които ахейците откарваха вързани към морето, за да ги продадат или да ги вземат със себе си, била и Елена. Но кой можел сега да я познае? Богоподобната дъщеря на Лебеда, Идеала, не се различавала от мърлите от простолюдието! Можеш да си представиш хала й! Продали я и нея заедно с цялото това шкарто на някакви си сарацински търговци на роби. И те я откарали на Родос и я продали на царица Поликсо, без да знаят нито те коя са продали, нито тя — коя е купила.

Била вече същинска дрипа. Толкова години (в същината си тя била добра, но без късмет — виновна била кръвта й!) беше прекарала най-мъченическия живот на този свят. Гърците я проклинаха и не я убиха само защото не я намериха. Троянците я заплювали и не я убили само защото се страхували; само ние, поетите, я пречистихме! След като на старини е била продадена като робиня! И си мислела, значи, че щом била попаднала в ръцете на жена и царица гъркиня, теглата й щели да свършат! И тъй, разкрила се коя била. И тогава Поликсо станала същински звяр от ярост. Значи, заради кефа на тази блудница паднал убит в далечна чужбина мъжът й, цар Тлеполем, син на Херакъл! И за да отмъсти, обесила я на едно дърво!

— Горката!

— Сега ти е жал за нея, защото вече я няма. Ако обаче беше жива, щеше да я ругаеш.

 

 

— Така завърши това голямо дело.

— Ами Дисей!

— Не знам. След войната всички царе се разделиха сърдити. Бяха се счепкали и сдърпали при подялбата на плячката. И бяха готови да измъкнат мечовете си. Но Дисей ги удържа: „Ако се сбиете помежду си, войската, която не може да ви понася, защото взехте всичко, а на нея нищо не дадохте, ще се нахвърли на вас и ще ви очисти!“

Напъхаха отново мечовете в каниите, но без да се отсърдят. И всеки пое по различен път. Един стигнал жив и здрав в страната си, друг след големи патила, а трети загинали в морето. Мнозина от бойците останаха в Троя и станаха министри и паши и се ожениха за аристократки. Някои си построиха вили в имения по крайбрежието, обградиха ги със зидове и си живеят по царски там… Дисей си тръгна с много кораби, претъпкани догоре. Чу се, че по пътя срещнал армадата на Филоктет; налетял на нея коварно и заграбил всичко: кораби, хора и съкровища. А него самия го захвърлил ранен в една пуста пещера на Лемнос, пълна със змии… Друга мълва пък казва, че го връхлетяла голяма буря и загубил цялата си флота и че само той се спасил на един остров. И там се оженил за една сирена. Напоила го с водата на Забравата и сега не помнел нито страната си, нито жена си и детето си, нито кой е самият той. Няма да се върне вече. Но ако ме питаш мен (и нека не ти стане криво! Нали искаш истината!), акулите отдавна са го разкъсали!…

— След като си видял войната такава, защо си я описал инаква?…

— Такава я искат царете и първенците, които плащат. Ако я бях описал такава, каквато си беше, щях да затворя и дюкяна, и очи!… Изпратих брат си (и той се казва Омир) при Архелай да му изпее най-ефектните и най-хубавите пасажи, които бях написал, с надежда, че ще му платят добре. Ял бой с оки и го изгонили извън границите на Троада — малко останало да го хвърлят в морето! Защото сега официалната власт и историята считат Хектор за най-големия предател!…

 

 

Ама да не мислиш, че тези неща, дето ти ги разправих, съм ги видял с очите си? Измислих ги с пипката си и тях. Познавам хората. И от малкото, измайсторявам голямото. Ако повдигнеш края на чаршафа и видиш крака на заспалата Сузана, можеш да си представиш каква е цялата!

Сега съм намислил да напиша епопеята на Дисей. Ще я нарека „Одисея“.

— „Одисеята“ ще я напиша аз и ще я нарека „Пенелопея“.

— Може ли да ти кажа нещичко?

— Казвай!

— Неант, синът на Питак, откраднал от храма на Аполон в Митилин лирата на Орфей. И тръгнал с нея по планините да укроти дивите зверове: вълците, чакалите и змиите. И змиите, чакалите и вълците го изяли. Не инструментът прави Изкуството, а човекът!