Костас Варналис
Дневникът на Пенелопа (4) (1193 г.пр.Хр. — ?)

Трета глава
Юмрукът

Днес станах още преди зазоряване. Свежа и безгрижна, сякаш нищо не се бе случило и сякаш нищо не предстоеше да се случи. Изпратих стария Долий (дето ми го беше дал баща ми, когато си тръгвах от Спарта, за да ме съветва и закриля) при Евриклея, която на времето беше кърмила Дисей като бебе, при Ариста, която беше изродила Телемах, и при Лаерт. Веднага да дойдат! Лаерт с Аргус. Заповядах да дойдат и всички войници на служба в двореца: щитоносци, ликтори.

Всички дойдоха бързо. Само Лаерт го нямаше. Защото живее някъде далеч в имението и е изкуфял старик. Долий го заварил да седи на прага на бордея си по памучна риза и с дървените си кундури и да бели лук. А до него, легнал на земята, както всякога по корем и сврял муцуна между предните си лапи, Аргус — с едното око спял, а с другото — пазел.

Глух и полусляп, стогодишният старец не разбирал какво му казвал Долий. Свил тогава Долий шепа като фуния, както правя и аз, когато му говоря, и му извикал на ухото:

— Ела бързо! Царицата те вика!

А той почнал да плаче. Спомнил си за сина си.

— Стига ревове и сополи! Сложи хубавите си дрехи.

Цял час си търсил гащите. Долий се видял принуден да го облече сам той като бебе, турил го на една каручка заедно с Аргус и тичешком ги докара в двора.

Отпред дванайсетте ликтора със снопа пръчки на рамо и секирата сред тях; отзад и отстрани около четиридесетина щитоносци. А по средата — Аз. От дясната ми страна — свекърът ми, а от лявата — Долий, Евриклея и Ариста. И щом тръбата засвири „Царят тръгва“, заедно с мен тръгнаха и небето и земята, в същия миг, сякаш беше нагласено, отдясно изскочи огромният диск на Слънцето. Добро знамение. И сянката ми падна, дълга, безкрайна и съдбовна, върху плочите и раздели двора на две.

— Така ще се разпростре и волята ми по цялото царство.

В двореца всички още дълбоко спяха: и хора, и кучета, и въздух. Кучетата и въздухът се събудиха. Хората не чуха тръбата. Виното им беше запушило ушите.

Тръбата отново изсвири за ставане. Никой не се появи. Околовръст всички килии на слугите и робите стояха неми, вратите им не се помръдваха.

Дадох знак на ликторите да строшат вратите със секирите си.

Непоносима воня — на вино, чесън, бълвоч и амоняк! — се ранесе изведнаж заедно с цели облаци мухи. Сякаш се беше счупила канализационна тръба. На пода хъркаха скупчени мъже и жени, голи и отвратителни. Запуших си носа и замижах. Ликторите ги ритаха, за да се събудят, но те изръмжаваха и не се събуждаха.

Наредих да вземат наслуки десетина мъже и жени и да ги вържат през кръста за колоните на двора, така както си бяха: голи и отвратителни. А те се смееха, без да отварят очи.

— Хайде! Бийте ги с дряновиците!

Едва тогава се събудиха. И докато разберат какво става, целите потънаха в кръв. Кръв им течеше от раменете, от носа, от устата. И очите им се изпълниха с кръв — и сълзите им станаха червени. Щях да ги убия. За назидание. Но се въздържах. Всеки един от тях струваше много говеда. Ние ядем говедата, а тези тук нас ни ядат!

От градините и мандрите, от лозята и работилниците на имението мало и голямо тичаше да види назиданието. А навън, на площада пред двореца, много народ слушаше писъците. Тези хора не виждаха, но чуваха назиданието.

Всички хапеха устни. Само кучетата виеха. А аз казах: „Стига!“, едва когато виновните се прегънаха одве в несвяст като прострени на въже мокри кърпи. Тогава ги развързах и ги захвърлих на плочите. А кучетата налетяха на тях и почнаха да им лижат кървищата.

След това отидохме в харема на Дисей. Търсех Мирто̀.

Всички тези курви — от които Той не даваше и косъм да им падне, дето не ги оставяше никога без копринено бельо, скъпоценности, мазила и шербети, дето по цял ден нищо не правеха, а само се къпеха, боядисваха си ноктите с къна и си скубеха веждите с щипци и непрекъснато дебелееха изтегнати по диваните — ги сварих да хъркат в леглата си всяка с по един мъж, а Мирто̀ — с двама.

С голям зор я отлепих от четирите мишци и сама я повлякох за косите. Наредих да я вържат за краката и да я провесят с главата надолу за перилата на балкона.

Трябва да си го призная: просто удивително! Несъзрялото й телце, мургаво и твърдо като черен корал, беше като моето! При всеки удар се мяташе и потръпваше като от любовен гърч. Но не издаде нито звук. Какъв инат!

Но скоро открих, че всички около мен, опрели на земята копия, щитове и секири, я гледаха смаяни, жалостиво и с обич. Изгоних ги всички, жени и мъже, млади и стари, дори и кучетата, и ако можех — и въздуха! За да не я гледат! Щяха да я съжалят и да я обикнат всички: и войници, и роби, и слуги! Дори и аз самата!

Старият Лаерт припадна.

Останахме само двете. Взех пръчките и почнах да я удрям. Какво сладостно опиянение е това! И не съм го знаела толкова време! Не съм знаела, че имам толкова сила — като че ли женската омраза не е втората сила на този свят! Колкото повече удрях, толкова по ми се щеше. И колкото по ми се щеше, толкова повече удрях! И колкото повече удрях и по ми се щеше, толкова повече се опиянявах.

Благодаря ви, Богове, задето ни дарихте с много грижи и отговорности нас, Господарите. Но същевременно ни дарихте и с най-голямата наслада на този свят: да бием, да убиваме, да треперят от нас!

Но тя ме гледаше право в очите с такава ненавист и презрение, че аз сведох своите. И дори изтървах дряновицата си.

— Това е от завист, сврака такава! Аз съм (чуваш ли я?) по-красива и по-млада от теб. На четиринайсет години съм, а ти си два пъти по-стара от мен. (Лъжа! Не съм навършила двайсетте! Но не се боя от годините. Аз съм безсмъртна!) Спаруши се от злоба и се съсухри като стафида от стипцалък. И затова моят Дисей предпочита мен. Знам как да го прилаская, как да му угодя, как да го сгрея — за да те забравя. И да го подмладя. То ми е в натурата. Майсторлъкът не се научава. А на какво да ти завиди на теб човек? Ти си студена, начумерена, интересчийка и лицемерка. Като те целува, ти мислиш само за възела с парите. Хем си стара, хем си същински пън. Па макар и да се вапсаш с цели оки боя. Не знаеш нито да се облечеш, нито да се съблечеш. Нито пък можеш да говориш. Ти нямаш толкова мъдрост в главата, колкото таи тази тук моя утроба. Сам Той ми го каза на заминаване: „Когато се върна по живо по здраво, ще я изгоня и ще те взема теб.“ И тогава пък аз ще те обеся на балкона гола и с главата надолу. И ще събера всички придворни. Ще разтворя и всички врати, за да влезе и народът. Цяла Итака. Ще наредя да свири и музика. Всички да те видят. Да се смеят и да те заплюват… Пу, плашило!… Теб те взе харизана. А за мен брои трийсет вола. Свекърът ти на времето, когато купил Евриклея, броил само двайсет — без да легне нито веднъж с нея. Ще те направя моя робиня: ще ме къпеш в хамама, ще ме бършеш, ще ме мажеш с благоухания, а през нощта ще ми палиш светилника!… Ха! Ха! Ха!

Беше се почти побъркала.

Добре, че ми беше хрумнало да изгоня всички. Никой не чу това, което тя ми издрънка.

Имах намерение да я оставя там на слънце. Цял ден. Да почернее още повече, да се подлютят раните й, та да я изпохапят мухите. Да изтрезнее. Тогава щеше да разбере хала си. И тогава щеше да страда. Но ми стана жал за нея (дали пък наистина ми стана жал!).

Сама я развързах, избърсах с мокра кърпа кървищата. Взех я на ръце (колко беше лека — като гълъб!), сложих я да легне на кревата и я покрих с чист чаршав. Тялото й се мяташе под чаршафа, както морето продължава да кипи и след стихването на бурния вятър.

Не мисля, че се ядосах. Нито, че изпитах ревност. Но във всеки случай се уплаших. Извърнах се и й казах ласкаво:

— От утре ще те взема при мен като придворна дама.

— Благодаря, Ваше Величество!

По този начин ще я държа в ръцете си и ще я имам под око. И ще се уча от нея. И в края на краищата по-добре да си поделим двете царя, отколкото да ми го отнеме Целия само за себе си.

Слязох на двора като черен облак, пълен с град, дъжд и порой. И синият небесен свод потъмня. Всички чакаха, вперили очи и прехапали устни. Отправих се към двореца и се качих на третото стъпало пред входа. И извиках с твърд глас:

— Отсега нататък дворецът ще стане храм на Добродетелността. И на Целомъдрието. Тук няма повече да влезе и да омърси въздуха нито перушинка от крилата и стрелите на Ерос. Нито наяве, нито насън. Всички ще превъзмогвате слабостта на плътта със силата на душата си. И с двойно повече работа. И ако някой мъж се поддаде на тази слабост (винаги те дават повод!), ще изпращам при него конския лекар да го успокои със скалпел, с чук или с връв — според кой както предпочита.

Легендата и Песента ще разказват, че Пенелопа е била най-преданата жена, откакто свят светува. А около нея, като ангели и ангелки — царедворците.

А ветровете ще понесат върху крилете си мелодията на Песента и словата на Легендата и ще ги отнасят през земи и моря до всички краища на света. Ще ги повтарят планините, дървесата, вълните, дъждовете и реките. И ехото им ще става все по-силно — от страна на страна и от година на година!

След това отидох с цялата си свита в килерите и мандрите. В килерите, където пазим реколтите от много години в големи делви, цял бой високи, вързани с дебели въжета за стените: виното, олиото, сиренето, ечемика, лещата, орехите, насолената риба, маслините, туршиите и сушените октоподи. Икономката, която беше видяла какво си бяха изпатили довчерашните й другарки, изтича на мястото си с подпухнали очи, объркана и немита, а в косите — рошава като гарга.

Премерих на око количеството на всяко нещо. И казах на Долий да ги отбележи в тефтера. След това заключих и взех ключовете. И закачих връзката на колана си.

— Отсега нататък всеки ден ще идваш да искаш от мен каквото ще ни трябва. Толкова оки от това, толкова четвъртинки от онова. И всичко, каквото вземаш, ще го записваме. На края на месеца ще правим сметка.

После обходихме кошарите и мандрите. Хиляди глави добитък! Преброихме толкова мулета, толкова магарета и толкова коне. Толкова свине и толкова и толкова кози и овце: толкова дойни овци, толкова агнета за клане, толкова ярета, толкова шилета, толкова угоени агнета.

— Пиши, Долий!

После се обърнах към овчарите:

— Каквото трябва да заколим, първо ще идвате при мен да ми кажете. А каквото псовиса от болест, старост, беда, ще ме викате да го видя с очите си, преди да го закопаете. За всяка глава, която изчезне, без аз да знам това, ще плащате с главата си. Трябва да знам и колко се раждат. Добри сметки, добри приятели.

Колиба дори — камо ли дворец и царство! — не може да се стопанисва без аритметика, кантар и бой!

Бях се разпалила и озлобила толкова много, че бях забравила за Одисей. Когато излязох от свинарниците, минах край „клетката“ на нереза. И тогава се сетих за мъжа си. Един огромен нерез сякаш изпълваше с масата и с мощта си целия свят. Див, страшен и неудържим, той пухтеше като десет цигански духала и разтърсваше като тръстики железните решетки. Би уплашил дори самия Херакъл, дето беше убил прадядо му. Защото този беше правнук на Еримантския глиган. Беше ни го изпратил армаган от Олон стария Нестор — пръв по мъдрост и по обирджилък в Гърция. Божествена красота. Нарекох го Дисей. Ще отивам често да го виждам, за да си спомням за другия. Заръчах да се грижат за него като за цар. Да му дават двойно и тройно повече ядене, а харем — колкото му държи кръстът. И да заковат на вратата му дървен герб с мълния оред лаврови клони.

И както ме гледаха сащисани всички — щитоносци, ликтори, слуги и роби, — обърнах се кръгом и застанах с лице към тях. Изправих дребното си тяло (стигна чак до небето) и с гръмък глас (сякаш идеше от небето!) им казах, твърдо и недвусмислено, дума по дума:

— На всички животни ще им се дава да ядат двойно повече. Те ни хранят. А на хората ще им отрежа дажбата наполовина. По този начин няма да напълнявате излишно, а ще имате и повече ищах за работа. Пък и кръвта ви ще престане да дразни плътта и въображението ви. Като отслабя тялото ви, ще закрепна душата ви.

Пътят на Добродетелността е пътят на Постенето.