Христо Калчев
Студен огън (6)

Шеста глава

АЗ

По обяд на тридесет и първи декември влязох в кафенето на писателите. Бях останал без пукнат лев. Търсех заем, за да изкарам празниците и да направя подарък на Лия. На една от масите видях бялата глава на Богдан Латин. Взех сто лева от управителя на заведението, кафе на ръка и седнах между „ветераните на словото“. Не исках да пия и отказах да взема аперитив с тях. Заслушах се, припомняха си навечерията на Нови години през войната. Бяха нахакани, интересни старци, започнали живота си под напора на идеи и младежка енергия, прекарали унизителния период на „наведените глави“, така наричаха годините на култа, за да стигнат до старостта умъдрели, загубили илюзиите си „по пътя“, но именно заради това научени да разбират живота, да приемат нюансите му и да не съдят прибързано.

— Къде ще пиеш довечера? — попита Латин, докато чакахме такси на площад „Славейков“.

— У Лия.

— Ще имате ли гости?

— Не.

Спряхме кола, Латин отвори вратата, облегна се на стъклото:

— Ако направиш грешката да изясняваш отношения, да упрекваш, да изявяваш претенции… бога ми, това ще бъде последната вечер в живота ви.

Тръгнах по магазините. Лия имаше повече пари от мен и възможност да пазарува по всички световни столици.

Какво можех да й подаря аз? При мисълта за подаръка, който онзи тип с „опасната мутра“ е поднесъл, чувствах жалките си усилия и изпадах във все по-лошо настроение. Накрая влязох в цветарницата на „Кристал“, купих сто и един червени карамфила и ги занесох вкъщи. Майка ми я нямаше. Накиснах цветята в леген… Беше три часът. Навих часовника за осем, легнах, почетох и заспах. Точно в осем прегракналият глас на будилника прекъсна налудничавите ми сънища. Бях преспал, трудно се ориентирах. Пипнешком влязох в хола, запалих лампата и мигновено се разсъних. На масата имаше писмо и някаква кутийка, облечена в черно кадифе:

„Тази гривна е моят сватбен подарък от баща ти. По право тя се пада на твоята жена. На мен златото не ми донесе щастие, моето щастие си ти, моят син. Занеси й тази гривна, съберете се, родете деца, отгледайте ги… Заминавам да живея в Петрич при леля Зоя. Майка ти.“

Мина много време, вече не ми струва усилия да призная, но над това писмо аз ревах на глас, сълзите ме давеха като порой, спазмите едва-едва позволяваха на оскъдния въздух да прониква в гърдите. Сълзите ме „отпушиха“, отровата и нервите, трупани през годините, изтекоха през очите. Почувствах се олекнал, като че ли пречистен… Какво ли изпитва вярващият след изповед и причастие?

Лия ме посрещна в черна рокля, семпла и красива. Пое цветята, донесе вази, разпредели ги, наля им вода и къщата се превърна в градина. Пред телевизора беше поставила малка маса, отрупана с лакомства и напитки, от кухнята долиташе миризма на печено. Седна на коленете ми, прегърна ме:

— Искам да прекараме весело. Ще ядем, ще пием, ще спим и пак отново… Имам полет на трети следобед. Дотогава няма да те пусна! Трябваше да те предупредя… четка за зъби, бръсначка… Нищо, ще се намери нещо, останало от баща ми…

— Налей ми една водка!

— Купих „Смирноф“! — Лия скочи и домъкна бутилката. — Ако ти хареса, ще ти нося редовно.

— Знаеш, че не пия вкъщи.

— Трябва да прекратиш с кръчмите! Самоубиваш се! Искам да те видя със загар на лицето както тогава, в Боровец!

Лия наля „Смирноф“, допълни чашата с тоник и ми я поднесе. Отпих. Никога не съм обичал пиенето заради самото пиене. Алкохолът не ми е вкусен, най-малко водката, която не е нищо, освен разреден спирт. Обичам състоянието на началното опиянение, тогава, когато нервните възли се разхлабват, когато в организма нахлува безотговорността. „Смирноф“ не беше с нищо по-лоша или по-добра от която и да е друга водка, но аз вдигнах учудени очи. „Господи, какъв еликсир?“ — и лицето на Лия разцъфна благодарно. Скочи, наля си уиски, застана срещу мен.

— Трябва ли да ти казвам, че ме е срам от онази вечер… във вашия клуб?

— Не.

— Мога да си представя как си се срамувал заради мен?

— Не съм се срамувал!

Лия допря чашата си до моята.

— Ако ми кажеш коя е жената, ще отида да й се извиня!

— Колежка… Нищо сериозно. — Не можех да допусна Лия да мисли, че държа на тази жена. — Не се извинявай никому.

— Това исках да чуя… Наистина ли мислиш, че бих се извинила?

— Не.

— Що за нахалство е моето? Аз, която съм… която не съм вярна жена… а си позволявам лукса да ревнувам? Виждал ли си такова нещо? Ти, разбира се, си правил любов с нея?

— Държиш ли на подробностите?

Лицето й загуби настроението си, доби онова изражение, което понякога наричах „инат“, друг път „внезапна обида“, а най-често „отпътуване“. Рядко успявах да върна Лия след появяването на този израз.

— И аз имам любовник!

Кимнах.

— Знам.

— Знаеш?

— Виждах те с него… Първоначално го взех за старец…

— Не те ли обижда тази мисъл?

Отпих, очаквах да промени темата, но Лия седеше срещу мен и ме гледаше в очите.

— Отговорът ще промени ли нещо?

— Нямам представа какво изпитваш към мен! Понякога си мисля, че ме третираш като литературна героиня… Господи, месото!

Лия скочи и изтича в кухнята. Станах, включих телевизора. Започваше международна естрада. Загледахме се и преминахме първите „подводни рифове“ на първата си новогодишна нощ.

В десет часа Лия сервира свинско печено. Ядохме бавно, пихме вино. Аз ям малко и пия много. Този път се стараех да направя обратното. Исках да отложа напиването, да взема всичко, което тази нощ е годна да ми поднесе. Лия ми помогна. Не исках да има лъжа между нас. За моя изненада тя беше тази, която разчисти пътя на истината. Ние, съпрузите Лия и Иван, бяхме се превърнали в особен вид приятели, но ако това задоволяваше Лия, за мен беше крайно недостатъчно. Ако в нейно отсъствие можех да се примиря с ролята си, тогава, когато тя беше пред очите ми, и гордостта, и чувствата ми боледуваха остро.

Разбрала настроенията ми, Лия отново ми помогна.

— Пий спокойно. Знаеш, че не можеш да ми бъдеш противен, в каквото и състояние да изпаднеш!

След вечерята отново се върнахме пред телевизора. Чувствах се натежал, водката не ми вървеше. Лия „обра“ звука на телевизора, пусна плоча с блусове и ме покани на танц. Танцувахме, целувахме се, галехме се… от време на време отпивахме и отново се прегръщахме в танца. Кръвта ми се размъти, тежестта мина, възбудата започна да се ражда. Лия почувства, спря грамофона и седна.

— Не бързай… Казах ти, че съм свободна до трети!

Мълчахме. По телевизията вървяха комични миниатюри. Отново се загледахме. Лия се премести на облегалката до мен, прегърна ме. Пихме, гледахме телевизия, смяхме се на плоски шеги, слушахме музика.

Малко преди дванадесет взех гривната от джоба на балтона. Тогава нещо ме накара да й покажа писмото. Лия го прочете, отпусна ръце, загледа се в тавана.

— Защо да не ти родя едно дете? — каза тя след дълго взиране. — Каквото и да стане с мен, баща ще има винаги… Наистина, защо не? Би ли искал едно момиченце…

Извадих гривната, закопчах я на ръката й. В първия момент не я почувства.

— Ти няма да бъдеш баща като моя, а може би едно дете ще ме промени… Поне така мисля? О, господи, каква красива гривна! Благодаря ти! — Лия ме целуна, но вниманието й и мислите й бяха другаде. — Кажи, искаш ли едно дете?

Подразнен от лекотата, с която прие най-скъпата вещ на моя дом, жертвата на моята майка, избягала да не пречи с присъствието си, паметта на покойния ми баща, избирал и купувал с любов тази скъпа играчка, отговорих сухо:

— Ти не искаш!

Лия вдигна очи.

— Какво ти става?

Овладях се. Стенният часовник показваше дванадесет без една минута. Пуснах звука на телевизора, взех чашата си, подадох й нейната.

— До трети януари има време — казах примирително. — Ще обсъдим този въпрос на трезви глави.

Лия обаче беше намерила време да забрави темата и със светнало лице, взряно в екрана, отчиташе пробягването на последните секунди от годината. Удари дванадесет, загърмяха оръдейни салюти… Станах, Лия се изправи срещу мен.

— Желая ти спокойна година — казах аз. Иззвъня телефонът. Обаждаше се майка й. До един Лия не изпусна слушалката. Обаждаха й се колежки, приятелки, тя търсеше и честитеше… Тогава научих името на Божидар Стоев.

— Празнуваме с Иван… само двамата. — Изглежда, Стоев я смъмри за нетактичност. Лия отговори: — Иван знае за теб!

Опитвах да гледам телевизия. Нищо празнично не стигаше до мен. Започнах да се напивам мрачно… В един и половина вече се бях вдървил. Лия опита да ме задържи, но освен пиянска обида и глух гняв не чувствах друго. Обещах да се върна на следващия ден… с пижама и бръснач. Знаех, че няма да се върна. Мисля, че го разбра и Лия. Отидох на Централна гара, качих се във влака за Петрич, увих се в балтона и заспах… Отивах да взема майка си, а това ме караше да спя спокойно.

ЛИЯ

Скитахме с Хулигана из Париж да търсим джинси за жена му. „Тя е нещо като тебе — казва той. — Малко по-слаба в гърдите, малко по-едра в задника… е, и малко по-ниска.“ Как да намеря костюм за това абсурдно тяло? В една от пресечките на булевард Фош се прекръстих и купих Ли-Райдърс седми ръст, четиридесет и четвърта мярка. Доволен, Хулигана потри ръце.

— Ела да те почерпя — предложи той.

Заведе ме в „Крейзи-хорс салуун“ на булевард „Георг V“. Попаднахме в американски бар. Хулигана се държа свойски, явно не за първи път влизаше тук. Питах го, не отговори. Заведението е извънредно скъпо, но и това не му прави впечатление. Гледах стриптийз. Когато тялото е красиво, и стриптийзът е красив, но и в Париж красивите тела са рядкост. Хулигана пи „Кървава Мери“ и рядко поглеждаше към подиума. Ако човек е въздушен ас и изпитател на самолети, сигурно би намерил време да се насити на заведения като това.

— Имаш ли представа къде е Божидар?

— Някъде из Африка… — отговори неохотно.

— Кога ще се върне?

— Когато си свърши работата.

 

 

Днес е шести февруари. В самолета пътува Васил Вълков, бащата на Петър. Прави се, че не ме познава. Това е още една причина да бъда любезна с него.

 

 

Тази вечер е премиерата на Иван. Разменяме наряда и аз съм свободна. След представлението съм канена в клуба на театъра. Днес, за първи път след злополучната Нова година, ще сложа гривната. Вълнувам се, като че ли не той, а аз имам премиера. Тази вечер ще срещна Мима Борисова, Петър… Кой знае кой още? Какво да му поднеса? Цветя на мъж? Купувам половин галон уиски и с мъка го замъквам от колата до гардероба на театъра. Рано е, аз съм между първите зрители. Не виждам Иван, но скоро се появяват Петър и Мима. Поздравяват ме и потъват в тълпата. Малко по-късно срещам Мима в тоалетната.

— Вълнуваш ли се? — целува ме. — Бяхме зад кулисите. Иван пие водка с режисьора. Изглеждат спокойни като биволи. Чу ли вече? Петър и аз ще се оженим на първи март в селото на баща му… Вечерта ще направим парти за приятелите. Вие сте канени.

Честитя й. Пушим, звънецът ни подканя да влезем в салона. Петър продължава да е резервиран.

— Честито — мънкам аз. — Желая ви щастие!

Петър се навежда, целува ми ръка, взима Мима за лакътя.

— Ще се видим на банкета! — Смесват се в публиката. Влизам, намирам мястото си, сядам. Пред мен е Божидар Стоев с жена си. Обръща се, вижда ме. Чувствам слабост, завива ми се свят.

— Здравей, Зайче! — казва той. — И ти ли като жена ми си любителка на театъра?

Сега и тя е обърната към мен.

— Моят съпруг е автор на тази пиеса — отговарям, мобилизирала всичките си сили.

По лицето на Стоева се разлива усмивка.

— Чрез вас ние му желаем успех — казва тя.

— Ще му предам…

— Смелост, Зайче! — полуиронично, полусъзаклятнически подмята Божидар. — Проявявала си кураж и в по-напрегнати ситуации!

Представлението започва спокойно, дори мудно, но малко по малко набира скорост и бързо се превръща в изповед. Нямам нужда от специална подготовка, за да разбера, че Иван описва нашия живот и че той не му е донесъл нищо, освен болка, горест, отрова… Забравям всичко, душат ме сълзи… В антракта излизам от театъра, разхождам се в градината. Промъквам се до стола, когато действието е подновено. Сега болката е смесена с апатия, горестта — с разбиране, но… отровата е останала, а тя е в такова количество, че е в състояние да отрови цял човешки живот. Останал сам, героят казва на себе си: „Когато едно куче е зло и чуждо, то просто е зло куче, когато кучето е зло и твое, то е твое куче… Същото се отнася за любимата жена!“

Осветлението в залата се връща, но публиката седи като онемяла. Миг, два, три… страшно дълго… После избухват аплаузите. Салонът гърми, виждам насълзени лица, забравям настроението си. Щастлива съм. Тази вечер Иван победи. Победи със загубата си. Само аз знам как се нарича тази загуба… и нейното име е Лия. Артистите се появяват, след тях Иван и още един млад мъж с брада. Залата побеснява. Някаква ръка ме разтърсва. Това е жената на Божидар.

— Кой е вашият съпруг? — пита тя. Сълзите все още личат по лицето й. — Този с брадата?

— Другият — отговарям.

— Имам една молба! — шепне жената. — Представете ни на Иван Троев.

— С удоволствие! — казвам първата празна фраза, която ми идва на устата, и в следващата секунда изтръпвам от ужас. Жената се усмихва благодарно.

— Ще се видим пред служебния вход!

Господи, имай милост към Лия! Събуди ме от този кошмар. Божидар съска:

— Ти си луда! Що за пошло безумие!

Жена му не чува нищо. Тази вечер Иван я е накарал да съпреживява собствената си трагедия.

АЗ

Два часа преди премиерата Йордан получи стомашно разстройство на нервна почва, а моят пулс се вдигна на сто и двадесет удара в минута. Седяхме един срещу друг в „Чакащи артисти“, отпивахме от една бутилка столична водка и се опитвахме да не предадем напрежението си на артистите.

После започна представлението… Как протекоха тези час и четиридесет минути? Бях в състояние, което напомня шоковото, но когато пиесата свърши и започнаха овациите, налегна ме такова безразличие, че когато Йордан ме замъкна на поклона и видях разплаканите лица на жените, с мъка потиснах смеха си. Връхлиташе ме нервният смях на лудия.

Дълго запазих това настроение. Стисках ръце, понасях целувки, отговарях учтиво на учтивости… до момента, когато пред мен застана Лия с любовника си и жена му. Едва тогава изпуснах смеха. Целунах ръка на жената, подадох ръка на Божидар Стоев, но когато Лия увисна на врата ми и имитирайки, че ме целува, опита да ми обясни колко невъзможно й било да отклони молбата им, нервите ми се скъсаха и аз потънах в бездните на истерията…