Христо Калчев
Студен огън (11)

Единадесета глава

АЗ

На единадесети декември сутринта звънецът ме събуди малко след осем. Бях сигурен, че е Петър Вълков, но за моя изненада отворих на Стефан Дяков.

— Бързам, Иване — каза Стив. — Колко време ти трябва да излезеш от комата?

Стив намекваше за снощно пиянство, сигурен, че такова се е състояло. Някога Дяков и аз бяхме близки. Преди години заедно започнахме да печатаме първите си разкази. Критиката ни слагаше един до друг, възлагаше ни надежди като първото градско поколение писатели след войната. Тогава нямахме нищо против да ни третират като генерация. По-късно всеки от нас пое пътя си. Стив предпочете кариерата, ожени се, „сви знамената“ и престана да се появява на пиянските маси. Това направи впечатление и започна издигането му. След романа за покойния художник Асен Москов Стив стана заместник главен редактор на едно от изданията, а на следващия мандат беше избран в управителния съвет на Съюза. Формално нашите отношения се запазиха, но хладината, която сама се промъкна, беше достатъчна, за да ни държи на дистанция.

— Какво има? — попитах, едва потискащ тревогата си. Стив не беше човек, който би досаждал толкова рано без съществена причина.

Дяков изчисти обувките си от сняг, разкопча кожуха, влезе и без да сяда, каза:

— Жена ти е задържана… за валутна спекула.

— Тя отдавна не е моя жена! Доколкото зная, тези дни щеше да се омъжи…

Стив кимна.

— Годеникът и родителите му са се измъкнали. Знаеш как стават тези неща! Покрай тази история са излезли наяве и други подвизи, а тя, не ми се сърди, но се оказа жена с биография! Собственото й семейство, ако може да се нарече семейство тази лудница, заявило, че нито има представа за валутните й машинации, нито иска да знае какво наказание ще й бъде наложено. Можеш да се запознаеш с обвинението и да наемеш адвокат. Ако откажеш, ще назначат служебна защита.

— За каква сума става дума?

— Точната цифра не знам… около двадесетина хиляди долара.

— Абсурд!

— Сумата може да се окаже по-висока… Затворът я заплашва реално!

Седнах замаян, кръвта бучеше в ушите ми.

ЛИЯ

На аерогара София започна усилена проверка на багажа. Не познавам нито един от митничарите. Цивилни лица претърсват самолета. Намират две ръчни чанти, пълни с библии, издадени в Лондон, и цял куп антибългарски материали. Разбира се, намират и моя багаж. Пазя касовите бележки, предавам ги на възрастен капитан от гранична служба и се готвя да изляза от машината. На изхода ме спират възпитано, но категорично:

— Вие ще дойдете с нас!

Подчинявам се като в сън. Италианките плачат, лъжат, заплашват, молят се на бога. Аз седя в единия край на машината и се мъча да хвана погледа на командира. Яким е човекът, с който излетях на първия си полет. Някога обичаше да казва, че е мой кръстник, а и неведнъж е правил намеци, че ме харесва. Сега пилотът говори с контрольорите, пушат долу на пистата и умишлено не поглежда към мен. Не издържам, отивам до вратата:

— Якиме, какво искат тези хора? Помоли ги да ме пуснат! Моят годеник чака в халето.

Яким свива рамене безучастно.

Цял час по-късно потегляме към гарата. Виждам Владо. Скача и тръгва към мен. Спират го.

— Какво има? Какво става?

Не му отговарят. Качват ни в коли, италианките в една, мен — в друга. Тръгваме за града. Поглеждам през рамо. Фиатът и Владо ни следват.

Обзема ме амок. В миг цялата лудост, на която съм способна, избива, забивам нокти в лицето на единия от придружителите и превръщам кожата му в кървава маска.

АЗ

Влязох в кафенето на писателите. Нямах ясна представа какво чувствам, още по-малко какво искам да направя. Седнах, поръчах кафе, изпих го. Нито един писател нямаше по масите. Беше рано за алкохол, но бях толкова зашеметен, че поръчах плиска и я изпих на екс. Когато ми сервираха втората, портиерът въведе някакъв полковник, посочи ме с пръст и каза:

— Това е Иван Троев!

На масата седна офицер с медицински знаци и запали нервно цигара, без да пита склонен ли съм да търпя компанията му. Готвех се да го помоля да напусне, когато го чух да казва:

— Моят син е злополучният годеник на вашата бивша съпруга!

Почувствах облекчение. Ако за Лия се застъпеше военен, па макар и лекар, шансът да се отърве ставаше реален.

— Вашият син е настоящ годеник, аз — бивш съпруг. С какво мога да ви услужа?

— Какво знаете за надчета в бар… как беше… май „Славия“?

— До надчет не се стигна!

— Кой го осуети?

— Предполагам тия, които установиха, че вината й е пресилена!

— Вярвате ли на думите си?

— Да!

Полковникът повика сервитьорката със заповедническо щракане на пръстите, поръча кафе.

— Твърдите, че Лилия, че бившата ви жена е обвинена невинна, така ли?

— Не аз твърдя това… дознанието го доказа!

— Моите сведения са други!

— Не знам откъде черпите сведенията си… Все пак тя беше моя жена!

Донесоха кафето. Полковникът скъса плика, изля захарта в чашата, смачка хартията и я постави в пепелника. Тогава нещо ме накара да я извадя и да я сложа отстрани на чинийката. Жизнен и нахакан мъж, полковникът не скри раздразнението си.

— Тук така е прието! — казах аз.

— Както и да е! Щом в надчета е невинна, може би ще й признаете някаква вина около германския терорист? — Бръкна в джоба си, извади лист и прочете, сричайки. — Ян Вагнер! Запознат ли сте с този случай?

— Да.

— Може би знаете, че Лилия е живяла с него като проститутка?

— Дръжте си езика! Още веднъж тази дума и ще ви изхвърля на улицата!

— Уважавай пагоните ми, писателче!

— А ти уважавай бившата ми жена!

Мълчахме известно време. Чувствах колебанието му. Не знаеше да си отиде, да остане, да смекчи тона или да прибегне до открита грубост, чиито последствия не можеше да предвиди…

— И все пак очаквам да ми отговорите!

— Лия и аз бяхме пред развод. Имах връзка с една жена, понесе го тежко! Тогава на морето се запознала с някакъв мъж, който се представил за швейцарец.

— И се оказало, че е германският терорист Вагнер?

— Точно така!

— Но тя е била негова… нека я нарека приятелка!

— Ако намеквате за любовница, такова нещо не ми е известно. Вагнер е бил клиент на нейния бар.

— Когато са го заловили, тя е била с него?

— Срещнали се на плажа и той я поканил да пият кафе. Абсолютно нормално предложение, още повече от човек, който всяка вечер получава внимание и стол в бара. На негово място вие как бихте постъпили?

— На нейно място вие бихте ли приел такова предложение?

— Разбира се!

— Сериозно?

— Напълно! Само простак би отказал такъв акт на внимание!

Полковникът извади железен лев и го остави до смачкания плик на захарта.

— Знаете ли какъв е бил баща й, или поне къде живее вуйчо й?

— Лия не е участвала в избора на бащината си професия, колкото за вуйчото, мисля, че именно той е виновен Лия да е там, където е. Ако сте човек на място, ще се помъчите да изясните точно този въпрос! Лия и преди получаваше долари. Смешно е да бъде обвинена във валутни афери! Ваш дълг е да разясните това на колегите офицери от милицията!

— Не ме учете на дълг! Аз зная кой е моят дълг, а той е да отделя сина си от тази, от тази… жена!

— Ако наистина го искате, вие сте сляп ретроград, а ако го постигнете, вашият син е най-обикновен дрисльо!

Полковникът скочи.

— Вие ще се държите ли прилично? Ще затворите ли проклетата си уста?

— Тук не!

Полковникът излезе като табун коне, скочи в една волга, задави я с газ и след дълго форсиране, „кашляне“ и изгорели газове все пак потегли.

ЛИЯ

Лежа в затвора. Сама съм в килията и в живота… Безразлично ми е. Ще изляза оттук. Не могат да ме държат безкрайно. Иван ми изпрати адвокат. Какво си мисли този християнин, че ще му бъда благодарна до гроб? Не знам каква игра играе с отвратителната си добрина, но това ме дразни повече, отколкото ме трогва. Владо се скри. Да върви по дяволите! Майка ми и младият й любовник ядат парите на покойния Соколов, баща ми разнася из града маниашките си костюми и не се интересува от пропадналата си дъщеря.

Показа ми протокола за обиск. Вкъщи не са намерили нито цент, макар че сигурно са разковали и паркета. Конфискували са колата и всички предмети, които пренасях. Уволнена съм дисциплинарно и не друг, а БГА „Балкан“ ме дава под съд. Примирила съм се дори със затвора. Когато на човек не му върви, не му върви. Мога да вия като кучка и какво от това? Ако Божидар беше жив… Единствената мисъл, която ме занимава, е щях ли да бъда тук, ако някъде из Африка не бяха застреляли Божидар Стоев? Едва ли! И сълзи не ми останаха. Мръсна съм, мързи ме да поискам да ме заведат в банята. Следователят е готов с делото. Не знам какво чака? Неизвестността е по-лоша от всякаква присъда. Като си представя, че сега щях да бъда законна съпруга на онзи плъх Владимир Панев, получавам позиви за повръщане… И охрата спада към жълтите цветове…

АЗ

Според адвоката Димо Вергилов Димов Лия ще получи наказание от една до три години лишаване от свобода. Единственият начин да й се помогне, е да се убеди ищецът да оттегли обвинението си. Непосилна задача за човек като Иван Троев.

Срещнах се със Стив Дяков, казах му мнението на адвоката. Стив беше с жена си. Отиваха на откриването на новата изложба на Васил Каров. Зоя каза:

— Стив ще отиде при генералния директор!

— Вие сте луди! — викна бившият приятел. — Ние сме хора на перото! Нямаме право да се бъркаме в работата на правосъдието!

— Ако не го направиш, сърди се на себе си! — каза Зоя.

В очите на Стив видях, че тази заплаха му действа.

— Ще видим… — неопределено отговори той.

Зоя се вдигна на пръсти, целуна ме.

— Не се тревожи, Иване! Аз ще имам грижата Стив да свърши необходимото!

Прибрах се вкъщи и седнах зад пишещата машина. Останах така повече от час, докато в един миг започнах да пиша биографията на Лия. Не знаех защо го правя, нито къде ще изпратя този „опус“. Пишех с „кърваво вдъхновение“, подсъзнателно знаех, че съставям уникален документ. История се пише с факти, дати и събития, аз пишех емоционална, ирационална и квиетична история на един млад живот и неговата разруха. „Авике и Раурава!“, на санскритски това означаваше „агония и стенание“. Не помнех как и чрез какви източници тези две думи бяха достигнали и останали в съзнанието ми, но сега ми помагаха да разкрия подбудите, причините и последствията, довели Лия до следствения отдел на Централния затвор.

 

 

Когато свалих последния лист от машината и нирваната на опрощението се стопи в реалността, разбрах, че съм писал три часа без прекъсване и съм съставил десет страници история за ужасяващото разминаване на човешките измерения и житейските възможности.

Късно през нощта сложих страниците в плик, адресирах го до професор Богдан Латин, отидох до тях и ги пуснах в пощенската му кутия.