Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Година
- 1999 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
-
- Няма
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 4,9 (× 9 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране и разпознаване
- fantastyt (2012 г.)
- Корекция
- Дими Пенчев (2012 г.)
Издание:
Христо Калчев. Студен огън
Второ издание
Редактор: Георги Димитров
Коректор: Катя Петрова
Предпечатна подготовка: „Камея“ ООД
© Христо Калчев, 1999
© Издателство „Световит“, 1999
„КАМЕЯ“ ООД, предпечатна подготовка
История
- — Добавяне
Четиринадесета глава
АЗ
Продължавам да работя фамилната сага на Дарделеви. Прекарвам много часове в библиотеката, ровя се в документацията на „Македонското дружество“ и малко по малко започвам да добивам представа за събитията. Чета. Искам друг тип литература. Етнографско-романтичният стил нито ме задоволява, нито ми се вижда достоверен. За разлика от Априлското въстание, в Македония се е водила истинска партизанска война с всичките атрибути на съвременното понятие. Тероризмът, политическите убийства, фракционерството са били неделима част от жестоката битка на върховисти и централисти помежду им и заедно срещу робството. Темата беше деликатна, във фокуса на няколко правителства и „осветлението й“ трябваше да бъде извършено с много такт.
Вечер понякога ходя в дома на Богдан Латин, пием чай с препечен хляб и сирене и аз му чета отделни глави от романа. Професорът намира стила ми „необичаен“ за историческа книга, но ако трябва да е искрен, би сменил понятието с „каубойски“. Чувствам тази слабост. Книгата мирише на барут повече от необходимото, убийствата са повече и по-жестоки, отколкото читателят е свикнал да приема. При следващата редакция ще се опитам да туширам екзотиката. С огорчение откривам, че кървавите събития са предизвикани повече от безсмислена жестокост, отколкото по идейни съображения. Ако се заровя в тази черта на балканеца, кой знае до какво бунище ще стигна.
Годината се търкаля с фантастична бързина. Утре е Първи май. Остарявам. В дома на Латин се запознах с Ева Радонова. Хубаво и кротко същество, четиринадесет години по-младо от мен. Ева чете книгите ми и трети път ме търси под „претекста на литературата“. Говори с преднамерена строгост на човек, „защищаващ мнение“, но ако я хвана за ръката, маската й ще се разпадне. Слушах я и мислех как ще реагира, ако я провокирам директно.
Пиехме кафе в „Кристал“, беше тихо, като изключим магнетофона и тихите стъпки на сервитьорите, в този ранен следобед нищо не смущаваше спокойствието ни. Ева говореше за стил, за „гордост и смирение“ — най-трудно подчинимите врагове на литературната материя.
— Писателят е конквистадор! — каза Ева.
Тогава аз подметнах:
— Ние имаме четиринадесет години разлика!
Чу думите ми с периферния си слух и отговори с подсъзнанието:
— За мен това е без значение!
Тогава съзнанието й се „отвори“ и обилна руменина заля лицето й.
— А за вашите?
— Ти си невъзможен! — каза Ева със сълзи на очи.
Изпих тези сълзи, прегърнах я и престанахме да говорим за литература. Още тогава, на бара на „Кристал“, помислих, че това момиче би ми родило красиви деца и би знаело как да ги подготви за живота.
ЛИЯ
„Сериозно нещо ли е животът?“ — пита Вонегът в „Закуска за шампиони“. Наема ли се някой да отговори? Тази сутрин мама се появи с молба да я придружа до Мототехника. Купила автомобил на любовника си и иска да го паркирам пред тях.
— Да иде да си го докара сам! — казвам, мама отговаря:
— Искам да го изненадам!
Отивам, чакам да освободят една отровнозелена лада, паркирам я и си отивам с въпроса: „Сериозно нещо ли е животът?“ Очевидно не, щом такъв въпрос все пак може да възникне!
— You look like a thousand dollars. (Изглеждаш като хиляда долара — англ.) — казва Жак, когато се появявам на снимките. Говори добър, умишлено американизиран английски, с идиоми, взети от криминалните „джобни“.
Преобличам се, забравям да заключа вратата и Жак връхлита с някакъв плик в ръка точно, когато имам единствено бикини на себе си.
— Това са снимките от Пампорово! — казва той. Изпраща въздушна целувка и излиза. Нямам време да се смутя. Още по-малко Жак. Той просто е знаел какво ще види.
От половин час Валентин се навърта около мен. Чакам! Знам, че ще ме кани някъде… при високопоставени лица и т.н. Ще отида. Вечерите ме мъчат до смърт. Трябва да си намеря гадже!… Интересно, но от вчера отново мисля за Иван. Не съм го виждала пет месеца. Сигурно още пие в „Славия“!
Валентин ме замъква в някакъв дом. Имаше доста гости и когато в десет часа се измъкнах, мисля, че никой не почувства липсата ми.
Иван беше в „Славия“. Изглежда трезв, усмихва се, кани ме до себе си.
— Сериозно нещо ли е животът? — питам аз.
— Не — отговаря Иван.
— Как си? — целувам го. — Домъчня ми за теб!
— Държа се сериозно — казва Иван. — Около Лия как е?
— Мода, ателиета, шивачки, смъртна скука! Познаваш ли Ада Биджерано?
— Познавах Асен Москов, покойния й мъж. Беше приятел на Каров.
— Виждал ли си Васил?
— Не.
— Ада каза, че той уредил моето назначение?
— Идеята беше на Стив. Васил се обади на Адриана.
— Някога бяхте близки с Каров?
— Той не пие вече.
— Болен ли е?
— Синът му порасна. Не иска да го травматизира с пиянство!
— Не е ли време и ти да престанеш?
— Време е, разбира се — казва Иван. — И в момента съм си скучен, камо ли ако остана без пороци!
— Искаш ли да отидем другаде?… Тук не ми е приятно!
— Свикнал съм със „Славия“ — отговори той, — обичам в кръчмите да се чувствам у дома.
— Гладна съм.
— Влез, хапни. Ще те изчакам.
— Ще ям вкъщи. Пишеш ли нещо ново?
— Винаги пиша. Не мога да върша друго.
— Майка ти е в Петрич, нали?
— Да.
— Виждал ли си Петър?
— Скоро не.
— Скучно ти е с мен, Иване?
— Напротив, приятно ми е, когато си наоколо.
— Някога ме обичаше?
— И сега те обичам — отговори толкова сериозно и с такова безразличие, все едно че казваше: „Обичам котките!“
— Аз те мразя! Доскоро не можех да мисля за теб без омраза!
— Мразиш себе си! — каза Иван. — Сега, когато отново си в „джаза“, търпимостта се връща сама.
— Какво наричаш „в джаза“?
— Нормалното съществуване… Нормално от гледна точка на официалното мислене.
— Не искам да чувам упреци! Поне от теб не!
— Никога не съм те упреквал…
— И никога не си приемал начина ми на живот?
— Разбирал съм го, това е по-важно.
— Извърших много глупости?
— Няма значение, стига да си престанала да ги вършиш!
— Отде да знам дали съм престанала? Моят живот се обърква в миг, като че ли някакъв гигантски миксер се включва над главата ми. Докато земята не пропадне, нямам представа за опасностите, които ме заплашват! Можеш ли да го разбереш?
— Да.
— Проглеждам миг след фаталния ход. Като че ли някой ме е проклел да губя чувство за риск! Това е патология?
— Красива си, оттам произлизат всичките ти проблеми.
— Мислиш ли?
— Сигурен съм.
— Баба ми казваше, че животът на красивата жена е ад! Случи се да го проверя на гърба си?
Иван ме хвана за ръка.
— Набесней се, когато ти писне, ела! Ако родиш едно дете, ще отвориш око за дребните радости. За съжаление те съставляват живота.
— Аз съм родена за голяма радост! — казах аз.
Иван сви рамене и потъна в онова мълчание, което в началото мислех за тежест на характера, а по-късно — за презрение.
АЗ
Ева ме представи на родителите си след дълга и отегчителна подготовка. Баща й се беше постарал да прочете книгите ми и да си „състави мнение“. Изразът е негов. Имах глупавото чувство, че ме тласкат в трап. Вечерта мина сковано. Нито помня какво ядох, нито ядох ли въобще. По молба на Ева пих умерено и в десет часа побързах да си отида. Ева тръгна да ме изпрати. Седнахме на пейките в Заимовата градина, запалихме цигари.
— Ти знаеш, че бях женен?
— Да, за Лия… Сега е манекен…
— Трябва да ти кажа повече… Лия е моя жена и в момента.
— Как твоя жена, нали сте разведени?
— Разводът е юридическа мярка, която нищо не променя! Казвам ти го, за да знаеш, че няма да се оженя за теб…
Ева притихна.
— Не бива да ми се сърдиш… Казвам ти истината.
— Защо прие да се запознаеш с родителите ми?
— Мъча се да си го обясня!
— Постъпваш аморално! Знаеш ли какво се говори за така наречената ти съпруга?
— Не ме интересува!
— Твоята Лия е най-обикновена мръсница! Дори мога да ти кажа на кого е любовница… на мъжа на шефката си, на Жак Биджерано!
Почувствах този удар! Станах, зарязах Ева и тръгнах през градината. Влязох в телефонната будка пред кино „Левски“, Лия не беше вкъщи. В десет и половина се вмъкнах в двора срещу входа й, издърпах една от боклукчийските кофи в сянката на оградата, седнах на капака и зачаках. В дванадесет без десет Лия и Жак слязоха от едно такси и се качиха у нея. В един и половина тръгнах за дома. Жак все още беше горе.
Не ревност ме накара да прекарам два часа в шпиониране. Някаква тревога се зараждаше в мен, не можех да се отърся от чувството, че над главата й надвисват нови заплахи и че този път последствията ще бъдат страшни.
На сутринта взех телефона.
— Сама ли си, Лия?
— Да.
— Чух, че правиш любов с Жак Биджерано? Вярно ли е?
— И да е вярно, теб какво те засяга?
— Искам да ти кажа някои неща за Жак… Чувала ли си как загина Асен Москов?
— В „Диана“ говорят за катастрофа.
— Има и друг слух! Според Стив Дяков Москов се е самоубил… не без намесата на Биджерано…
— Аз няма да се самоубия!
— Лия, Жак е мъж на Адриана… Васил Каров ходатайстваше…
— О, я върви по дяволите! Не си ти този, който ще направлява живота ми!
Миг по-късно отекна сигналът на свободната линия.