Христо Калчев
Студен огън (15)

Петнадесета глава

АЗ

Мария Генова освободи Лия от модната къща. Една сутрин влязла в гримьорната и казала:

— Дотук, Лия!

— Кога да си отида? — попитала бившата ми жена.

— Веднага! — отговорила директорката.

— Отивам си… Довиждане!

— Разбери ме, Лия, ако не владея кадрите, ние…

— Ще се превърнете в бардак! Не го казваш за първи път!

— Тогава всичко е ясно! — Мария обърнала гръб и се върнала в канцеларията, а Лия събрала багажа си и се прибрала вкъщи.

Бях нащрек. Знаех, че предстоят нови стресове, че Лия няма да ми позволи нито за миг да забравя съществуването й. Седях вкъщи, редактирах сагата и всеки момент очаквах позвъняване. Една сутрин отворих на Васил Каров.

— Стана глупаво — започна Васил. — Може би са ти казали… Онова момиче, жена ти, е уволнена! Започнала любов с уморения тигър Биджерано. Този безполезен човек обърка няколко живота.

Седнахме. Трябваше да ходя до Киноцентъра. Васил обеща да ме закара.

— Расте ли момчето? — попитах аз.

— Ученик е.

— Нещо ново за Лилда?

— Казват, че е в Бразилия.

— Виждаш ли Стив?

— Много отдавна не съм го виждал.

— Как мислиш, Василе, не може ли да се повлияе на Адриана!

— Адриана не знае. Това е мярка на директорката. Заплашила Жак, че ако не прекъсне тази връзка ще го предаде. Тигърът обещал да не се среща с жена ти!

— Момче с кураж!

— Нали? Не познавам Генова. Асен… Асен Москов беше в лоши отношения с нея…

— Остави! — казах. — Ще търсим друг изход.

— Имаш ли нужда от пари? — попита Каров.

— В момента не!

— Ако закъсаш, обади се!

Пътуваме към Киноцентъра. Навремето Каров караше резедаво БМВ, но го беше сменил с шкода. Колата беше пълна с момчешки играчки: конструктор, монополи, маджонг…

— Добре се забавлявате?

— Валентин е луд за игри.

— Как е Елена?

— Снима филм някъде в провинцията… Май в Костенец.

— Готвиш ли нова изложба?

— А ти нова книга?

Засмяхме се.

— Това прилича на проклятие! — казах аз.

Васил спря пред входа на Киноцентъра.

— Какво мислиш да правиш?

— Не знам още…

— Бих искал да имам някаква идея?

— Ще измисля нещо!

Каров подаде ръка.

— Всичките ни усилия отиват на майната си! Сапунени мехури! Съжалявам, Иване?

— Ще се измъкнем от тази каша? — казах аз, без да имам и най-малка представа как ще го направим.

ЛИЯ

— Лия — каза Жак, разбери ме, ако можеш! Аз разведох Ада, аз я върнах от Париж и пак аз съм единствената й опора. Ако я захвърля, с нея е свършено!

— Разбирам, Жако, но и ти ме разбери… Сега имам нужда от спокойствие!

Жак стана, излишно театрално каза „сбогом!“ и си отиде. Ами сега? Аз съм бременна, без пари и без работа.

Получих последната заплата и хонорар от списание „Курортен дизайн“. Сумата е сто и тридесет лева. Имам да плащам ток, парно, телефон, портиерски и четиридесет лева на шивачката. Как ще стане всичко това, на Лия не й е ясно.

Девет и половина. Излизам и тръгвам. Пие ми се кафе. В „Колумбия“ няма, в „Шапките“ е претъпкано… Кога работят тези хора? Отивам в „Бразилия“. Взимам кафе, дори намирам място за сядане. Допивам второто кафе, когато в заведението влиза Борис Латев. Наистина изглежда забогатял. Носи тежък златен часовник, верижки, пръстени…

— Да ти взема ли кафе? — вика, като че ли всеки ден сме заедно.

По инерция казвам:

— Вземи!

Борис подава ръка, оставил на масата ключовете от колата си, малък, но претъпкан портфейл.

— Още си красива! — казва той.

— И ти не изглеждаш зле!

Борис се озърта нервно. Чака някого.

— Трябва да се живее… Омъжена ли си?

— Не.

— Видях те на корицата на „Божур“. Манекен си, нали?

— Вече не!

— Извини ме за миг! — Скочи и притисна до прозорците някакво момче. Започна да ръкомаха, да ругае, а накрая го изтласка от заведението. — Един от моите работници! Пламнала ми е главата, пласьорите чакат стока, фактурирал съм на червено, а той кафе ще ми пие в „Бразилия“, на пет километра от работилницата!

— С какво се занимаваш? — питам аз.

— Производител съм, непман, мошеник… Както искаш, така ме наречи! Ти защо напусна манекенщината?

— Скарах се с шефката.

— А сега? Нещо по специалността? Езиците?

— В момента съм без работа. Търся.

Този път Борис скочи, без да иска извинение. Подпряха се на бара с някакъв мъж, прегледаха папка с документи, Борис се подписа и макар че се опита да го скрие, видях, че пъхна в джоба си солидна сума.

— Търсиш работа, казваш? — Борис се успокои видимо, напрежението му изчезна, изразът му придоби задоволство. — И какво, няма ли?

— Сигурно има, но аз не съм намерила.

— Ако закъсаш много, обади ми се. Мога да ти предложа нещо!

— Какво например?

— Не сега! Сега си нафукана! Някога, ако си на дъното, сети се за мен! — Борис прибра портфейла и ключовете. — Да те поканя на обед… някъде, например в новотела?

— Съжалявам, Борисе, до обяд трябва да свърша още работи…

— Няма нищо. Ако закъсаш, обади се.

За държавен аборт не може и да се мисли. Ако ме регистрират като бременна и абортирам, ще ме предадат на прокурора. Аман от прокурори! Къде ще намеря този лекар, който ще посмее да ме кюртира частно? Питам мама. Отговаря:

— Това отдавна не е мой проблем!

Но мой е! Телефонирам на стюардеси, на манекенките, нито една не разполага със собствен лекар. Цял ден се въртя из къщи без полза и все по-ясно чувствам, че мисля за Иван! Приспаната омраза отново се пробужда. Не искам да го моля за услуга и все по-често ми се налага. „Няма да търся Иван!“ — казвам наум, макар да знам, че още тази вечер ще ида в бар „Славия“.

АЗ

С нарастващо раздразнение уреждам проблемите на Лия. Намирам Ачо Анадолийски, разказвам му част от истината, представям са за автор на плода и дори косата ми пламти от срам. Ачо ме оставя в кабинета, изчезва за дълго, но се връща с още един лекар.

— Това е Иван Троев — казва той, а на мен: — Да те представя на д-р Ничев. Колегата знае проблема. Ще ви оставя да уточните подробностите.

Доктор Ничев имаше нещо котешко в очите, светло и пронизващо. Би бил красив мъж, ако имаше други очи.

— В кой месец е плодът?

— В края на четвъртия.

— Защо сте чакали досега?

— Оказало се, че бременността е цветна? Има ли такова понятие?

— Има — кимна Ничев. — Знаете ли на какви опасности се подлага тя и на какви рискове аз?

— Това дете не бива да се роди!

— Колко души знаят за бременността? Ние с колегата Анадолийски и кой още?

— Никой друг!

— Добре! — Ничев тръгна из кабинета. — Това е скъп акт! Готов ли сте да платите петстотин лева за един аборт?

— Алтернатива не съществува.

— Тогава доведете жена си! — Ничев ми подаде визитната си картичка. — Утре точно в осемнадесет часа! Звънете четири пъти! И, разбира се, носете парите!

ЛИЯ

В пет часа Иван дойде да ме вземе с такси. Седнахме в някаква градина да изчакаме часа. Иван мълчи, аз също. Четиринадесет минути ни делят от аборта. Иван се готви да каже нещо. Толкова дълго се готви, че очаквах хули.

— Не си ми задала най-важния въпрос! Колко струва абортът?

Господи, та аз съм пълна идиотка! В общата паника за пари за миг не помислих, че и това е разход. Иван извади пачка и я пусна в полата ми.

— Дай ги на лекаря, когато свърши!

— Всичките?

— Всичките, разбира се!

— Шегуваш ли се?

Виждах гняв в очите му. Лоша мътилка плуваше около зениците. Чувствах, че диша напрегнато.

— Не знам защо се занимавам с тебе! — каза Иван. — Когато опитвам да те предпазя, пращаш ме по дяволите! Когато закъсаш, вадя те от пандизите, плащам… Мълчи! За последен път се намесвам в твоите работи! Следващият път не ме търси… дори на въжето да те качат! — Иван хвърли цигарата и стана. — Точно в шест трябва да позвъниш четири пъти. След кюртажа предай пачката… Това е последното, което правя за тебе!

— Готвиш се да си вървиш?

— Да.

— Абортът може да даде усложнения… Поне днес не ме оставяй сама!

— Доктор Ничев разбира повече от мен!

— Страх ме е, Иване!

— Да си мислила навреме! Тук трябваше да бъде Жак Биджерано! Обидно ми е да остана!

Не издържах и се разплаках. Нервната ми система се скъса, обхванаха ме спазми, ридания ме люлееха, от очите ми течаха порои. Иван седна, прегърна ме през раменете и остана така, докато кризата премина.

АЗ

Лия лежи трети ден. Лошо й е, температурата не пада, повръща. Два пъти на ден, сутрин и следобед, Ничев идва да й постави инжекция.

Пренесъл съм работата си при нея. Спя на канапето в хола и когато е будна, правя опити да я забавлявам.

Тази сутрин Лия се събуди в добро настроение, лицето й възвърна цвета си, поиска кафе, изкъпа се въпреки изричната забрана на лекаря.

— Как беше, прескочих трапа и този път! — Запали цигара, отиде в спалнята и се върна облечена. — Аз съм като котките. Три дена бера душа, на четвъртия хуквам по покривите…

— И за мен е време да се прибирам? — казах аз.

— Да, вече можеш…

С такава лекота се лишаваше от услугите ми, че отново почувствах обида. Прибрах листовете, натъпках чантата, станах.

— Довиждане, Лия!

— Благодаря за всичко! — Лия се изправи на пръсти, целуна ме хладно, побърза да откъсне устните си от моите и пълна с апломб и самочувствие, ме изпрати до вратата.