Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,9 (× 8 гласа)
Сканиране и разпознаване
fantastyt (2012 г.)
Корекция
Дими Пенчев (2012 г.)

Издание:

Христо Калчев. Студен огън

Второ издание

 

Редактор: Георги Димитров

Коректор: Катя Петрова

Предпечатна подготовка: „Камея“ ООД

© Христо Калчев, 1999

© Издателство „Световит“, 1999

„КАМЕЯ“ ООД, предпечатна подготовка


Първа глава

АЗ

Лия постъпи на работа в бар „Славия“. Беше в началото на зимата, мрачна и дъждовна, една от най-бедните зими в живота ми. Пишех роман за крадец, измислен герой, повлиян от руските „воры“. Седях цял ден над машината, а вечер прекосявах Докторската градина, влизах в бар „Славия“ и оставах там до полунощ. Пиех ром, питие, отсъстващо от ценоразписа. Валентин Бармана, мой съученик от вечерната гимназия, правеше изключение и ми позволяваше да внасям бутилки на бакалски цени. Внушавах си, че търся типаж, че прониквам в психологията на престъпния свят, че търся физическото изображение на героя си, за когото, сега си давам сметка, нямах и смътна представа. Пиех ром, общувах вяло с клиентите, понякога водех жени вкъщи, както казваше Валентин, „жени, натежали от самота, загубили доверие в нощта“.

В началото на декември държавен контрол направи проверка на бара и откри вода във всички бутилки, с които Валентин работеше. Това беше краят на моето спокойно съществувание. Валентин беше подведен по някакво постановление. В една от най-студените сутрини на февруари прочетоха присъдата. Валентин влизаше в затвора за седем години. Няколко дена по-късно Лия прие бара…

Беше излязла първата ми книга с разкази и започваше да се радва на успех. Тогава все още мислех, че успехът се измерва по критическите отзиви и ликувах като дете на полуграмотните рецензии по страниците на разни второстепенни вестници. С хонорара, срам ме е да спомена размера на сумата, но със самочувствието на Крез, аз влязох в бара в момента, когато Иван Дагоров, шефът на заведението, учеше Лия на двойно счетоводство. Първото ми впечатление от тази жена беше много силно. Почувствах болки в очите… толкова нечестиво красива ми се видя, въплъщение на сатана изкусител с очи на „агнец божи“… Прибрах се вкъщи, пъхнах в джоба екземпляр от книгата, поскитах час-два в мъртвия февруарски студ и премръзнал, с болки в ушите, влязох в бара. Заварих Лия сама в очакване на първите посетители. Постоянното присъствие беше свикнало с липсата на дневен барман и идваше след седем. Застанах срещу Лия, постоплих се, запалих цигара.

— Казвам се Иван Троев — казах. — Аз съм от антуража, нещо като инвентарен номер… Ще трябва да свикнете с присъствието ми!

— От милицията ли си? — попита Лия с присъщия си безцветен маниер, който често бърках с отегчение.

Извадих книгата.

— Как се казвате?

— Лия.

— За първи път чувам такова име?

— Всъщност Лилия…

Написах: „На Лия!“, подписах се, подадох й книжката.

Лия я повъртя в ръце, с професионален жест обърна на „тиража“, отвори касата, бутна книгата вътре и попита:

— Какво ще вземеш?

Никога повече не пих ром на бакалски цени.

Клиентелата на бара се разрасна. Лия работеше от два следобед до десет вечерта, но никога не затваряше преди дванадесет. Още първата вечер в заведението влезе прецъфтяла красавица на неопределена възраст, мина зад бара и седна на единствения стол. Веднага разбрах, че това е майката на Лия. И в нея имаше нещо от расата на дъщеря й, но и в най-добрите си години не беше притежавала и йота от поболяващия чар на онази флегматична котка. Лия й направи кафе, посочи ме с пръст, каза: „Той е писател… или нещо подобно“, и с ледено изражение продължи да обслужва клиентите си.

— Какво пишете? — попита Райна Манова, една жена, която скоро щях да намразя.

— Белетристика — отговорих колкото може по-скромно.

— Доходно ли е?

— Не.

— Пишете криминални романи, те са доходни! — подхвърли Манова, преди да ми обърне гръб. Мина повече от година, преди за втори път да забележи присъствието ми.

Появяването на Лия предизвика известните самци на София. Започна парад на мъже със самочувствие и заведението доби шик, който трудно можеше да се предвиди. Валентин „повлече крак“ и след него целият персонал беше подменен. Новият управител бързо откри както „златната мина“, така и „подвижните пясъци“. Затвори бара за една седмица, а когато подновиха работа, леките столове бяха сменени с тежка тапицирана мебел, вместо мокет постлаха имитация на персийски килими, кристални аплици, стереоуредба в състояние да озвучи стадион, нова машина за кафе, коктейл — миксери. Ремонтът предизвика прекатегоризация и заведението поскъпна два пъти. Тези нововъведения се отразиха зле на джоба ми, увеличиха дълговете ми и нарушиха равновесието ми за години.

Лия не даде вид, че забелязва промените. Виждах я да идва към два, да хапва на крак, обикновено парче месо, понякога с един домат, друг път с чаша мляко, и лениво да крачи към гардеробната. Докато управителят беше Дагоров, Лия работеше с дрехите, с които ходеше по улицата, но с идването на Петър Антов заведението започна да й шие специални рокли с предизвикателни деколтета, които събираха тълпи мъже около бара. Лия обаче ги носеше невъзмутимо… Или не виждаше, или твърде умело се правеше, че не вижда алчните погледи, проникващи и под оскъдния плат на роклите.

Антов прекарваше целия ден в заведението, полагаше усилия да повдигне нивото, да поддържа постигнатото, много усилия му струваше опазването на кристала било от кражби, било от изпочупване, но докато в длъжността си на управител беше безупречен и искрено съвестен, по отношение на клиентите той беше или краен грубиян, или най-банален лакей. Зависеше от клиентите…

Лия доведе млада и пъстра тълпа, която Антов ненавиждаше, но толерираше заради непроницаемата непреклонност на барманката.

— Разкарай ги! — казваше той. — Имаш нужда от рентабилни клиенти. Тия заемат местата на портфейлите!

— Те са мили — отговаряше Лия и разговорът замираше.

Антов беше женен, имаше две деца, но страстта му към Лия пролича веднага. Подъл и безскрупулен, той се превръщаше в кученце пред разсеяния поглед на това необикновено момиче. За жалост не беше единствен…

ЛИЯ

Студено е, мама има инфлуенца. От сутринта е нервна. Плаче. Баща ми се обади… Иска онова кресло, което наричахме „трона на баба“. С работата нищо не става. Във външното министерство има две места за специалисти по английски, но искат характеристика, ровят се в биографиите, а този безполезен човек, баща ми, е лежал в затвора… Накрая наистина ще постъпя в бара. Чужденците ще се шашнат. Барманка с два езика? Това и в Крейзи хорс не са сънували. Чета Хенри Милър. От „ескузите“ харесвам „Сексус“ и от „тропиците“ — „Тропикът на рака“. Все още Олдъс Хъксли е моят писател… Изгоних Валентин. Опитва да нахалства… Точно този глупак няма да наднича… как се изразяваше… в „амбразурата“. Харесвам Божидар Стоев. Дали има петдесет години? Мама казва, че ги наближава. Опитвам да давам уроци по английски…

Едно сополиво дете ме отегчи до смърт. Искам един зелен „Ърл Грей“… Открих първата бръчка… Мама писа на вуйчо Алек в Охайо. Поиска хиляда долара. А ако й изпрати? В осем ще дойде Борис Латев… Не знам дали искам да изляза с него…

 

 

Борис щял да спечели много пари. Не запомних как… Нещо пластмасово щял да произвежда. Кара излишно бързо, въобразява си, че се прехласвам по инфантилния му профил… Всички ми казват да приема бара. При социализма срамна работа няма. Мама прави един бульон за два дена. Този идиот, баща ми, си въобразява, че е достатъчно да ми чете морал. Бельото ми е катастрофа. Всичко се къса. Останала съм буквално с три чифта гащи. Добре, че сутиените не са на мода. Леля Дарина ми подари флакон „Сиким“. Иска да ме омъжи за своя син. Николай е добро момче, но какво може да се очаква от него? Досада! От време на време ме води на кино в Клуба на кинодейците, а после в ресторанта ми надува главата с ракурси, с обективи… Не мога да го слушам, когато на съседната маса виждам „звезди“!… Ако приема бара, ще направя всичко да ги спечеля за клиенти… Би било чудесно… Те пият уиски, сами сме и си говорим… Баща ми е единственият човек, когото няма да допусна в бара!

 

 

Двадесет градуса под нулата! Вкъщи има шест картофа и един плик макарони. Телефонът е изключен. Мама не го е платила. Няма нито чай, нито кафе… Два часът е… Още съм в леглото, плаче ми се! В шест часа отивам и давам съгласието си! При Хенри Милър всички барманки са красиви и имат интересна съдба. Не съм родена за мизерия. Мама отиде да търси пари… Накрая ще намери някой застаряващ глупак, щом Божидар Стоев е толкова страхлив.

 

 

Болна съм. Сливиците ме болят, имам температура. Мама ми донесе документите. Подписах ги. Вече съм барманка. След десет дни ще приема заведението. Аз ще бъда единствената барманка филолог в София. Чета Пъперт Бруук:

Защо не се превърнеш на плувец в чист поток, разголен от този свят на старост, студ и изтощение…

Бруук

Като че ли го е писал за мен. Правих любов с Валентин. Имах глупавото чувство, че се борим. Изгоних го, но сега ям портокалите, които ми донесе, и се чувствам по-добре. Ако вуйчо Алек не изпрати пари, ние сме загубени. Колко ли печелят барманите? Имам предвид бакшишите и това, което успяват да откраднат от грамажа. Трябва да се пазя от затвор! Ако ме затворят, ще се самоубия. Пощенският раздавач ми донесе препоръчано писмо от Николай Малеев. Започва: „Любима, моя Лия…“ Каква скука!

 

 

Имаме телефон. Мама го е платила. Валентин ми донесе бутилка коняк и половин килограм бразилско кафе. Пак е изнесъл запасите на баща си. Утре ще донесе „Ърл Грей“ и лимони. Не ме интересува къде ще ги намери.

Мама е взела пари от леля Дарина. Ужас! Не бих искала Николай да знае, че неговата „любима Лия“ умира от глад! Отслабнала съм малко, но мисля, че ми отива.

 

 

Днес съм по-добре. Валентин удържа на думата си. Още не съм му казала, че ще ставам барманка. Борис иска да ме чука. Нахитрявам! „Ела — казвам, — пътем купи едно кило бишкоти.“ После: „Чакай да ти платя бишкотите!“ А той се съпротивлява: „Ще ме обидиш!“ Да не съм луда да обиждам момчето. Опитва се да ме люби, но получава само няколко целувки. Баща ми иска среща. Мама му е казала, че ще приема бара. Зная какво ще чуя: „Дъщерята на въздушния ас Иван Манов, на полковника от гвардията на Негово величество…“ До гуша ми е дошло и от него, и от тези момченца… Гърдите ми са сини от пръстите им.

Неделя. Баща ми ме покани на обяд. Има нова работа. Станал е шеф на бензиностанция. В новия си костюм изглежда пресилено младежки и поради това несериозно. По очите на хората разбирам, че ме смятат за негова любовница. Развежда се за трети път. Купувал място за вила, имал дългове. Разказва ми тези басни, само и само да не му поискам пари. Няма да искам. Ще изляза на пиацата, но от него нищо няма да взема. Не ям, не пия… Едно кафе… Чувства, че е прекалил, отива до тоалетната, а след това пуска нещо в чантата ми. Петдесет лева? Ниска цена за удоволствието да бъда негова дъщеря. Англичаните цитират китайската поговорка: По-добре един славей в ръката, отколкото два на клона.

За лев и двадесет купувам един молив за мигли, остатъка давам на мама. Нали тя върти домакинството. Около мама се увърта някакъв старчок. Кой знае как ще свърши това? Ако се съди по овехтялото пежо и адвокатската клиентела, госпожа Райна едва ли ще се дърпа дълго. Оставам вкъщи. Не ми се слушат глупости. Чета „Война на огледалата“ от Джон Ле Каре. Нямам нищо свястно за четене.

 

 

Вуйчо Апек развърза кесията, чекът пристигна на мое име и мама вече втори час плаче в стаята си. „Той не ме обича!“ — хленчи, колкото пъти чуе, че минавам покрай вратата й. Този път Лия знае какво иска. Щом на мен се е паднала честта да издържам нашето семейство, тогава и аз имам право да предявя претенциите си. Щом можах да издържа изпита по староанглийски при самия Минков, щом успях да взема и английска литература с всичките й досадници Текери, Дикенс, Филдинг, Стъри и т.н. и да наливам водка на разни пияници, значи животът върви срещу мен, значи сме в конфликт и аз съм един от така наречените аутсайдери. Тогава милост никому! Доларите са мои! Още следобед ще седна да напиша благодарствено писмо на вуйчо Алек, и то на такъв английски, какъвто той няма да има, дори още сто години да живее в Щатите.

Ще се види в чудо. Единственият начин да се задържи на ниво ще бъде, ако изпрати нов чек… Мама продължава да хленчи. Скоро ще разбере, че си губи времето.

Лия е кукла. Има нови ботуши, нови джинси, два шотландски пуловера, бял и светлосин, цяла козметика, която е необходима на една барманка… Това го казах на мама. Вкъщи има кафе, чай, любимия ми шоколад с бадеми, камембер, пармиджано, грюер, фромаж фон дю… Изкупих целия кореком, но все още имам седемстотин и петдесет долара. Сто долара оставих на мама. Днес стачкува. От сутринта я няма, но аз знам къде е. Плаче у леля Дарина. Жалко, че в кореком не продават книги. Следобед ще одита у Петър да върна книгата на Ле Каре и да видя какво е намерил за четене. Купих му бутилка уиски и картон „Ротманс“ сини. Петър е с очилца, болнав, има нещо с гърдите, но е умно момче. Единственият човек, с когото се сближих през годините на филологията. Зъл е, има език ренде, както сам казва, и никога не се е старал да ми бъде интересен. Точно затова ми е интересен. Превежда едновременно три книги: „Портретът на артиста като млад човек“ на Джойс, „Контрапункт“ на Хъксли и трилогията на Джон Дос Пасос „1919“, „Големите пари“ и „Четиридесет и втория паралел“. Работи денонощно, макар родителите му да не знаят какво да правят с парите си и въпреки че има възможност да постъпи във външно министерство и да замине за чужбина. Петър Вълков казва, че интелигенцията е в дълг към народа и бърза да запълни някои от празнините, които мисли, че са по силите му. На моя бар за Петър винаги ще има стол… може би и за Мима Борисова, другият умен човек от нашия курс. И тя заряза езиците. Чух, че станала манекен. Всеки изпълнява дълга си както може… Валентин се обади… Пратих го по дяволите! Борис също…

 

 

Петър изглежда зле. Жълт е като китаец, повръща… Казва, че е преуморен, но според мен е болен. Превел е първата част на Хъксли. Взимам превода вкъщи и му давам за справка писмото до вуйчо Алек. Намери две грешки. Писмото било гнусно, а аз съм била готова за барманка. Имала съм манталитета на хищник и слугиня едновременно. Петър няма представа какво значи да ядеш един бульон два дена. Казах му го. Мълчи. Предложи да идем до някакъв мотел. Ще вечеряме, ще изпием по нещо, а на сутринта ще ме заведе в бара?… Отивам да препиша писмото. Петър ще дойде с колата на баща си в пет часа. Дотогава ще се постарая да добия шик. Мима Борисова заминала за Италия, Швейцария и Франция, показват нова колекция. Може би трябваше да стана манекен. Бюстът ми е тежък, но нито една от манекенките няма моите крака… Не е късно, аз съм само на двадесет и три години.

 

 

Господи, какъв отвратителен ден! Днес платих с лихвите всичките снощни удоволствия. Петър беше в черен костюм, малко широк за слабото му тяло, но с роговите очила и трескавите сини очи приличаше на преподавател в Кеймбридж. Донесе ми спестовна книжка с хиляда лева: „Ще ми ги върнеш, когато обереш нещастните алкохолици!“ — Каза го уж на шега, а очите му ще изхвръкнат от злоба. Танцувах с двама германци. Защо не учат езици тези хора? Немският език отдавна не е имперски. Петър пие вино, не знае да танцува. Опитах да го замъкна на дансинга. Уморен бил, скучно му било, не обичал да държи месо в ръцете си и да си въобразява, че е прегърнал съкровищата на Ага хан. Преди пет години можех да си внуша, че Петър Вълков е мой приятел. А сега? Влюбен ли е в мен? Донесе ми една книга от Ейн Ранд, пред вратата на стаята ме целуна по косата и се прибра в своята. Получих една книга, хиляда лева и една целувка, какво ми дължи баща ми? В ред ли е това момче?

В пет часа отворих бара. Ужас! Цигари, кафета, напитки, кока-кола, швепс, сода… Та това е тежък физически труд? Управителят Антов направи няколко прозрачни намека… Ще ми трябва време, за да свикна. На бара седна някакъв тип с лице на престъпник. Оказа се писател. В днешно време никой не върши това, за което е роден…

АЗ

Зарязах романа за крадеца. Смених го с художник, а това значеше да вникна в живописта, да отделя сюжета от чувственото, материалното от скрития ребус на художествената реализация. Българското изкуство е било и ще бъде закодирано. Скитах по галериите, разпитвах Васил Каров, ровех се в рисунките му, към обяд се запивах в „Писателите“ и към шест часа се появявах в „Славия“. Кимах на Лия и сядах на бара. Бях млад, издържах и на алкохол, и на безсъница, дори се гордеех с вандалския си начин на живот. В бара непременно беше и Антов, а нерядко и някой от високопоставените му приятели. След десетдневно мълчание Лия ме попита:

— Щом си писател и се въртиш в артистичните среди, сигурно познаваш някой актьор? От прокопсалите?

— Да — отговорих аз.

— Доведи го някога… без да му казваш, че аз искам?

— Не обичам такива поръчки!

Лия сви рамене.

— Wind stall bring him (Вятърът ще го доведе). — Тогава чух английския й език, а той скоро щеше да я направи барманка с известност.

Не след дълго в бара влязоха двама чужденци. Поискаха от Лия да предаде един пакет на някакъв техен сънародник, щял да го потърси след десетина дена. За услугата предложиха двадесет долара. Без да нарушава извънредната си сериозност, Лия поиска петдесет. Чужденците се съгласиха. Случих се и на предаването на пакета. Влезе възрастен, изрядно облечен мъж, с маниери на оперетен похитител.

— При вас е оставен малък пакет за мен? — каза той. — Дължа ли нещо за услугата?

— Петдесет долара!

Чужденецът се засмя, огледа се, погледът му падна върху мен, може би ме взе за участник в играта.

— Мислех, че социализмът презира тази валута — каза той.

— Социализмът не е професия! — отговори Лия.

Гостът отброи доларите и прие пакета. Поиска кампари, препълни чашата с лед, отпи.

— Обичам делови жени! Свободна ли сте довечера?

— След дванадесет.

— Мога ли да ви видя… някъде?

— Имате ли сто излишни долара?

— За вас, да!

— А петдесет в аванс?

Чужденецът отново отвори портфейла си и Лия с детска невъзмутимост прибра парите.

— Имате ли кураж да дойдете в хотела ми? Отседнал съм в „Ню Отани“.

— Ще дойда да ви взема — каза тя. — Пия уиски!

На следващата вечер Лия продаде бутилка „Чивъс Ригъл“, марка скоч, който не присъстваше в асортимента на „Славия“.

Един ден Лия попита:

— Заради мен ли идваш в бара?

— Идвах и преди тебе.

— По-учтиво щеше да бъде… ако беше казал, че идваш заради мен.

— Утре ще дойда специално за тебе!

— Пиеш много! Кога пишеш?

— През нощта, рано сутрин, в неделя…

— Сериозно питам.

— Сериозно отговарям.

— Говориш ли английски?

— Слабо.

— Жалко! Имам книги, които биха харесали дори на… писател като тебе.

— Какво значи „дори на писател като тебе“?

— На мрачен тип по-скоро…

— Мрачен ли ти изглеждам?

— Не си ли? Имаш ли родители?

— Майка.

— Женен ли си?

— Бях.

— Тя избяга от алкохола, нали? Не казвай „не“!

— И така може да се каже.

— Никога ли не си се сещал какво трябва да направиш?

— Всички големи писатели са били пияници.

— Ти не си голям писател… прочетох книгата ти…

— Започнах да пия, гаранция, че се развивам.

Лия отиде да обслужва клиенти, направи си кафе, все още работата беше слаба, и отново застана срещу мен.

— Би ли ми направил една услуга? Да ми купиш някои неща… от кореком. Да не се навирам в очите на милицията.

— Не — отговорих аз.

— Страх ли те е?

— Винаги мога да кажа за кого пазарувам.

— Тогава? Не си по услугите?

— Не съм.

— Мислиш ли, че друг няма да се съгласи?

— Ще се съгласят много хора.

— Доказваш, че не идваш заради мен?

— Не съм по услугите.

— Ако поискаш нещо, нали знаеш какъв ще бъде отговорът?

— Разбира се — казах аз.

В онези години бях луд от суета. Исках да бъда писател, да не приличам на никой друг, да спя с най-красивата жена, да бъда най-издръжливият пияч. Бях син на бедна, горда жена, попаднала в богат дом, но успяла да запази личното си самочувствие и излишната си честност. Таксиметрова кола сгази баща ми. Няколко дена по-късно почина от вътрешни кръвоизливи. Държавата поведе дело срещу шофьора, доказа невинността му, но поради факта, че все пак има смърт, осъди го на глоба от четири хиляди лева. Бяхме зле материално. Моите литературни опити не носеха средства, майчината ми пенсия беше твърде малка и често оставахме без пари. Когато шофьорът дойде да внесе първата вноска, майка ми го покани да седне.

— Имаш ли деца, момче? — попита тя.

— Двама сина… — Шофьорът въртеше смутено шапката си и не смееше да ни погледне.

— Твоите пари няма да върнат мъжа ми! Иди отглеждай децата си!

— Но… — опита да противоречи момчето.

— Тръгвай! — викна майка ми. — Тръгвай, докато мога да забравя, че уби мъжа ми!

Харесвах тази гордост, въпреки че вечерта ядохме макарони.

Лия беше тежък удар върху самочувствието ми. Харесвах с всичките си сетива тази жена, тормозеше ме погледът й, исках да й говоря, а знаех, че ще се сблъскам с леденото й безразличие, че ще пропадна в бездънната й безчувственост. Разказах на майка ми всичко. Направих го като сюжет, опитах да я излъжа, че създавам героиня. Старата допи кафето си, обърна го по стар навик и каза:

— Твоята Лия е болна от гордост!