Христо Калчев
Студен огън (12)

Дванадесета глава

ЛИЯ

И следственият отдел ще празнува посрещането на Нова година. Получаваме кюфтета с гарнитура и компот от круши. Тук съм близо месец. В последните десетина дена нито един път не съм виждала следователя. И адвокатът не е идвал. Забравиха ме. Поне една книга да имах. Получаваме единствено вестници. За първи път знам какво става по света…

Тежко е да посрещна Нова година в затвора! Как посрещнах миналата? Вече не помня…

АЗ

Продължавам да чакам. Латин не се обажда. Дошло му е до гуша и от Лия, и от мен. Адвокатът заминава за провинцията.

— Докато не отшуми Новата година, не мога да действам — каза той. — Около празниците животът замира…

Прав беше, но това не ме успокояваше. Нищо не знаех за Лия. Поисках свиждане. Оказа се, че на следствените не е разрешено. Не ми оставаше нищо, освен да чакам. На втори вечерта Димов се обади по телефона.

— Видях я. Изглежда спокойна, но, извинете за откровеността, останах с впечатление, че ви мрази?

— Мен?

— Да, вас! Нарича ви „християнин“ с всичкото презрение, с което може да се натовари тази дума!

— Как си обяснявате такова поведение… освен със срам и неудобство?

— Не си го обяснявам, но искам да знаете какво ми направи впечатление.

Когато паузата стана непоносима, попитах:

— Разбрахте ли защо бавят делото?

— Не. И следователят е озадачен. Прокуратурата има някакви спънки, но какви и от какъв характер, не знам.

 

 

На четвърти януари вечерта Латин ме намери в „Славия“. Когато го видях да се провира между масите, не повярвах на очите си.

— Как издържаш в тази дупка? — Отпусна се до мен, поиска газирана вода, изпи я, сложи ръка на коляното ми. — Утре ще мина да те взема. Точно в осем зет ми ще ни чака! — Латин избягваше да ме погледне. Предпочетох да не го товаря с признателност, способна да развълнува и без това болния старец. — Много хора прочетоха писмото ти. Няма да крия, едни го третират като спекула, други обаче видяха престъпни пропуски. Зет ми е един от тях. — Латин стана. — Гледай утре да те намеря трезвен и обръснат!

Когато професорът си отиде, почувствах глад. Платих и се преместих в ресторанта. Поръчах кашкавал пане, изядох го и се готвех да вървя, когато видях русата глава на Панев да се оглежда в баровите огледала. Когато си срещнахме погледите, Панев скочи и почти тичайки, дойде на масата.

— От Лия знам, че пиете тук! Аз не съм дрисльо! Но и глупак не съм! Вие ако търпите рога, аз — не!

— Седнете! — вдигнах тон и този път, без да се насилвам, почувствах кръв в главата, нервни спазми в ръцете.

— Седнете и се дръжте прилично… иначе… ей богу, ще ви пребия!

— Ти мен? Нещастен алкохолик! Да излезем навън?

Станах. В огледалата видях Панев да взима кожуха си от гардероба. Сложих балтона, вдигнах яката, обърнах капаците върху джобовете, закопчах го. Вървях по стълбите, Панев ме следваше. Купих цигари от гардероба и почувствах два удара. В лицето от студа, в тила от юмрука му. Успях да затворя вратата и да я затисна с крак. Когато мина замайването, пуснах бравата и зачаках появяването му. Миг, два, отворих. Нямаше никой. Потърсих го на платформата на портиера, отново никой. В бара също. Влязох в тоалетната. Прозорецът беше отворен. Панев беше избягал през него.

ЛИЯ

Следователят ме повика.

— Прочетете това! — Връчи ми няколко машинописни листа. До средата на втората страница още не си бях дала сметка, че чета собствената си биография. Увлякох се. Къде от умора, къде от нерви сълзите ми сами са потекли от очите ми. Започнах да чувствам почерка на Иван Троев и подсъзнателно да ликувам… Вече знаех, че ще бъда свободна. Четях разсеяно, малко стигаше до съзнанието ми, но заедно с радостното чувство, отвътре се надигаше непозната омраза! Аз мразех за първи път в живота и предмет на тази омраза беше човекът, на който дължах всичко… Мразех Иван Троев! Следователят ме изчака да прочета листовете, взе ги от ръцете ми и грижливо ги прибра в плик.

— Процес няма да има! — каза той.

— Кога мога да си ида?

— Веднага.

Станах.

— Как така… Мога да отворя вратата и да си отида вкъщи?

— Можете.

— Тогава аз, аз си отивам?

— Не ви задържам!

Знаех, че съм свободна и все пак не вярвах на ушите си.

— Ще ми отговорите ли на един въпрос?

— Кажете?

— Като че ли съжалявате… че съм свободна?

— Вие сте свободна временно — отговори следователят. — Рано или късно на вашите покровители ще им омръзне да ви вадят и тогава? — Бръкна в бюрото и измъкна доста дебела папка. — Тогава ние с вас ще прегледаме пункт по пункт това дело!

— Жесток сте!

— Марш! — каза той без видим гняв.

 

 

Пред вратата на затвора ме чакаше колата на Вълкови. Колкото арогантна се чувствах вътре, толкова по-силно изпитах срама, когато вратата се отвори и Петър ми направи знак да вляза.

— Здравей — казах аз. — Къде е Иван?

— В провинцията. Замина тази сутрин. У вас ли да карам?

— Да.

Пътувахме мълчаливо. Студено е. Улиците са заледени, хората бързат, подгонени от вятъра.

— Защо замина Иван?

— Нещо свързано с театър. Ще поставят пиесата му… не разбрах къде.

— По-добре! Сега не бих искала да го видя… Как е Мима?

— Не знам! Развеждаме се! Не ме разпитвай!

— Няма, не бой се. — Петър беше мрачен и като че ли болен. — Иван ли те накара да ме посрещнеш?

— Да!

— Сам не би дошъл, нали?

— Не!

— Знаеш ли поне как успя да преустанови делото?

— Чрез висши инстанции… Друго не знам. Защо го направи!

— Ти би ме оставил вътре, нали?

— Да!

— Много се навъдихте!

— Напротив, малко сме… за жалост!

Завивахме по „Гурко“, влязохме в „Любен Каравелов“, спряхме пред къщи.

— Довиждане — казах. — Ако ме мразиш, можеш да не ме поздравяваш!

Тръшнах вратата, тръгнах към входа.

— Лия? — Обърнах се. — Това е за теб! Иван го праща. — Върнах се и взех някакъв плик.

— Благодаря!

— Благодари на Иван!

Знаех, че Иван ми праща пари. В плика имаше двеста лева и бележка:

„Ако търсиш работа, обади се на Адриана Биджерано в модна къща «Диана». И.“

 

 

Прибрах се, съблякох се и влязох във ваната. Измих от себе си миризмата на затвор, изпрах дрехите, които носех там, облякох дебел пуловер, панталон, ботуши, залях се с парфюм, пуснах музика, запалих първата цигара от месец и половина насам и взех телефона. С Адриана Биджерано уговорих среща за другия ден, но нито в Троеви, нито в Съюза на писателите намерих Иван. Бях сигурна, че е в София. Щях да повярвам, че е заминал само ако довечера не го открия в „Славия“.

АЗ

Накарах Петър да излъже Лия, че съм заминал, но знаех, че няма да му повярва. Вечерта тръгнах за „Славия“ толкова сигурен, че ще я видя, колкото бих бил, ако имахме среща. Заварих я на бара, и то на стола, на който знаеше, че аз сядам. Застанах до нея и поръчах водка. Лия вече пиеше. Мълчахме.

— Защо си забъркал професор Латин в моите работи?

— За да те отървем! — отговорих, без да си давам сметка, че ме шантажира.

— Молил ли те е някой да го правиш?

— Ако търсиш скандал, губиш си времето!

— Не търся скандал… Аз трябва да бъда твоя смирена робиня и да те гледам в очите?

— Ако продължаваш така, ще си отида!

— Върви си, Иване, не те задържам!

— А защо не си идеш ти? Знаеш, че аз пия тук! Можеше да влезеш другаде?

— Умишлено влязох в тази противна кръчма! Искам да ти кажа нещо, но трябва да го запомниш!

— Ще се постарая!

— Не се чувствам задължена никому, разбираш ли? — Кимнах. — Дължа ти пари, ще ти ги върна! Знаеш го, нали? — Кимнах отново. — Не съм била твоя жена, няма да бъда… никога! Ясно ли е? — Продължих да кимам. — Ще правя каквото искам, ще живея както мога, ще спя, с когото ми падне и това ще бъде само моя работа!

— Да, това е твоя работа! — Казах аз.

— Ако влизам по затворите, също! Моля те, не си прави труда да ме спасяваш! И изобщо… забрави, че съм съществувала! Ето! — Лия извади от чантата си гривната на майка ми и я хвърли пред мен. — Върни я на майка си или я дай, на когото искаш… Това е всичко, което имах да ти кажа! Никога, по никакъв повод не ме търси!

Лия скочи, пресегнах се и я задържах за ръката.

— И аз имам да ти кажа нещо… последното. Ти ми купи часовник. Считай, че днес съм го платил! Довиждане!

Лия не очакваше това и не можа да реагира. Стоя твърде дълго права, разколебана, готова да остане, загубила доверие и във войнствения си тон, и в желанието си да скъса с миналото. Не й помогнах и отново сбърках. Бърках винаги, когато заставах очи в очи с тази енигма.