Дейвид Морел
Първа кръв (2)

1

Казваше се Рамбо и за околните бе само едно невзрачно момче, което стоеше до колонката на една бензиностанция в покрайнините на Мадисън, щата Кентъки. Имаше дълга, гъста брада, косата му минаваше над ушите и стигаше чак до врата. Беше протегнал напред ръка с вдигнат палец, за да стопира една кола, която в този момент беше спряла до бензиноколонката. Като го гледаше така, отпуснат на един крак, с бутилка кока кола в ръка, със спален чувал, скатан и сложен на асфалта до краката му, човек не би могъл да предположи, че един ден по-късно, във вторник, цялата полиция на Базалт Каунти ще го гони на живот и смърт. Още по-малко би се досетил човек, че до четвъртък по петите му ще е вече Националната гвардия на щата Кентъки, полицията от шест области и голям брой граждани, които просто обичаха да си пострелят от време на време.

Но застанал там до бензиноколонката, по вида му, прашен и дрипав, човек не би могъл да узнае какво момче беше Рамбо и какви работи имаше да се случват.

Рамбо обаче знаеше, че ще има неприятности, ако някои хора не внимаваха. Колата, която се опитваше да стопира, едва не го прегази на тръгване от бензиноколонката. Служителят натъпка в джоба си разписката и един кочан купони за бензин с отстъпка и се ухили при вида на следите от гуми, оставени по горещия асфалт току до краката на Рамбо. След малко една полицейска кола отби от шосето, насочи се към него и той целият настръхна, защото знаеше, че предстои нещо, което му се беше случвало много пъти.

— А, стига толкова! Този път няма да им се дам!

На патрулната кола имаше надпис: НАЧАЛНИК НА ПОЛИЦИЯТА, МАДИСЪН. Колата с клатушкаща се антена спря до Рамбо и полицаят отвътре цял се излегна на предната седалка, за да отвори дясната врата. Той изгледа продължително калните обувки, измачканите джинси със съдрани крачоли, закърпени как да е на едното бедро, синия пуловер, зацапан с нещо, което приличаше на засъхнала кръв, и коженото яке на момчето. Погледът му се задържа на брадата и дългата коса. Не, не това го притесняваше. Имаше нещо друго, но той не можеше да определи точно какво.

— Хайде, качвай се — каза той.

Рамбо не се помръдна.

— Казах, качвай се — повтори полицаят. — Сигурно ти е ужасно горещо с това яке.

Рамбо отпи от колата си, погледна в двете посоки на улицата и минаващите по нея коли, погледна полицая в колата и не помръдна от мястото си.

— Да не си оглушал? — каза полицаят. — Качвай се, докато не съм се разсърдил.

Рамбо го разгледа така, както оня го беше разгледал преди — човекът зад кормилото беше нисък и набит, с бръчици около очите и надупчени бузи, сякаш лицето му беше от дърво, стояло дълго на дъжд и слънце.

— Не ме зяпай така! — каза полицаят.

Но Рамбо продължаваше да го изучава — сива униформа, горното копче разкопчано, разхлабена вратовръзка, потъмняла отпред от потта риза. Рамбо не виждаше пистолета му. Кобурът на полицая беше отляво, от другата страна на седалката за пътници.

— Казвам ти, че не обичам да ме зяпат.

— Че кой обича?

Рамбо хвърли още един поглед наоколо и вдигна спалния си чувал. Като влезе в колата, намести чувала между себе си и полицая.

— Отдавна ли чакаш? — попита полицаят.

— От около час. Откакто съм тук.

— Имаше да чакаш. Хората тук не спират много на стопаджии. Особено ако изглеждат като теб. Забранено е.

— Да изглеждат като мен ли?

— Не се прави на глупак. Забранено е да се спира на стопаджии. На много хора се е случвало да вземат стопаджии на пътя и те да ги обират и даже да ги убиват. Затвори си вратата.

Рамбо бавно отпи от бутилката преди да направи това, което му каза полицаят. После погледна към служителя, който още стоеше до колонката и се хилеше, докато полицаят изкара колата на пътя и подкара към града.

— Не се притеснявай, — обърна се Рамбо към полицая — няма да те обера.

— Много смешно. Ако не си видял надписа на вратата, аз съм шефът на полицията. Казвам се Тийзъл. Уилфред Тийзъл. Но май няма да има нужда да ми помниш името.

Преминаха на жълто през едно голямо кръстовище. Напред, от двете страни на улицата, нагъсто бяха разположени магазини — аптека, игрална зала, магазин за оръжия и амуниции и още много други. Зад тях, на хоризонта, се издигаха планини, високи и зелени, напръскани с червено и жълто тук-там, където листата бяха започнали да умират. Рамбо гледаше как една сянка от облак се плъзга по планината.

— Накъде си тръгнал? — дочу той въпроса на Тийзъл.

— Има ли значение?

— Не. Като си помисля, май няма смисъл да те питам. И все пак, накъде си тръгнал?

— Може би към Луивил.

— А може би не.

— Точно така.

— Къде спиш? В гората ли?

— Точно така.

— Сега е безопасно, надявам се. Нощите стават все по-студени и змиите предпочитат да си стоят в дупките, вместо да излизат на лов. Все пак, някой път можеш да осъмнеш с някой приятел до тебе, който направо е луд да си вземе от твоята топлинка.

Минаха край една автомивка, бакалия, една автозакусвалня за хамбургери, с голяма реклама на д-р Пепър^[1] на витрината.

— Тази закусвалня ми е трън в очите — каза Тийзъл. — Направиха я тук до пътя и оттогава стана свърталище на местните хлапаци, които идват с колите си, надуват клаксоните и хвърлят боклуци по тротоарите.

Рамбо отпи от колата си.

— Някой докара ли те дотук? — попита Тийзъл.

— Дойдох пеша. Тръгнал съм от изгрев слънце.

— Лоша работа. Аз поне ще те откарам донякъде, нали?

Рамбо не отговори. Знаеше какво го очаква. Минаха по моста над един поток и излязоха на градския площад. В дъното, вдясно, беше съдът, а от двете страни, плътно един до друг, имаше още магазини.

— Полицейският участък е ей там, до съда — каза Тийзъл, но продължи надолу по площада и навлезе в една улица. От двете им страни се заредиха къщи, отпърво спретнати и чисти, след това сиви, напукани дървени бараки и деца, играещи в калта пред тях. След това изкачиха една стръмнина, завиха между две канари и стигнаха до едно място, където нямаше вече къщи, а само поле с недорасла царевица, която жълтееше на слънцето. Колата спря на чакълестия банкет, точно след един надпис, който гласеше: „ВИЕ НАПУСКАТЕ МАДИСЪН. Приятно пътуване“.

— Умната — каза полицаят.

— И внимавай да не сгазиш лука — продължи Рамбо. — Това искаше да ми кажеш, нали?

— Точно така. Явно ги разбираш тия работи. Няма да ти губя времето тогава да ти обяснявам как такива като тебе винаги намират начин да се забъркат в някоя каша.

Той взе спалния чувал от мястото, където Рамбо го беше оставил, сложи го в скута му и се наведе настрани, за да отвори вратата.

— Всичко хубаво и внимавай.

Рамбо бавно се измъкна от колата.

— Довиждане — каза той и леко затвори вратата.

— Ами, довиждане — отговори Тийзъл през отворения прозорец. — Надявам се да не се видим.

Той потегли, зави обратно и се отправи към града, като подсвирна с клаксона, докато отминаваше.

Рамбо гледаше след заминаващата кола докато се скри зад двете канари. Допи колата си, хвърли бутилката в канавката и с преметнат на рамо спален чувал тръгна обратно към града.