Дейвид Морел
Първа кръв (35)

4

Линейката профуча с виеща сирена покрай командния камион, забързана към града, а след нея с грохот се зададоха три камиона, натоварени с цивилни граждани, оплакващи се на висок глас, които крещяха нещо неразбрано към войниците от Националната гвардия около пътя. Веднага след камионите минаха две коли на щатската полиция, за да държат цивилните под наблюдение. Тийзъл стоеше край пътя, фаровете профучаваха покрай него в тъмното, той поклати глава и се запъти бавно към камиона.

— Съобщиха ли колко още са се застреляли? — попита той радиста в каросерията.

Зад главата на радиста се беше образувал ореол от светлината на крушката зад него.

— Току-що — каза той бавно и тихо. — Един от техните. Един от нашите. Цивилният е улучен в коляното, но нашият човек са го ударили в главата.

— А-ха! — и той притвори за момент очи.

— Санитарят от линейката каза, че може да не издържи до болницата.

„Няма да издържи я“ — помисли си той. Ако нещата продължаваха да се развиват така, както през последните три дни, и той нямаше да издържи. Нямаше съмнение. Просто нямаше да издържи.

— Аз познавам ли го? Или не, чакай. По-добре не ми казвай. Познавам вече достатъчно мъртъвци. Събраха ли ги вече поне тия пияндета, за да не застрелят някого другиго? Тези в камионите последните ли бяха?

— Кърн смята, че е така, но не може да бъде сигурен.

— Което значи, че горе в планината може да има още няколкостотин.

„Господи, не ти ли се иска да има някакъв друг начин да се свърши тази работа, да сте отново само ти и момчето. Колко хора още ще трябва да загинат, преди да свърши всичко.“ Прекалено много се движеше. Отново му се виеше свят и, за да се задържи на омекналите си крака, трябваше да се облегне на каросерията на камиона. Струваше му се, че очите му всеки момент ще се обърнат обратно в орбитите си. Като очите на кукла, мислеше си.

— Май трябва да се качиш тук и да си починеш — каза радистът. — Даже и на слабо осветление се вижда, че лицето ти се поти под превръзките.

Той леко кимна.

— Само не казвай това, когато Кърн е тук. Подай ми кафето си, моля те.

Ръцете му трепереха, докато поемаше кафето, той го глътна заедно с още две хапчета, езикът и гърлото му се сгърчиха от горчивия вкус и в този момент Траутман се върна от пътя, където беше разговарял с няколко войника от Националната гвардия, чиито сенки само се виждаха. Хвърли един поглед на Тийзъл и каза:

— Трябва да си легнеш.

— Когато всичко това свърши.

— Ами то ще продължи малко по-дълго, отколкото очакваш. Това не ти е повторение на Корея и язовира Чой Син. Тактиката на масирана атака е добра, ако една срещу друга стоят големи групи — ако работите на единия фланг не вървят, врагът е толкова многоброен, че ти имаш време да го видиш и да изпратиш подкрепление там. Но не можеш да направиш това тук, срещу един човек, особено срещу тоя. Трудно ще бъде забелязан и при най-малкото разбъркване в редиците ви ще се измъкне изпод носа ви, без да го усетите.

— Досега само критикуваш. Можеш ли да предложиш нещо конструктивно?

Каза го по-натъртено, отколкото възнамеряваше, така че когато Траутман отговори „да“, в равния му глас долови нова нотка на възмущение.

— Искам да уточня още някои неща. Не знам ти как организираш работата в полицията, но аз искам да бъда абсолютно сигурен, преди да започна нещо.

Тийзъл имаше нужда от помощта му и веднага се опита да го смекчи.

— Извинявай. Изглежда аз не съм прав. Не ми обръщай внимание. Просто не мога да се почувствам щастлив, ако не се скарам с някого от време на време.

Ето го пак това странно, почти пълно повторение на минали неща — преди две нощи, когато Орвал каза: „Ще се стъмни след час“, той отговори троснато: „Да не мислиш, че не знам!“ и след това се извини на Орвал с почти същите думи, които сега каза на Траутман.

Може би беше от хапчетата. Не знаеше какво има в тях, мозъкът му направи един последен оборот и спря. Тревожеше го това, че периодите на замаяност идваха все по-често и траеха все по-дълго. Но поне сърцето му вече не забързваше ритъма си и не прескачаше ход.

Хвана се за задната каната, за да се покачи в каросерията, но нямаше достатъчно сила да се повдигне.

— Ето. Хвани се за ръката ми — каза радистът.

С чужда помощ той успя да се покатери, но съвсем бавно и трябваше да изчака малко, преди да е в състояние да отиде и седне на пейката с рамене, най-после облегнати на канатата. Така. Готово. Няма какво да се прави, освен да седи и да почива. Същата приятна умора и облекчение, което чувстваше понякога след повръщане.

Траутман се покачи с очевидно небрежна ловкост, застана прав в каросерията, загледан в него, и Тийзъл се почуди какво беше това, което преди малко Траутман каза и което го озадачи. Не можеше да си спомни какво беше то. Нещо като…

Спомни си.

— Как разбра, че съм бил при язовира Чой Син.

Траутман го изгледа въпросително.

— Преди малко — каза Тийзъл. — Спомена нещо…

— Да. Преди да тръгна от Форт Браг се обадих до Вашингтон и поисках да ми прочетат досието ти.

На Тийзъл това не му хареса. Никак.

— Нямаше как — каза Траутман. — Не го вземай навътре, като че ли си пъхам носа в твоите работи. Трябваше да знам що за човек си, дали тази работа с Рамбо не е по твоя вина, дали сега просто не търсиш кръвно отмъщение, за да мога да предвидя всеки проблем, който би могъл да ми създадеш. Една от твоите грешки е била точно тази. Тръгнал си да гониш човек, за когото не знаеш нищо, даже и името му. Имаме си едно наше правило — никога не влизай в бой с противника, докато не го опознаеш като самия себе си.

— Добре. И какво научи за мен от язовира Чой Син.

— На първо място сега като ми каза какво е станало там горе, аз си обяснявам отчасти защо си успял да му се изплъзнеш.

— Че то не е тайна. Бягах по-бързо.

Споменът за това как офейка панически, оставяйки Шингълтън, го изпълни с погнуса и огорчение.

— Там е работата — каза Траутман. — Не би трябвало да бягаш по-бързо от него. Той е по-млад от тебе, в по-добра форма и по-добре обучен.

Радистът седеше на масата и ги слушаше. Обърна се към двамата и запита:

— Мога ли да знам за какво си говорите. Какъв е този язовир?

— Не си ли ходил войник? — попита Траутман.

— Ходил съм, разбира се. Във флота. Две години.

— Затова не си чул. Ако си бил в морската пехота, щеше да знаеш и насън да те бутнат и щеше да се хвалиш с това. Битката при язовира Чой Син е една от най-големите през войната в Корея. Нашите са отстъпвали, но всъщност все едно, че са атакували — врагът е дал 37000 жертви. Тийзъл е бил в самия център на тази битка. Само това е достатъчно, за да заслужи Отличителния Кръст за храброст.

Начинът, по който Траутман спомена името му, накара Тийзъл да се почувствува някак странно, сякаш не беше с тях, сякаш слушаше извън камиона, докато Траутман, без да подозира това, говореше за него.

— Искам да знам — обърна се Траутман към Тийзъл. — Разбра ли Рамбо, че си участвувал в тази битка?

Тийзъл сви рамене:

— Грамотата и медалът бяха на стената в канцеларията ми. Той ги видя. Ако от тях се е досетил…

— Охо, досетил се е, и още как. Ето кое ти е спасило живота.

— Не разбирам как. Паникьосах се, когато той застреля Шингълтън, и побягнах като някой гнусен, уплашен плъх — като каза това открито, пред всички, се почувства по-добре, въпреки че никой не беше говорил зад гърба му.

— Разбира се, че ще се паникьосаш и ще побегнеш — каза Траутман. — Не си участвал от години в такъв род действия. Всеки на твое място щеше да побегне. Но, разбираш ли, той не е очаквал това от теб. Той е професионалист и съвсем естествено е допуснал, че човек с такъв медал също е професионалист. Е, малко поотвикнал и, разбира се, не от неговата класа, но все пак те е считал за професионалист. Смятам, че точно с това се е съобразявал, докато те е гонил. Гледал ли си как играят шах професионалист срещу аматьор? Аматьорът печели повече фигури. Професионалистът е свикнал да играе срещу хора, които имат определена система, на която е подчинен всеки ход, а аматьорът мести фигурите по дъската, без да има някаква ясна цел, като просто се стреми да направи нещо с малкото си познания. Професионалистът така се обърква, докато се опитва да разгадае някаква несъществуваща система и да се противопостави, че скоро губи. Е твоя случай ти си в паническо бягство, а Рамбо е по петите ти и се опитва да отгатне как би се защитил някой като него. Очаквал е от теб да го причакаш някъде в засада и това го е забавило, докато е разбрал, но вече е било твърде късно.

Радистът тъкмо беше надянал слушалките, за да чуе поредното съобщение. Тийзъл забеляза отсъстващия му поглед, вперен в пода.

— Какво става? Нещо лошо ли? — попита Тийзъл.

— Нашият човек. Оня, с главата. Току що е починал.

„И таз добра — помисли си Тийзъл. — И таз добра, мамка му.“

„За какво се ядосват? Сякаш не си го очаквал. Знаеше много добре, че човекът ще умре.“

„Там е работата, я. Знаех много добре. Той и още колко други, докато свърши всичко това.“

— Бог да го прости — каза Тийзъл. — Не мога да измисля друг начин да заловя това момче, освен с всички тези хора, но ако можех да избирам, щях да предпочета да сме един срещу друг, само аз и той.

Радистът свали слушалките си и стана със сериозно изражение на лицето.

— Работехме в различни смени, но понякога разговарях с този човек. Ако нямате нищо против, ще изляза да се поразходя малко — слезе бавно през отворената каната, стъпи на пътя и след моментно колебание каза — Снабдителният камион сигурно още е долу на пътя. Да отида да взема малко понички и още кафе? Или нещо друго?

Поколеба се още малко, след това закрачи и се скри в тъмното.

— Ако бяхте един срещу друг, само ти и момчето — каза Траутман — този път то щеше да знае как да те настигне. По права линия. И веднага щеше да ти свети маслото.

— Няма. Защото сега няма да бягам. Горе се бях уплашил от него. Сега не ме е страх.

— А трябва.

— Не, защото се уча от теб. Не се заемай с някого, преди да си го опознал. Нали така каза. Е, сега знам за него достатъчно, за да го пипна.

— Глупости. Почти нищо не съм ти казал за него. Някой психиатър може да измъдри цяла теория от това, че майка му умряла от рак, когато той бил малък, баща му — алкохолик, опитал се да го наръга с нож и същата нощ избягал от къщи с един лък и стрела, след като едва не убил с тях баща си. Някаква теория за фрустрация и подтискане и какви ли не от този род. Нямал достатъчно пари да се прехранва, напуснал гимназията и започнал работа в някакъв автосервиз. Такава теория би звучала логично, но не би означавала много за нас. Ние не приемаме луди. Подложихме го на изследвания и се оказа, че е толкова нормален, колкото ти и аз.

— Но аз не убивам, за да си изкарвам прехраната.

— Не, разбира се. Ти само поддържаш една система, която кара други да го вършат заради теб. И когато те се върнат от войната, не можеш да понасяш това, че лъхат на смърт.

— В началото не знаех, че е бил на война.

— Но си видял, че се държи особено и не си си дал много труд да разбереш защо. Каза, че бил скитник… А какво друго може да е, мамка му. Пожертвувал е три години от живота си, за да се запише доброволец в една война, като е вярвал, че помага на родината си и единствения занаят, който е научил там, е как да убива. Как да си намери работа с тази квалификация?

— Не е било нужно да отива доброволец и е можел да се върне на работа в сервиза.

— Отишъл е доброволец, защото е смятал, че и без това ще го мобилизират, а е знаел, че най-добрите части, които дават най-добрата подготовка и шанс за оцеляване, не вземат мобилизирани, а само доброволци. Каза, че е можел да се върне на работа в сервиза. Страхотна награда, как ти се струва? Три години на война, „Медал на честта“, разбити нерви и като отплата — да гресира коли. Искаш да се биеш с него сам и въпреки това казваш, че имало нещо ненормално в това да убиваш, за да си изкарваш прехраната. Господи, да не мислиш, че можеш да ме заблудиш — ти си толкова войнствен, колкото е и той. Точно затова е започнало всичко. Надяваш се да го срещнеш лице в лице. Това ще бъде последната изненада в живота ти. Защото през тези няколко дни той е в стихията си. Просто е един специалист на работа. Ние насила го научихме на това и сега той ни го връща. За да предугадиш дори един негов ход, ще трябва да го изучаваш с години. Ще трябва да преминеш през всичкото обучение и през всичките битки, през които той е минал.

— Капитан си, но по приказките ти личи, че май не обичаш много военните.

— Разбира се, че не. Кой нормален човек ги обича.

— Тогава защо стоиш при тях, особено с тази твоя работа — да учиш хората да убиват.

— Не. Уча ги да оцеляват. Докато пращаме хора на война, най-важното нещо, което мога да направя, е да ги обуча така, че поне някои да се завърнат. Работата ми е да спасявам човешкия живот, а не да го отнемам.

— Казваш, че не съм те заблудил, че съм войнствен колкото него. Мисля, че грешиш. Върша си работата честно, доколкото мога. Но да оставим това. Защото и ти не можеш да ме заблудиш. Казваш, че си дошъл тук, за да помогнеш, но засега си помогнал само на думи. Претендираш, че спасяваш живота на хората, но не си направил нищо, за да го накараш да не убива повече хора.

— Чакай малко — каза Траутман. Бавно запали цигара от пакета, който лежеше на масата с радиостанцията. — Да предположим, че си прав. Аз наистина се въздържам засега. Но да речем, че започна да помагам. Помисли си. Наистина ли искаш да ти помогна? Той е най-добрият възпитаник на нашата школа. Да се бия с него би означавало да се бия срещу самия себе си, защото подозирам, че е бил предизвикан…

— Никой не го е предизвиквал да убива с бръснач полицай. Това трябва да ти е ясно.

— Ще ти го кажа по друг начин тогава — тук става въпрос за конфликт на собствените ми интереси.

— Конфликт на кое? Мамка му, та той…

— Чакай да свърша. В много отношения Рамбо прилича на мен и няма да бъда откровен, ако не призная, че му съчувствувам за положението, в което е изпаднал, дотолкова, че ще се радвам, ако успее да се измъкне. От друга страна, като си помисля, Господи, та той е побеснял. Не е трябвало да те гони, след като ти си бил отбой. Не е трябвало да убива онези хора, когато вече е имал възможност да избяга. Това не може да му се прости. Но независимо от това аз му съчувствувам. Ами ако уж без да искам изработя план за залавянето му, който би му оставил вратичка да избяга?

— Няма да го направиш. Дори и да избяга от тук, ще продължим да го гоним и той пак ще застреля някого. Ти вече се съгласи, че отговорността е колкото моя, толкова и твоя. И като ти е най-добрият възпитаник, докажи го, мамка му. Създай му всяко възможно препятствие, което можеш да измислиш. И ако и тогава се измъкне, ти ще си направил всичко по силите си и ще имаш два пъти по-голяма причина да се гордееш с него. Имаш няколко основания, за да не ни откажеш помощта си.

Траутман погледна цигарата си, дръпна дълбоко от нея, хвърли я извън камиона и рояк искри се посипаха в тъмнината навън.

— Първо на първо не мога да разбера защо изобщо запалих. Отказах ги преди три месеца.

— Не измествай въпроса — каза Тийзъл.

— Значи, ще помогнеш ли или не?

Траутман погледна към картата:

— Предполагам, че нищо от това, което казах, няма голямо значение. След няколко години дори няма да има нужда от хайки като тази. Вече притежаваме инструменти за издирване, които се закачат отдолу на самолет. За да издириш някого трябва само да прелетиш над предполагаемото място и инструментът регистрира телесната топлина. Засега нямаме достатъчно такива уреди. Повечето от тях са изпратени във войната. Но когато бъдат върнати тук, един беглец не би имал никакви шансове. И тогава няма да има нужда от хора като мен. Това ще е краят на нещо, много тъжно. Колкото и да мразя войните, страхувам се от деня, когато машините ще изместят човека. Сега поне човек може да се оправи, ако е способен.

— Все още избягваш въпроса.

— Да, ще помогна. Той трябва да бъде спрян и предпочитам човекът, който може да направи това, да бъде някой като мен — да го разбира и да усеща болките му.