Дейвид Морел
Първа кръв (21)

7

За да използва лебедка при отместването на камъка, за да провери дали не е все още горе на скалата, за каквото и да било, Тийзъл сигурно се беше обадил по радиостанцията мигновено. Рамбо беше слязъл на около десет човешки боя надолу по скалата, когато дочу приближаващото боботене на хеликоптера. Прецени, че за всеки човешки бой изминато разстояние му беше необходимо около една минута — с мъка намираше всеки процеп и издатина, за които да се хване, всяка опора за краката трябваше да бъде първо проверена, той бавно и постепенно се отпускаше на нея и въздъхваше с облекчение, когато тя оставаше твърда под краката му. Често увисваше на ръце както при върха, размахал крака към скалата, отчаяно търсещ опора. А опорите бяха толкова раздалечени, че едно покатерване обратно, за да се скрие от хеликоптера, щеше да бъде толкова трудно, колкото слизането му дотук. Освен това, сигурно нямаше да успее да се изкачи преди да е пристигнал хеликоптерът, така че можеше да продължи да се спуска с надеждата, че няма да го забележат.

Камъните долу му изглеждаха измамно огромни, привличаха го, сякаш се беше надвесил над тях отблизо и ги наблюдаваше през увеличително стъкло. Опита се да си внуши, че това е просто един учебен скок в школата. Обаче не беше така. И като слушаше кучетата и нарастващото боботене на хеликоптера, той ускори спускането си, увисваше на границата на възможното, проверяваше опората за краката си по-набързо, пот струеше и пареше бузите му и се събираше на трептящи капчици по устните и брадичката му. Преди, когато беше чул хеликоптера, докато бягаше през тревата към прикритието на падналия бор, приближаващият се звук му беше подействал като осезателна сила, която го тласкаше напред. Но сега, тук притиснат, принуден да действа бавно, той чувстваше нарастващия рев като нещо хлъзгаво, което се надигаше нагоре от кръста му и ставаше все по-тежко, колкото по-нагоре се издигаше. Когато това нещо достигна основата на главата му, той погледна към небето зад себе си и се вкопчи неподвижен за скалата — хеликоптерът бързо се уголемяваше над върховете на дърветата, понесъл се право към скалата. Горната му вълнена риза се червенееше на фона на сивия камък. Отправи молитва стрелецът някак си да не го забележи.

Но той знаеше, че нямаше начин стрелецът да не го види.

Кървящите му пръсти бяха вкопчени в една пукнатина. Пръстите на краката му се държаха на крайчеца на една издатина. Гърлото му се сви неволно, когато единият му крак се изплъзна от издатината. Трясъкът от куршума, който се сплеска в скалата близо до дясното му рамо, го замая и изненадан дотолкова, че едва не загуби равновесие, той разтърси глава, за да се опомни, и трескаво заопипва пътя си надолу. Успя да намери още три опори за краката си. След тях — нищо. Тр-рах! Вторият куршум удари по-високо, близо до главата му, рикошира от скалата, стресна го както първият и той разбра, че на практика вече е мъртъв. Засега го спасяваше клатенето на хеликоптера — то затрудняваше прицелването на стрелеца, пилотът приближаваше хеликоптера още по-бързо, което влошаваше клатушкането, но сигурно не след дълго пилотът щеше да разбере и да задържи хеликоптера на едно място. С треперещи от напрежение крака и ръце той опипа надолу, за да се хване, след това още надолу, след това пусна крака, рискувайки, отново увисна на ръце, като дращеше скалата с обувки, за да намери нещо, на което да стъпи.

Но такова нещо нямаше. Той висеше на окървавените си пръсти, хеликоптерът се устреми към него като някакво гротескно водно конче и „Боже мой, продължавай напред, не заставай на едно място, така, че оня да се прицели добре!“ Тр-рах! Люспи от камъка и парченца разтопен куршум се впиха в едната му буза. Той погледна към камъните на сто фута под него, потта щипеше и премрежваше погледа му, той едва успя да различи една кичеста ела, която се издигаше към него, чиито клони бяха на не по-малко от десет фута под него. Или може би петнадесет, или двадесет — нямаше как да прецени. Огромното туловище на хеликоптера връхлиташе, вятърът от перката го брулеше, той насочи тялото си към върха на дървото, отпусна разранените си пръсти и започна да пада. Стомахът му се качи в устата, гърлото му се разшири от неочакваната празнота, стори му се, че пропада безкрайно дълго преди да помете първите клонки, след това се заби право надолу сред все по-възпиращите го клони и с трясък се спря на един дебел клон.

Абсолютно неподвижен.

Не можеше да диша. Опита се да поеме въздух и остра болка преряза тялото му. Болката пулсираше в гърдите му, в гърба му и той беше сигурен, че е улучен.

Но не беше и ревът на хеликоптера над дървото и свистенето на един куршум сред клоните го накара да се раздвижи. Намираше се високо на дървото. Пушката му все още беше затъкната в колана и панталона му, но при удара от приземяването със страшна сила бе притиснала едната му страна и почти го беше обездвижила. С адски мъки той прегъна ръката си, сграбчи пушката и я задърпа, но тя не излизаше. Над него хеликоптерът завиваше и се устремяваше към него за следващата атака, той дръпна пушката, успя да я измъкне, но движението беше толкова рязко, че клонът, на който седеше, се разклати. Той загуби равновесие, едното му бедро се охлузи в грубата кора на дървото и той отчаяно обгърна с ръка клона над него. Той изпращя и Рамбо затаи дъх. Ако се счупеше, щеше да падне навън покрай върховете на клоните и да се разбие в камъните долу. Клонът изпращя още веднъж, но издържа и той отново пое дъх.

Но сега шумът от хеликоптера беше различен. Постоянен, идваш от едно и също място. Пилотът се беше сетил, че трябва да застане на едно място. Рамбо не знаеше дали те го виждаха сред клоните или не, но това нямаше голямо значение — върхът на елата беше малък и, ако стрелецът го обсипеше с куршуми, при всички положения щеше да го улучи. Нямаше време да се прехвърля на по-стабилен клон. Следващият куршум можеше да го удари. Той отчаяно разблъска настрани клоните и потърси хеликоптера, който висеше над дървото и разсичаше въздуха с витлото си.

Малко косо от него, на разстояние колкото една къща, стрелецът беше проточил врат през отворения прозорец на кабината. Рамбо ясно видя кръглото му лице с голям нос, докато оня се готвеше да стреля отново. Повече не му трябваше. С отмерено инстинктивно движение той вдигна цевта на пушката към клона над него, подпря я там и се прицели в центъра на кръглото лице, точно във върха на големия нос.

Леко натискане на спусъка. Десятка.

В кабината стрелецът притисна с ръце смачканото си лице. Беше мъртъв преди да успее да отвори уста и да извика. За един момент пилотът задържа хеликоптера на едно място, сякаш нищо не се бе случило и Рамбо за миг зърна през стъклата на кабината как се отрази всичко това на пилота — навсякъде се бяха разхвърчали парченца кост и мозък, примесен с коса; половината глава на стрелеца беше отнесена. Рамбо видя как оня се опули от ужас при вида на кръвта, изпръскала ризата и панталона му. Очите му щяха да изхвръкнат, устата му беше зяпнала. В следващия миг той трескаво се мъчеше да разкопчее предпазния колан, сграбчвайки лоста на газта в отчаяното си усилие да залегне на пода на кабината.

Рамбо се опитваше да се прицели в него от дървото. Не виждаше пилота, но горе-долу имаше представа в коя част на пода би могъл да се спре и тъкмо се целеше там, когато хеликоптерът рязко зави към скалата. Предната му част успя да премине на сантиметри от върха, но ъгълът на изкачване беше твърде остър и задницата се закачи на ръба на канарата. Покрай рева на мотора му се стори, че дочу удар на метал, когато задницата се удари в скалата. Не беше съвсем сигурен. Стори му се, че хеликоптерът увисна там за цяла вечност, а след това, с рязко преобръщане назад започна да пропада надолу, сгромолясвайки се по скалата с трясък и вой, перките му се изкривиха и начупиха при последвалата експлозия и едно ослепително огнено кълбо, придружено от свистенето на летящ метал, премина като светкавица покрай дървото и всичко утихна. Външните клони на дървото избухнаха в пламъци. Миризмата на бензин и изгоряло месо изпълниха въздуха.

В същия миг Рамбо вече беше в движение и заслиза от дървото. Клоните бяха прекалено гъсти. Трябваше да обикаля ствола, за да намери място да се провре. Лаят на кучетата се усилваше, ставаше по-свиреп, сякаш вече бяха преминали преградата и тичаха по склона. Не можеше да разбере как, но явно бяха преодолели преградата по-бързо, отколкото предполагаше. Тийзъл и цялата хайка се бяха изкачили неочаквано бързо. Той стискаше здраво пушката, докато се спускаше надолу между клоните с остри иглички, които бодяха ръцете и лицето му. Болката в гърдите му, причинена от падането, все още пулсираше така, сякаш някои от ребрата бяха счупени или пукнати, но той не можеше да се занимава сега с това. Лаят на кучетата все повече се приближаваше и той трябваше да слиза по-бързо, с невероятни извивания и усуквания. Горната му вълнена риза се закачи на един клон и се раздра. По-бързо. Мръсни кучета. Трябваше да действа по-бързо. При основата на дървото го облъхна тежък черен дим, който едва не го задуши и през него едва успя да различи останките от хеликоптера, които догаряха с пращене. На около 20 фута от земята нямаше вече клони и той не можеше да слезе по-надолу. Стволът беше прекалено дебел, за да го обхване с ръце и крака и да се спусне. Трябваше да скача. Нямаше друг начин. Кучетата лаеха някъде отгоре, той огледа камъните, където се беше насъбрала пръст и изсъхнали кафяви борови игли и неволно се усмихна — точно на това го бяха учили през седмиците, прекарани в парашутната школа. С пушката в едната ръка, той се хвана с другата за последния клон, увисна надолу и скочи. Прецени скока си по всички правила. Коленете му поеха удара точно както трябва, той се сви, претърколи се, както трябва, и скочи на крака, тъй както беше правил хиляди пъти преди това. Едва когато излезе от задушаващия дим, който беше обвил неговото дърво — прикритие и забърза по камъните, болката в гърдите му стана по-остра. Много по-остра. Усмивката му изчезна. Господи, загубен съм.

Той се втурна през камъните надолу по склона към гората, краката му тупаха по земята, а гърдите му болезнено се издуваха. Пред него имаше трева, в следващия момент той излезе от камъните и нагази в нея, спусна се към гората и тогава чу неистовия лай на кучетата някъде отгоре, зад себе си. Сигурно бяха достигнали мястото, където той беше започнал да се спуска по скалата. Така, на открито, нямаше никакви шансове. Трябваше да достигне дърветата, да бяга на зиг-заг с приведена глава, да използва всеки трик, който беше научил, за да бъде по-трудна цел, да се стегне, за да приеме първия куршум, който би разкъсал гърба и гърдите му, докато бягаше през храстите и шубраците в гората, отдалечавайки се все повече, препъвайки се в диви лози и корени, докато се спъна, падна и остана да лежи запъхтян на влажната, ухаеща земя в гората.

Не стреляха. Не можеше да го проумее. Лежеше задъхан, вдишваше с дробовете си до краен предел, издишваше и пак вдишваше дълбоко, като не обръщаше внимание на болката в гърдите си, която го раздираше при всяко вдишване. Защо не стреляха? И изведнъж се досети — защото изобщо не бяха стигнали върха на канарата. Все още се движеха натам. Само му се беше сторило, че звукът идва от върха. Догади му се, но този път нямаше какво да повръща и тежко се преобърна по гръб, загледан през обгорените от есента листа към бездънното небе. Какво му ставаше? Никога не беше извършвал толкова много грешки.

Мексико. Образът на топлия, окъпан от вълните бряг отново се мярна в съзнанието му. Движение. Трябваше да се размърда. С мъка се изправи на крака и тъкмо се заклатушка през гората, когато зад себе си дочу викове на мъже и кучешки лай — хайката несъмнено беше достигнала върха на канарата. Той спря, ослуша се и, все още запъхтян, тръгна обратно по пътя, по който беше дошъл.

Не по същите стъпки. Тревата в гората беше висока и той знаеше, че е оставил диря през нея, която ясно се вижда от върха на канарата. Преследвачите щяха да огледат тази част от гората, където той беше влязъл, и при излизането си той можеше по някакъв начин да се издаде и те да го забележат. Той се отправи наляво, приближавайки онази част от края на гората, където те най-малко го очакваха. Когато дърветата се разредиха, той легна, запълзя към края, прикри се зад един храст, погледна и пред очите му се разкри прекрасна картина: на около 100 ярда, на върха на скалата, кристално ясно се открояваха фигурите на мъжете и кучетата. Те всички бягаха към мястото, откъдето той се беше спуснал, кучетата лаеха, мъжът зад тях държеше общия повод, останалите го следваха, после спряха и погледнаха надолу към обхванатия от дим и пламъци хеликоптер. За пръв път откак започна преследването, Рамбо ги виждаше толкова отблизо. Слънцето грееше право в тях и те изглеждаха странно приближени, сякаш ги гледаше през лупа. Шест кучета преброи той и десетима мъже, девет в сиви полицейски униформи — хората на Тийзъл, един със зелено яке и панталони — този, който държеше повода на кучетата. Кучетата душеха мястото, от което той се беше спуснал, обикаляха в кръг, за да проверят дали следата не води на друго място, връщаха се при ръба и лаеха объркани. Човекът в зелено беше по-висок и по-възрастен от другите. Той успокояваше кучетата, потупваше ги, говореше им нежно с думи, които откъслечно долитаха до него. Някои от полицаите насядаха, други стояха прави и гледаха надолу към горящия хеликоптер или сочеха към гората, където той бе навлязъл.

Но той не се интересуваше от всички, а само от човека, който се разхождаше напред-назад и пляскаше ръка по бедрото си. Тийзъл. Нямаше как да не улучи ниското набито тяло, изпъкналите гърди и приведената глава, която той клатеше като патка. Разбира се. Като патка. Ето какво си ти, Тийзъл — една патка. Сравнението го накара да се усмихне. Мястото под храста, където лежеше, беше сенчесто и той с наслада си отпочиваше. Нагласи Тийзъл на върха на мушката си, точно докато Тийзъл разговаряше с човека в зелено. Как щеше да се изненада Тийзъл, когато изведнъж, по средата на някоя дума, през гърлото му преминеше някой куршум. Щеше да е голям майтап. Толкова се опияни от идеята, че едва не натисна спусъка.

И едва не сгреши. Искаше да го убие, спор нямаше — след ужаса, който изживя, притиснат между хеликоптера и хайката, не му пукаше по какъв начин щеше да се измъкне и като се сети за двамата, които уби в хеликоптера, откри, че това не го притесняваше, тъй както убийството на Голт. Отново свикваше със смъртта.

Но въпросът беше в какъв ред да действа. Скалата нямаше да спре Тийзъл, само щеше да го забави с някой друг час. Ако убиеше Тийзъл, нямаше непременно да възпре цялата хайка; при наличието на кучетата те щяха да продължат да го настигат бързо. Кучетата. Не бяха страшни на вид и злобни като немските овчарки, които бе виждал през войната, но въпреки това стихията им беше ловът и, ако го настигнеха, можеха да го нападнат, вместо само да го задържат на място, както бяха обучавани ловните кучета. Тях трябваше да застреля той най-напред. След това щеше да застреля Тийзъл. Или човекът в зелено, ако се покажеше преди Тийзъл. От начина, по който човекът ръководеше кучетата, Рамбо заключи, че разбира от преследване и, ако застреляше него и Тийзъл, имаше малка вероятност другите да се оправят сами и сигурно щяха да се върнат по домовете си.

Те наистина не отбираха нищо от този вид бой. Насядали или изправени, представляваха идеална мишена и той изпръхтя от отвращение. Те явно даже и не предполагаха, че той може да е наблизо. Човекът в зелено с мъка укротяваше кучетата. Те се бяха скупчили заплетени, като се бутаха едно друго. Човекът откачи общия повод и даде три от кучетата на един полицай. Тъй както беше легнал на сянка под храста, Рамбо се прицели в трите, които държеше човекът в зелено, и като на шега застреля две от тях. Щеше да застреля и третото куче със следващия си изстрел, ако човекът в зелено не беше го дръпнал бързо от ръба. Полицаите се разкрещяха, наскачаха и се скриха от погледа му. Другите три кучета се разбесняха, завиха, започнаха да се дърпат от полицая, който ги държеше. Рамбо бързо застреля едно. Едно от останалите две се дръпна, подхлъзна се и падна от скалата. Полицаят, който държеше повода, се опита да го издърпа, вместо да го пусне, загуби равновесие и, повличайки третото със себе си, полетя надолу. Успя да извика само веднъж, преди да се разбие в камъните долу.