Дейвид Морел
Първа кръв (7)

6

Полицейският участък се помещаваше в едно старо училище. „На всичкото отгоре са го боядисали червено“ — помисли си Рамбо, докато Тийзъл паркираше колата. Искаше му се да запита Тийзъл дали това не е някаква шега, но сам знаеше, че тук не се шегуват и съвсем сериозно се замисли дали да не се опита да поговори с Тийзъл и да му обясни всичко.

„Защо ти трябваше това. Този град изобщо не те интересува. Ако Тийзъл не беше се заял с теб, щеше да си продължиш по пътя.“

Не е там работата. Циментовите стъпала към вратата на участъка изглеждаха нови, лъскавата алуминиева врата положително беше чисто нова, вътре имаше една светла, бяла стая, заемаща цялата ширина на сградата и половината от дължината. Миришеше на терпентин. В стаята имаше наредени бюра, но само две от тях бяха заети от един полицай, който пишеше нещо на машина, и от друг, който говореше нещо по радиостанцията до стената. И двамата прекъснаха заниманията си, като го видяха, и Рамбо се приготви за неизбежните подигравки.

— Ей това се вика отрепка — каза човекът зад пишещата машина.

Нямаше начин да се избегне тази част.

— Да, бе, — каза Рамбо — а сега трябва да кажеш: „Какво си ти, мъжко или женско?“ И после: „Ако си толкова беден, че нямаш пари да се окъпеш и подстрижеш, да ти съберем малко помощи.“

— Не го задържах заради външния му вид, а заради устата му — каза Тийзъл. — Шингълтън, нещо ново за мен? — обърна се той към човека до радиостанцията.

Дори и седнал си личеше, че е висок и як. Имаше почти квадратно лице, добре оформени бакенбарди, стигащи малко под ушите му.

— Кой се занимава с това? Една открадната кола — каза той.

— Уорд.

— Добре — каза Тийзъл и се обърна към Рамбо. — Хайде да те видим тебе.

Пресякоха стаята и минаха по един коридор в задната част на сградата. От отворените врати по коридора се чуваха стъпки и гласове — повечето от чиновници и от останалите полицаи. Коридорът беше ослепително бял, миришеше още по-силно на терпентин и в дъното, под една мръснозелена, небоядисана още част от тавана, имаше скеле. Рамбо прочете табелката, оставена на скелето: БЯЛАТА БОЯ СВЪРШИ. ЩЕ ПОЛУЧИМ УТРЕ. ЩЕ ПОЛУЧИМ СЪЩО И СИНЯ — ЗА ЧЕРВЕНАТА ФАСАДА ОТВЪН.

След това Тийзъл отвори вратата на една канцелария в дъното на коридора и Рамбо за момент се стъписа.

„Абсолютно сигурен ли си, че искаш да продължиш по-нататък с това? — запита се той. — Все още не е късно да се опиташ да поговориш спокойно и да се разбереш с ченгето.“

„Да поговоря за какво? Не съм направил нищо лошо.“

— Хайде, влизай — каза Тийзъл, — ти си го търсеше.

Сгреши, като не влезе вътре, без да се спира. Стъписването му можеше да се изтълкува като страх, а той не искаше това. Ако пък влезеше сега, след като Тийзъл му бе заповядал, това можеше да се изтълкува като подчинение, а това му беше еднакво неприятно. Влезе, преди Тийзъл да успее да повтори заповедта.

Таванът на стаята беше толкова нисък и той се чувстваше толкова притиснат, че му се прииска да се наведе, но си наложи да не го прави. Подът беше застлан с килим, който беше зелен и толкова износен, че приличаше на трева, подстригана съвсем ниско до пръстта. Отляво, зад едно бюро, имаше шкаф с оръжие. Вниманието му се прикова от един 44 калибров „Магнум“, за който помнеше от тренировките в специалния лагер — най-мощния пистолет в света, в състояние да пробие стомана с дебелина 5 инча или с един изстрел да просне слон, но с толкова силен откат, че самият той не обичаше да го използува.

— Седни на пейката, приятел — каза Тийзъл. — Хайде да ти запишем името.

— Пиши ме „приятел“ — каза Рамбо. Пейката беше поставена до дясната стена. Той подпря спалния чувал на нея и седна, изправен и напрегнат.

— Вече не се майтапим, момче. Кажи си името.

— Викат ми „момче“. И ти можеш да ми викаш така, ако искаш.

— Ще ти викам — каза Тийзъл, — обаче още малко и ще започна да ти викам всички гадни имена, които ми дойдат на ум.