Хасо Грабнер
Човекът с жълтата чанта (6)

6

Карл бе изпразнил на един дъх канчето си с житна ракия. Силната течност гореше в стомаха му и разбунтува още повече бръмчащия пумпал в главата му. Той седеше на един пън пред мъничката колиба, която служеше за квартира на Франц и на него. Престарялата женица, собственица на къщичката, боязливо се промъкна край него, за да донесе вода. Когато тя се върна с консервената кутия, на Карл много му се поиска да я помоли за глътка вода. Но не можа да издаде нито звук. Широко отворените му очи проследиха бабичката, докато скърцащата входна врата се хлопна зад нея. С бързи стъпки иззад ъгъла кривна Чирвински. Ръцете му бяха пълни с някакви припаси. Смеейки се, той каза:

— Успяхме. Началството носи дажбата на новобранеца: ето хляб, сирене, три лъжици захар, кондензирана супа. Кондензираната супа е извънредна дажба за боя. Да живее фюрерът! А сега ставай, глупако. Задача — да се претърси бойното поле за убити, ранени и т.н. Хайде, хоп! Махни тенекето от главата си. През деня няма да стрелят, доста им беше през нощта.

Заспущаха се с бавни стъпки по полегатия склон, на чието било бяха лежали преди няколко часа. Вдясно и вляво от тях напреки през полето се очертаваше дълга укрепителна полоса.

— Пази се — каза Франц. — Те стрелят и с последните капки кръв във вените.

Карл не отговори. Той се взираше пред себе си.

„Като умрял е“ — помисли дългият кандидат-подофицер и се помъчи да си спомни дали тогава, в Полша, след първия ръкопашен бой и той бе изгубил така ума и дума като този новак днес. Може би просто не можеше вече да си спомни. Но когато за двадесети път си „видял бялото в окото на врага“, както се казваше в почетната грамота към бронзовия орден за ръкопашен бой, който красеше куртката на Чирвински, тогава не си изложен на такива сътресения. Мушкай, удряй, тъпчи, хапи, за да не бъдеш ти намушкан, ударен, тъпкан, ухапан! Това е войната! Този Нойбауер тепърва ще го научи.

Намериха първите убити патризани. Някакъв възрастен селянин, най-малко на петдесет, със снежнобяла коса. Широки вълнени панталони, скъсани на коленете, дебел шал с неопределен цвят около тялото, мръсно кожухче, отворено на гърдите. Едното око втренчено гледаше към синьото небе над неговата планинска родина, през другото бе преминал смъртоносният изстрел.

„Не съм бил аз“ — мина през главата на Карл, но сякаш с глухи камбанни удари в него прозвуча някакъв друг глас: „Какво ще ти помогне, че не си бил ти? Отзад лежат двама, ти страхливо ги заобиколи, защото там не би могъл да кажеш нищо.“

— Разбира се, отмъкнали са пушките със себе си, никога няма да намериш някоя, към пушките от деца имат слабост — обясни Франц делово, преди да отминат нататък.

Само на няколко крачки от първия намериха още двама убити. Единият бе със затворени очи и се усмихваше. Смъртта му трябваше да е била лека и последният му дъх е бил за свободата. Непоносима болка прониза Карл. Хубаво е може би да лежиш тук, така единен с мечтата, която си имал през живота си и не си я предал и в смъртта.

— Номер три — каза Франц, — за отделението на Лехлайтнер е платено. Според нормата на Хитлер, сто за един, обаче така може само ако и стоте не стрелят; но с това май вече е свършено. Ела, тук няма какво повече да дирим.

Вдясно от тях прозвуча изстрел. Те обиколиха наоколо, но всичко беше спокойно.

Чирвински каза:

— Някой ранен. Хората му сигурно са го смятали за убит, иначе отнасят всеки ранен.

Карл тръгна нататък, болката в гърлото просто го задушаваше. Но учуденият вик на спътника му го застави отново да спре.

— Я погледни пък това. Някакъв изискан офицер, просто да се чудиш.

Карл пристъпи по-близо. Там наистина лежеше някой в униформа от скъп плат.

— Може би е някакъв висш гръцки командир? — попита Карл с глух глас.

— Не е много за вярване, благородните господа на негово величество едва ли ще тръгнат да скитат из планините. Но непременно е командир. Сигурно е намерил униформата. Не можахме да претършуваме веднага всеки бункер, когато прегазихме линията Метаксас. Остана нещо и за партизаните.

Сега бихме могли да използуваме добре позициите, които тогава вдигнахме във въздуха. Но кой би повярвал, че тук отново ще стане главна фронтова линия. С един замах се озовахме ние тук, Солун, Лариса, Атина, Пелопонес, Родос, Крит, майстор Ромел на отвъдната страна. Човече, каква победа бе това! Ела, обърни го наопаки, той лежи върху нещо. Я виж, чанта за карти. Може да свърши работа, първокачествена кожа, два чифта подметки най-малко за момчето ми, по-добра от прословутия немски каучуков ерзац.

Франц бе снел чантата от убития. Като я отвори, реши, че няколко кутии цигари също не биха били за изхвърляне. Очакванията му обаче бяха измамени.

— Само книжа — измърмори той.

— Книжа? — думата събуди Карл от болезнената му летаргия. — Я покажи — каза той.

Франц му ги подаде заедно с чантата.

— Ако искаш да вземеш чантата, моля. За спомен от първото ти сражение.

Карл хвърли бърз поглед върху съдържанието. Десетина листа пелюр, изписани на пишеща машина. Шрифтът му беше непознат. Но написаното в тях сигурно беше нещо важно и за германските щабове. Внезапна надежда се надигна в Карл. Това беше случай да поправи, макар и съвсем малко нещата.

— Много ти благодаря, ще я взема на драго сърце — каза той с прегракнал от възбуда глас.

— Слава и победа и тлъста плячка! На шише ракия по̀ бих се зарадвал. Но дай книжата тук!

Сякаш нож прободе Карл в сърцето.

— За какво ти са? — попита той бързо.

— Вие, новобранците, нямате никакво понятие от военните наредби. Пленени противникови книжа, карти и т.н., сведения за… и т.н. трябва веднага да се предадат на следващия началник и т.н. и т.н.

Глухото униние се изпари от мозъка на Карл.

— Противникови книжа! Ти съчиняваш, това са любовни писма!

— Съчинявам? Ти съчиняваш! Любовни писма на пишеща машина върху пелюр!

— Възможно е. Но хубава фина хартия, от която ще си свивам цигари.

— Ба, книжки за цигари! Да имаше в лавката толкова други стоки, колкото цигарени книжки! Десет пакетчета можеш да получиш от мене — подарък.

Карл се нервира. Нямаше ли да му дойде нещо наум, на което това твърдоглаво началство да не намери отговор? Наложи си спокойствие.

— Не говори глупости, остави ми ги. Може и на друго място добре да послужат, сам знаеш.

— Човече, имам още четири-пет броя от „Стража на Югоизтока“ в раницата. Там на всяка страница пише как блестящо сме побеждавали навсякъде! А книжата ще предадем!

Силно отвращение към този глупав, дружелюбен дангалак обхвана Карл. На всяка дума псува нацистите, готов е винаги да ти помогне и все пак си остава слуга на фашистите. Да можеше да говори открито с него!

Карл се опита.

— И ти смяташ, че и занапред трябва да побеждаваме, а?

— Глупости, свършено е с победите: тоталименто финито.

— Е, и?

— Какво е, и? Сега не става дума за победи. Сега става дума да се забави краят. Със свинствата, които извършихме тук, и в Русия, и навсякъде, краят няма да е хубав. Искам да видя още веднъж семейството си, преди да ме обесят. Но Германия е далеч. Дотам трябва да се държим. За това правя всичко. Книжата ще предадем. Край.

С тия думи той изтръгна чантата от ръцете на Карл, измъкна бързо книжата и ги скри в широките джобове на куртката си. После тикна пак чантата в ръцете на изненадания си другар.

Гореща вълна на ярост се надигна в Карл. „Трябваше да го застрелям“ — мина му през ума. Той сърдито захвърли чантата на земята и си тръгна.

— Де, де — каза Чирвински и се наведе. — Няма защо пък веднага да захвърляш хубавата чанта. Тя е още съвсем здрава. Сърдит Петко, празна му торбичка.

С тия думи той окачи плячката през рамо и бързо закрачи след Карл.

„Ама че е смешен тоя новак — помисли си той. — Намуси се, понеже му предложих истинска цигарена хартия. Дали нещо не се е повредил от удара върху каската?“