Хасо Грабнер
Човекът с жълтата чанта (3)

3

Самото село Лизефон, за което се разгоря ожесточената битка, спокойно почиваше. Наистина пред тази нощ никой от неговите седемдесет-осемдесет жители не заспа. Те лежаха всички на одърите си вълнувани от страх и надежда. Страхът не се дължеше на някаква действителна опасност, къщурките не бяха в обсега на оръжията. Но какво щеше да стане, ако битката приближи селището? А това щеше да стане, ако андартите се окажеха достатъчно силни да отблъснат германците. Тогава онези щяха да използуват грубите каменни зидове на къщите като прикритие, мирното селище щеше да се превърне в арена на улични боеве и опасността да бъде сринато в пепелище бе голяма.

Бяха без изключение стари хора, повечето жени, чиито мисли бяха обзети от подобни грижи. В тези времена тук имаше само възрастни мъже, който притежаваше здрави ръце и крака, бе отишъл в планините. Жените лежаха и трепереха, може би повече за имота, отколкото за живота си. Макар че този имот бе невъобразимо оскъден, дори едно дете би могло без мъка да коси покъщнината на едно семейство. Тя се състоеше обикновено от една тенджера — у богатите бакърен казан, а у бедните просто консервена кутия — по една стомна и по една лъжица за всеки член от семейството. Малко семейства притежаваха паници, или чинии, а повече от един нож едва ли би се намерил в някоя къща.

Малкото сечива стояха в ъгъла, близо до откритото огнище. Долапи, в които може да се скътва по нещо, имаше най-много в две-три къщи. Пък те бяха и по начало излишни, защото хората нямаха други дрехи, освен тези на гърба си и няколко груби овчи кожуси, които обличаха през зимата, а носеха често и през лятото.

Жените се страхуваха най-много да не загубят колибите. Усещаха се вече твърде стари, за да изграждат нови. Когато бяха млади, в дните след сватбата си, бяха построили тези къщурки почти сами, без ничия помощ, бяха събирали камък по камък, бяха ги дялали и нареждали един върху друг. Само понякога съвсем малко се бяха намесвали мъжете: мъже с достатъчно сърце и кураж да се опълчат срещу неписания закон на гръцките планини, който гласеше: работата е за жените. В Лизефон нямаше повече от двама-трима мъже, които можеха да се похвалят с това; това бяха мъже с по-високо съзнание, чиято дума тежеше сред другите мъже.

Жените от Лизефон, които страхливо се вслушваха в шумовете през тази нощ, знаеха добре това. Всичката тежка работа бе за жените, така е било и така щеше да бъде. Какво щеше да стане, ако колибите им потънеха в пламъците на войната? Как щяха да бъдат те изградени отново от изкривените от ревматизъм ръце, как щяха прегърбените гърбове да мъкнат грамадните камъни, които бяха нужни?

Така че жените съвсем не се чувствуваха щастливи от идещата свобода, която упорито чукаше на портите на Лизефон. Отечеството през целия им живот твърде сурово бе пренебрегвало тези жени, за да могат да го обичат. Наистина германците бяха лоши, те крадяха и се държаха безцеремонно със старите хора; можеха само да им пожелаят да вървят по дяволите, но поне бяха оставили покрива над главите им. Трябваше ли да загубят и него заради някаква си свобода с твърде ограничена стойност?

Имаше обаче в Лизефон една жена, която не мислеше така. Всъщност тя не бе от селото, а се бе преселила тук в началото на войната с дъщеря си, по онова време дванайсетгодишно момиче.

Тогава тя бе купила къщата на един състоятелен за местните условия селянин малко преди той да умре. Тримата му синове, както мнозина гърци, бяха заминали по море преди повече от двайсет години и за тях нищо не се беше чуло. Така че Цукала и дъщеря й, живееха в къщурката и никой в селото не знаеше какво търсят те тук и от какво живеят.

Отвън жилището на Ефкари Цукала не се различаваше в този час по нищо от другите колиби наоколо. Но вътре горяха два сравнително големи светилника, прозорчето бе закрито с одеяло, за да не прониква светлината на улицата.

Ефкари стоеше до огнището. Тя бе накърнила скъпоценния запас от дървени въглища, за да кипне гореща вода в големия котел. Можеше да има нужда от нея, ако фашистите бъдат отблъснати от селото. Заради тях Ефкари не бе стъкнала открит огън от дърва. Германците можеха да разберат погрешно сиянието над комина и да го изтълкуват като светлинни сигнали. Жената се взираше в тъмночервената жарава. Тя се вслушваше с нарастващо безпокойство в битката. Изглежда, съпротивата на германците бе станала по-упорита, грохотът на боя не се приближаваше насам.

— Нападението бе подготвено така грижливо, че те трябва да бъдат бити — каза тя тихо на дъщеря си Футула.

Младото момиче вдигна очи в мълчаливо съгласие, без да прекъсва работата си. Тя бе заета с намотаването на бинтове и вече беше приготвила значителна купчина. Майката, изглежда, остана доволна от работота на дъщеря си. Тя се приближи и кротко я погали по косата.

— Дано няма нужда от всички — въздъхна момичето.

Майката вдигна рамене:

— Дано ни стигнат — каза тя, — навън се води решителна борба.

Някакъв шум на вратата стресна двете жени. Футула светкавично хвърли готовите бинтове под рогозката на пода и седна отгоре. Вратата едва се открехна, момък на около осемнайсет години бързо се вмъкна вътре.

— Бойчо! — извикаха в един глас и двете жени.

Този, към когото се обърнаха, дишаше често, на лицето му имаше дяволита усмивка. Като погледна Футула, тя наведе глава. Лицето й силно се изчерви.

— Какво става, Бойчо, ще дойдете ли скоро? — попита нервно Ефкари. Тя бе хванала младежа за ризата и го гледаше изпитателно в очите.

Усмивката изчезна от лицето на партизанина. Той бавно кимна с глава, което при българите, както и при гърците, означаваше „не“. След това, запъвайки се и на лош гръцки език, какъвто говорят българите от граничната област, съобщи на жената, че партизаните не могат да завземат Ливефон. Проклетите десни андарти изоставили хората на ЕЛАС, макар и в началото всичко да вървяло съвсем добре. Младият човек бързо очерта пред двете жени досегашния ход на боя. Бог е свидетел, еласовци се борили като лъвове, българите не по-малко от гърците, но в центъра нищо не помръднало. Повече не можели.

Ефкари горчиво сви устни. Окова, което научи, не бе нещо ново за нея. Кралските андарти винаги бяха играли такава предателска роля.

Тя имаше право да съди по този начин. Нейното присъствие в Лизефон не без основание бе забулено в тайна. Тя бе сътрудничка на щаба към III оперативна зона на главното командуване на ЕЛАС за Северна Гърция. Пред властите тя минаваше за войнишка вдовица, мъжът й, поручикът от гръцката армия, Петрос Цукала, както се говореше, бил паднал при защитата на линията Метаксас. В действителност, щом разбра, че кралската гръцка армия е престанала да се бори срещу германския фашизъм, Петрос бе минал в нелегалност. Оттогава се намираше някъде из Гърция като командир на ЕЛАС. Ефкари знаеше всичко това, макар и да нямаше представа къде се намира мъжът й. Всеки случай тя с благоприличие и умение играеше ролята на войнишка вдовица пред властите винаги когато бе необходимо.

В последно време в Кавала това често се бе налагало. Там тя дълго време бе преподавала немски и английски в девическата гимназия. След навлизането на германските фашисти всички училища бяха затворени. Наистина гръцката държава изплащаше на учителите една временна заплата, но от самото начало тя не бе повече, отколкото можеше да спечели някой вехтошар, а сега, в разгара на инфлацията, стигаше точно толкова, колкото да се купи килограм хляб.

Времето без работа Ефкари Цукала бе използувала, за да се отдаде на нелегална дейност още по-активно. Като член на окръжен комитет на комунистическата партия на Гърция тя се бе посветила особено на работата на народния фронт в леводемократичната коалиция ЕДА. Собствената й дейност и общият недостиг на функционери рязко я изтъкнаха напред. Но бе допуснала известна непредвидливост, което опасно застраши нейната сигурност. Поради това партийният комитет бе сметнал за уместно да я изпрати за известно време на някой по-спокоен боен фронт. Така тя бе дошла с дъщеря си Футула в Лизефон.

В началото това никак не й се хареса. Материалното й положение също бе тежко. Но когато партизанската борба в Северна Гърция доби здрави организационни форми, за Ефкари Цукала отново се натрупа достатъчно работа. Прехраната им също бе сигурна, снабдителната служба на оперативната зона се грижеше, макар и скромно, за тях.

Въпреки че това не беше истинската й задача, тя скоро стана известна сред партизаните като безстрашна и умна ятачка, название, което произхождаше от турската дума ятак — легло. Ятаци наричаха мъжете и жените, които мимо опасността за живота си винаги даваха подслон на бегълци или ранени партизани. Народът със страхопочитание произнасяше думата ятаци. Обичта и уважението образуваха около тези хора стена, която никой фашист не можеше да премине.

Отначало щабът на оперативната зона никак не одобряваше това. Но, от друга страна, подобна подкрепа липсваше, така че разрешиха на Ефкари. Заедно с това постоянно й възлагаха задачи от чисто военен характер.

През няколкото дни, в които Лизефон бе завзет от германците, тя с голяма точност бе разузнала бойната сила на врага. Футула пък бе вестоносецът, предал ценните цифри на щаба на ЕЛАС. На петнайсетгодишното момиче напълно можеха да се осланят. Тя бе пъргава като сърна, упорита и издържлива при тичане и катерене, познаваше местността като никой друг в селото. Дълго преди идването на частта на Дюрщайн тя бе помагала за поддържане връзката между майка й и командуването на ЕЛАС и така се беше запознала с младия българин Бойчо. В смесения отряд имаше много българи, хубави, силни, горди момчета, но за Футула никой не бе по-хубав и достоен за обич от Бойчо.

За майката не бяха останали скрити сърдечните вълнения на дъщерята. Тя не й се сърдеше за това. Дъщеря й никога нямаше да сподели недостойната съдба на повечето гъркини, които против волята си, дори без да знаят, биваха продавани на някой мъж, чийто баща бе готов да заплати покупната цена, която в повечето случаи се състоеше от една крава или две-три овце. Така повеляваше патриархално-варварският обичай на гръцките планински села. Търговията се уговаряше между бащите; младоженците научаваха с кого трябва да се свържат за цял живот пред портите на църквата, няколко минути преди сключването на брака. Това нямаше да сполети дъщерята на Ефкари Цукала. Футула щеше да каже на майка си: обичам този човек и за него искам да се омъжа. Тогава Ефкари щеше да проучи дали избраникът харесва дъщеря й и после да уреди работата. Строгите обичаи не разрешаваха младите хора да се споразумеят помежду си. Невъзможно бе млад мъж и младо момиче да разговарят на улицата. Дори на хорото на селския мегдан те не можеха да говорят помежду си. Грижливо разделени, младежите играеха на една страна, момите — на друга и горко на оная от тях, която уловяха, че хвърля плах поглед към някой момък. Прогонваха я по най-позорен начин от селския мегдан. Старите подозрително бдяха. Тук се касаеше до господството на бащите, до пазарлъка на главите на семействата, които искаха да продадат дъщерите си. Невъобразимата бедност бе направила този недостоен за човека обичай твърде жилав. Колкото по-бедни биваха хората, толкова по-здраво държаха те за него, тъй като в края на краищата на някой клетник, баща на семейството, това бе често едничката възможност в живота да се сдобие с една крава; такава възможност беше ценната като обект на размяна негова дъщеря. Затова бедните не желаеха синове и случваше се няколко минути след раждането мъжете да бият родилката, че не им е родила дъщеря.

Ефкари знаеше, че отвъд границата, в обширния планински свят на българските Родопи, хората също бяха много бедни, но не така унизени и оскърбени като хора, както нейното нещастно отечество. Петвековната героична борба на българския народ против турските потисници бе съхранила дори и у най-бедните искрица гордост и човешко достойнство. Затова Ефкари нямаше да има нищо против, ако дъщеря й последва след войната някой българин в родината му. Такъв като Бойчо тя с гордост би нарекла свой зет! Този млад миньор от долината на горна Арда не само бе развълнувал чувствата на Футула, но бе спечелил и майчиното сърце на Ефкари. С такъв строен стан, с такъв открит поглед, толкова весели и безстрашни сигурно са били в мечтите на старите гърци техните древни герои. Когато слизаше с широки стъпки от планината, сякаш новият господар на света крачеше по своето царство. Нека го преследват жандармите в родината му, нека го гонят немските фашисти, той не бе нито подстрекател, нито беглец. Където долиташе, там бе атаката, откъдето го прогонваха, там надеждата продължаваше да живее. Но дори като вестител на лоши новини хладнокръвието му бе непоклатимо. Е, добре, те бяха загубили една битка. Пак щяха да дойдат. Тази немска рота скоро щеше да напусне Лизефон и да се изтегли на север. После в планините ще видят какво могат да направят. Сега капитанът го изпраща при другарката Ефкари, защото се безпокои за жителите на Лизефон. Възможно е за нападението германците да си отмъстят на малцината стари мъже, жени и деца от селото: След половин час отрядът трябва да прекрати битката. Ако изобщо я продължават, то е само за да дадат възможност на жителите на Лизефон да се приготвят за отмъстителния удар. Другарката Ефкари трябва много внимателно да обмисли кой да напусне за всеки случай селото. Фашистите са още заангажирани на изток от селището и пътят на запад е свободен.

Ефкари бързо размисли.

— Не зная да има някой, който да е в по-голяма опасност от другите — каза тя. — Всички мъже от селото са надхвърлили седемдесетте, старци, от пръв поглед личи, че не могат да потеглят през нощта с пушка в ръка. Млади жени също вече няма. Два часа преди навлизането на германците те напуснаха селото. Ти сам знаеш къде са те, Бойчо, и точно заради тях малкото държеливи още старци трябва да останат в селото. Иначе кой ще ги снабдява с храна?

Бойчо добре знаеше, че Ефкари има право. Въпреки това той се осмели плахо да възрази:

— А Футула?

При тези думи целият се изчерви.

Ефкари не можа да сдържи леката си усмивка. После кимна енергично с глава.

— Футула е партизанка. Партизанка за специални поръчения. Тя не може да бяга. Как бих поддържала връзката с вас без нея? Как мислиш, дъще?

Футула енергично поклати главичка. Тя тихо каза:

— Да, майко, Бойчо ще разбере това по-добре от всеки друг.

— А ако й се случи нещо — възбудено промълви партизанинът. — В яростта си германците са способни на всичко.

— Мило мое момче — отвърна Ефкари сериозно, — затова майка ти се бои за тебе всеки ден, но ти въпреки всичко си тук. Комунистите рискуват ежечасно „нещо да им се случи“. Трябва ли поради това да престанат да бъдат комунисти?

— Тя е жена — възрази Бойчо упорито.

— Да, но ти не си турчин и затова не бива да говориш така отрицателно за нас, жените.

Бойчо прехапа устни. С тази Ефкари не можеше да се излезе на глава. Какво ли знаеше тя за тревогата, която той изпитваше за хубавата й дъщеря Футула?

Майките може би обичат дъщерите си по свой начин, но какво знаеха те за любовта на партизанина Бойчо?

— Трябва да вървиш, Бойчо. Кажи на капитана, че селото ще се държи също така храбро, както неговите синове в гората. Утре Футула ще ви осведоми какво е станало. Мислите ни са с вас.

С тези думи опитната жена побутна младежа към вратата. Той бързо хвърли още един поглед към младото момиче. То се усмихна.

Той излезе. Жените чуха как той зареди пред вратата своя „Валтер“.

— Ах, майко! — въздъхна Футула.

Навън бавно тътнеше огънят на пехотата.