Хасо Грабнер
Човекът с жълтата чанта (35)

35

Твърде късно! Това бе първата мисъл на Карл.

Франц се надигна взе пушката си от лявата ръка на Карл и накъсо му благодари за това, че е бил така любезен да я държи.

„Какъв идиот съм“ — помисли Карл с въздишка.

Франц изкомандува:

— Ходом, марш!

Ужасният марш започна отново.

Карл стисна зъби. Да беше стрелял! Боже мой, още преди една дузина години бе научил, че работническата класа е проляла потоци кръв, защото в решителните моменти е била твърде мека, твърде човечна. А вниманието към човешкия живот винаги бе добре дошло за нейните подли врагове. Такъв бе урокът на Парижката комуна, на Ноемврийската революция, така учеше и тридесет и трета година. Той, опитният комунист, знаеше всичко това, но изправен сам пред решението, страхливо бе отстъпил.

— Хайде, още сто крачки и стига — като през някаква гъста мъгла чу той да казва Франц.

Поне в главата му да не блъскаха тези чукове! Сто крачки… — стоешком — малко диагонално нагоре — стоешком…

Гласът на Франц прозвуча приличен на врещящо ехо:

— Едновременно, стоешком, малко диагонално нагоре!

Гласът на Карл отекна рязко като разкъсващо се стоманено въже:

— Не!

Очакваше учудения или остър отговор на Франц, но само чу едно съвсем безобидно:

— Как така?

— Изобщо не! — Карл натърти на всяка сричка.

Кандидат-подофицерът се закова на място и извика високо:

— Стой!

Извърнат към Карл, той попита учудено:

— Каквооо?

Карл повтори:

— Изобщо не, Франц, изобщо не!

— Това е заповед, драги — изфуча дългият.

— Не мога — почти жално произнесе Карл.

Франц сподавено се изсмя.

— Новобранци, не могат да гледат кръв. Е, добре, нежна душо. Ще трябва да го свърша сам. Тръгвайте, да се невидим макар! Хайде!

— Стой! — извика Карл със същия заповеднически тон, с който Франц бе произнесъл последните си думи. Бързо си бе възвърнал увереността. Така или иначе, сега щеше да се сложи някакъв край на цялата история. И той попита смаяния си спътник: — Що за заповед имаш?

— Я виж, ти се шегуваш с мене — Франц се сети, че е по-старши по чин. — Началството заповяда ясно и категорично: „Искам да чуя два изстрела.“

— Колкото се отнася до мене, и десет съм готов да изстрелям. Но върху тях ли? Такова нещо не съм чул.

Франц оправи колана си. В очите му се четеше презрение…

— Я виж ти, господин ротният командир заповядва на кандидат-подофицер Франц Чирвински и на редник Нойбауер да ескортират двама бандити и да се сбогуват с тях с почетен салют. Така ли?

— Съгласен — каза сухо Карл.

Франц кимна.

— До гуша ми дойде, драги, ти разбра същото, което и аз.

— Лъжеш се, не съм, разбрал същото. Ти си разбрал, че трябва да разстреляме двамата.

— Е, видя ли — вметна Франц.

— А аз — продължи Карл, повишавайки глас, — разбрах, че трябва да ги убием: Това е разликата.

— Празни приказки — изфуча Франц съвсем побеснял. — Заповедта си е заповед и ако не я изпълниш…

— Ще ме доложиш — прекъсна го Карл.

Кандидат-подофицерът си пое дълбоко въздух. Той изръмжа значително по-спокойно:

— Идиот! Никога няма да издам свой другар!

Мрачно и през зъби Карл каза:

— Ти не само ще ме издадеш, ти и ще стреляш по мене.

— Човече, ти луд ли си?

„Сега трябва да запазя спокойствие, да остана невъзмутим, да го сразя. Спокойствие, спокойствие, спокойствие“ — внушаваше си Карл.

— Да — ти ще стреляш по мене. Иначе не би могъл да убиеш ония двамата.

Франц избухна и вдигна пушката на рамо.

— Сега ще видим!

Карл изскърца смразяващо:

— Ако стреляш, ще стрелям и аз. Стоешком съгласно твоята рецепта. Разстояние петдесет сантиметра — през корема.

Франц сне оръжието. Бе пребледнял като платно.

— Човече, Карл, по другаря си? — не страх, а някакво ужасно удивление звучеше в тези запъхтени думи.

Карл каза повече на себе си, за собствено оправдание, отколкото на Франц:

— Все някъде има някаква граница. Все някога трябва да престана да участвувам във всичко това. И зрител трябва да престана да бъда. И това някога е сега, това някъде тук. Досега се опитвах да се измъкна от голямото решение. Но един стар овчар и един поп на два пъти скришом ме заплюха, а аз сам себе, си сто пъти.

Някой бе казал:

„И който живот не хвърли в бой,

напусто, живот получил е той!“^[1]

„Преди да се задуша от погнуса към самия себе си, ще ти пусна един куршум в шкембето или ти на мене. Едното или другото, но тия двамата няма да разстрелям.“

Франц поразхлаби яката на ризата си. Измърмори.

— Бих те измъкнал от всякаква мръсотия, от най-голямата кал, а ти?

Карл поклати глава.

— Ти искаш да ме натикаш в най-голямата кал, как ще продължавам да живея с две убийства на съвестта си?

 

 

Спирос и Бойчо стояха като закован и дишаха тежко. Фашистът не ги изпущаше от очи. Спирос не смееше да мръдне нито сантиметър напред. Очевидно другарят говореше нещо сърдито на негодника. Понякога сякаш ставаше обратното. Нищо не се разбираше, макар и да бе ясно, че двамата немци се карат, а при това положение те можеха да се карат само заради Бойчо и Спирос.

— Сбият ли се, ще се нахвърлим и ще забием ножа в гърлото на фашиста — пошепна Бойчо.

— Ти имаш заповед да бягаш — изсъска му Спирос.

— Отказвам да изпълня тази заповед — ще отговарям за това пред партийната група.

Спирос се усмихна. Който разчита на партията, не смята да умира. Всъщност това е хубаво разбиране, мина му през ума. Могъща вълна на увереност заля сърцето му. Изглежда, че най-голямата опасност бе преминала.

— Ще се разправяме пред другарите — отвърна той почти радостно, — а сега край и бъди много внимателен!

 

 

— Ти упражняваш натиск върху мене — изръмжа сърдито Франц. Отдавна бе отхвърлил съмнението, че тоя Нойбауер би могъл да е гестаповец. Фанатик да, но от противната страна. Той положително ще стори, каквото каза.

— Да — рече кратко Карл.

Франц преглътна.

— Слушай, Франц — каза сърдечно Карл, — сега ще отида при ония бедни дяволи и ще им кажа да се махнат. Ясно ли е?

— Защо? Просто ние да се махнем.

— Имам си причина — една минута, Франц! — и Карл тръгна с бавни крачки към своите непознати приятели.