Хасо Грабнер
Човекът с жълтата чанта (33)

33

Германците бяха взели със себе си само пушките. Така че на Спирос и Бойчо бе съвсем ясно, че няма да отидат далеч и все пак пътят им се стори безкраен, защото за тях нямаше да има никакво завръщане.

Дотук нямаше нищо неясно, неразрешимата гатанка оставаше само как бе успял германският другар да бъде зачислен в този наказателен взвод и защо. Дали възнамеряваше да убие фашиста и да избяга с тях? Нямаше да бъде трудно, трябваше само да се опита да изостане с една крачка от него. Но точно това той не правеше, както Спирос вече на няколко пъти предпазливо се бе уверил.

Имаше още много подобни въпроси. Защо другарят не бе взел със себе си жълтата чанта? Не бяха ли книжата вече в нея?

Защо им бе подхвърлил ножа? Това можеше да означава само покана да се нахвърлят върху фашиста. Но ако германският другар искаше да наблюдава, така да се каже, с пушка при нозе как те ще довършат фашиста, защо не го направи сам? За него щеше да бъде много по-просто. Толкова много въпроси и никакъв отговор, толкова много съмнения и така малко време да се справиш с тях.

Те вървяха и вървяха, на десет метра зад тях с твърда стъпка са германците — накъде? Колко още?

— Ножа, дай ми ножа — прошепна Бойчо.

Спирос мълчеше. Може би, да, вероятно ножът бе последната им надежда.

Той предпазливо извърна глава. По-дребният все така вървеше зад другия. Нямаше изгледи спасението да дойде оттам.

— Ножа — повтори Бойчо настойчиво.

— Не — каза Спирос, — който действува с ножа, няма никакви изгледи. Той може да залъже двамата, но не и да ги надвие. Другият в това време ще използува объркването и ще се опита да избяга.

— Аз съм по-млад, бърз и силен, дай ми ножа!

— Ножът остава у мен. Аз ще се боря, ти ще бягаш! Край!

— Не можеш да искаш от мене да избягам и да те изоставя — никога! — изсъска Бойчо раздразнен.

— А ти можеш ли да го искаш от мене?

— Ти си по-ценният — упорствуваше момъкът.

— Грешиш, Бойчо. Аз решавам съгласно революционната съобразност. Ти си на осемнадесет, аз на петдесет. Ако умра аз, революцията губи един борец за още петнадесет години, ако умреш ти — за петдесет. Ти ще използуват тези години и ще поздравиш свободата и комунизма от Спирос Монастериотис.

Бойчо замълча за малко. После каза измъчено:

— Не мога да те оставя сам, Спирос!

— Можеш онова, което ти заповядат, Бойчо. Аз ти заповядвам, тук аз съм командир. Обещай, че ще ми се подчиняваш!

Бойчо дълбоко въздъхна.

— А сега поеми ти наблюдението. Трябва да се опитаме да съкратим разстоянието. Ако е възможно, на пет метра. Това прави твоята задача по-трудна, но улеснява моята. Мисля, че мога да си позволя да направя нещата малко по-лесни за мене.

 

 

— Какво току постоянно се влачиш подире ми? — попита Франц сърдито Карл.

— Нямам бърза работа — отвърна Карл с такъв глас, сякаш в гърлото му бе заседнала буца.

— Драги мой, да не мислиш случайно, че имам желание за нощни разходки? За тия е все едно дали ще умрат десет минути по-рано или по-късно.

Карл затвори очи. Главата му щеше да се пръсне от болка. Досега хранеше някаква слаба надежда, че ще може да трогне този дълъг кандидат-подофицер да пусне двамата да избягат.

— Трябва да видим къде склонът е най-стръмен, та да ги хвърлим после долу — чу той някъде отдалеч да казва Франц.

— Човече, Франц, нямаш ли и ти син? — ужасен страх й същевременно някаква подкупваща топлина имаше в тия думи.

— Син — как така? Разбира се, че имам син, петнадесетгодишен — отвърна Франц учуден.

— Значи малко по-млад от тоя пред нас, Франц. Баща и син могат да бъдат тия. Представи си, че ти вървеше там отпред и синът ти до тебе.

Франц наостри уши. Какво искаше тоя Нойбауер? Що за човек бе той? Веднъж вече го бе обхванало едно особено съмнение, че зад този обикновен редник може да се крие съвсем друг човек. Той може да съчини една съвсем достоверна история. Не изпълнил заповедта, оставил партизаните да избягат. Свидетел: фелдфебелът или поручикът от тайната военна полиция Карл Нойбауер. Това щеше да бъде напълно достатъчно, за да му видят сметката. Двама избягали партизани не са толкова важни за командуването на войската, колкото изобличаването на един неблагонадежден кандидат-подофицер. Точно това щеше да повиши духа на войската, да я имунизира срещу разложението. Това може да е много хитро скроена игра, но с Франц Чирвински няма да може да се изиграе, трябва да си потърсят някой по-глупав. Само по себе си на него му бе все едно дали бандитите са живи или мъртви. Но заповедта си е заповед и който иска да го заблуди, е или идиот, или мерзавец. След тези размишления той каза с престорено равнодушие:

— Аз не вървя отпред, а отзад и стрелям, без да се целя. Който играе със зарове, трябва да знае да губи, особено ако падне в ръцете на един толкова способен ловец на партизани като тебе.

Отговорът шибна Карл като шумна плесница. Той извика отчаяно почти през сълзи:

— Понеже някой за минутка е имал такъв отвратителен късмет, една майка трябва да плаче за мъжа и детето си!

Но Франц остана непреклонен.

— Такава е войната — каза той невъзмутимо.

Карл задиша тежко, после високо извика:

— Стой!

Четиримата мъже спряха изведнъж.

— Какво има? — попита Франц.

Карл вдигна ръка.

— Стой съвсем мирно — каза той.

 

 

Франц се ослуша, зашари с поглед наоколо. Цареше тишина. Хълмове и планини пламтяха в отблясъците на виолетово-червеното вечерно небе. Две нежнорозови пересто-кълбести облачета замечтано плаваха по пламтящото златно море. Върху назъбената на хоризонта линия на далечните планини пламтеше някаква ивица, сякаш там стоеше някакъв шпалир от крале с блестящи корони.

Планинският вятър игриво танцуваше над пътя. В някакъв нисък дъбов гъсталак щастливо и в самозабрава пееше своята вечерна песен някаква птица.

— Съвсем мирно! — повтори Карл умолително.

 

 

— Стой тук — прошепна Спирос.

Бойчо остана като закован и с ужас видя как приятелят му сантиметър по сантиметър се промъква към германците.

— Спирос — замоли той едва чуто.

— Когато скоча, бягай и сбогом! — отвърна по-възрастният и отново премести крака си малко по-напред. Бързо навакса цял метър. Юмрукът му здраво стискаше ножа в джоба. — Напред, Спирос, напред!

 

 

— Къде е тук войната, Франц? — попита сърдечно Карл. — Небето, пламтящите, планини, песента на птиците — не е ли всичко това мир? Тук не би имало война, ако ние не я носим. Ние ли сме войната — ти и аз?

Франц го поглеждаше с полупритворени очи. Възможно ли е някой да се преструва до такава степен? Може би все пак всичко е вярно? Но дори и така да е къде му е умът? Тук има заповед, ясна и безцеремонна, и тя трябва да бъде изпълнена — баста! Но този Нойбауер прави нещата трудни, дяволски трудни.

 

 

„Ще скоча веднага. Трябва да улуча кучето във врата. Може би ще мога да отнема пушката на другия. Това ще го улесни в решението. Дано само Бойчо избяга. Момъкът има бъдеще. Русите освобождават родината му. В Елада са англичаните. Ах, Елада! Още половин метър и после…“

В този миг някакъв изстрел разкъса идиличната тишина. Ехото отекна надалеч през планини и долини. Птицата, изплашена, замлъкна.

— Ето ти тебе войната — каза Франц рязко и погледна враждебно към партизаните. Защо те не стояха вече един до друг? Но сега вече край на дърдоренето.

— Хайде — изкомандува той твърдо.

Спирос бързо отстъпи отново до Бойчо. Проклятие, този изстрел провали всичко. Такъв хубав случай!

— Щях да умра от страх — пошушна Бойчо почти с облекчение.

— Ако не тръгнат веднага, ще ги застрелям на място — изруга Франц.

За да предотврати най-лошото, Карл изпълни нареждането на кандидат-подофицера и изкомандува:

— Напред, ходом марш!

Двете двойки отново мълчаливо поеха пътя. Така те изминаха една зад друга още пет метра.

Най-после Франц каза:

— Пътят започва бавно да се спуска, още триста-четиристотин метра и ще бъде достатъчно стръмно. Ще стреляш стоешком, разбираш ли, малко диагонално нагоре. Аз ще командувам. Трябва да се връщаме, това беше сигнален изстрел.

Ужасен гняв обхвана Карл. „Трябва да го убия — кипеше в главата му. — По-добре да застрелям една дузина такива като Чирвински, отколкото тия двамата отпред. Него трябва да бутна в пропастта, та никой да не го намери. Ами ако го намерят? Какво ще стане тогава с Ана и Йохен?

И въпреки това не мога да стрелям по другарите!“

Франц, изглежда, почувствува, че другарят му се измъчва от тежки мисли. Така че въпреки страшното им съдържание в думите му нямаше злина, когато каза:

— Трябва добре да се прицелиш. Не бива да пукнат мизерно. Бърза войнишка смърт — по свой начин и те са войници! Повече не можем да направим за тях. При гестаповците, както ти бе предложил, това нямаше да им бъде писано.

Карл прехапа устни. Почувствува между зъбите си топла кръв. „Трябва да говоря още веднъж с Франц“ — помисли той.

— Стой! — изрева кандидат-подофицерът.

Всички спряха.

— Връзката на обувката ми — обясни Франц. — Подръж ми пушката — с тия думи той подаде пушката си на Карл и се наведе да върже обувката си.

Карл го погледна от високо. Сърцето биеше до пръсване. По блестящата матова политура на оръжието му заигра един огненочервен лъч като огледален образ на вечерното небе, от мерника право към пушката. Оттам с ужасна последователност сочеше право в гърба на Франц, който, отдалечен на двадесет сантиметра, също бе озарен от червената светлина като изгаряща покана за решително действие. Десницата на Карл притисна приклада така, че кокалчетата му изскочиха като мънички ледени планини.

Странно, но сега никак не мислеше за Ана и Йохен. Възмездие или убийство щеше да бъде това? Възмездие, ако знаеше, че няма да може да спечели този човек; убийство, ако съществуваше и най-малкият изглед за това. Но ако сега натиснеш спусъка, Карл Нойбауер, винаги ще можеш да си втълпяваш, че е било възмездие, а оня, който би могъл да докаже противното, ще бъде мъртъв. Макар и с бясна бързина всички тези мисли преминаха с хладна яснота през главата му. Той трябваше да вземе решението си за секунди, може би за по-малко от секунди. Като подгонен се движеше показалецът по спусъка. Стреляй, крещеше огневата линия, ще се разкайваш горчиво за всяко колебание!