Лора Лионе
Под омагьосаната луна (1)

Първа глава

Чериш откри непознатия, докато се разхождаше по брега и се наслаждаваше на изгрева. Мъжът лежеше по корем върху мокрия пясък. Вълните ритмично обливаха краката му. Загледана в сияйната утрин над Карибско море след снощната буря, Чериш се препъна в проснатото тяло. Извика уплашено, когато краката й се оплетоха в неговите и тя се стовари отгоре му.

— Докторке! — Люк Мартинез тичаше след нея.

Чериш успя да се освободи от безжизненото тяло и се изправи.

— Господи — тя се вледени от ужас.

— Докторке, какво стана? — спусна се към нея Люк.

— О, Господи… — мъжът беше в безсъзнание, лицето му бе в рани, очите — затворени.

— Пресвета Дево! — Люк стоеше до Чериш с разширени от уплаха очи.

Момчето бе настояло да дойде с нея, за да я пази от призраци, чудовища и отровни змии. Но едва ли би могло да си представи такава страхотия.

— Умрял ли е? — попита Люк шепнешком.

— Не зная… — в Чериш се бореха инстинктивното желание да помогне на непознатия и страха от мъртъв човек. Тя имаше докторска дисертация, но за съжаление, не в тази област.

Прехапа устни и потърси пулса на мъжа. Прекара треперещи пръсти по врата му. Усети силните и равномерни удари на кръвта в артериите и въздъхна облекчено.

— Жив е! — съобщи тя на Люк.

— Как е дошъл дотук?

Чериш се наведе, за да разгледа отблизо непознатия. На врата му имаше спасителен пояс. Горната част на тялото му бе извита неестествено. Държеше нещо в лявата си ръка, но тя беше под тялото му и Чериш не можеше да види какво е.

— Изглежда вълните са го изхвърлили на брега по време на бурята — предположи тя. — Имал е късмет, че не се е удавил!

— Ама че глупак! — презрително рече Люк. — Кой умен човек ще тръгне в морето в такова време?!

— Не вярвам да е планирал да плува — отбеляза Чериш. — Моля те, помогни ми да го обърнем по гръб.

Хванаха мъжа за раменете и се напънаха да го поместят. Той изстена неочаквано силно за човек, който допреди миг изглеждаше мъртъв. С големи усилия Чериш и момчето успяха да свалят пояса и да обърнат непознатия по гръб.

— Докторке, я виж какво има тук! — възкликна Люк.

Чериш не разбра кое я потресе повече — плюшеният заек, който мъжът стискаше в ръка, или кървящата рана върху лявото му рамо. Рана от нож…

Младата жена отметна окървавените парцали от ризата, за да разгледа раната. Изглежда му причини болка, защото той потрепери и отново изстена.

Тъмните мигли внезапно се повдигнаха и Чериш съзря очи, сиви и бездънни като утринното небе след бурята. Тя направи опит да облекчи страданието на непознатия, като му вдъхне надежда:

— Вие сте спасен! Не се тревожете, вече сте в безопасност!

За миг облекчението смекчи чертите на лицето му. Мъжът поиска да каже нещо, но гласът му беше толкова слаб, та Чериш трябваше да се наведе съвсем близо до него. Дългата й червена коса докосна бузата му, а гърдите й допряха дясното му рамо.

— Какво казахте? — попита тя.

Той преглътна с усилие и отново се опита да говори.

— Коя… сте вие? — успя да промълви накрая.

— Чериш Лав! — отвърна тя.

Мъжът беше вперил поглед в нея и върху израненото му и посинено лице се прокрадна усмивка.

— Пазителка на любовта! Името ви подхожда — промълви той и отново изпадна в безсъзнание.

Чериш изпрати Люк до селото да потърси помощ. Той доведе двама свои роднини — високи, широкоплещести рибари от племето гарифуна, наследили тъмната кожа на африканските си прадеди. Те грабнаха мъжа и го отнесоха в малката къща, която Чериш бе наела от бабата на Люк. Когато мъжете си тръгнаха, Чериш помоли момчето да повика старата жена, за да й помогне да превържат раните на непознатия.

Бяха оставили мъжа на леглото на Чериш. Тя смръщи вежди при мисълта, че подгизналите дрехи и полепналия пясък ще съсипят единствения комплект спално бельо. Докато мъжете носеха странника към дома й, тя се бе погрижила за пояса и за заека. Държеше го предпазливо за ушите. Постави го да се изцежда върху купчина стари вестници. Подпря спасителния пояс до стената. Според избелелия надпис, непознатият бе плавал на „Дръзката дама“. Не, това не можеше да бъде кораб под флага на Кралските военноморски сили… Тогава какво бе „Дръзката дама?“ Яхта? Гумена лодка? Или увеселително корабче?

На Вуду Кей не беше прокарано електричество, но в къщичката на Чериш имаше течаща вода. Благодарение на система от газови резервоари, имаше дори топла вода. Чериш напълни кофата и извади чисти кърпи. Зае се да почисти раните на своя неочакван гост.

Освен раната на рамото, по тялото и лицето му имаше следи от жесток побой. Дълбок разрез минаваше през дясната половина на лицето му, лявото око беше посинено, бузата и брадата — покрити с отоци и драскотини. Но Чериш трябваше да признае, че мъжът в леглото й бе изключително привлекателен.

Лицето му беше мъжествено и аристократично, с масивна челюст, издадени скули, правилен нос и широка, чувствена уста. Наболата тъмна брада показваше, че не се е бръснал от няколко дни. Ала кестенявата коса беше грижливо подстригана, изранените ръце бяха с дълги пръсти и грижливо оформени нокти. Ризата и шортите на мъжа се бяха превърнали в дрипи, но личеше високото им качество. Часовникът му също е скъп, забеляза Чериш, докато го сваляше от ръката му. Кожата под каишката беше ожулена до кръв. Чериш потрепери, когато откри същите белези и върху другата му ръка.

От какво бяха раните на китките му? Чериш откри на гърба на часовника надпис, който можеше да се окаже важен за разкриване самоличността на непознатия.

„На Зиги. С любов, Кетрин“ — прочете тя.

Чериш се вгледа във високия, строен непознат. Възможно ли бе такъв мъж да се казва Зиги?! А може би така го наричат само най-близките му?

Чериш седна до него на леглото, разряза останките от ризата и ги свали. Мъжът остана по къси панталони. Тя натопи кърпата в топлата вода и започна да мие ръцете му.

Който и да беше непознатият, не му бе чужд физическият труд. Чериш разглеждаше с удивление великолепно развитите мускули на раменете му.

Лявата ръка на непознатия почиваше в нейната, докато тя миеше изранените пръсти и отстраняваше песъчинките от раните. Изглежда му бе причинила болка, защото той въздъхна в съня си и се размърда неспокойно. Опита да издърпа ръката си, но Чериш я стисна здраво.

Той повдигна клепачи и впери замаян поглед в Чериш.

— Заболя ли ви?

— Боли… — каза той и потрепери.

Чериш изтръпна при мисълта, че той може да има и вътрешни кръвоизливи. С усилие потисна страха.

— Ще се погрижа за вас! — обеща му тя, съзнавайки, че ако има вътрешни рани, едва ли би могла да направи нещо.

Очите му изучаваха бухналата червена коса, зелените й очи, бялата шия. След това бавно се плъзнаха по тялото й. Проследиха извивката на гърдите, дългите бедра, разголени от късите панталони. Когато вдигна поглед отново към очите й, изглеждаше объркан.

— Аз… В рая ли съм? — попита той накрая.

— Не. Намирате се във Вуду Кей.

— О, така ли? — той сбърчи вежди и произнесе бавно името й. — Чериш Лав…

— Да, това съм аз.

— Вие да не сте богиня на вуду?

Тя поклати глава и се усмихна.

— Не, не съм дори жрица.

Той пое дълбоко въздух и стисна ръката й, сякаш търсеше опора срещу болката.

— Чувствам се ужасно зле — промълви.

— Нищо чудно… А сега се опитайте да заспите!

— Докторке, баба каза, че ще дойде веднага! — Люк влетя в спалнята.

При вида на синия кръст, изрисуван върху челото на момчето, раненият подскочи.

— Нима умирам? — попита той.

— Не, разбира се! — побърза да го увери Чериш. — Нарисували са му кръст, за да го пази.

— От какво?

— От теб! — отвърна Люк без заобикалки.

Чериш побърза да отпрати момчето.

Когато отново погледна непознатия, той вече спеше. Или пак бе изпаднал в безсъзнание? Чериш не беше сигурна. С надеждата, че всичко ще се оправи, тя продължи да промива раните на мъжа. Очакваше с нетърпение идването на баба Мартинез.

Пръстите на мъжа продължаваха да стискат ръката й. Дланта му започваше да се затопля. Студът най-после напускаше тялото му. В отговор на неговата безмълвна и неосъзната молба за подкрепа, Чериш взе ръката на непознатия в дланите си. Искаше той да почувства топлината й, да усети, че е жив.

Главата му се плъзна настрани и Чериш неволно докосна шията му. Пръстите й доловиха равномерния пулс и младата жена изпита силна радост. После отстъпи назад и пусна ръката на непознатия. Поклати глава и се усмихна тъжно. Не предполагаше, че майчинският инстинкт е толкова силно развит в нея! И през ум не й минаваше, че топлината, плъзнала по вените й, би могла да бъде нещо повече от първичен женски инстинкт да защитава и да се грижи за ранените, самотните и безпомощните.

Чериш намокри отново кърпата и продължи да обтрива ръцете му. Внимаваше да не му причини болка. Раните на китките му бяха сякаш от въже.

Ръцете му бяха необикновено силни, с добре оформени бицепси. Кожата бе гладка, с приятен златист загар. Чериш с усилие откъсна поглед от тялото му. Ако съдеше по акцента му, той беше американец. Изговорът му издаваше добро образование. Дали бе завършил някой от скъпите колежи на Източния бряг?

Чериш не можеше сама да обърне мъжа, за да почисти гърба му. Опита се да измие кръвта от раната на рамото му. Той реагира бурно в съня си и тя се отказа, уплашена да не влоши състоянието му. В този миг пристигна баба Мартинез.

— Я да видим какво се е случило! — възрастната жена говореше английски, с напевното наречие на собствения си език, който чернокожите обитатели на Карибско море от племето гарифуна бяха донесли от своята някогашна родина.

— Добре че дойде, бабо Мартинез! — Чериш повика възрастната жена при леглото на болния. Побелелите коси, пълнотата и бръчките не можеха да заличат красотата й. Младостта бе отдавна отлетяла, но силата на нейния дух озаряваше лицето й. Тя притежаваше много мъдрост, до която Чериш едва започваше да се докосва. Беше благодарна, че може да се обърне за помощ към нея в този момент.

— Ранен е — обясни тя. — Ето тук, в рамото. Освен това е пребит. Може би има вътрешни кръвоизливи… Трябва да му помогнем!

— Успокой се, докторке — каза баба Мартинез. — Иначе ще ми се струпат двама болни на главата. Трябва да събуем панталона — нареди тя.

— Но… Искам да кажа… Той може би не… — Чериш махна неопределено с ръка към лицето на мъжа.

Бабата почака да й бъдат дадени по-точни обяснения. Но тъй като от устата на Чериш не излезе нито една смислена дума, възрастната жена се засмя и се зае да свали късите панталони на непознатия.

Чериш отмести поглед и се престори, че пере кърпите в кофата. Откъде се взе този срам, питаше се тя. Мокрите мръсни панталони трябваше да бъдат свалени. Чериш разбираше добре това, но все пак… Тя сви рамене. Изглежда изпитваше неудобство, защото мъжът я бе погледнал в очите и бяха разговаряли. За нея той не беше само изранено тяло, а личност…

— Мъжествеността му определено не буди съмнение — промърмори бабата.

— Бабо Мартинез, човекът ще се притесни, ако се събуди… — смъмри я Чериш.

Бабата поклати глава.

— Мъжете обичат да им се възхищават, докторке.

— Аз не обичам! — намеси се Люк.

— След десет години — каза бабата през смях — и ти ще искаш да ти се възхищава някое момиче като докторката!

Чериш най-после се осмели да хвърли поглед към леглото. Гледката й взе дъха. Мъжът имаше дълги и тесни бедра. Баба Мартинез беше права — той бе доста впечатляващо мъжествен. Шокирана от любопитството си Чериш премига и бързо отмести поглед.

— Тук е горещо — подхвърли баба Мартинез. — По-добре да не го завиваме.

— Завий го! — едва успя да промълви Чериш от притеснение.

За нейно облекчение старицата придърпа чаршафа достатъчно високо върху тялото на мъжа. Започна да оглежда раните му. Изминаха няколко минути, които се сториха на Чериш цяла вечност.

— Много ли е зле? — попита тя напрегнато.

— Пребили са го, но мисля, че няма вътрешни кръвоизливи. Не е загубил много кръв от раната на рамото. Сигурно е започнала да се съсирва веднага щом вълните са го изхвърлили на Индиго Бийч. На главата му има подутина. Нищо не мога да направя за нея. Виждаш ли му глезена? — показа тя на Чериш. — Няма да може да ходи няколко дни. А рамото ще зашием още сега.

Тя започна да почиства раната. Непознатият изстена от болка и дойде в съзнание. Видя старицата, наведена над него и премести поглед върху рамото си.

— Непременно ли трябва да се направи?

— Непременно — отсече бабата.

Той въздъхна.

— Другата жена съм я сънувал… Онова момиче… Беше като от корица на списание…

— Докторката ли?

— Каза, че името й е Чериш Лав — каза той замечтано.

— Ами тя е докторката! Ето я там! — Баба Мартинез се отмести, за да може непознатият да види Чериш. — Ти си в нейното легло. Тя ще се грижи за теб.

За миг върху устните му се появи слаба усмивка.

— Значи наистина съм на небето! — заяви той.

— Ще видим — каза бабата и се захвана с раната му.

Когато той започна да се мята неистово, старата жена нареди на Чериш и на Люк да го държат. Всички си отдъхнаха, когато болния отново изпадна в безсъзнание. Доволна, че е успяла да почисти раната, баба Мартинез я заши на ситни бодове с копринен конец.

Чериш прекара сутринта сама с непознатия. Неговото дълбоко и равномерно дишане сякаш опровергаваше предупреждението на баба Мартинез, че привечер ще го обхване треска. Преди да си тръгне, старицата му изпя някаква молитва, изгори няколко пера и окачи амулет в долния край на леглото. Остави на Чериш мазила и инструкции как да ги употребява и отиде в дома си, за да свари на непознатия чай против инфекция и треска, както и за облекчаване на болките му.

Измит и превързан, мъжът изглеждаше доста изискан, макар че когато следобедните сенки плъзнаха върху лицето му, заприлича на пират. Доста сексапилен при това.

Чериш се намръщи на непристойната мисъл. Тя би го възненавидяла, ако беше в неговото положение и разбереше, че той се наслаждава тайно на тялото и лицето й. Въпреки това тя продължи да му се възхищава. Очакваше с вълнение събуждането му. Изгаряше от нетърпение да разбере защо се е озовал в морето в бурната нощ.

 

 

Болката и ужасът се сливаха в съзнанието му. Двете чувства се подхранваха едно друго, докато нараснаха неимоверно. Морето, обикновено доброжелателно и тюркоазно, сега подмяташе бясно лодката и го блъскаше в корпуса й.

Господи, какво правя в тази вода, питаше се той.

Трябва да се спася, да стигна до брега, повтаряше си. Студената черна вода пълнеше джобовете му, дърпаше го надолу към дъното. Морето ще го убие… Те няма защо да се тревожат, че не са го пречукали…

Вълните отново го запратиха в корпуса на лодката. Болката в главата му беше ужасна… Дали подозират, че той е жив и е толкова наблизо? Може би вече са престанали да го търсят… Никой не би оцелял в такава буря.

Да продължи да плува или да се престори на умрял?

Не трябва да изпуска заека! С другата ръка ще се държи здраво за пояса, единствената му надежда.

Болката… Още малко и вече няма да е нужно да се преструва на умрял. Достатъчно ще бъде още веднъж да се нагълта със солена вода, да се блъсне в лодката и да остави кървави дири наоколо.

Обзе го влудяващ страх. Морето е пълно с хищни риби. Щом усетят кръвта му, ще се спуснат към него и ще го разкъсат.

Господи, разкайвам се за грешките, които съм извършил! Но нима трябва да умра по този начин? Да се удавя, акулите да ме изядат жив или онези да ме открият и застрелят…

Главоболието ставаше непоносимо. Болката в рамото му беше нетърпима. Той насочи пояса по посока на идващата вълна и задвижи крака с всички сили… Продължаваше да се бори срещу безсъзнанието, пожара в гърдите си и болката, обхванала цялото му тяло. Мускулите му се схванаха, но с усилие на волята той продължи да се движи. Можеше да умре по няколко ужасни начина през тази нощ, но не желаеше да достави удоволствие на враговете си, като се остави да го убият.

Колко е разстоянието до брега? Той нахлузи спасителния пояс през главата си и продължи да блъска с крака, стиснал заека с всички сили. Прииждащи вълни, тъмнина, ледената прегръдка на смъртта…

Тялото му се предаде. Отказваше да се съпротивлява срещу мрака. Дали ще се удавя, или ще ме разкъса акула, запита се той.

Не! Трябва да продължи, трябва… Но тялото му вече не се подчинява на неговото диво желание да оцелее.

Не!

— Всичко е наред — каза някой.

— Нищо не е наред! — по дяволите, той знае това много добре!

— Шшшт, всичко е наред… Вие сте в безопасност.

— Не, не, не…

— Събудете се! Събудете се, вече сте в безопасност!

Хладна ръка. Нежен женски глас, спиращ дъха му…

— Не! — той с усилие отвори очи. Засрамено простена, когато видя жената над себе си. Беше потен и задъхан, сякаш току-що бе правил най-великия секс в живота си. Болката изгаряше рамото му, тътнеше в главата му, пулсираше в глезена. Господи, имаше ли част от тялото му, която да не го боли…

— Чериш — той произнесе името й с усилие. Искаше да се увери, че наистина е тя. Нежната й ръка докосваше челото му, а кошмарът си бе отишъл.

— Да, аз съм — тя се намръщи и очите й тревожно потъмняха.

Беше много хубава. Виждал ли бе някога толкова красива жена? Той изведнъж установи, че не си спомня…

— Беше само лош сън… — прошепна тя.

— Да… — мозъкът му трескаво работеше. Познаваше ли други красиви жени? Изобщо жени? Поне една жена… Разбира се, че познава поне една жена някъде по света…

— Зле ли ви е? — попита тя.

Около главата й имаше ореол като на ангел. Но тя му беше казала, че не е на небето… Погледът му се плъзна към непретенциозната тоалетка, върху която бе поставен фенер. Струящата от него светлина хвърляше златисти отблясъци върху кожата на жената, а червената й коса изглеждаше като украсена със скъпоценни камъни. Той облиза пресъхналите си устни и се опита да отговори на въпроса й.

— Дали съм зле? Не зная. Всичко ме боли.

— Баба Мартинез каза, че нямате вътрешни кръвоизливи. Аз й вярвам… Сега ще ви дам да пийнете от чая, който е приготвила за вас.

— Но тя — той объркано притвори очи. — Тя каза, че вие сте лекарка!

Чувствените й устни се разтвориха в лека усмивка.

— Хората тук ме наричат докторка, но аз съм доктор по антропология, а не лекар. Дори първа помощ не мога да окажа…

— О! — той дискретно разучаваше нейната пищна фигура с едри гърди и тънка талия, дълги бедра и великолепна червена коса. В сравнение с всичко това, липсата на медицински познания беше незначителен недостатък. — Чериш…

— Трябва да си почивате!

Той кимна покорно, но след миг отново се надигна.

— Докторке, благодаря, че ми спасихте живота!

— Радвам се, че оживяхте! Как се казвате?

Той преглътна. Стомахът му се стегна на топка, когато ужасната мисъл проникна в съзнанието му.

— Ами… — очите им се срещнаха и той прошепна сподавено: — Не зная как се казвам.