Лора Лионе
Под омагьосаната луна (2)

Втора глава

— Кога започна треската? — попита баба Мартинез.

— Преди три часа — отвърна Чериш. — Той не можа да си спомни как се казва и се ядоса. Поиска да стане от леглото и раната му започна отново да кърви. Дадох му от чая и той веднага заспа от изтощение.

— Тялото му е силно и здраво — каза старицата. — Трябва малко да му помогнем и той ще се оправи.

Баба Мартинез му направи магия за здраве. Нареди на Чериш да обтрива тялото му със студена вода, докато треската премине и да му дава от отварата, която бе приготвила.

— Ще дойда да го видя утре сутрин — обеща тя.

 

 

Беше му ужасно горещо. Измъчваха го жестоки кошмари, а миговете, в които съзнаваше, че е жив, бяха твърде съмнителен благослов. Непоносимото главоболие продължаваше. Неистово го боляха рамото и глезенът.

Отново сънуваше водата, студена и черна. Тя идваше към него на безмилостни вълни. Вятърът ревеше. В небето тътнеха гръмотевици, дъждът се лееше като из ведро и той губеше представа в каква посока плува. Най-много се страхуваше от акулите. Те можеха да го открият по миризмата на кръвта и да се нахвърлят върху него… Нещо голямо и гладко докосна тялото му. Той си помисли, че това е краят.

— Не! — крещеше задъхано.

Над него отново се появи жената. Кожата й бе с нежен прасковен цвят, очите й — зелени като на котка, гърдите — закръглени и пищни. Тя се наведе над него и червената й коса докосна бузата му. Мъжът зарови лице в нея и вдъхна прекрасното ухание. Допря устни до копринените кичури.

Жената отметна завивките и той усети хладна тръпка. Беше гол. Почувства допира на мокра кърпа, по врата и раменете му се разля приятен хлад.

— Докосваш ме нежно като ангел — промълви той. Гърлото му беше пресъхнало и го болеше.

Жената трепна изненадано и вдигна поглед.

— Събудихте ли се? Вие… Вие спахте цели пет часа!

— А ти през цялото време ли правеше това? — той кимна към кърпата в ръката й.

— От време на време…

— И аз съм го пропуснал!? Моля те, не спирай.

Тя се подвоуми за миг, след това отново натопи кърпата във водата, изстиска я и я постави на гърдите му.

— Какво сънувахте? — попита тя.

— Нима искаш да кажеш, че в момента вече не сънувам?

Красива жена миеше тялото му на светлината на свещи. Не можеше да бъде истина! Той се изсмя беззвучно. Пръстите й едва-едва докоснаха гърдите му. Тялото му се напрегна и той изстена.

— Заболя ли ви? — попита тя.

— Не, нищо не ме боли! — увери я той, уплашен, че тя ще спре да го докосва. Наблюдаваше грациозните й движения. Тя се извърна, натопи кърпата и я изстиска, обърна се отново към него и отметна коси. Хладната й длан докосна бузата му, докато другата й ръка изтриваше челото му.

— Вие… — очите им се срещнаха и тя отмести поглед. — Вие спахте много неспокойно. Викахте на сън — тя говореше леко задъхано. Тъй като явно не желаеше да го гледа в очите, той сведе поглед. Лекото полюшване на гърдите й при всяко движение го възбуждаше. — Какво сънувахте?

— Ами, това… — въздъхна той. Дали тя носеше сутиен?

— Бяхте много разстроен…

Той смръщи вежди. Опита да се съсредоточи.

— Сънувах, че се давя… Че умирам… Някакви акули, буря — той искаше да си припомни по-ясно съня, но в главата му започна да пулсира болката. — Ох! — той затвори очи и притисна ръка към челото си.

— Вече всичко е наред! Не мислете за съня!

Той си наложи да бъде спокоен. Пое дълбоко въздух. Не искаше да мисли за физическата болка. Трябваше да се справи със странните неща, които ставаха със съзнанието му… Тамтамите спряха да блъскат в главата му и той бавно повдигна клепачи. Тогава видя ужасните рани върху китките си.

— По дяволите, от какво са тези рани?

— Не си ли спомняте?

— Не — той гледаше удивено ръцете си.

— Може би сте били вързан с въже? — предположи тихо Чериш.

— Белези от въжета? — произнесе той с усилие.

— Баба Мартинез каза, че раните ще зараснат бързо.

— Коя е тя? Да не би да е жената, която припяваше нещо и гореше пера при краката ми преди малко?

— Да. Тя е шаман.

— Шегуваш се… Как може човек да стане шаман?

— Гарифуните са я избрали… Всъщност не съм много сигурна. Не познавам още всичките им обичаи — тя забеляза учудения му поглед и поясни: — Аз съм антрополог. Изследвам културата на гарифуните.

— Изобщо не съм чувал за тях.

— Вие не сте единственият, който не знае нищо за гарифуните — успокои го Чериш. — Те са…

— Предполагам, че са прекрасни — прекъсна я той. — Но къде се намирам, по дяволите?

— Във Вуду Кей.

— В коя страна е това?

— Белиз.

— Белиз? — очите му се разшириха от изненада.

— Да, намира се между Мексико и Гватемала, на брега на океана — тя забеляза обърканото му изражение и добави: — В Централна Америка.

— Знам къде е Белиз — каза той сухо, с поглед, вперен в тавана. — Но не разбирам какво правя аз тук.

— Къде смятате, че би трябвало да бъдете?

— Ами… не знам — никога не се бе чувствал толкова объркан. — Аз… от Белиз ли съм?

— Не. Предполагам, че сте американец.

— Слава богу! — той въздъхна с облекчение. — Не бих искал да обидя местните жители, но имам достатъчно проблеми и без да съм гражданин на бананова република.

— Едва ли е възможно — тя прехапа устни и отново потопи кърпата във водата. — Все още ли не можете да си спомните как се казвате?

— Не — стомахът му се бе свил на топка. Той се бореше да потисне страха, който се надигаше в него. — Що за лудост е това? Името е на езика ми. След малко ще си го спомня.

— Спомняте ли си дали имате семейство? Откъде сте? С какво се занимавате? Защо бяхте в морето през онази нощ?

Болката отново заблъска в главата му.

— Не, нищо не си спомням — каза той.

Тя отиде до нощното шкафче. Защо тази жена, създадена за удоволствия, живееше сама и спеше в спартанско тясно и неудобно легло?

— Беше на ръката ви — каза тя и му подаде ръчен часовник.

Той го взе и подсвирна от удивление.

— Струва поне тринайсет хиляди долара!

— Нима знаете цената му?

— Сигурен съм — премига той. — Мой ли е този часовник?

— Вижте надписа — посочи тя.

— Зиги? — той се намръщи.

— Познато ли ви е това име? Така ли ви наричат?

— Зиги? Приличам ли на човек, който би позволил да му викат Зиги?

— Тъй като не можете да си спомните как се казвате, нека засега да ви наричаме Зиги. А какво ще кажете за името Кетрин? То напомня ли ви нещо?

Той поклати глава.

— Която и да е тя, навярно много ме обича. Часовникът е невероятно скъп.

— Щом ви обича, навярно сега ви търси — Чериш рязко стана от леглото, където бе приседнала.

— Ако не се е удавила през миналата нощ…

Очите им се срещнаха.

— Как бихме могли да разберем какво се е случило? — попита той. — Би ли позвънила в американското посолство или на бреговата охрана?

— На Вуду Кей няма дори радио — каза тя. — Вятърът все още не е утихнал, но щом времето се оправи, ще помоля да ме закарат с лодка до Рам Пойнт. Оттам ще се обадя по телефона.

— Благодаря ти, Чериш.

— Няма за какво, Зиги.

— Зиги — повтори той без ентусиазъм. Питаше се дали не трябва да се чувства виновен за инстинктите, които се надигаха у него, докато наблюдаваше играта на сенките по алабастровата кожа на Чериш. Съществуваше ли някаква жена, жива или мъртва, която да притежава права над него? Имаше ли жена, която би се почувствала наранена, ако разбере колко приятно му беше, когато Чериш го докосваше.

— Изглеждаш уморен — прошепна Чериш и сложи ръка върху челото му. — Все още имаш треска. Пийни от отварата, която ти е приготвила баба Мартинез и ще заспиш.

Той не беше сигурен, че лекарите в САЩ биха одобрили подобно лекарство… Но не беше в състояние да се съпротивлява. Преди да се унесе в сън, се запита дали е срещал друга жена като Чериш Лав, която можеше едновременно да го успокоява и вълнува с докосването си.

Седнала на дървения стол, Чериш задремваше за миг, после се сепваше тревожно. В леглото й Зиги неспокойно се мяташе, бълнуваше и от време на време отправяше гневни заплахи.

Посред нощ тя внезапно се събуди от виковете му. Той отново се опитваше да стане от леглото. Не изглеждаше в пълно съзнание.

— Зиги! — тя произнесе високо и ясно името му, макар да не беше убедена, че той ще реагира на него.

Той успя с усилие да седне. Плувнал в пот и бълнуващ, пусна крака от леглото. Опита да се изправи върху болния си крак и изохка.

— Зиги! — Чериш сграбчи широките му рамене и се опита да го разтърси.

— Заекът — задъхваше се той, — заекът…

— Какъв заек? — попита тя объркано. Но след миг си спомни и, премигвайки пред абсурдността на ситуацията, рече: — Ще ти донесе заека. Ти само легни отново!

— Трябва да продължавам, да продължавам — мълвеше той.

— Зиги…

— Не! — мъжът я блъсна и тя се удари в гардероба.

Зачуди се дали да се опита да го отведе сама в леглото, или да повика някого на помощ?

Нямаше време за разсъждения. Зиги се изправи, направи няколко несигурни стъпки и се омота в чаршафа. Предугадила опасността, Чериш инстинктивно се спусна към него. Опита се да го хване, преди да се е наранил отново. Но не беше предвидила, че Зиги е едър мъж. Внезапно той се стовари върху нея и въпреки усилията й тя се озова на пода, притисната под тялото му.

— Стани, задушаваш ме! — развика се Чериш. Падането явно го изтощи напълно. Той лежеше отпаднал, дишаше учестено, заровил лице във врата й.

— О, Господи! — простена мъжът.

Не беше сигурна дали той съзнава какво върши. Но ужасът в гласа му разкъсваше сърцето й. Какво се беше случило с този човек през изминалата нощ? Водена от инстинкта си, тя обви ръце около него. Погали успокоително гърба му и гъстата сплъстена коса. Трябваше да го успокои, да го отведе обратно в леглото.

— Шшшт — прошепна тя. Пръстите й масажираха слепоочията му. — Всичко е наред. Ти си на сигурно място. Спасен си.

Телата им бяха толкова плътно прилепнали, че тънката памучна блуза и шортите не представляваха никаква преграда между нея и влажната топлина, която се излъчваше от неговата кожа. Сякаш и двамата бяха голи и той бе разгорещен и потен от страст, а не от треска.

— Господи! Няма да оживея — гласът му бе изпълнен с непоносимо отчаяние.

Чериш го прегърна още по-силно.

— Ще оживееш, разбира се! — шепнеше тя. Вдъхваше мускусния мирис и се потапяше в топлината на неспокойното му тяло. Опита да си представи образите, които препускаха мъчително в неговото съзнание — удар с нож, болка, ужасяващи срещи със смъртта в бурната нощ. — Ти си спасен! В безопасност си — шепнеше тя в ухото му и го притискаше силно към себе си. Чувстваше се като жена от каменната ера, щастлива, че мъжът е оцелял.

Дишането му стана по-бавно и по-дълбоко. Той зарови лице във врата й и тя усети наболата му брада върху нежната си кожа. Облекчение и неочакван изблик на любов я изпълниха. Той явно се успокояваше, идваше на себе си. Ръката му, която лежеше свита в юмрук до главата й, се отпусна и слезе на кръста й.

— Добре ли си? — попита тя. Отговор не последва, но той премести краката и другата си ръка така, че да не лежи върху нея с цялата си тежест. Беше слаб, но все пак се контролираше. Ала докато той започваше да овладява силата си, увереността на Чериш започна да се изпарява. Почувства се като хваната в капан под тялото му.

— Зиги?

Докосването на горещите му сухи устни до ухото й подейства като електрически ток. Той ги намокри с език, без да се отдръпне на косъм от нея. Влажното кадифено докосване по чувствителната й кожа я накара да се извие като уплашено животно.

— Зиги?

Той нежно духна в ухото й. Чериш винаги си бе мислила, че това е най-изтърканият номер. Ала сега главата й се замая. Зиги зарови лице в косата й и зашептя в ухото й. Ръката му се движеше бавно и уверено към гърдите й. Той покри с целувки слепоочието й, бузите, брадичката.

Чериш почувства, че се задушава и пое въздух на пресекулки. Зиги обхвана гърдите й и изстена от удоволствие. Топлина обля слабините й и тя се притисна към тялото му.

— Да — шепнеше той. — Да! — горещият му дъх ухаеше на билките от чая, приготвен от баба Мартинез.

Чериш усети, че се изгубва в прегръдките му и в същия миг устните му жадно се впиха в нейните. После всичко се разви твърде бързо. Той простена и почувствала възбудата му, Чериш скочи като ужилена. Изведнъж се оказа изправена до стената. Краката й трепереха.

Зиги лежеше проснат на пода с все още омотани в чаршафа крака. Гърдите му се издигаха бързо. Беше силно възбуден. Устните му блестяха, подпухнали и влажни.

Двамата не откъсваха поглед един от друг. Чериш отвори уста да каже нещо, но само примига мълчаливо. Току-що беше преживяла един от най-незабравимите и притеснителни моменти в своя двайсет и девет годишен живот. Наблюдаваше лицето на Зиги. С удивление забеляза, че неприкритата чувственост бе заменена от весело настроение.

Той с усилие се изви по гръб. Гол и потен, с изранено тяло, небръснато лице, възбуден, той й приличаше на разпуснат наемен войник, отдал се на сексуални удоволствия в долнопробен бордей. Тя бе решила, че е американски турист или собственик на яхта, изпаднал в беда по време на бурята. Но сега разбираше, че е възможно да се е излъгала.

— Не се тревожи — усмихна се той. — Съзнавах много добре, че го правя с теб. От самото начало…

— При дадените обстоятелства, не смятам това за комплимент. Раната ти отново кърви — хладно рече тя.

— Ще оживея! — пренебрежителното отношение към състоянието му потвърди предположението й, че той е с необикновен характер. Всеки друг мъж на негово място би започнал да хленчи и да проси внимание. Тъкмо обратното, Зиги не се интересуваше от това, погледът му се плъзгаше по тялото й. — Предполагам, ще трябва да се върна в леглото без твоя помощ — той вдигна въпросително вежда.

— Ще се справиш сам.

— Сега по-скоро ще ме оставиш да спя на пода, отколкото да ме докоснеш — той продължаваше да се забавлява. Чериш изпита желание да го ритне. Неприязънта й нарасна, когато той заяви: — Ако това ще ти донесе известно успокоение, целуваш страхотно!

— Как смееш…

— Казвам истината! Обикновено не се възбуждам само след две-три целувки…

— Спомни ли си нещо? — попита тя. Страните й поруменяха, но Чериш упорито продължи: — Как се любиш…

Лицето му се изопна. Опитваше се да догони някакво видение, спомен или мисъл от миналото си. Изглеждаше невероятно интелигентен и одухотворен.

— Само преди миг — промълви той — имах… Усещанията ми бяха познати. Докосване на жена, любовна игра… Имах чувството, че съм го правил и преди. Искам да кажа, често. Сякаш имам голям… опит в това отношение — той вдигна поглед и сериозните сиви очи отново засияха. — Какво е твоето впечатление, докторке? Изглеждах ли като човек, който знае какво прави?

— Паметта ти навярно ще започне да се възвръща, ако си почиваш — хладно отвърна тя. — Върни се в леглото! Все още имаш треска.

— Е, щом не искаш да ми помогнеш — той въздъхна театрално.

Обзета от съчувствие, Чериш потърси убежище в малката кухничка. Затопли чая, докато Зиги ругаеше, мърмореше и проклинаше в съседната стая, опитвайки да се добере до леглото.

Кой е всъщност Зиги? Как трябва да постъпя с него, питаше се Чериш.