Лора Лионе
Под омагьосаната луна (9)

Девета глава

На следващата сутрин Питър Саки откара с лодката си Чериш и Зиги в Рам Пойнт. Нямаше вълнение, но Зиги беше през цялото време със свит стомах и опънати нерви. Пътуването с лодка му напомняше кошмарното усещане за безизходица, което бе изпитал в нощта, когато се бе разразила бурята. Необходимо бе да мобилизира цялата си воля, за да не се разтрепери от ужас като дете.

Усилията да се владее и предшестващата ги безсънна нощ изтощиха Зиги и той стана раздразнителен. Чериш почти не бе разговаряла с него от мига, в който му съобщи сензационната новина. Най-после се настаниха в автобуса за Белиз Сити.

— Кога ще пристигнем? — запита Зиги малко след като автобусът тръгна.

— Не по-рано от седем часа довечера — отвърна Чериш.

— Почти дванайсет часа… Е, тя ще почака — разсеяно рече той, имайки предвид непознатата своя съпруга, с която предстоеше да се срещне в края на пътуването. — Чериш, не мислиш ли, че трябва да поговорим?

— Да поговорим ли?

— Да, трябва да поговорим за всичко това!

— За какво ще говорим?

— Не си играй с мен! — процеди той през зъби. — Нямам настроение за изтъркани женски разговорчета!

— Какво означава „женски разговорчета“?

— Разговорчета, с които вие водите война с нас, мъжете.

— И как точно го правим?

— Как ли? Сега ще ти демонстрирам! Например аз питам: „Какво има?“ Ти казваш, че няма нищо, но с вледеняващ тон и аз те питам отново. Ти пак отговаряш, че няма нищо, но ми хвърляш унищожителен поглед и аз отново питам. Тогава ти ми отговаряш, че мен изобщо не ме е грижа какво не е наред. Аз ти казвам… И така нататък…

— Аз никога не се държа по този начин!

— Тогава защо не искаш да поговорим?

— За какво? — попита тя с леден тон.

— Знаеш, че спахме заедно преди две нощи, без да вземем никакви предпазни мерки! — не издържа Зиги.

— Говори по-тихо!

Ала той продължи още по-високо:

— А сега ме водиш, за да ме предадеш в ръцете на някаква съпруга, за която аз изобщо не си спомням!

— Ето, обсъдихме ситуацията. Доволен ли си?

— Не. А ти доволна ли си? Това ли искаше, когато дойде в хамака?

— Би ли могъл да повториш това малко по-високо? Мисля, че някои от пътниците на предните седалки не успяха да чуят!

— Какво ще правим, ако си забременяла? Или пък съм ти лепнал още нещо, освен бебето?

— Много приятно предположение, няма що!

— По дяволите, искам да разговаряме като разумни възрастни хора! Разбираш ли, не съм и помислил, че след като разговаряш с онези от посолството, съвсем спокойно ще ми съобщиш, че съм женен за друга.

— Жена, чието име е изписано с големи букви на часовника ти, струващ тринайсет хиляди долара. Жена, чието име ти бълнуваше, когато беше в треска… Жена, за която аз трябваше да предположа, че ще те потърси!

Зиги помръкна.

— Виж какво, няма никакъв смисъл да се обвиняваш за случилото се. Ти не би могла да…

— Аз не се самообвинявам! — заяви тя. — Яд ме е на теб! Не можеше ли да бъдеш тъп, досаден, смрадлив, глупав, грозен и… И аз не знам още какъв! — тя преглътна. — Май се отвлякох от темата…

— Така ли? — той хвана ръката й, но тя бързо я издърпа. — Чериш, какво ще правим сега?

— Ще те предам на съпругата ти, с която, предполагам, си бил в „При Максим“ и в хотел „Риц“. Тя ще ти помогне да си възвърнеш паметта напълно.

— Ще се върнеш ли във Вуду Кей?

— Да, но преди това ще се видя с Гримли.

— Не, Чериш, няма да те изоставя!

— Наистина ли? А какво ще каже съпругата ти по този въпрос?

— Аз нямам съпруга — заяви той неочаквано. Шокирани от думите му, двамата се гледаха мълчаливо в очите няколко секунди. Той пръв наруши мълчанието. — Какво ще кажеш? Май си спомних нещо по въпроса!

— По-скоро ти се иска да нямаш съпруга — въздъхна Чериш. — Господин Уотърсън от посолството ми каза, че жена на име Кетрин е отправила запитване за своя изчезнал съпруг — кестеняв, трийсет и две годишен… Когато Уотърсън споменал за часовника, тя потвърдила, че съпругът й има точно като твоя и се казва „Зиги“. Трудно бих повярвала, че двама толкова еднакви мъже биха могли да изчезнат едновременно край брега на Белиз в разстояние на един месец…

— Това не ме интересува! Знам, че нямам съпруга.

— Но ти не знаеш дори как се казваш!

— Ако имах съпруга, щях да си спомня за нея! Онази нощ в джунглата бях сигурен, че никога… Никога — той се предаде. Можеше да каже на Чериш още много неща, например какво бе почувствал, докато се любеха. Но на лицето й не бе останала нито капка доброжелателност. Зиги знаеше, че дори да се окаже действително женен, той не обича жена си… Обезверен се загледа през прозореца. Пътуването беше дълго и неприятно. Зиги не желаеше пръв да наруши хладното мълчание, възцарило се между него и Чериш. Не е виновен, че е загубил паметта си! Но той няма да приеме да му припишат жена, за която не си спомня да е бил женен… Пътуваше мълчаливо със заека на коленете си и наблюдаваше през прозореца белизката джунгла и селата, през които минаваха.

Като компромисно решение Чериш и Зиги подхванаха темата за гарифуните.

— Наистина ли мислиш, че те могат да живеят във вакуум? — попита мъжът. — Те се развиват и променят както всички хора и това е съвсем естествено.

— Трябва да им се даде възможност да се променят сами! — упорстваше Чериш. — Намесата на белите хора и съвременния свят не се отразява добре върху културата на аборигените. В Африка има свръхнаселение и глад, а условията, при които живеят маите в Централна Америка…

— За добро или за лошо, и независимо от нашите желания, през последните десет години населението на Вуду Кей е намаляло два пъти. Младежите напускат острова, за да работят, да учат и да създадат семейства на континента. Ти изобщо разговаряла ли си с гарифуните за нещо друго, освен за обичаите и ритуалите?

— Разбира се, че…

— Тогава би трябвало да знаеш, че това е проблем на всички семейства. Децата им или вече са заминали, или се готвят да го направят. Ако нещата продължат по този начин, след още едно поколение изобщо няма да останат млади хора на острова. Кой ще продължи традициите, за които ти си толкова загрижена?

Чериш никога не се бе замисляла над този въпрос и усети как в гърдите й се надига чувство на вина.

— Значи мислиш, че ако на острова се развие туризъм, младите хора ще бъдат насърчени да останат там? — попита тя.

— Ами да! — той сви рамене. — Проблемът не е в това, че те не обичат Вуду Кей и своите родители. Младежите не виждат перспектива за себе си на острова. Те не искат да живеят като бащите и дедите си. Знам, че отварянето на една малка общност за външния свят има редица отрицателни страни. Но изолацията и твърде първобитния начин на живот вече не задоволяват хората тук. Ако развитието се планира внимателно и в полза на общността, може да се подобри животът на всички.

— Изглежда аз съвсем съм се ограничила в моите… изследвания — Чериш въздъхна засрамено.

— Ти искаш да докажеш способностите си като учен — той отново покри с длан ръката й. Този път тя не я издърпа. — Когато човек иска да се самодокаже, понякога той игнорира всичко останало и става маниак. Кетрин е точно такава!

Чериш издърпа ръката си с тъжна усмивка.

— Виждаш ли? Вече започваш да си спомняш за нея…

— Кетрин… — повтори той смутен. Защо не изпитваше никакво вълнение, страст или желание към тази своя възлюбена? При споменаването на името й чувстваше дълбоко вкоренено чувство на раздразнение. — Тя е съвършена — произнесе той бавно.

— Моля?

— Когато мисля за Кетрин… — смръщил вежди, той се опитваше да намери най-точните думи… — Гордея се с нея, но всъщност не я харесвам много. Тя е… Тя е дяволски съвършена. Знае всичко. Никога не греши. На нея можеш да разчиташ напълно. Умна, интелигентна, експедитивна! — той се засмя. — Знаеш ли, спомените наистина започват да се завръщат!

— Това е хубаво, Зиги. Съжалявам, че не харесваш много съпругата си. Но не бих искала да чуя нищо повече по този въпрос.

— Но аз…

— Моля те, не ми казвай нищо повече! — тя бързо извърна глава, но той успя да види сълзите в очите й.

Най-после пристигнаха в Белиз Сити. Мълчанието бе станало непоносимо. Чериш нае такси до посолството.

Стиснал заека в ръце, Зиги се втренчи във внушителната сграда, докато Чериш уреждаше формалностите на пропуска. Когато им съобщиха, че могат да влязат, усети, че го обзема паника:

— Чериш, не мисля, че… — започна той.

— Хайде, Зиги! Тя ни е чакала цял ден! — насърчи го. Трябваше да сдържи на всяка цена сълзите си. Той имаше нужда от нейната подкрепа. Това бе най-важното в момента. Чериш знаеше, че за сълзите ще има достатъчно време по-късно, през нощите, когато Зиги ще спи в прегръдките на другата жена. Тя усети, че гърлото й се свива болезнено и го побутна напред. — Всичко е наред! Аз ще бъда до теб! — обеща му.

Той нежно хвана пръстите й. Надяваше се тя да не забележи, че неговите ръце треперят.

— Само стой до мен — помоли я.

— Навярно ще си спомниш всичко, щом я видиш — опита се да му вдъхне смелост Чериш. И тогава навярно ще забравиш за мен и за дивната нощ под пълната луна над Вуду Кей, добави наум.

В приемната на посолството служителят съобщи по телефона на господин Уотърсън, че доктор Лав и мъжът с нея са пристигнали. След малко се появи и самият господин Уотърсън.

— Доктор Лав, бяхме започнали да се безпокоим за вас! — висок мъж с оредели коси разтърси ръката на Чериш с неочакван ентусиазъм. — Автобусите са толкова бавни…

— Да — прекъсна го тя и му представи Зиги. Погледът на господина бе привлечен мигновено от розовия заек. На лицето му се появи удивление, недоумение. Чериш реши, че не е нужно да протакат нещата.

— Ако нямате нищо против, господин Уотърсън, Зиги се вълнува от срещата…

При тези думи отнякъде се появи дребна червенокоса жена. Копринената й рокля навярно струваше колкото половингодишната заплата на Чериш. Но тя беше прекалено крещяща и съвсем не подхождаше на дамата. Ако тя бе наистина „съвършената жена“, за която говореше Зиги, то той бе напълно заслепен от любов. Поведението на жената се оказа не по-малко театрално от нейната рокля. Тя прошепна сърцераздирателно „Зиги“, втурна се към него и увисна на шията му. След това се зае да милва и притиска до гърдите си плюшения заек.

Зиги уплашено погледна Чериш. Така я гледаше в първата нощ, която прекара в дома й, трескав, измъчван от болките и шокиран от откритието, че е загубил паметта си. Изражението му късаше сърцето й. Знаеше, че то е предназначено единствено за нея. Едва се сдържа да не се нахвърли върху ужасната жена и да отърве Зиги от нея.

— Миличък! Кажи нещо! — изкомандва жената нетърпеливо.

— Аз — той отново погледна към Чериш. — Приятно ми е да се запозная с вас — обърна се към жената.

— Зиги, скъпи, не ме ли помниш? Миличък, та аз съм жена ти, Кетрин!

— Искате да кажете, че с вас сме женени? — попита той тихо.

— Разбира се!

— Сигурна ли сте?

— Наистина ли не си спомняш нищо?

— Съжалявам… Чериш, може ли да поговоря с теб насаме — бързото кратко поемане на въздух й подсказа, че главоболието му може да се появи всеки миг.

Съпругата на Зиги най-после погледна към Чериш. И изобщо не реагира на външността на жената, с която мъжът й бе прекарал две седмици. Чериш очакваше, че тя ще се разтревожи за отношенията, които са имали; ще демонстрира враждебност. Вместо това Кетрин поздрави учтиво Чериш и й благодари, че е спасила живота на мъжа й. На лявата си ръка жената носеше пръстен с твърде голям камък. Чериш не можеше да си представи, че Зиги би подарил на съпругата си толкова безвкусно бижу.

— А сега — заяви Кетрин — ще ви помоля да ни оставите насаме с мъжа ми! Толкова отдавна не сме се виждали!

— Разбира се — реагира бързо господин Уотърсън.

— Ако нямате нищо против, бих искала да ви задам някои въпроси — обърна се Чериш към Кетрин.

— Какви въпроси? — изненада се Уотърсън. Изглежда бързаше да се прибере по-скоро вкъщи при собствената си съпруга. Беше доста късно, в посолството не бе останал никой. Но Чериш искаше да разсее съмненията си.

— Тъй като през тези седмици двамата със Зиги станахме добри приятели, бих искала да зная някои неща.

— Разбира се! — Кетрин запази спокойствие.

— Например какво е истинското име на Зиги? Защо е бил на „Дръзката дама“? Как е получил раната с ножа и белезите по китките си? Къде сте били…

— Интересът ви е разбираем — прекъсна я Уотърсън. — Но въпросите могат да почакат до утре, нали? Денят беше твърде уморителен за всички нас. Зиги изглежда изтощен, както и вие самата. А аз, честно казано, наруших правилника на посолството, като ви пуснах тук след работно време. Освен това съпругата ми ме чака за вечеря и…

— Да, но…

— Всичко е наред, Чериш — каза Зиги. Погледът му се спря на Кетрин. — Ще изясним всичко утре!

Удивена от промяната в поведението му, Чериш застина.

— Доктор Лав, има ли къде да преспите тази нощ? — попита Кетрин.

— Да. Ще бъда в Института по антропология на професор Коридър.

— По собствена воля ли отивате там? — попита Уотърсън.

— Аз се разбирам чудесно с професора! — каза тя разсеяно и отново впери поглед в Зиги. Той продължаваше да се взира в съпругата си. Непоносима болка прониза сърцето на Чериш. Да, паметта му се възвръщаше… Беше я срам да го признае, но това не е радваше. — В колко часа да дойда утре, господин Уотърсън? — сподавено попита тя.

— Към десет.

— Добре — тя се чувстваше ужасно, когато приближи до Зиги, за да го попита: — При теб всичко е наред, нали?

— Да, предполагам… — сивите очи бяха непроницаеми. — Благодаря за всичко, докторке!

— Няма за какво — тя едва сдържаше сълзите си. Извърна се и тръгна към вратата.

— Чериш! — повика я Зиги.

— Да? — тя се обърна. Цялото й същество го молеше да й даде някакъв знак.

— Това няма никаква стойност — подаде й той заека. — Но то е единственото нещо, за което знам, че е мое. Вземи го!

— Миличък, не ставай смешен! — смъмри го Кетрин. — Доктор Лав е направила толкова много за теб, че заслужава истински голям подарък, който да отговаря на…

— Не — заяви Чериш. — Не желая нищо друго! Заекът ще ми напомня за… — тя си пое въздух, за да спре сълзите, които напираха в очите й. Знаеше какво означава за Зиги да се раздели с мистериозния и грозноват розов заек. Хвана го за ушите и каза съвсем искрено: — Благодаря, Зиги! Ще се грижа за него!

С тези думи Чериш си тръгна и остави Зиги при съпругата му.