Лора Лионе
Под омагьосаната луна (11)

Единадесета глава

Чериш и Гримли придружиха Зиги до болницата и изчакаха лекарят да ги осведоми за състоянието му след операцията. После се наложи да дадат показания и да оставят заека в полицията. Преди да загуби съзнание, Зиги бе дал на Чериш един телефонен номер във Флорида. Тя позвъни и разговаря с Клоанс Мастърсън О’Грейди — сестрата, която се бе появила няколко пъти в спомените му. Тя се оказа в напреднала бременност, но увери Чериш, че член на фамилията Мастърсън ще тръгне за Белиз незабавно. Явно никой от близките на Зиги не знаеше, че той е изчезнал.

Едва след като приключи разговора, Чериш направи връзка между фамилното име на жената и собственика на „Дръзката дама“ Майкъл О’Грейди. Възможно ли бе мъжът на сестрата на Зиги да е избягалият престъпник?

Чериш искаше да остане в болницата, за да се грижи за Зиги, но Гримли настоя тя да се върне с него в института, за да се нахрани и да поспи. На следващия ден следобед той я придружи до болницата.

— Значи твоят мистериозен корабокрушенец се оказа от семейство Мастърсън? — подхвърли професорът. — Знаех си, че този нехранимайко ми е познат отнякъде. В първия момент помислих, че съм виждал снимката му в полицейско издирване на престъпник. И какво друго да си помисля за човек, който е замесен в наркотрафика? Но трябваше да се сетя кой е той, защото много прилича на баща си.

— Познавате ли семейството му? — учудено запита тя.

— Разбира се. Те финансираха две от моите експедиции в джунглата на Амазонка.

— Така ли? Значи Зиги е бил прав. Семейството му е богато.

— Да, богати са. Знаеш ли, аз позволих на дядо му да дойде с мен на една от експедициите, а това не се понрави на бащата. По онова време Зиги е бил осемнайсет-деветнайсетгодишен. Току-що го бяха изгонили от университета в Барингтън. Беше направил някаква лудория — вкарал магаре в библиотеката, ако не ме лъже паметта.

— Точно в негов стил — каза Чериш. — Но кои са семейство Мастърсън?

— Безбожно богати. Там парите са трупани от години. В семейството има един сенатор, един конгресмен и един посланик. Притежават поне четиристотин милиона долара. Техни са „Мастърсън Бейкинг Продъктс“, хотелите „Мастърсън“, фондация „Мастърсън“ — главата на Гримли беше своеобразна картотека на световните богаташи, защото той постоянно търсеше спонсори за научни проекти.

Чериш беше шокирана. Как е могла да се съмнява в спомените на Зиги, че е карал порше, че притежава арабски жребец и често обядва в „При Максим“?

— Семейство Мастърсън може да ни отпусне малка сума, задето сме спасили кожата на Зиги — рече Гримли.

— Мили боже! — на Чериш й се зави свят. След като разбра, че нейният безименен гост е наследник на огромно богатство и има високо обществено положение, той изведнъж й се стори далечен и съвсем непознат. — Тази информация ми е предостатъчна засега. Имате ли нещо против да вляза сама при Зиги?

Гримли не възрази и Чериш отвори врата на стаята, където лежеше Зиги.

— Ето те и теб най-после! — възкликна той радостно.

Беше седнал в леглото. Носеше болнична пижама. Рамото му беше превързано с бинт. Въпреки всичко, което току-що бе научила за него, Чериш видя Зиги такъв, какъвто го познаваше — жизнерадостен, бодър, настроен да флиртува. Само бледото лице и забавените движения издаваха колко зле е ранен.

— Зиги! — тя пристъпи към него, готова да го притисне в прегръдките си. Но в следващия миг застина. От стола в ъгъла се надигна непозната жена.

Зиги усети, че няма да получи желаната целувка от Чериш, преди да ги запознае. Той махна с ръка към красивата непозната, която бе стояла край леглото му, преди Чериш да влезе в стаята.

— Кетрин Мастърсън, доктор Чериш Лав — представи ги той една на друга. Погледът на Чериш пробяга по елегантната синеока блондинка и се върна отново на Зиги.

— Кетрин? — изстена тя.

— Сестра ми! — поясни той бързо, разбрал нейното дълбоко отчаяние. — Имам две сестри! Не си очаквала такова нещо, нали! — усмихна се той. — Часовникът ми е подарък от Кетрин за трийсетия ми рожден ден.

— Твоята сестра — рече тя, вперила поглед в жената. Да, те наистина си приличаха. Зиги и Кетрин имаха аристократични черти, пълни чувствени устни и необикновено силен дух.

С учтива усмивка Кетрин пристъпи напред.

— Приятно ми е да се запознаем — каза тя.

— Значи вие сте негова сестра, така ли? — започна разгорещено Чериш. — Що за хора сте вие в това ваше семейство?

— Чериш… — опита да се намеси Зиги.

— Как е възможно той да е изчезнал от две седмици и вие изобщо да не го потърсите?! Известно ли ви е, че той едва не умря, при това два пъти?

Кетрин запази спокойствие.

— Боя се, че не ни беше известно неговото отсъствие — отвърна тя.

— Той изобщо, нямаше представа кой е… — гневът на Чериш се поуталожи. — Как е възможно да не сте знаели?

— Защо не седнете, доктор Лав?

— Не желая!

— Хайде, Чериш, седни! — помоли Зиги.

Тя отстъпи.

— И така? — Чериш чакаше отговор от Кетрин.

— Зиги има… — започна Кетрин.

— Така ли го наричате наистина?

— Ами щом съм кръстен Корнелий Зигфелд Мастърсън Трети, май нямам голям избор в това отношение.

— Може би ти ще обясниш най-добре нещата — каза сестра му.

— По-малката ни сестра Клоанс се ожени преди една година — започна той. — Нейният съпруг е ловец на бисери в Ки Уест. Двамата с дядо ми отидохме да му помагаме…

— Това обяснява мазолите по ръцете ти, слънчевия тен и мускулите — каза Чериш. — Но какво си правил на „Дръзката дама“?

— Ами купих я от зет ми.

— Той не е наш зет, а девер на Клоанс — уточни Кетрин.

— Точно така — потвърди Зиги. — Мъжът на Клоанс има брат. Той притежаваше „Дръзката дама“. Преди няколко месеца отново е избягал от затвора — той срещна укорителния поглед на Кетрин и добави: — Вината не е моя! Купих яхтата от него, когато беше ясно, че ще му трябват пари за добър адвокат. Наистина харесвах яхтата. Откъде да знам, че парите са му били необходими, за да изчезне.

— Да се надяваме, че няма да се появи отново — каза Кетрин с отвращение. — И тъй, Зиги не си направи труда да смени името на яхтата и да сложи в ред документите. Затова не сте успели да разберете кой е, макар че сте знаели името на яхтата му.

— О, Зиги, как си могъл? — намръщи се Чериш.

— Не започвай и ти! — помоли я той. — Вече изслушах упреците на сестра ми.

— А къде е „Дръзката дама“ сега? — попита Чериш. — Потънала ли е?

— Хората на Уотърсън я отвлекли в запустял залив край Мексико — каза Кетрин. — Смятали, че когато я открием там, ще решим, че Зиги се е удавил.

— Откъде знаете? — попита Чериш.

— В полицията ми казаха. Разпитали са Уотърсън. Той и неговата — да кажем годеница — Хедър Джоунс се съгласили да сътрудничат на полицията и да издадат своите съдружници — обясни Кетрин.

— Доста работа сте успели да свършите — отбеляза Чериш, спомнила си думите на Зиги за Кетрин. Тя нямаше вид на жена, която е била събудена посред нощ с новината, че брат й е ранен, и че е прелетяла цялото разстояние до Белиз, за да се разправя и с полицията. Всичко това бе станало в разстояние на половин денонощие, а върху ленената й пола нямаше нито една гънчица.

— Наехме пилот да търси яхтата, Зиги. Знам, че си привързан към това корито — каза Кетрин.

— Бих искал да си я върна — каза той.

— Защо си плавал покрай брега на Белиз в нощта, когато връхлетя бурята? — попита Чериш.

— Трябваше ни още една яхта за събиране на бисерни миди. Бяха ни казали, че в Гватемала ще намерим каквото ни е нужно. Аз отплавах натам, за да я видя. Казах на Клоанс и на дядо ми, че след като я разгледам, ще се върна. Бях намислил да пообиколя няколко малки острова в Карибско море. Затова на никой и през ум не му е минало, че съм изчезнал от две седмици.

— А как си се озовал сред трафикантите на наркотици?

— Съвсем случайно. Собственикът на яхтата, която бях отишъл да разгледам, бил партньор на Уотърсън в Гватемала. Те правели хиляди ужасни розови зайци, пълнели ги с кокаин и ги изпращали в Щатите.

— Уотърсън използвал своето положение на търговски съветник в Централна Америка, за да им разчиства пътя — поясни Кетрин.

— И аз се натъкнах на една такава доставка — продължи Зиги. — Откраднах един заек с намерението да го предам на властите, но бандата ме разкри. Трябваше незабавно да изчезна от Гватемала. Предположих, че ще успея да се свържа с бреговата охрана, но престъпниците ме проследиха и нападнаха яхтата ми край южния бряг на Белиз. Завързаха ме и зачакаха техния бос да им даде инструкции по радиото. Но бурята беше започнала и не можаха да се свържат. Течението ни отнасяше.

— Спомняш ли си какво се случи през онази нощ? — попита Чериш, внимателно търсейки по лицето му признаци на болка или отчаяние. По всичко личеше, че споменът е все още неприятен, но вече поносим.

— Спомням си по-голямата част от събитията. Онова, което ми се случи, след като скочих във водата, е доста замъглено в съзнанието ми, но…

— Как си посмял да скочиш във водата в онази бурна нощ?

— Нямах друг избор. Те бяха четирима, с пистолети и ножове. Вече бяха решили, че босът им ще се зарадва, ако ме убият. Аз не съм страхливец, но…

— Знам, че не си страхливец — успокои го тя.

— Не можех да се справя с четирима въоръжени мъже. Вече ме бяха пребили. Държаха ме завързан за стола от дванайсет часа. Те самите понасяха много зле бурята — той разтърси глава. — В един момент си помислих, че всички ще се удавим.

Той разказа накратко как се е спасил: успял да освободи ръката си точно навреме, за да попречи на един от въоръжените бандити да го прониже с нож. Ранен, Зиги прерязал въжетата, грабнал заека и стария спасителен пояс. Скочил през борда в разлюляното от бурята море, без да се замисли колко далеч е сушата.

— По едно време имах чувството, че съм мъртво парче месо — промълви той. — Обаче не си спомням как съм стигнал до Индиго Бийч.

Забравила за Кетрин, Чериш се спусна към Зиги. Взе ръката му и нежно приглади тъмните му коси.

— О, Зиги, колко ужасно е било всичко! Нищо чудно, че съзнанието ти е „изключило“.

Той я гледаше с широко отворени очи.

— Помогнах да бъде пресечен пътят на наркотика и затова ме раниха, при това в рамото, което току-що започваше да заздравява. Не мислиш ли, че заслужавам целувка?

— Трябва да тръгвам — каза тактично Кетрин. — Предполагам, няма да съм ти необходима до довечера, Зиги.

— Довиждане, Кетрин — каза той, придърпвайки Чериш в леглото при себе си.

— Забравих да ти кажа — рече сестра му, вече при вратата. — Предполагам, че дядо ще пристигне тази вечер. Довиждане, доктор Лав. Надявам се, ще се видим отново.

— При това често — увери я Зиги. — А сега изчезвай!

Щом вратата се затвори след Кетрин, Чериш побърза да попита:

— И дядо ти ли е като нея?

— Не! Той е страхотен тип. Ще го харесаш!

— Не съм казала, че не харесвам Кетрин. Само че тя…

— Разбирам какво искаш да кажеш. Ела! Бях много търпелив и се държах добре! Целуни ме!

Целувката я увери, че истинската му самоличност не е отнела ни най-малко от магията на неговите целувки. Тъкмо обратното.

— Пак — прошепна той и я погали по бузата.

— Почакай — успя да каже тя. — Искам да те попитам толкова много неща. Не зная за теб почти нищо.

Той въздъхна и се облегна на възглавницата.

— Онзи с тоягата наистина си го биваше. Как е той?

— Хуан ли? Извадиха два куршума от тялото му. При това отказа да му сложат каквато и да било упойка. Дори не легнал, докато го оперирали. Обиди се, когато Гримли му предложи да си вземе отпуска.

— Как е твоят шеф?

— Много е ядосан, че му прекъснаха работата. Но иначе е невъзмутим, както винаги. Уотърсън изобщо не е предполагал, че застава пред човек, който е бил на десет експедиции в Амазонка. Трима гангстери с пистолет не биха могли да му развалят вечерта.

— Съжалявам, Чериш — Зиги говореше с необичайно сериозно изражение. — Аз ги доведох при теб, защото ти дадох заека. Само като си помисля какво можеха да направят…

— Ти не знаеше какво ще се случи.

— Това не е извинение.

— Е, добре, не си обмислил нещата, поставил си ме в опасност, но накрая ти пострада, като те раниха. Така че да забравим всичко. Съгласен ли си?

— Щом ти казваш, докторке — той се усмихна. — Какво ще кажеш за още една целувка? Или нещо по-съществено… Мисля, че леглото ще ни издържи.

— Зиги, даваш ли си сметка кой си? — попита тя нетърпеливо.

— Сега вече съм наясно — той я изгледа самодоволно. — Нали ти казвах, че съм богат. Наистина богат. Имам пари дори в швейцарска банка.

— Не мога да свикна с тази мисъл.

— Позволи ми да ти помогна! — той отново я привлече към себе си. — Аз съм на трийсет и две години. Не съм женен. Имам доста бурно минало, но никога не съм правил нещо, от което да се срамувам. Добър съм на карти, защото ме е учил онзи стар разбойник, моят дядо. Изхвърлиха ме от Барингтън, когато бях на деветнайсет години, но три години след това завърших колеж. Направих го, защото в противен случай баща ми нямаше да ме допусне до семейния бизнес — той замълча за миг и впи поглед в нея. — Какво друго мога да ти кажа за себе си? Оберкелнерите в големите ресторанти ме познават. Спомените ми за „При Максим“, за „Риц“, за червеното ми порше и елегантните френски казина не бяха фантазия. Аз създадох, построих и управлявам трите хотела, които притежава моето семейство. Имах намерение да открия хотел в Ки Уест, тъй като напоследък прекарвах там почти цялото си време. Но сега нещата явно ще се променят.

— Как ще се променят?

— Моля те, не започвай с женските разговорчета.

— Какво имаш предвид?

— Да не искаш да кажеш, че не желаеш да се върна във Вуду Кей?

— Аз… Аз… — сърцето й биеше бясно от вълнение.

— … че не искаш да се омъжиш за мен? Че не разбираш как от любов към теб съм сляп за всичко друго? Не ти пука дали съм женен за друга?

На вратата се почука. След миг в стаята влезе Гримли.

— Надявам се, вече сте по-добре? — осведоми се той.

— Моля ви, професоре, вървете си! — отпрати го Чериш. — В момента Зиги иска ръката ми.

— Ще се омъжиш ли за него? Не забравяй да поискаш в брачния договор годишна сума за нашите изследвания! Знаех си, че си струва, когато те взех на работа при мен, въпреки че приличаш на момиче от Лас Вегас.

Вратата се затвори и Зиги не успя да улучи Гримли с възглавницата, която запрати по него.

— От този момент аз имам грижата да накарам мъжете да се отнасят с уважение към теб.

— Чудесно! — тя му помогна да се премести и се настани на леглото до него.

— Това вече е друго нещо! — каза доволно той. Устните им се сляха и Чериш усети желанието, което Зиги събуждаше у нея от първия миг, когато го видя.

— Не мога да чакам, докато си тук… — прошепна тя.

— Защо трябва да чакаме? — ръката му се плъзна към гърдите й.

— Не, не можем да го направим тук! — тя се опита да отблъсне ръката му.

— По каква причина?

— Някой — тя дишаше възбудено. — Някой може да влезе в стаята!

— Ще влезе сестрата. А тя много добре знае какво правят един мъж и една жена заедно — ръката му се плъзна по бедрата й. Устните му се впиха в нейните.

Тя опря чело в неговото и се предаде, останала без сили. Допирът на пръстите му, топлината на тялото му, любовта в гласа му — нима би могла да се съпротивлява? Та тя не можеше да си представи как би живяла без тях!

— Внимавай за раната си — тихо рече тя, извивайки се под ръцете му, които милваха гърдите й.

— Мисля, че ще можеш да се справиш — той привлече ръката й към бедрата си.

— Измислих какво ще ти подаря за сватбата! — обади се Чериш след миг. — Знам, че ще се зарадваш, макар да имаш всичко!

— Какъв подарък ще получа? — целуна той челото й.

— Двойно легло за къщата във Вуду Кей.

В сивите очи проблеснаха весели пламъчета.

— Казвал ли съм ти някога, че си умница?

— Може би, веднъж или два пъти… А сега искам да ми кажеш колко ме обичаш!

И Зиги се подчини.