Лора Лионе
Под омагьосаната луна (4)

Четвърта глава

Чериш се прибра по тъмно, уморена и изнервена. Надяваше се да намери Зиги дълбоко заспал. Не искаше да обсъждат тази вечер оскъдната информация, до която се бе добрала по телефона.

Когато приближи до дома си, видя, че цялата къща е осветена от газови фенери. Учудването й премина в раздразнение, когато дочу мъжки гласове и смях. Отвори със замах вратата, пристъпи вътре и се препъна в куцото куче на Питър Саки. В кухничката се бе събрало половината от мъжкото население на Вуду Кей.

— Докторката си дойде! — извика радостно Люк.

— Заповядай, докторке — покани я Питър Саки, красив млад рибар. Всички момичета в селището бяха влюбени в него.

Кухничката беше силно задимена. От мъжете лъхаше на ром.

— Какво става тук? — попита тя.

— Момчета, покажете, че сте кавалери — смъмри ги Зиги. — Поканете докторката да седне!

Десетина мъже скочиха едновременно, за да й отстъпят столовете си. Чериш най-после откри с поглед Зиги. Обут в летни къси панталони, взети без разрешение от гардероба й, той се бе изтегнал в хамак, който се бе появил по необясним начин в дома на Чериш. На масата бяха разхвърляни карти, пари и мръсни чаши.

— Откъде се взе този хамак? — попита тя.

— Направихме го от стари мрежи — обясни уважаваният рибар Даниъл Никълъс.

— Защо сте го вързали в кухнята? Човек не може да мине!

— Ами на Зиги му беше лошо и го болеше глезена. Трябваше да си легне и… — зае се да обясни Люк.

— В спалнята има чудесно легло — Чериш се взираше гневно в невинно усмихващия се Зиги.

— Той не харесва онова легло, докторке — обади се Питър. — Не го карай да спи в него.

— Аз ли го карам да спи в леглото ми?! — Чериш се вбеси. — Той беше почти мъртъв, когато го открих на плажа. Отстъпих му леглото си, а аз спя на дървения стол!

— Защо тогава се сърдиш, че сме вързали хамака за Зиги. Той стига от него до картите на масата. А ти ще можеш да си спиш в леглото! — добросърдечно се усмихна Питър.

Чериш усети, че й причернява.

— Зиги прочете вестниците — каза Люк. — Изкъпа се, подремна, обядва и пак подремна. Стана му скучно…

Зиги беше самата невинност. Чериш искаше да му каже, че номерът няма да мине, но Даниъл взе думата преди нея.

— Ние свършихме работата си и Зиги ни покани тук. Научи ни да играем покер.

— Комар? — извика потресена Чериш. — Играли сте комар?

— Виж какво, докторке — Зиги се намести в хамака. — Като че ли представата ти за нашето малко забавление е доста погрешна…

— Колко спечели? — нападна го тя.

— Не знам. Играем с белизки пари, а аз не ги познавам.

Чериш се взря в купа банкноти пред Зиги.

— Това са около петдесет белизки долара — пресметна тя.

— Много ли е или малко? — попита той.

— Върни парите! — нареди тя.

Зиги примирително сви рамене и подаде парите. Другите шумно възразиха, но Чериш вдигна ръце и ги накара да замълчат. Реши да ги отпрати, за да разговаря насаме със Зиги.

— Съжалявам, че се налага да разваля компанията. Уморена съм и искам да спя.

— Лека нощ! — каза Питър и седна отново на стола си. Останалите мъже го последваха. Чериш въздъхна безпомощно.

— Момчета, докторката иска да си отидете — каза Зиги.

— О, така ли! — Питър се изправи. — Извинявай, докторке! — той повика кучето и си тръгна, като махна вяло с ръка за довиждане. Останалите го последваха.

— Как посмя да направиш това? — гневно рече тя, когато останаха сами.

— Какво съм направил? — невинният му поглед я вбеси.

— Как посмя да влееш отрова в тази уникална култура? Гримли ще побеснее, когато разбере!

— Кой е Гримли?

— Моят шеф, Гримли Коридър… Представяш ли си как ще се отрази това на моето изследване върху техния начин на живот?

— О, стига, Чериш! Сериозно ли мислиш, че тези мъже никога през живота си не са играли покер?

Тя не отговори. Наведе се над печката, където къкреше яденето, донесено от баба Мартинез, и попита през рамо:

— Днес успя ли да си спомниш нещо?

— Нищо важно — той изглеждаше обезсърчен. — Но когато взех в ръце тестето карти, изведнъж… Гледай!

Зиги стана от хамака, седна до масата и събра картите. Красивите му ръце с дълги пръсти започнаха да размесват, секат и раздават картите с бързината на фокусник или крупие. С ловки движения той ги обръщаше ту с лице, ту с гръб, сякаш бе правил това през целия си живот. Стомахът на Чериш се сви. Това отговаряше на информацията, която бе успяла да научи през деня.

— Много ли ги лъга тази вечер? — попита тя.

Той разглеждаше учудено ръцете си.

— Не беше нужно да ги мамя. Дори нарочно загубих няколко пъти.

— Но ти… Да не би да си изкарваш парите с игра на покер?

Той сви рамене. Лицето му придоби далечно и тъжно изражение.

— Не ми се вярва… Обаче знам ли? Аз… Сега си представям едно казино. Крупието говори на френски — той затвори очи, опитвайки се да продължи спомена.

— Къде се намираш? — попита Чериш шепнешком с надежда, че споменът ще подскаже нещо важно за миналото му.

Зиги остави картите и зарови пръсти в косата си.

— В едно много елегантно заведение — той опитваше да се съсредоточи върху спомена. — Някъде в чужбина… Келнерите говорят на френски. Жените също…

— Ти говориш ли френски? — попита Чериш.

— О, да, много добре — отвърна той на френски, след което учудено вдигна глава и примига. — Господи, та аз говоря френски!

— А други езици? Испански например?

— Не зная… Кажи нещо на испански!

Чериш зададе някакъв въпрос на испански, ала мъжът я погледна недоумяващо.

— Попитах те дали си гладен — поясни тя.

— Изглежда не говоря испански. Знам само френски и достатъчно немски и италиански, за да поухажвам някоя жена — той отново премига изненадано и впери поглед в Чериш. — Нямам представа откъде ми хрумна да го кажа.

— Може би си употребявал често тази фраза — тя не успя да сдържи усмивката си. — Къде си научил френски достатъчно добре, за да играеш комар, и немски и италиански, колкото да преследваш жените?

Той се намръщи. Опитваше да си спомни. На светлината от фенера наболата брада му придаваше страховито изражение. Но когато зарея поглед в далечината сивите му очи се изпълниха отново с объркване и несигурност. Изглеждаше тъжен, изоставен и самотен в чуждия, непознат за него, свят. Чериш, която допреди миг беше готова да го удуши, усети неочакван прилив на съчувствие. Зиги полагаше наистина неимоверни усилия, за да се добере до своето минало.

Гневът й премина като вълна, достигнала брега. Зиги бе прекарал сутринта в компанията на десетгодишния Люк и зеещата в паметта му празнина се бе оказала непоносима. Изпитал бе нужда да се избави от кънтящата празнота на миналото и бе организирал играта на покер в къщата на Чериш. Тъй като той постоянно я предизвикваше с дръзки подмятания и прекалено активно либидо, до този момент тя не бе осъзнала колко изплашен се чувства. А може би се държеше така, за да отвлече вниманието й: човек като него не би признал, че една жена е завладяла сънищата му.

Чериш се зае да почисти кухнята. Заобиколи хамака и отвори прозореца, за да проветри. Слава Богу Зиги не пушеше или не си спомняше за такъв свой навик. Тя натрупа мръсните съдове в мивката. Прибра и чашата на Зиги.

— Хей, стой! — възрази той.

— В това състояние не трябва да пиеш — каза строго Чериш.

— Откъде знаете това, доктор Лав? — попита мъжът.

— Баба Мартинез ти е предписала супа, а не ром — тя сипа в чинията от бульона и вареното ястие, приготвено по рецепта на племето гарифуна, и му я поднесе.

— Не съм гладен — изръмжа Зиги. — Само две неща могат да ми подействат добре сега, но ти вече заяви, че не мога да ги получа…

— Никакъв ром, Зиги. А що се отнася до покера…

— Нямам предвид покера…

— Тогава кое е второто, което може да те накара да се почувстваш по-добре?

Недвусмисленият му поглед събуди у нея силно желание. Не си бе представяла, че един мъж може да накара сърцето й да блъска бясно в гърдите само като я погледне. Очите на Зиги потъмняха, изпълнени с неизречени обещания. На чувствените му устни се появи лека усмивка. Чериш отстъпи назад, задъхана. Слава Богу, че навехнатият глезен пречеше на Зиги да я преследва из стаята.

— Не! Повече никакво… хм…

— Никакво ухажване, така ли? — подсказа й той.

— Да! — кимна тя. — Разбрахме се, нали?

— Не съм се съгласил — заяви той дрезгаво.

— Ти си гост в дома ми. При това неканен — припомни му тя.

— Чериш!

Той протегна ръка към нея. Безмълвната му покана беше ясна. Но Чериш не помръдна и той с въздишка се отпусна на стола.

— През целия ден бях сам, единствено момчето ми правеше компания… Не можах да си спомня нищо за себе си. Затова пък мислих за теб, Чериш. Защо една толкова красива жена е дошла да живее в този пущинак? Защо целувките й са изгарящи от желание, а тя спи сама?

Чериш се изчерви от срам. Когато го целуваше, наистина й се струваше, че я разкъсва неистово желание.

— Ти не знаеш нищо за моя начин на живот… — започна тя.

— Затова поразпитах. Тук се знае всичко за всеки. Пристигнала си преди шест месеца, а още нямаш любовник — в погледа му имаше учудване. — Защо, Чериш? Във Вуду Кей има много привлекателни мъже! Не вярвам да страдаш от расови предразсъдъци…

— Аз изучавам живота на племето гарифуна във Вуду Кей — заяви тя възмутена. — Не мога да си позволя сексуални контакти с тях! Ако го направя, изводите ми няма да бъдат безпристрастни, а научната ми репутация…

— Разбрах също, че не си кореспондираш с никакви мъже от Щатите — продължи Зиги. — Един мъж би чакал жена като теб, но такъв няма… Не разбирам, Чериш. Какво ти се е случило?

— Как смееш да ми задаваш толкова лични въпроси?

— Поглези ме и ми отговори — опита се да я склони той. — Нали съм ранен.

— Трябваше да те хвърля обратно в морето на рибите!

— Защо живееш като монахиня? — настоя той.

— Коя е Кетрин? — на свой ред го нападна тя.

Зиги леко настръхна, след това се усмихна тъжно.

— Предавам се!

— Изяж си супата!

— Вкусно е! — заяви той, след като опита от бульона. — Бабата е добра готвачка.

— Баба Мартинез познава много билки и разбира от медицина. Храната, която ти приготвя, има специални лечебни свойства, които ще ти помогнат да се изправиш отново на крака — тя разтребваше кухнята, внимателно избягвайки погледа му.

— Пилешка супа — установи Зиги след втората лъжица. — Най-доброто лекарство по цял свят!

— Не е пиле.

— Вкусът е точно като на пиле.

— Харесва ли ти?

— Аха! От какво е?

— От уаула.

— Някаква островна птица?

— Не — започваше да й става забавно.

— От какво е тогава?

— От боа.

Той се задави. Кашлицата му беше толкова силна и продължителна, че Чериш трябваше да го удари силно по гърба няколко пъти.

— Искаш да кажеш, че ям змия?

— Тя е студенокръвно животно и ще ти помогне срещу треската — поясни Чериш с усмивка.

— Трябваше да ме предупредиш! — той бутна чинията настрана.

— А ти не трябваше да разпитваш хората за моя личен живот!

Той я изгледа гневно, въздъхна и се облегна на стола.

— Хайде да сключим примирие! Чувствам се изтощен.

— Нищо чудно — смъмри го тя. — Изобщо не се държиш като болен…

— Не си спомням как се прави това…

— Зиги, не е нужно да ядеш месото на змията, но трябва да изпиеш бульона.

— В никакъв случай! Той също е от змия… Мразя змиите!

— Как разбра? Искам да кажа, спомни ли си нещо за тях, или изведнъж реши, че не ги обичаш?

— Ами просто знам, че ги мразя. Както мразя операта, политиката и данъците. Обичам кашмирените пуловери, спортните коли, музика в стил реге, китайска кухня и баскетбол.

— Изобщо всички прекрасни неща в живота — заключи тя.

— Моля те, махни тази гадост оттук! — той беше прежълтял.

— На вашите услуги, господине! — опита се да повдигне настроението му тя.

— Почакай! — той хвана ръката й. — Това ми е познато! Начинът, по който отнасяш чинията… Аз съм в ресторант…

— Как се казва?

— Не знам. Има бели покривки и сребърни прибори… — пръстите му се стегнаха около китката й. — С мен има още някой — той се взираше с невиждащ поглед в бульона.

— Мъж или жена?

— Жена — каза той, след като размисли.

— Как изглежда?

— Носи диаманти. Бижуто е дискретно. Но камъните са скъпи.

— Представяш ли си лицето й?

Той поклати глава.

— Кетрин ли е?

— Тази жена е — той замълча и въздъхна. Пусна ръката й и разтърка чело. — Всичко изчезна.

— Скъп ресторант, жена с диаманти… Сигурен ли си, че се е случило с теб?

— Не съм сигурен, разбира се! — раздразнено рече той. — Как бих могъл да бъда сигурен? Не знам дори как се казвам…

— Тези проблясъци в паметта ти… приличат повече на фантазии, отколкото на спомени. Луксозни заведения, красиви жени, келнери, които говорят френски. Не е невъзможно да са твои спомени, но все пак има вероятност…

— По-приятно ли щеше да ти бъде, ако в паметта ми се появят проблясъци за апартамент без топла вода, купони за храна?

— Не! Във Вуду Кей ще ти е трудно да си спомниш своя предишен живот, защото тук няма нищо, което да ти е поне малко познато. Всеки човек мечтае за богатство и романтика. Не бих искала фантазиите ти да се смесят с възвръщащата се памет.

Той не изглеждаше особено впечатлен от разсъжденията й.

— Ти каза, че когато си ме открила, съм бил облечен в дрехи, които изглеждали скъпи, въпреки окаяното им състояние. А часовникът — той повдигна лявата си ръка — струва колкото тримесечната заплата на най-високоплатен брокер…

— Да, ако е истински… За него поне знаем, че е подарък от Кетрин… Аз също съм мислила по тези въпроси.

— Добре, приемаме, че аз съм беден моряк, който обича плюшени играчки, носи дрехи втора употреба и фалшиви часовници. Доволна ли си?

— А ти мислиш ли, че е по-логично да приемем, че си милионер и любовницата ти те очаква, обкичена с диаманти, на френската Ривиера.

— Мислех, че ще сключим примирие — напомни й той.

Чериш сведе глава и измърмори, че е съгласна. Той изглеждаше изтощен, но въпреки това бе невероятно предизвикателен!

— Какво казаха от посолството? — попита уморено Зиги.

— Не научих кой знае колко — започна предпазливо Чериш и седна срещу него. — Чаках двайсет минути, докато ги набера и още толкова, за да намерят кой да ми отговори. Обясних им какво се е случило с теб. Обадих се отново след няколко часа, за да могат да направят проучване. Според тях до този момент никой не те е потърсил. Нямат сведения за американка на име Кетрин или за други хора с неизяснена самоличност, които да са изхвърлени на брега през последните дни.

— Разбирам — той за пръв път не се шегуваше.

— „Дръзката дама“ е регистрирана на името на Майкъл О’Грейди, американски гражданин — тя се зачуди как да продължи. — Това име познато ли ти е?

— Мисля, че не го познавам. Не мога да си спомня.

Преди да продължи, Чериш пое дълбоко въздух.

— Има доста дебело полицейско досие. Но само веднъж е излежал цялата си присъда.

— И аз познавам такъв човек?! — недоверчиво попита той.

Тя смело срещна погледа му.

— Ти носеше спасителен пояс, на който бе изписано името на неговата яхта.

— Възможно ли е да се влезе във връзка с О’Грейди, за да ме разпознае?

— Не, за съжаление. Преди известно време е бил пак в затвора, но избягал и от три месеца не знаят нищо за него.

— Страхотно! — Зиги се поизправи на стола, после очите му се разшириха от изненада. — Почакай! Да не мислиш, че аз съм този О’Грейди?

— Мина ми през ум. Но ти не отговаряш на неговото описание. Той е рус със сини очи.

— Слава богу — въздъхна Зиги. — Имаш ли да ми кажеш още нещо?

— И то не води до никъде — предупреди го тя. — Посолството на САЩ не желае да поеме отговорност за човек с неидентифицирана самоличност, който не може да докаже, че е американец. Ако паметта ти не се възвърне скоро, казаха да отидем в посолството, за да ти вземат отпечатъци от пръстите. Възможно е да си бил в армията…

— Или в затвора?

Тя сви рамене.

— Техният съвет е да почакаш, докато се почувстваш по-добре, и да дадеш възможност на паметта ти да се възвърне.

— С една дума, засега ти оставаш вързана с мен.

Тя се почувства виновна, защото точно това си бе помислила. Но звучеше неучтиво и Чериш се опита да поизглади впечатлението:

— „Вързана“ не е точната дума…

— Каза ли на твоя шеф? — тя кимна и Зиги продължи да я разпитва. — Той навярно ти е препоръчал да се отървеш от мен?

— Той се интересува единствено как върви научната ми работа — всъщност Гримли беше доста рязък: „Два дни! Как си могла да изгубиш два дни за някакъв тип без име! А сега отново губиш време, защото си отишла в Рам Пойнт! Да не мислиш, че гарифуните ще напишат изследването вместо теб? Връщай се и се захващай за работа, доктор Лав!“

— Според него аз съм опасен — предположи Зиги.

— Да, но не за мен, а само що се отнася до проучванията ми. Гримли е маниак по отношение на работата си. Изобщо няма да си даде труд да мисли за теб, ако не принадлежиш към някаква изчезваща култура. Дори за мен е трудно да го разбера, но той е един от най-уважаваните учени в света. Отношението му към теб, както и към всички останали, не е лично.

Зиги се усмихна широко.

— Да, и сестра ми е същата… — произнесе той и челюстта му увисна от изненада. — Сестра ми?!

— Какво каза? — Чериш скочи развълнувано. — Значи имаш сестра? Разкажи ми за нея!

Леко накуцвайки, той се отдалечи от масата. Беше обзет от силно вълнение.

— Аз… имам сестра! Тя е… По дяволите, не знам каква е тя! — той удари с юмрук по стената.

— Успокой се! Не насилвай паметта си!

— Като стана дума за високоуважавани учени и изследователска работа, изведнъж си спомних за… Дявол да го вземе, как й беше името? И как изглежда?

Повече спомени не се появиха. Ако Зиги продължаваше да насилва паметта си, щеше да си докара отново ужасното главоболие.

— Легни си — подкани го тя. — Много си уморен и няма да можеш да си спомниш нищо повече тази вечер.

— Защо съм бил на „Дръзката дама“? Къде е тя сега? Защо… — болката в главата го прониза и той затвори очи. — Господи! — простена отчаяно.

Чериш го поведе към хамака, като му шепнеше успокоително. Каквото и да бе миналото на Зиги, той правеше всичко възможно, за да си спомни кой е, но жестоката болка го връхлетяваше всеки път, когато мисълта му стигнеше до нощта и бурята.

Той се отпусна по гръб в хамака. Въжетата бяха доста груби за неговите многобройни рани и синини, но един поглед към лицето му бе достатъчен за Чериш да разбере, че болката в главата и тревожните мисли затъмняват всички по-маловажни неудобства.

Тя натопи кърпа в студена вода и я постави на челото му. В редките моменти, когато й позволяваше да надникне отвъд стената на острия му език и подигравателното отношение, Чериш не можеше да игнорира топлата нежност, която изпълваше сърцето й. Той беше уязвим и безпомощен и тя трябваше да му помогне, да го успокои.

Той промълви нещо несвързано. Лицето му бе станало мораво от напрежение. Имаше опасност треската отново да го повали и кошмарите да започнат пак да го измъчват.

— Зиги, трябва да лежиш спокойно — прошепна тя и отметна косата от челото му.

Той преглъщаше мъчително.

— Не мога… Аз… — неочаквано сграбчи ръката й като в менгеме и прошепна дрезгаво. — В бурята има някой… Някой, който желае смъртта ми!

— Защо? — прошепна тя.

— Не зная… — гласът му беше пресипнал. Опитваше се да разбере кой се крие в пещерата на неговия страх. Тялото му трепереше пред безименната опасност в тъмнината. Зиги дръпна Чериш към себе си. — Не си отивай — прошепна той.

Тя потръпна от страх и в същото време от желание.

— Не бива… Рамото ти…

— Не си отивай! — настоя той и я привлече към себе си неочаквано силно. Чериш усети аромата на тялото му. Краката й се оплетоха в неговите, топлината на голите му гърди прогори блузата й, а грубата материя на шортите му се плъзна по бедрата й. Наболата му брада одраска нежната кожа на шията й.

— Ще ти причиня болка…

— Напротив — ръцете му я обгърнаха. Явно полагаше усилия, за да се овладее, ала гласът му издайнически потрепери: — Не е нужно да останеш през цялата нощ. Само… за малко. Докато заспя.

Молбата беше тъй неприсъща за него и Чериш се съгласи, без да се замисли. Тя се настани така, че на него да му е удобно в увисналия хамак. Молеше се въжетата на старата рибарска мрежа да издържат тежестта на двамата.

Въпреки възбудата и вълнението Зиги заспа само след няколко минути, склонил глава на рамото й. Чериш не се отдръпна. Обвил ръка около кръста й, без да помръдне, той спа до малките часове на нощта. Беше комично, че след като най-после успя да я съблазни в леглото си, вместо да се възползва от това, той спеше като изтощено кученце. Но неговата уязвимост съвсем не е смешна, каза си Чериш.

Да, между тях наистина съществуваше магията на привличането. Но флиртуването и съблазняването явно бяха втора природа на Зиги. Изглежда му бе по-лесно да прави намеци и предложения, отколкото да я моли за помощ. От научна гледна точка това бе логично: той беше много привлекателен мъж и вероятно повечето жени, които бе срещал в живота си, го бяха насърчавали в сексуално отношение. Разбира се, трябваше да се имат предвид също така неговата семейна среда, социално положение, възрастова група… Много й се искаше да го поразпита за тези неща.

Когато той се премести по-близо до нея, Чериш неволно въздъхна. Опря буза в гъстата му коса. Да, можеше да привикне да спи по този начин… Неспособността на Зиги да се подчини на ограниченията подсказваше, че той е бунтовник по дух. За съжаление, това качество не беше несъвместимо с подозрението, че се е движел в престъпни среди.

Когато чу за престъпника Майкъл О’Грейди, на Чериш й стана зле. След това разбра, че физическото му описание не отговаря на външността на Зиги и от облекчение отново й се зави свят. Но Зиги можеше да е сред приятелите на О’Грейди и нищо чудно да се окаже дори по-опасен от него… Кой желаеше смъртта на Зиги? Кой го бе ранил с нож и го бе хвърлил през борда на „Дръзката дама“ в бурята?

Чериш беше доста объркана. Но най-важното в момента беше Зиги да си възвърне паметта. Служителите в посолството я бяха предупредили, че няма големи шансове той да бъде разпознат само по отпечатъците от пръстите. Твърде малка бе вероятността да е служил доброволно в армията. Чериш не искаше да мисли какво би станало, ако се окаже, че това са отпечатъци на престъпник… Но тя трябваше да узнае кой е той!

„Някой желае смъртта ми.“

Тези думи щяха да я преследват, докато не разгадаеше мистериозните обстоятелства около неговата поява във Вуду Кей.