Лора Лионе
Под омагьосаната луна (10)

Десета глава

Едно от предимствата в общуването с Гримли Коридър беше, че Чериш не се чувстваше задължена да бъде учтива с него. Тя почука на вратата му в девет вечерта и заяви, че трябва да преспи в Института няколко нощи. Обясни му набързо случилото се, без да обръща внимание на неговото мърморене за изгубеното време. След това се качи в стаята си. Прислужникът на Гримли, местен жител на име Хуан, й донесе вечерята в стаята.

Институтът на Коридър се намираше в колониална вила в покрайнините на Белиз Сити. Тъй като нито един градинар не можеше да угоди на шефа й, дворът бе обрасъл като джунгла.

Отчаяна и изтощена, Чериш взе гореща вана. Облече бялата си памучна нощница, хвана заека за ушите и излезе с него на балкона. От джунглата долитаха крясъци на маймуни. Самотен макак викаше своята любима.

Имаше пълнолуние, както през онази вълшебна нощ във Вуду Кей. Чериш се загледа с тъга в блестящия кръг и се отдаде на спомена. Въздухът беше напоен с миризма на орхидеи и жасмин. Нощният прибой на океана не се чуваше, но Чериш усещаше лекия полъх на вятъра.

Не предполагаше, че Кетрин е червенокоса. Зиги си бе спомнил за жена с червени коси, но не я свързваше с Кетрин. Тя беше първата му любовница… Чериш потръпна от болка. Може би Зиги е имал предвид Кетрин, но не го е знаел… Той й бе казал, че първата жена в живота му е била доста по-възрастна от него. Но Кетрин беше на около двайсет и пет! Възможно ли бе Чериш да напомни на Зиги за червенокосата му любовница, но не и за съпругата му?

Съпругата на Зиги… Думите кънтяха в съзнанието на Чериш. Беше й непоносимо тежко. Тя така се обърка при появата на Кетрин предишния ден, че гневът се оказа единствената й защита. Всъщност Зиги нямаше вина, че не знаеше за съществуването на съпругата си. Беше се любил с Чериш, преди да разбере, че е обвързан с друга жена. Вината за случилото се носеше Чериш. Тя настоя Зиги да участва в ритуала дугу. Съзнанието му не издържа и той избяга в джунглата, а тя се възползва от събудените му инстинкти, за да удовлетвори страстта си.

Не, тя не изпитваше вина за случилото се. Споменът за прекрасната любовна нощ беше единственото, което й остана от Зиги, след като съпругата му го позна…

Чериш усети сълза на бузата си. Изтри я и стисна зъби. Напоследък се бе държала зле със Зиги. Той навярно бе доволен, че се е отървал от нея… Утре ще му се извини…

Чериш въздъхна тежко. Зиги й липсваше…

Кой ще я държи в прегръдките си в дългите самотни нощи? Ще се намери ли някога друг мъж, който да я накара да забрави задръжките си и да се люби така, както се бе любила със Зиги? Никога не би се върнала към жалката любовна история от времето, преди да го срещне. Не, тя никога повече няма да срещне мъж с неговата настоятелност, ум, чар, чувствителност и толерантност, който да преодолее бариерата към сърцето й. Дали изобщо ще позволи на друг да се опита да направи това?

Беше пропиляла шанса си… Освен това Зиги принадлежеше на друга жена. Изпаднала в отчаяние, Чериш притисна заека към гърдите си и даде воля на сълзите.

Но заекът не можеше да замести Зиги в прегръдките й, нито да я утеши. Играчката се оказа странна на пипане. Не беше мека като плюшените играчки от детството на Чериш. Тялото беше твърдо, сякаш пълно с пясък или брашно.

Тя застана нащрек. Заекът! Зиги държеше той винаги да е на сигурно място? Защо й го даде, когато се разделиха? Дали това бе знак на признателност и приятелство? Или той отново искаше инстинктивно да запази заека? В онзи момент лицето му бе придобило изражението, което предхождаше болките в главата му. Силен шум в тъмнината я накара да подскочи от страх. Някой се катереше по лозите, които растяха под балкона й. Тя понечи да извика. В този миг на перваза се появи тъмнокоса глава и добре познатите сиви очи я пронизаха.

— Винаги ми е изглеждало невероятно лесно, когато съм гледал как Ерол Флин се качва през балкона при някоя красавица. Но на практика не е така… — заяви той.

— Зиги! — тя захвърли заека. Сълзите й пречеха да види лицето му.

Той се издигна на мускули над перилото. Изглежда рамото го болеше от усилието. Дишаше тежко.

— Не смей да ми подадеш ръка! — каза той задъхано.

— Зиги! — тя се спусна и го издърпа при себе си. Ръцете му я обгърнаха, устните му яростно се впиха в нейните.

Чериш обви ръце около врата му и пламенно откликна на страстната целувка. Дишайки тежко, той вдигна глава и нежно докосна сълзите върху бузите й.

— Плакала си…

— Какво правиш тук? — попита тя.

— Целуни ме! — заповяда мъжът. И отново притисна устата й със своите топли, влажни, любещи и изискващи устни.

— Но, Зиги… — опита се тя да протестира безпомощно. Трепереше от възбуда, докато устните му докосваха клепачите й, скулите, шията й.

Ръцете му се плъзнаха по тялото й. Галеха гърба й, косите й, обхващаха лицето й, притискаха бедрата й, милваха гърдите й. Всичките й сетива долавяха присъствието на мъжа. Дъхът му ухаеше на кафе, косата — все още на нейния шампоан. Учестеното дишане и несвързания шепот звучаха в ушите й като еротична симфония.

— Къде е Кетрин? — попита тя, останала без дъх.

— Онази ужасна жена? — той се намръщи. — Да не говорим за нея сега! Целуни ме!

Чериш усети кадифената милувка на езика му. Вкопчи се в Зиги и светът се завъртя бясно около тях. В следващия миг тя осъзна, че мъжът я носи към леглото.

— Не! Не можем да го направим! — прошепна тя.

Той я остави на леглото и се плъзна до нея. Окова я в прегръдката си.

— Разбира се, че можем!

Дъхът му галеше кожата й. Ръцете му се плъзнаха под тънката материя на нощницата. Чериш колебливо се съпротивляваше. Изстена, когато усети интимната милувка на дланите му.

— Недей! Ти трябва да си при…

Целувката му заглуши думите й.

— Докосни ме! — промълви той.

Тя не можа да устои на страстта в гласа му. Милваше с любов лицето му, отговори на целувките му и свря лице в косата му. Насърчен, той понечи да свали нощницата й.

— Моля те… — повтори тя. — Не можем да… О, Господи…

За Чериш светът сякаш престана да съществува. Нежните ласки на Зиги, ароматът на кожата му и силата на любовта й я лишиха от разсъдък. Никаква сила не можеше да се изправи срещу чувството, което изпълваше душата й. Тя по-скоро би умряла, отколкото да го накара да спре в този миг.

— Страхувах се, че няма да те видя никога повече — дрезгаво прошепна той, притиснал глава към корема й. Ръцете му галеха бедрата й.

— Нали ти казах, че ще дойда утре — тя докосна врата му, зарови пръсти в косата му.

— Нямам предвид онази среща… Страхувах се, че няма да останем двамата сами — той свали нощницата и впи устни в гърдите й.

— Съблечи се — прошепна тя.

Телата им се преплетоха. Зиги даде пълна воля на устните си да й кажат без думи колко силно се нуждае от нея.

Двамата изблъскаха възглавниците и разпиляха колосаните чаршафи. Зиги зарови лице в косите й, опиянен от аромата им. Замаяна от страст, Чериш целуваше твърдите мускули на ръцете му, розовия белег на рамото, китките му и зарастващата рана върху дясната страна на лицето му…

Жарките му устни изгаряха тялото й. Тя тихо изстена, когато ръцете му я повдигнаха и мъжът се наведе, за да целуне горещото, влажно и чувствено кътче между бедрата й. Чериш вплете ръка в косите му, а с другата се хвана за рамката на леглото, нетърпелива да го допусне до най-съкровените тайни на тялото си.

Усети наболата му брада върху нежната кожа на бедрата си. Бързите мамещи движения на езика му я накараха да простене от удоволствие. Възбудена и зашеметена, тя промълви умоляващо:

— Сега… Моля те! Искам те сега. Не мога повече… О, Зиги!

Той целуна нежните ръце, които се бяха вкопчили в него и се подчини на желанието й. Привлече пръстите й към бедрата си я накара да почувства възбудата му.

— Покажи ми какво искаш — подкани я. Насочи ръката й така, че бедрата им да се слеят. Тя не се поколеба, нито се остави на любовната игра. Изпитваше нетърпение, граничещо с отчаяние и не можеше да чака нито миг повече. Прие го в тръпнещата бездна, която очакваше единствено и само него.

Тялото й се изви да го посрещне, ръцете й обхванаха бедрата му. Той навлизаше все по-дълбоко, и по-силно в нея.

— Не бъди нежен — прошепна тя. — Искам да те чувствам в себе си утре през целия ден, цялата седмица, до края на живота си…

Той се отдръпна за момент, след това отново проникна в нея.

— Кажи, че ме обичаш!

— Обичам те! — дори да искаше, не би могла да спре тези думи. Усещаше горещия му език върху устните си. Изви се към него в екстаз.

— Кажи ми го отново — прошепна той, притиснал бедра към нейните, така че тя наистина да го усеща дълго време след това.

— Обичам те! — Чериш знаеше, че той никога не играе честно. Нямаше нужда да се съпротивлява. — О, Зиги, обичам те.

Вихърът ги издигна, откъсна викове на задоволство от дъното на душите им и ги остави треперещи безпомощно в обятията си. Загубени в бурята, те се притискаха един към друг, замаяни от удивителното удоволствие, което споделяха. Дълго лежаха прегърнати, притихнали и доволни, че са заедно. Не желаеха да допуснат между телата си дори хладния нощен бриз.

Чериш постепенно започва да идва на себе си. Кръвта престана да пулсира бясно във вените й. Пред нея отново възникнаха хилядите въпроси, които трябваше да зададе на Зиги. Но тя нямаше желание да сложи край на съвършения покой след любовта.

Той леко изви глава и зарови лице в косите й, вдъхвайки аромата им.

— Няма ли да ме попиташ нещо за жена ми? — рече най-после.

— Как можеш да говориш такива неща в този момент…

— Ти се заинтересува за нея, когато дойдох — напомни й той.

— Добре — въздъхна тя. — Разкажи ми.

Той се обърна към нея.

— Тя не ми е съпруга. Бях прав. Друг път ме слушай, когато ти казвам нещо.

— Зиги, но тя…

— Не! Слушай сега какво ще ти кажа. Каквато и да ми е истинската Кетрин, аз знам, че тя има руси, а не червени, коси и очите й са сини, а не кафяви. Сигурен съм!

Чериш седна в леглото от изненада.

— Ти си започнал да си спомняш нови неща, така ли?

— Да — той също седна. — Мисля, че съвсем скоро ще си спомня как се казвам. Името ми е на езика.

— Но къде е сега Кетрин? Искам да кажа, червенокосата жена… Какво се случи?

— Щом ти си тръгна, тя ме заведе в нейния хотел. Не исках да остана насаме с нея, затова й предложих да пийнем по чаша кафе в бара. Щом се уверих, че тя не е моята жена, казах, че отивам до тоалетната и се измъкнах от хотела. Взех такси и дойдох при теб.

— Но ти нямаш пари! Как плати таксито?

— Ами откраднах портфейла на онази жена.

— Зиги!

— А как иначе щях да се добера до теб? Пък и нали трябваше да науча коя е тя всъщност… Защо, когато позвъних тук, никой не ми отвори вратата.

— Хуан има строги указания да не отваря вечер.

— За щастие, ти стоеше на балкона на твоята стая. Ако не те бях видял, можеше да се вмъкна в спалнята на шефа ти.

— Но, Зиги, коя е онази жена?

— Нямам представа — сви рамене той. — Според документите й за самоличност, тя се казва Хедър Джоунс. Името не ми говори нищо.

— Не разбирам. Защо трябва да се представя за Кетрин? — Очите й внезапно се разшириха от уплаха. — О, не! Господи!

Той кимна.

— Да, точно така. За да се доберат до…

— До заека!

— Да, разбира се и до заека — Зиги се намръщи. — Но най-вече да се доберат до мен.

Тя скочи от леглото и донесе играчката от балкона.

— Точно преди да се появиш, забелязах, че заекът е пълен с нещо!

Чериш взе ножа от подноса с вечерята й и го заби в корема на играчката. Зиги стоеше до нея и й помагаше.

— Боже мили! — върху ръцете на Чериш се посипа бял прах. Ножът бе пробил дебела найлонова опаковка. — Наркотик! — възкликна Чериш. — Някой се е опитал да пренася наркотици в заека!

— Сигурно има половин килограм в тази играчка — каза Зиги, наблюдавайки как прашецът се сипе по пода. В този миг в съзнанието му се появи удивително ясен образ. — Почакай!

— Спомни ли си нещо?

— Да — той я гледаше объркано. — Хиляди зайци… Те са в сандъци и ги товарят на кораб за Щатите.

— Ти навярно си разкрил пътя на трафикантите на наркотик, Зиги!

— А може би съм част от него — мрачно рече той.

— Глупости! Може да имаш много недостатъци, но не си престъпник!

— Откъде знаеш?

— Знам! — заяви тя и потърси дрехите си.

Ръката му я спря. За момент той се взря в лицето й, след това се усмихна.

— Доктор Лав, мисля, че сте малко лековерна.

— Облечи се!

Той не обърна внимание на думите й и отново я привлече към голото си тяло.

— Ти наистина вярваш в това, нали? — прошепна той.

— Да — отвърна тя, без да го попита какво има предвид. — Господ да ни е на помощ, но наистина съм убедена, че не си престъпник.

Целувката им беше нежна, а погледите, които си размениха, накараха Чериш мигновено да забрави онова, което току-що бяха открили.

— Предполагам, разбираш, че не можем да занесем заека в посолството — подхвърли Зиги и се отдръпна от нея, за да вземе дрехите си.

— Защо мислиш, че Уотърсън е в играта?

— Не забеляза ли колко му се искаше да те разкара оттам? Не видя ли как позеленя, когато ти дадох заека? Той ли беше първият човек, с когото разговаря в посолството?

— Не. Когато се обадих преди два дни ми казаха, че господин Уотърсън, търговски съветник, решил да поеме лично случая.

— Какво общо има търговският съветник с някакъв изчезнал гражданин?

— Ако Уотърсън е в играта, трябвало е само да ми повтори информацията, която аз им бях дала първоначално. А аз се хванах на въдицата му.

— Не би могла да знаеш, че е така?

— Аз те заведох право в лапите им. Ако той и жената са знаели, че си се загубил в морето, навярно вече са те смятали за мъртъв. Как биха узнали за теб, ако аз не им се бях обадила в посолството, за да им разкажа всичко, което знам.

— Престани! Всеки нормален човек щеше да постъпи като теб.

— А ти как разбра, че нещо не е наред? Защо ми даде заека?

— Имах някакво предчувствие. Главата започна да ме боли жестоко, както всеки път при спомена за нощта и бурята. Исках да се махнеш оттам, колкото е възможно по-скоро. И тъй като ти си тръгна, реших да изпратя заека с теб — той въздъхна. — Честно казано, много се боях, че онази безвкусно облечена жена може да се окаже наистина моя съпруга.

— И аз бях изплашена — призна Чериш.

— Чериш, каквото и да се случи, искам да знаеш, че аз…

— Който и да си в действителност, Зиги — прекъсна го тя бързо, докато се обуваше, — истината е, че си се забъркал в голяма каша. Дори не знаеш кои са враговете ти.

— Които и да са те, свързват ни делови отношения. Не смятам да отида на утрешната среща с господин Уотърсън. Имам чувството, че Хедър Джоунс е трябвало да ме примами в хотелската стая или на друго място, където враговете ми ще се опитат да разберат какво съм си спомнил и какво не, и ще се отърват от мен.

— Предполагам, не биха могли да го направят точно в посолството — беше й прилошало от притеснение.

— Питам се дали и други хора от посолството са в играта?

Стомахът на Чериш се сви при мисълта за огромната опасност, която грозеше Зиги.

— Трябва да говорим с Гримли. Той може би ще ни помогне. Хайде, да отидем при него.

Когато отвориха вратата на спалнята, чуха силна врява от първия етаж. Без да се двоуми, Чериш хукна по стълбите към кабинета на Гримли. Зиги се хвърли върху нея, точно преди да влезе. Притисната под тежестта му, тя се огледа безпомощно.

— Не мърдай! — заповяда й той шепнешком. Изправи се бавно и надникна през полуотворената врата.

— Това пистолет ли е? — долетя от кабинета гласът на Гримли. — Пистолет ли насочвате срещу мен? Що за хора сте вие?

Чериш успя седне. Зиги стоеше неподвижно в сянката на вратата. Тя се молеше в душата си той да измисли нещо, защото нейният мозък отказваше да работи.

— Къде е Зиги Мастърсън? — двамата разпознаха гласа на Уотърсън.

Значи фамилията на Зиги бе Мастърсън!

— Кой? — попита Гримли.

— Зиги. Мъжът, който дойде в Белиз Сити с доктор Лав — Уотърсън беше нетърпелив.

— А, онзи корабокрушенец без мозък ли, за когото тя загуби цели шест дни през последните две седмици? — възмутено рече Гримли. — Доколкото знам, доктор Лав го е оставила в компанията на безвкусно облечена жена в посолството — след кратка пауза той добави: — Предполагам това сте вие, госпожо?

Значи Хедър Джоунс също беше в кабинета. Сърцето на Чериш се сви, когато чу смеха на няколко мъже, които Уотърсън се опитваше да надвика. Колко души бяха вътре?

— Нека ви обясним по друг начин — каза Уотърсън. — Зиги даде на доктор Лав нещо, което е наше. Ако ни кажете къде се намира тя, за да можем да си го вземем…

— Нямам представа.

— Не говорете глупости, професор Коридър. Тя каза, че идва при вас.

— Тя действително беше тук. Обаче не мога да толерирам колежка, която е некомпетентна, безотговорна и мързелива. Уволних я.

— Какво сте направили?

— Защо се чудите? — каза Гримли. — Виждали сте Чериш Лав, нали? Прилича ли ви на сериозен антрополог?

Чериш с удивление разбра, че в крайна сметка Гримли е забелязал как изглежда тя. Но докато работи като роб за заплата, която едва й стига, за да се изхрани, той без съмнение ще продължи да я експлоатира до края на проекта. Старият мърморко в момента се опитваше да спаси живота й, но дали нямаше да заплати със своя? Тя не можеше да позволи това.

— Къде отиде доктор Лав? — попита недоверчиво Уотърсън.

— Това не е моя работа — Гримли направи гримаса и добави: — Но знам, че обича хотел „Бей Клъб“.

— „Бей Клъб“ ли? — попита Хедър. — Знам къде се намира.

— Жена като вас несъмнено би трябвало да го знае — каза Гримли.

— Доктор Коридър, вие лъжете, за да й спасите кожата! — заяви Уотърсън.

— Можете да си мислите каквото желаете с възможностите, които има вашият неандерталски мозък — каза Гримли. — Но аз ви забранявам категорично да претърсвате института. Вече ми загубихте достатъчно време, затова смятам веднага да продължа работата си над моето изследване върху миграцията на гарифуните през деветнайсети век. Настоявам да си тръгнете незабавно. И съм готов да си послужа със сила, ако е необходимо.

— Не забравяйте, че имам пистолет — заяви Уотърсън.

— Изобщо не ме интересува вашето варварско перчене — присмя му се Гримли.

Чериш видя, че Зиги едва сдържа смеха си. Протегна ръка, за да го дръпне за глезена. Искаше да привлече вниманието му и да изготвят план, за да спасят Гримли, когато зад тях неочаквано изникна огромен мъжага. Чериш дори не успя да извика, преди горилата да удари Зиги по главата с тояга.

Зиги бързо се наведе, но тоягата се стовари върху главата му с трясък. От силата на удара той влетя в кабинета през полуотворената врата. Уотърсън се извърна и като видя, че Зиги пристъпва към него, стреля. Чериш изпищя. Куршумът се заби в рамото на Зиги и го отхвърли назад. Чериш се втурна през отворената врата, но се блъсна в Зиги и двамата се проснаха на пода.

Хедър се разпищя. Хуан, въоръжен с тоягата, прескочи Зиги и Чериш и се насочи към Уотърсън. Гримли се възползва от хаоса и нападна един от бандитите на Уотърсън. Самият Уотърсън стреля два пъти по Хуан. Чериш помисли, че го е улучил, но прислужникът дори не спря. Той вдигна тоягата над главата си и след миг Уотърсън лежеше в безсъзнание на пода. Хуан приближи към следващия натрапник.

— Зиги! — плачеше Чериш. Тя свали блузата си и я притисна към рамото му, за да спре кръвта.

Съучастниците на Хедър лежаха в безсъзнание на пода. Тя хвърли отчаян поглед към вратата, блокирана от Зиги и Чериш, и накрая се предаде.

— Много разумно постъпвате — каза Гримли. — Ще повикам полицията.

— Повикайте линейка! — извика Чериш.

— Той жив ли е?

— Да, но губи много кръв.

— Опитай се да го държиш в съзнание — посъветва я Гримли. — А ти, Хуан, намери нещо да превържем раната му, както и една риза за доктор Лав.

Хуан кимна мълчаливо и за пореден път прескочи тялото на Зиги.

— Зиги, чуваш ли ме? — питаше Чериш, докато сълзите се стичаха по лицето й.

— Да, аз — той леко помръдна глава и облиза сухите си устни. — Господи, как боли! Защо хората винаги си изливат яда върху мен?

— Не говори!

— Искам да ти кажа всичко, преди да умра. Нали знаеш какви са болниците — гласът му ставаше все по-тих. Само след миг цялото му тяло се напрегна. — О, Боже мой, Чериш, спомних си!

— Какво си спомни?

— Моето име! Спомням си моето име, номера на застраховката ми, цвета на моята кола, рождения ден на баща ми. Спомних си!

Той дишаше тежко и раната започна обилно да кърви.

— Това е прекрасно, Зиги — промълви Чериш. Гласът й трепереше. — Но моля те, успокой се! Нали не искаш…

— Кажи на професора, кажи на посланика, кажи на…

— Какво да кажа, Зиги?

— Аз съм Корнелий Зигфелд Мастърсън Трети — успя да изрече той. — И кажи на онова копеле Уотърсън, че наистина ще го предам на съда.