Франсин Доусън
Не мога с друга да те заменя (9)

IX

Събота, 15 ноември, дойде много скоро. В издателската къща на Камбърланд и Уайстър беше много оживено. Огромният комплекс в центъра на Манхатън вече беше събрал целия издателски колектив и всички други гости, поканени на партито. В приемната беше подреден студен бюфет, зашеметяващ с разнообразието и изобилието си.

Саймън Камбърланд ходеше насам-натам и като че ли се появяваше моментално, където и когато имаше нужда от него. При такива поводи той никога не оставяше нищо на случайността. Съдружникът му, Фред Уайстър, беше значително по-стар и вече не толкова жизнен, че да нарушава заслужено спечеленото си спокойствие с организирането на подобни тържества. Вместо него синът му Алън Уайстър минаваше като вихрушка от едно помещение в друго. Той с удоволствие осведомяваше всеки, че вече е готов да поеме напълно функциите на своя баща. За разлика от него обаче, Норман и Виктор Камбърланд се държаха смутено и малко резервирано и като че ли се мъчеха да останат на заден план. И двамата сякаш не се чувстваха много удобно. В края на краищата тяхна беше книгата, чието излизане на нюйоркската литературна сцена се празнуваше тази вечер. Книгата с легендарния предговор.

В този момент се появи цяла делегация журналисти, нахакани и шумни, които веднага се отправиха към бюфета. После забелязаха Норман, който, независимо от това дали искаше или не, се беше превърнал в централна фигура на това парти.

— Как изглежда тази Лин Уокър? — попита един пълен мъж на средна възраст, лъхащ силно на джин.

— Тя е хубава. Много хубава — тихо отвърна Норман.

— Руса или тъмнокоса?

— Руса — Норман започна да се дразни.

— И вие искате да се ожените за нея?

— Да, искам. Искам го повече от всичко друго — Норман обърна гръб на мъжа и се опита незабелязано да се смеси с тълпата от посетители. Естествено, това не му се удаде. Отвсякъде го бомбардираха с въпроси. Едва ли някой се интересуваше от това, че книгата, която Норман и Виктор бяха написали, засяга една всъщност много сериозна тема.

Това важеше дори за жените от пресата. Поне от тях Норман очакваше да се интересуват от съдържанието на документацията, тъй като доста от тях живееха сами в Ню Йорк. Той се опита да насочи разговора в тази насока.

— За мен беше много изненадващо откритието, че някои самотни жени в този град живеят при доста опасни условия — каза той на една червенокоса журналистка, която бутна микрофона си под носа му.

— Добре сте се възползвал от този извод, мистър Камбърланд — отвърна жената. — В противен случай не бихте се сближил с тази мис Уокър.

Норман пребледня. Тъкмо се опитваше да намери подходящ отговор на този безсрамен коментар, когато един много познат женски глас каза зад гърба му:

— Това е абсолютна глупост! Никой не може да се сближи с Лин Уокър, ако тя самата не желае това.

Норман се обърна като ударен от гръм. Пред него стоеше Лин, толкова красива, колкото той не я беше виждал никога досега. Разкошната й фигура се подчертаваше от невероятно елегантен черен костюм от много скъп плат. Под него носеше сива копринена блуза, а около врата си беше вързала фино шалче. Красивите й дълги крака изглеждаха изящно в черните копринени чорапи и обувките с висок ток. Лицето й цялото сияеше, или поне на Норман му се струваше така.

Той вече не мислеше за това, че е централната фигура на забележителното тържество, на което междувременно се бяха събрали повече от триста души. Проби си път към Лин и я грабна в прегръдката си. Покри лицето и шията й с целувки и я притисна толкова нежно, но здраво до гърдите си, че на всички наоколо им стана ясно, че повече никога няма да я пусне да се отдели от него. Айлин и Виктор се приближиха.

— Е, най-сетне — въздъхна Айлин облекчено.

Виктор само се усмихваше. Той като че ли очакваше нещо, тъй като се огледа наоколо с търсещ поглед.

Оркестърът, който трябваше да свири след официалната част, удари оглушително туш. Саймън Камбърланд се качи на подиума и взе микрофона. Тълпата утихна и впери поглед в очакване на думите му. Той прочисти гърлото си с леко покашляне и после спокойно изпи чашата вода, поставена пред него. Стана толкова тихо, че игла да паднеше, щеше да се чуе, когато най-сетне започна:

— Многоуважаеми дами и господа, скъпи гости на днешното ни празнично събиране…

— Давай направо, стари приятелю — обади се един приятел от клуба на Саймън. — Ще ни накараш да се пръснем от напрежение.

Камбърланд старши се усмихна невъзмутимо.

— Исках да ви кажа, скъпи гости, че тази вечер празнуваме не само излизането на първата книга на двамата ми сина, Норман и Виктор…

— А какво още? И това е достатъчно за такова знаменито тържество — намеси се същия глас.

— Млъкни най-после, Сам, и чуй — обърна се Саймън с усмивка в тази посока. — Имам честта и щастието да обявя пред вас годежа на двамата си сина. По време на проучванията си за тази книга, която надявам се, е и последната им, те срещнаха жените, с които искат да прекарат живота си. Аз се запознах с Лин и Айлин и трябва да ви кажа, че разбирам синовете си.

В залата избухнаха възторжени ръкопляскания. Множеството беше получило сензацията си.

— Двойките на сцената! Искаме снимки! — извика един мъж от пресата.

Норман и Виктор нямаха избор. Побутваха ги и ги подканяха толкова дълго, че накрая се озоваха на подиума при баща си. Двамата се усмихваха смутено на множеството от познати и непознати лица долу под тях.

— Лин и Айлин, Лин и Айлин! — поде някой и скоро тълпата започна да повтаря високо в хор този призив.

— Няма да се качим там, нали, Лин? Хайде да излезем навън! — прошепна притеснено Айлин.

— А защо пък не? В края на краищата нямаме какво да крием.

Двете се хванаха за ръце и тръгнаха напред. Сториха им път до сцената и те за пръв път в живота си се озоваха в светлината на прожектори, аплодирани от всички страни. Застанаха от двете страни на Саймън Камбърланд, който им намигна окуражително.

— Браво! — извика някой отдолу.

— Най-сетне! — обади се друг.

— Но целунете годениците си! — провикна се един телевизионен репортер към Норман и Виктор, с които се познаваше отдавна от спортния клуб.

Двамата с удоволствие изпълниха молбата ми. Саймън се усмихваше отстрани с вид на победител. Той доволно погледна към Лин и Норман, които стояха щастливо прегърнати от лявата му страна, после се обърна към Айлин и Виктор, сияещи като малки деца отдясно.

— Каня всички на двойната сватба, която ще се състои през първата половина на идващата година! Точната дата ще бъде съобщена своевременно — извика той в микрофона.

— Знаеше ли това? — прошепна Лин в ухото на Норман.

— Не, но татко не обича никой да му противоречи… — отвърна гальовно Норман.

— Щом е така, не ни остава нищо друго, освен да се оженим — усмихна се Лин. — Но едно ти обещавам със сигурност, никога повече няма да взема наемател в апартамента си.

— Съгласен съм — промърмори Норман и като се наведе към нея, додаде: — Вече знам какво прави Лин Уокър с наемателите си във ваната.

— Чудесно е, че си запомнил — засмя се тя. — Защото сигурно няма да се изненадаш, като ти кажа, че бъдещата ти жена може да предложи същото и на съпруга си.

Норман я стрелна жадно с поглед.

— Надявам се да е така, скъпа. Какво ще кажеш още за тази нощ?

Лин стисна ръката му и кимна многозначително.