Мирослав Кърлежа
Завръщането на Филип Латинович (29)

Дъждът дълго биеше в прозорците, свещта пращеше и часовникът тиктакаше на масата, Филип се сепна полузадрямал и си помисли, че съмва. Стана и отиде до масата. Беше седем и три минути.

„Преди вечеря“, това значи най-късно до седем! „Ако не, тогава в кафенето, както обикновено!“

Запали цигара и веднага я хвърли. Разходи се няколко пъти из стаята и пак се отпусна на дивана. По стълбите се чуха стъпки. „Това е тя.“ Чукане. Беше Регина.

— Добър вечер, детето ми! Спиш ли?

— Не! Какво има?

— Дойдох да те питам дали оставаш у дома на вечеря? Негово Превъзходителство е долу! Имаме заек с кнедли.

— Не, много благодаря! Ще вечерям вън!

— Да ти запаля ли лампата, чедо? Тук е съвсем тъмно!

— Няма нужда, мамо! Аз и без това излизам след няколко минути. Благодаря!

— Все пак по-добре да я запаля!

И старата започна да човърка около лампата, свали млечнобялата топка и запали газената лампа, мърморейки нещо против Каролина, че чисти отгоре-отгоре, в края на краищата човек трябва всичко сам да си върши! Филип беше така ядосан от натрапчивата упоритост на тази старица, че не можеше да се владее.

— Но защо я палите, като ви казвам, че излизам!

— Да те видя: и без това не те виждам! Последните два месеца нито веднъж не си се върнал преди съмване, после спиш, а нощем аз спя и така живеем един край друг, а не се виждаме, като две къртици.

— О, мамо, мамо, с тези ваши лампи и разговори — колко досадно е всичко това!

Филип стана и мина няколко пъти през стаята. Старата приготви пижамата му и пренесе сивия му костюм от стола на закачалката.

— Пристигна ли пощата?

— За теб няма нищо! Само някакъв английски вестник!

— Вече сто пъти съм казвал пощата да ми се носи горе! И този вестник е поща. Но в тази къща да помолиш някого за нещо…

— Негово Превъзходителство чете вестника. Не мога да му го измъкна от ръцете. Той като прочете нещо, после ми го разказва, а от теб човек не може нищо да научи! Негово Превъзходителство ми разказа, че узнал от свещеника, че си рисувал прозорците на някаква американска катедрала?

Филип не знаеше какво да прави. Как да се освободи от тази старица? Седем часът и дванадесет минути. Преди вечеря, това значи до осем! Това значи, че Боба може всяка минута да се върне. Измисли, че трябва да се бръсне.

— Има ли топла вода?

— Има!

— Тогава, моля ви, бъдете така добра и кажете на Каролина да ми донесе топла вода за бръснене! И поздравете Негово Превъзходителство от мен, кажете му, че ще дойда да го видя, щом се обръсна!

Постави на масата големия си несесер, отвори го и започна да нарежда на дъската прибора за бръснене. После седна и свали сакото си, отвърза връзката. Старата стоеше неподвижно, гледаше го със спокоен, почти флегматичен интерес, а после отново го запита, като че ли не му вярва, че сега ще се бръсне:

— Значи, искаш топла вода?

— Да! Моля! Само помолете Каролина да не бъде вряла!

Старата повдигна рамене и тихо затвори вратата след себе си; чуваше се как стъпва внимателно с ревматичните си крака по стръмнината от четиридесет и пет градуса.

Филип отново се разходи из стаята и запали цигара. Вкусът на никотина му беше отвратителен. През прозореца се чуваше как вали, а през дъжда — монотонно и досадно дрънчеше тамбурка. Малкият кретен Францек беше седнал на вратата на обора и цяла вечер свиреше с дяволската си тамбурка. Филип отвори прозореца и се разкрещя в тъмното да спре най-после, това не било толкова приятно, както той си мисли. През тъмната водна завеса, която се стичаше от улеите във ведрата под стряхата, се чу някакъв мънкащ отговор.

— По дяволите! От такава дяволска тамбурка човек може рано или късно да полудее!

Блъсна стъклото на малкия прозорец, стана му хладно. Намъкна домашната си дреха и седна пред огледалото. Да се бръсне, беше съвсем излишно; на обед се беше обръснал. Часовникът показваше седем и четвърт и три минути.

„До осем! Ако не, тогава в кафенето, както обикновено.“

Пак започна да се разхожда, а пред очите си виждаше мъртвия грузинец как движи челюстите си и говори за краниометрията. Този покойник все пак имаше необикновени познания. А какво трябва да значи онова, дето Балочански каза на заклания кочияш, че най-добре било с нож в стомаха? Не, Балочански не е опасен! Той е болнав, страхлив нещастник! Малоумен, вмирисан щръбльо. Но как само започна да крещи тук, като че ли е в кръчмата. Чуха се стъпки. Навярно Каролина носи вода.

Чукане.

— Моля.

Не беше Каролина. Регина се върна лично с топлата вода.

— Нали ви казах да помолите Каролина! Нямаше нужда вие да си правите труд!

— Много знае Каролина каква вода да донесе. Тя налива водата от котлето и готово! А аз разхладих водата! Недей да бъдеш толкова нервен, за теб не е добре! На кого викаше?

— На онзи кретен с тамбурката!

— Вярно! От ранна сутрин до късна вечер все с тази нещастна тамбурка. Какво да се прави, чедо? Все някой трябва да прибере това сираче под покрив. Намериха го в дрипи, сигурно е някакво незаконно дете.

— Незаконно дете! Какво значи „незаконно дете“? Има „законни“ деца, които са незаконни. Само на нас така ни се струва, че нещо е „законно“, всъщност всичко в нашия живот малко или много е незаконно!

— Е, виждаш ли, детето ми, а това именно не би трябвало да бъде!

Филип запали цигара и разхождайки се из стаята, пушеше нервно. Старата го следеше с поглед и бавно поклащаше глава успоредно с неговите движения от шкафа до масата. Какво става с този човек? Каза, че ще се бръсне, а сега водата му ще изстине, съвсем е хладка. Най-после все пак реши да го запита защо беше при него господин Балочански.

— Беше, да! Отде да знам?

— Почудих се, защото, откакто си тук, той за пръв път идва при теб.

Филип не й отговори.

— Нещастник. Не зная, но много ми е мъчно за този човек, не зная защо. Той изглежда толкова симпатичен, фин господин!

— А какво ви е толкова симпатично у него? Жълтите му конски зъби ли? Или ярешката му брадичка?

— Почерпи ли го с нещо?

Филип не знаеше какво да прави. Да вземе палтото и да излезе по дъжда! Няма чадър, а навън вали като из ведро. Спря пред старицата и необикновено грубо се обърна към нея:

— За какво, по дяволите, ме тормозите? Моля ви, оставете ме на мира! Вие и без това сте чули всяка дума между мен и този човек и сега какво искате, да ви разкажа повторно всичко, което сте чули?

— Сине, сине, ти не си добре, детето ми! Ти винаги само едно знаеш: направо с главата в стената!

— Но, моля ви се! Преживях тези мои четиридесет години, ще съумея някак да прекарам и тези десет, а по-нататък и без това е все едно!

— Не е добре това, което вършиш, дете! Този човек беше съвсем прав! Целият Костаневец вече цяло лято не говори за друго, а само за теб и за нея. А на мен, честно слово, това не ми е приятно.

— А защо пък на вас не ви е приятно?

— Бог да бъде милостив към тебе, чедо! Но ти се срещаш с тази особа тук под моя покрив и ще ми позволиш, че аз не мога да бъда безразлична. А освен това аз казвам тия неща в твой интерес, това е една зла и покварена жена! Тя вече е разорила няколко живота. Ето и оня русин на линията на Турчиново и той е един от тях, които се мъкнеха с тази особа, където трябва и не трябва! От тази жена никой не трябва нищо добро да очаква!

— Ако възнамерявате, майко, да ми четете нотации, тогава по-добре спрете! Не желая да чуя нито думица, моля ви. Вие много малко знаете за всички тези неща, за да можете да бъдете съдник!

— Какво има тук да се знае? Достатъчно е човек да гледа нещата със своя естествен мозък; заради тази зла жена хората се хвърлят под влакове, седят по затворите, ти си загубил нормалния си ум заради нея… няма какво да се знае…

— Ако не искате да изляза, тогава, моля ви, нито дума повече, нали, моля…

— Аз съм ти майка, детето ми, и никой не ти е по-близък на света от мен, кой може да бъде по-искрен и по-доброжелателен към теб?

— Да! Това е вярно! От вас никой на света не ми е по-близък!

Филип седна на стола, на другата страна на масата, и се загледа в тази жена. Зад светлосинята стара газена лампа в светлината на млечния абажур седеше дама с прошарена коса, с бяла кърпа на плещите, около шията й висеше златна верижка, а ръцете й бяха целите в пръстени; това е наистина неговата майка! Това е същата онази негова майка, която го гледаше със студения си поглед през онова обковано с метал колелце на входната им врата, когато се върна изгубен и отчаян, но тя го изхвърли на улицата с глас, пълен с морално отвращение! И както и онази сутрин, преди двадесет и три години, разстоянието между тях си е останало същото; той се мъкне с някакви неморални особи, излага нейния почтен покрив, а тя се огражда морално от него! Ужасно глупаво! Като че ли не го остави години наред да живее по-лошо от куче. Цялото му детство и не само детството му, но и той самият, неговият характер, всичко, което беше важно за него и за неговия живот, всичко беше ранено от болезнеността, сред която той растеше, а тази жена, заради която плака цяла нощ, от която бе наследил нездравата кръв, тази жена сега се огражда от него и нещо не й е приятно, защото било неморално и защото това неморално ставало под нейния високо морален покрив! Като че ли през цялото си детство той не долавяше как любопитните и неспокойни погледи на оня вмирисан, дяволски кът пълзят по него като гъсеници, и то само заради тази тук попска креатура. Като че ли тя не се отдаваше на всички и като че ли по този начин не си бе осигурила тази приятна и почтена старост, а сега седи тук под своя почтен покрив и му чете лекции по морал.

Стана и с лявата ръка се хвана за тила. Обади се тежкото му главоболие. Клепките му бяха натежали като залепени, а в ставите си чувствуваше олово. Доста се рови из своя несесер, взе някаква успокоителна таблетка и изпи след това две чаши вода. През цялото това време Регина седеше неподвижна и следеше всяко негово движение с най-голям интерес; тя изобщо не показваше никакво намерение да го остави… А стрелката на часовника наближаваше осем без четвърт. Три минути само до осем без четвърт. Филип запали цигара и отново започна да се движи ядосано.

— А защо се е самоубил оня русин?

— Не зная! Самоубил се! Случва се хората да се самоубиват. Всеки ден има из вестниците по няколко самоубийства.

— Негово Превъзходителство каза, че бил чул от кмета, че този русин бил извънредно интелигентна глава; с два доктората и професор.

Филип пъхна левия си показалец между ризата и връзката и изглеждаше, сякаш ще отскубне всичко това с едно мъчително движение.

— Майко, моля ви, за бога, престанете да ме измъчвате! Какво сте седнали тази вечер тук при мен като врана? Оставете ме, моля ви се, сам. Не виждате ли, че съм нервен?

Регина остана хладнокръвна, съвсем спокойна и не се помръдна дори.

— Да ти кажа право, детето ми, аз се страхувам за теб.

— Какво има да се страхувате за мене?

— Право да ти кажа, страхувам се тази да не се залепи за теб.

— Майко, за бога!

— Аз виждам, ти си наивен, ти нямаш понятие за жените.

— И вие имате очи пред мен да произнасяте тази дума!

— Когато някой е сляп, добре е да му се отворят очите. А ти не виждаш, ти си заслепен.

— И вие смятате, че тъкмо вие сте тази, която трябва да ми отваря очите в това отношение? Вие?

— Да, аз съм ти майка! Ти си мое дете! И кой ти е по-близък на света, освен мен?

Филип застана пред тази жена, чувствувайки, че му се завива свят. Той се олюля и в същия миг в полумрака тази жена му се стори бледо, зацапано петно и глупаво, брашнено, клоунско лице. Нещо го стягаше в гръдния кош, не можеше да си поеме дъх.

— Така, значи, вие смятате, че сте призвана да ми четете лекции по морал? И то под този покрив, който е построен със също такива, ако не и с по-лоши пари, каквито ония девойки замотават под чорапите си, а моето детство и цялото ми раждане, и лавката, и всичко онова на Фратарска улица, а онази баба с черния гарван и ролята на епископа във всичко това? Майко, майко…

Регина стана, гласът й трепереше:

— Така да говори с майка си може само покварен човек, който не вярва в бога.

— Да, госпожа Регина, вие поддържате вашите търговски отношения с небето винаги в твърде редовно счетоводство; не всяка от тези жени, от които вие днес се отвращавате, е в състояние да си подсигури от свещениците такава старост във вили, където да играе на карти с благородници! Защо ме гледате, като че ли съм полудял? Ето, аз навърших четиридесет години, а до ден-днешен не зная кой е баща ми. През цялото си детство се разкъсвах от този въпрос, моята младост остана разорена заради тази тайна, а вие, която сте виновна за всичко това, вие сега тази вечер тук ми говорите нещо от някакъв морален пиедестал?

Филип чувствуваше, че всичко това е излишно, прекалено и глупаво; но не можеше повече да се владее. Той беше вече започнал. Драмата започваше да се разплита. Там, върху овалната полирана маса, покрай стената, на плюшена обшита покривка, стоеше плюшеният албум със златния херолд и златисти корици. Като стрела, с един скок той разтвори този албум, тази история на пъклените си детски вълнения и прелиствайки под носа на майка си тези стари, бледи снимки, изпадна в още по-голяма ярост:

— На̀, гледайте тези ваши снимки, заповядайте, погледнете тези ваши прекрасни снимки и после четете морал. Кои са тези лица, откъде са дошли тези лица? Откъде е този камериер, този глупав епископ, този свещеник Ловро, какво е всичко това, госпожо? Какви са тези господа с шуби, този ваш брат фелдмаршал лейтенант и вие в костюм на Коломбина на бала на виенския Червен кръст? Защо се казвам аз Сигизмунд, кои са тези Валентиеви, какво търси този абат от „Блажената Девица“ тук, а има брилянтен кръст и на мен ми даваше по една крона, когато му помагах при литургии? Какъв беше оня акт в черна рамка, където вие лежите гола в облак, а онази баба с гарвана, а онзи непознат господин тук с цилиндъра, кой от тези типове тук, в тази проклета книга, е моят баща? Говорете! Защо ме гледате така, като че ли съм смахнат? По дяволите и вие, и този албум, и всичко!

Той хвърли книгата със златни корици с такава ярост в стената, че тя се разкъса и всички снимки се пръснаха по пода из цялата стая.

Регина се прекръсти патетично, тя вече съвсем се беше овладяла. Наведе се към пода и започна да събира разпилените снимки и оправяйки разкъсаните корици на албума, произнесе тихо и примирително:

— Бог да бъде с теб, детето ми, да греши човек, е човешко, но най-важно е човек да види, че е грешил и да се разкае. Ако този въпрос толкова те е измъчвал, защо не попита? Аз не бях те виждала точно единадесет години и бях ти написала всичко в случай, че умра. Самата аз няколко пъти вече исках да говоря с теб по този въпрос, но напоследък нямаше възможност. А и Негово Превъзходителство ме помоли да говоря с теб за това преди нашата сватба. Ето, моля, снимката на баща ти.

Тя стана и му подаде една снимка със златен печат на будапещенския придворен фотограф. Пред ренесансови перила от картон — великият жупан в униформа, с калпак, с перо на чапла и извита в плюш обшита сабя, а дръжката на тази панаирджийска сабя дамаскиня бе цялата в скъпоценни камъни: благородникът доктор Липах Костаневецки, през осемстотин деветдесет и пета, доста пълен, намазан с брилянтин, с големи, неподрязани, маджарски мустаци а ла Атила Флосман: Томбола потпури! Кралски маджарски придворен фотограф Льовингер. Дьобронтей Тер 13, Будапеща. Някой почука.

Три минути до осем. „До осем. Ако не, тогава както обикновено в кафенето!“ Това е може би Бобочка.

— Влезте!

Балочански. Беше Балочански.

Със самия си ръст и с нежното си телесно устройство, особено напоследък пред прага на своята парализа, под товара на тази страшна вътрешна угроза, която от ден на ден все повече растеше и се проявяваше ту в схващане на ставите, ту в глухонямо мънкане, този човек се движеше изобщо като някакво влечуго: той повече пълзеше, по-право отпуснато се хлъзгаше между предметите. Но тази вечер, като се появи пред прага на вратата на Филип и прескочи този изгнил праг, изглеждаше още по-дребен, а докато стоеше прегърбен с бомбето в ръка, приличаше повече на гърбав, отколкото на изправен човек. Поклони се на госпожа Регина снизходително като слуга, целуна й ръка, като се усмихваше любезно и се извиняваше, че ги безпокои, но бил дошъл по един въпрос, който не е само лично негов.

Регина събра последните снимки, взе кориците на албума и затвори вратата след себе си. С глас съвършено тих, в невероятен, почти свръхестествен мол, съвсем притъпено и едва доловимо Балочански се обърна към Филип и се извини от свое име и от името на госпожа Боба, че не е могъл да дойде по-рано, но технически било невъзможно. Боба поздравява Филип най-сърдечно и му съобщава тази вечер да не я чака, защото е възпрепятствувана да дойде. Срещата е безпредметна, парите също. Тя му съобщава, че няма да пътува!

Все още под впечатлението на онази кралска маджарска придворна снимка, съвсем смутен и разсеян, в първия момент Филип не можа да схване за какво се касае.

„Боба няма да заминава, Боба отказва паричната услуга, тя е възпрепятствувана да дойде, в кафенето също няма да отиде и е изпратила него, той да предаде това нейно поръчение.“

— Да! Тя ме изпрати, за да не я чакате напразно! Тази вечер няма да дойде! Остана у дома!

— Как у дома! Тази вечер тя е на работа в кафенето!

— Да, след вас ще отида в кафенето да кажа на Фаника да я замести. Тя ще остане тази вечер в къщи. Между мен и нея имаше сериозен разговор, затова не можах да дойда по-рано. Аз й обясних добре за какво се касае. Така стоят нещата, аз не зная да свиря на хармоника, не съм куче!

— А тя?

— А тя започна да плаче. Боба изобщо винаги е била добър човек! Именно това е, което винаги ме влече към нея, тя е самарянски добра. За онази малката туберкулозна цигуларка, за която Боба се грижеше цели две години, всички разправяха, че била лесбийка, но това не беше на лесбийска почва, а на самарянска. Боба има сърце. Тя винаги е имала голямо сърце.

Потекоха му сълзи и захлипа с глас. Започна да бърше сълзите си с длани и със замърсената ивица на бомбето си, но те се изцеждаха на вади в мустаците му.

Филип се доближи до него:

— Добре, какво ви каза?

— Аз й обясних как стоят нещата: Боба, дете, ние не сме зверове…

— А тя?

— А тя плака заедно с мен. Взе ръката ми, целуна я и ми каза, че аз съм един толкова нещастен човек! О, отдавна вече не е била така добра към мен. И после ме изпрати да дойда до вас и да ви кажа, че тя остава и че й е добре с мен.

През този хлипащ, полутих, сподавен глас, през тази сломеност, през тези мокри, облени от сълзи мустаци у Филип гледаше едно лице, като че ли го гледа от невероятно разстояние. Това чувство за невероятно разстояние най-силно овладя съзнанието на Филип и както беше объркан, му мина през ума една твърде проста мисъл: че всичко това, което този просяк тук говори, не е вярно.

Как е възможно? Боба, която само преди половин час искаше да замине, сега му съобщава, че всичко било безпредметно? Това нейно пътуване за Хамбург е на дневен ред повече от два месеца. Всичко това е съвсем мъгливо! Ще си облече палтото и ще тръгне с него да чуе от нея лично всичко!

Балочански съвсем не се смути.

— О, моля! Ако не ми вярвате, моля, заповядайте. Но, аз мисля, че е съвсем излишно да си правите труд по дъжда! Аз самият бях казал на Боба, че вие няма да ми вярвате. Затова тя ви написа всичко.

— Къде, какво ми е написала?

— Моля! Заповядайте!

Балочански измъкна от десния си джоб смачкана бележка и я предаде на Филип.

Филип отиде до лампата, за да вижда по-добре. Беше някаква сметка.

Дрогерия — парфюмерия „Афродита“

СМЕТКА: за височайшата госпожа доктор Павлинич К. Бл. Радаева
По подробна сметка от…
Парфюми, одеколон, ароматни соли, хвойнови соли…	3724
По подробна сметка от…
Парфюми, сапуни и разни тоалетни принадлежности…	3141
Пратка парфюми за Х. Ф. Дрезден	1215
Пратка парфюми за Х. Д. Дрезден	4375
По сметка на госпожица Е…	243
По подробна сметка от…	332
Пратка в чужбина за С. Париж…	4214
Общо…	17 244
Платено. С благодарност: „Афродита“
Подпис

Тук на цялата страница от смачканата сметка нямаше нито дума, написана с ръката на Бобочка. А другата страница бе съвсем празна. Филип забеляза, че нещо залепна за пръстите му. Блажно, мокро. Долу на дъното на тази сляпа страница имаше блажна червена следа от човешки пръсти, като печат. Кръв. Погледна Балочански. Балочански стоеше неподвижно и го гледаше в очите като куче, което е донесло апорт.

— Какво е това? Това е нещо мръсно! Това не е никакво писмо.

Филип беше заобиколил масата и стола, за да се доближи до лампата и да вижда по-добре, сега между него и Балочански стоеше масата, а на нея бе лампата. През млечния блясък на абажура той виждаше само фигурата на Балочански. Отдръпна стола и отиде по-близо до него. Сега едва забеляза, че Балочански е облян в кръв. Десният му крачол беше натопен в кръв и той стоеше в локва от кръв.

— Какво става с вас? Вие сте целият в кръв.

Балочански покри дискретно устните си с левия показалец и го предупреди да не вика.

— Nescimus horam neque diem, carissime domine!^[1]

А след това сложи бомбето си, блъсна вратата и скочи през стълбите. Скокът и търкалянето на този окървавен човек беше животинско. От прага той се хвърли по стълбата, прескочи може би десет стъпала, търкулна се до партера като кълбо месо със страшен тропот на дъските, така че из основи се разтресе цялата дървена къща, и изчезна в тъмното. Без палто, гологлав, Филип изтича след него. Чу викове след себе си, тряскане на врати, викаше майка му и Каролина, а пред него имаше кал; в калната нощ кънтеше тропотът на онзи окървавен човек, който се отдалечаваше в мрака като звяр пред хайка.

Филип тичаше сред тъмния есенен проливен дъжд, като че ли сам беше полудял, а онзи звяр изчезна и вече изобщо не се чуваше. Падна в един трап, връхлетя върху бодлива тел пред алеите на „движението“, при общинското кафене хората започнаха да викат и да тичат по него, а в далечината над тухларната прозорецът на Боба светеше със светлозеленикавия блясък на копринената й завеса. Окървавен, разкъсан, целият в кал, мокър като удавник, Филип се втурна в стаята. На масата спокойно гореше свещ. Всичко беше разхвърляно като след тежка борба: възглавници, рокли, книги, пухени завивки, поли. На леглото, с двата крака на земята, прехвърлена през дъската на леглото, лежеше Бобочка, цялата в кръв. Балочански й беше прегризал гръкляна и всичко беше в кръв. И завивката, и възглавниците, и черната й копринена блуза. Очите й бяха отворени, като че ли гледа.