Мирослав Кърлежа
Завръщането на Филип Латинович (16)

Още в Будим, когато не беше навършила дори тринадесетата си година, когато се биеше с момчета, с къдрави коси и здрави зъби, Бобочка прозря загадката на плътската тайна. Огромна, както са огромни всички плътски тайни.

Беше през ваканцията и Бобочка летуваше при леля си. Беше неделя. Ухаеше на смърч и биеха будимските камбани, а Бобочка, крехка, руса, лека, с голи крака, с твърди ябълки на коленете и нежни, меки стави, се намери легнала на ръцете на барон Ремени, вуйчото на леля й баронеса Ремени, която, омъжена за един фон Радай, висш чиновник в будимското председателство, живееше в будимската крепост над Кървава поляна. Беше прекрасно слънчево утро. След тежката нощна буря въздухът беше свеж, сенки, гълъби, камбани. В къщи нямаше никого. Всички бяха отишли на черква, освен вуйчото и Бобочка. Тя се люлееше на люлката в градината, а баронът (стар авантюрист и картоиграч) четеше вестник. Как се случи така, че халката на люлката се счупи и Бобочка падна, строши една чаша, която някой беше забравил под люлката, и цялата се обля в кръв, това остана неизвестно; тя не помнеше никакви подробности; знаеше само, че бе паднала, беше си разрязала коляното със стъклата и бе изтекло доста кръв. Така в кръв старият барон я качи горе в стаята и след като я положи на дивана, започна да бърше крака й със спирт и памук, после всичко изчезна в шемета на едно чудно опиянение, за което Бобочка беше чела, но че това опиянение може да дими като дим и че от него тялото се издига като самолет над всичко земно и телесно, тя нямаше представа за това дълбоко преживяване. По-късно, при доста нездрава плътска слепота, в унеса на страстите и във всички тайнствени увлечения на наивната похотливост, това слънчево неделно утро си остана за Бобочка най-силното преживяване в ранната и младост: спуснати транспаранти, в стаята полумрак, далечни камбани в града, мирис на спирт и топла детска кръв на коляното, горещи ръце, огън в мозъка и ставите, приятна зашеметеност от това, че беше плакала, че се беше сгушила във вуйчо си и че вуйчо й я вдигна и отнесе на дивана, галейки окървавения й крак с тънките си, вмирисани от цигари и алкохол пръсти.

Когато беше в седми клас в лицея, Бобочка се разболя от силен бронхит и замина с майка си за Таормин. Беше топла и пролетна нощ на кораба и някакъв берлински „бел еспри“^[1], син на имперски банкер, безделник и изпечен майстор в любовните работи, обясняваше на Бобочка готиката, порцелана, разправяше й за своята сбирка от чаши и за звездите. Между въжетата, високо на носа на кораба в топлата звездна нощ пред Таормин, Бобочка позволи на това непознато момче да я хвърли в диво, тропическо, туберкулозно трескаво състояние. Този берлински младеж беше доктор, декадентен тип от големия град, който боядисваше веждите си и който цели два дни се разхождаше по палубата с книги, подвързани в кожа и със златни надписи. Той много компетентно и умело разправяше на Бобочка още от Генуа за особената техника на медната гравюра, за скъпоценните чаши и за това, че било досадно да се живее, ако човек не живее свободно и интелигентно, както живеят маймуните в тропическите гори. И така на носа на кораба се намериха две сродни души и разговаряйки за Симпозион и за любовта в Банговите новели, всичко онова мъгливо, фалшиво, дълбоко скрито и силно, което живееше у Бобочка от три-четири години, тази нощ окончателно и стихийно се изля от нея. Фалшивата декадентска сянка, пълна с тайнственост и блудкав свян, която се влачеше из мислите й като було от страх и вълнения, изчезна онази нощ от главата й и тя се върна в кабината като човек, който е смъкнал от себе си „последния товар на глупавото средновековно възпитание и на предразсъдъците“. Като минаваше през осветените квадрати на салона, където майка й играеше бридж, хрумна й глупава идея да отиде при майка си и да й признае всичко, което се бе случило. Но в същия миг краката й се сториха като от олово, а тази идея съвсем чудата, съвсем неразумна и тя продължи пътя си до кабината, на първия етаж на палубата.

„Всичко това е нездраво!“

„А какво изобщо е здраво в живота? Всичко е само фраза! Може би младият берлински сладострастник има право! Най-интелигентно живеят маймуните в тропическите гори’“ По корабните въжета свиреше южнякът и корабът започна леко да се олюлява: еднообразно и досадно, сякаш всичко това ставаше против неговото желание. На Бобочка й призля. Започнаха мъките на морската болест, които продължиха чак до Таормин. Майка й игра на карти до зори, а когато се върна, Бобочка се престори, че спи, с уста, пълна с горчилка, и с кървави мътни очи. През отвореното, обковано с месинг кръгло прозорче на кабината нахлуваше соленият мирис на вълните и се чуваше шумът на морето. Беше априлско утро, а в месинговия овал минаваха пепеливи острови и угасваха фарове.