Мирослав Кърлежа
Завръщането на Филип Латинович (27)

Всичко корабокрушенско и безпомощно в днешното си лично състояние Филип посрещаше с възбудена нетърпеливост на слаб човек, който непрекъснато се рови из собствените си тъмни ъгли със светилник в ръка, като миньор, затрупан под дебели пластове въглища, който рови бясно на всички страни, търсейки изход. Той знаеше и ясно разбираше, че доста е затънал в Костаневец и че добре ще бъде да се махне колкото се може по-скоро, но в същото време усещаше, че няма сили веднага да скъса с всичко и да замине за двадесет и четири часа. Просто да вземе файтон и да отпътува до каптолската гара и там да се качи на първия влак! За Филип ставаше все по-ясно, че това задържане е съдбоносно във всяко отношение; ако някой от тези смазани хора изобщо подозираше фаталността на всяко, дори и най-малко значително събитие от самото начало на тази страстно опасна игра, това беше лично той. Във възбудения свят на плътта, утробата и нервите той никога досега не се чувствуваше така уморен и слаб, така малоумен и безпомощен, както сега. Бобочка го бе съвсем разнищила, а страхът пред всекидневната неизвестност на нейната съдба, непрекъснатата подозрителност, изпълнена с отпадналост, присъствието на този тайнствен грък, който събуждаше и подсилваше болезнените му съмнения, всичко това изгаряше у Филип при повишена температура, присъща на едно невероятно разстроено състояние. В тези увлечения се появяваха и пукнатини, под пукнатините се показваха все по-нездрави сили, болезнено загниване на плътта, на плътски захлас, слабост и твърде често потулване на разума, предаване на мечти, на фантазии със силна склонност към животинско самолюбие, всичко това клокочеше у него и кипеше като пламнала, нечиста кръв. Между жалката безпомощност и плътската мъка у него се обаждаше някаква тиха, все по-силна антипатия към Балочански. Като наблюдаваше този бивш човек как седи на масата и лакомо облизва чиниите като куче, как говори за „пресвятото причастие“ като за единствената си утеха, как си служи с най-банални псевдоинтелигентни схеми, той изпадаше в неразумна нервност, пълна с животинска омраза. Филип никога не допускаше, че би могъл да мисли хладнокръвно за смъртта на който и да било близък около себе си, но като размишляваше върху всички евентуални възможности, чрез които би могло да се разреши това положение, пред него винаги изпъкваше първо идеята, че смъртта на Балочански би била най-доброто разрешение. Този луд човек да умре по някакъв начин или да го изпратят в лудницата — това би било за Боба единственото спасение! Той размишляваше върху това съвсем трезво, душеше около тази смърт съвсем алчно, със студена вълча муцуна, чувствувайки при това, че има кучешки зъби и че в даден момент би могъл да разкъса живо човешко месо. Това ставаше естествено само в моменти, а после подобни идеи се изпаряваха в безброй комбинации, изпълнени с уединеност, безпомощни залъгвания и предположения и безплодно суетене в затворена безизходност. От една страна, целият този куп от вълнения му се виждаше като необикновена и странна проява на първите признаци на стареенето, а, от друга — творческите сили му се възвръщаха. През последните двадесет-тридесет дни той нарисува цялата поредица платна, нарисува стотина скици, импресии, акварели, картините бликаха от него като от фонтан. Това, че тази негова емоционалност се дължеше на един странен подтик, че тази кръв беше пламнала у него от страстта и плътта, че яснотата на виждането му беше се засилила от мотиви, навярно изключително плътски, за Филип нямаше никакво значение. Не е важно как и защо, важно е, че след дълго, потиснато и безплодно преживяване той отново почна да възприема живота творчески; да го вижда и творчески да оживява това, което е видял, в силна образност. Той нарисува маса зелени залези сред безлюдни горски поляни с далечни, сиви, пепеливи венци на планинските склонове, бледи като старите японски литографии от седемнадесетото столетие. Онези лозари в здрача, с медно зеленикавите цървули и блясъка на запалените лули, предаде в цикъл акварели: като безцветни маски в полумрака с пламнал огън пред лицата, като лица над гробове, на които са запалени свещи. Нарисува майка си, стария Липах, дебелата Каролина, краваря Мишко, Бобочка, Балочански — всички как седят и пият чай в беседката около самовара, сред грейнало ярко слънце; старата Регина и негово превъзходителство предаде като смешни папагали, дебелата Каролина бе в центъра на композицията с подутия си корем и червените си касапски ръце, глухонемият Мишко и лудият Балочански бяха две епилептични, демонични, ухилени маски, а Бобочка, бледа, в черна коприна, налива на него, на Филип, чай в светлочервена чашка. Себе си постави пред това общество с палитра и цигара в ръка, а на беседката, на корена на зеления бръшлян нарисува стар, столетен гарван; всичко беше ярко и маслено от пастозния щрих на четката, пренаситено с боя, сгъстено, тежко, за един нюанс (може би), предаден по твърде северен маниер, малко съмнително в мотив, не във фактура, но създадено с един замах, почти излято с един щрих. Напоследък под неговата ръка всичко се превръщаше в образ и при всяко вдишване той чувствуваше осезателно как е израснал и как е преминал от дългогодишната досада и безплодното взиране през сивите дъждовни прозорци към нова, възродена, пищна образност; просторите, забулени в сиви воали на безплодна безпомощност, празните стаи, пълни с дим и воня на цигари, северните мъгливи, пожълтели далечини — всичко това постепенно оставаше зад него, той чувствуваше как се съблича като змия на пролетното слънце, как смъква от себе си всичко неорганично, отживяло, краставо, как зарастват старите рани, как оздравява и под белезите се показва, силна, млада, здрава тъкан.

Бобочка и всичко около нея беше за Филип още от първия ден мъглив и неясен въпрос, а и след като поживя с тази жена и в нейната среда няколко месеца, Филип пак не знаеше коя е тя и какво става с нея и около нея… В началото всичко му се виждаше съвсем ясно и просто: жена на възраст, към четиридесетте, неудачник в живота, доста нещастна по всяка вероятност, касиерка в една вмирисана провинциална кръчма, която мъкне след себе си парализирания си любовник, също такъв неудачник, каквато е и тя самата — случай сам по себе си досаден и безинтересен! Този мънкащ, късоглед паралитик до тази жена бе потъпкал заради нея всички граждански нрави на собствения си живот, поставил се бе в тежки условия, за които в никой случай не бе дорасъл, и сега се мъкне по света като покойник, макар че още не е умрял. От самото начало той се отнасяше към тази среда пасивно и подозрително; още в онази банална фаза на първите контакти с думи и погледи Филип знаеше, че от всичко това не може и не трябва да излезе нищо значимо, нищо конкретно! Самият той с обърканите си нерви, без някаква по-силна и истинска воля, с дълбоко (по-право маниакално) чувство за малоценност, с прекалено раздразнителната си нервно разклатена интелигентност — какво изобщо би могъл да преживее той с една касиерка в Костаневец? Той идва всяка вечер в кафенето, сяда до касата, край нейната мраморна плоча, до стъкления шкаф с парцаливи лексикони, чете „Дейли Мейл“, пие сливова и коняк, пуши четиридесет цигари и гледа движението на червената топка по зеленото билярдно сукно. Така минават костаневецките нощи, а Бобочка на касата трака със сребърните прибори, брои бучките захар, от време на време се обръща към бюфета зад гърба си и налива ликьори и пунш и сдържано се усмихва на неговите духовитости. Сред възбудата от неспането и коняка, с пламнал мозък, плът и кръв, край една жена, чието гъвкаво като змия и необикновено стройно тяло се усеща под черната коприна, близо до това тяло Филип пуши, изпуска кълба дим и духовито разказва за себе си и за нещата около себе си, а Бобочка му се усмихва и мълчи. Бобочка беше толкова интелигентна, че не говореше глупости, но други признаци на някаква особена интелигентност Филип не беше забелязал у нея; на два-три пъти имаше неща, които говореха за липса на някакво основно образование, но, общо взето, тази касиерка твърде умело прикриваше своите пукнатини. Той знаеше, че беше завършила някакви курсове в католическите пансиони, говореше няколко езика, знаеше за някои неща да изказва преценки, сякаш изказва свое собствено мнение („че Верди например по нищо не бил по-слаб от Вагнер или че Мунх бил повече поет, отколкото художник“), но всичко това се лееше с чара на един дрезгав алт, с необикновената живописност на прошарената коса и с момински бистрия й поглед, който святкаше в оня дим непрекъснато, силно, като дискретна зеленикава светлинка.

Дружейки с тази нещастна и дискретна дама, Филип незабелязано все повече попадаше под нейно влияние; тя невинаги е била това, което е днес. От масата снимки, с които го отрупваше, от пътуванията й, от наредбата в жилището й, от кучетата й, конете и автомобилите й, се виждаше, че тя невинаги е била само това, което е днес; през ръцете на тази жена са преминали много килими и книги, статуи и картини и тежки металически клетки с тропически птички. Тя е пътувала по гръцките морета, гледала е залезите на Северното сияние, милиони, буквално милиони са минали през ръцете й и необходима е голяма морална, съпротивителна, вътрешна сила, да не падне човек духом под тежестта на такава действителност, каквато се е стоварила днес над главата й. Симпатиите към тази жена започнаха да се пораждат у Филип именно по линията на нейната сломеност и безпомощност. Най-интимните й изповеди, безсилието й за какъвто и да било отпор, признанията й, че съзнава, че вижда, че е стигнала до ръба, именно тези безпомощни състояния на човек, който скрито се измъчва от това, че все не може да отмени някои неща — започнаха да събуждат у Филип симпатии към тази жена, които от ден на ден все повече се засилваха. Но и в тези комплекси още в самото начало се случваха най-невероятни неща. Един ден, веднага следобед, беше страшна горещина, в кафенето нямаше никого и Филип намери в скута на Бобочка малкия келнерски чирак. На малкия уж му била влязла тресчица и тя с игла му извадила тресчицата; всъщност нямаше ни игла, ни тресчица, тя държеше главата на малкото момче с двете си ръце и го целуваше по устата така унесено, че дори не забеляза кога бе влязъл Филип. Веднаж тя закъсня за среща на поляната при стария мравуняк, където първия път се бяха срещнали след онази глупава закуска у Липах. Пристигна цялата смутена и изцапана от кал (предишната нощ бе валял ситен дъжд) и му обясни, че паднала на пътеката, край градините на пътния надзирател. А после той чу в липаховския кръг да се разправя (което беше нарочно подготвено от майка му), че хората видели тази жена нощем в градината на надзирателя на пътищата с новия горски. А случаят със стария Корнголд? Старият Корнголд беше голям фабрикант, виенчанин, огромен, астматичен носорог от сто и двадесет и осем килограма, който в костаневецките гори имаше около четиринадесет моторни триона, всяка година той идваше в това свое имение, в ловния си дворец, който беше откупил от епископското стопанство в Турчиново още след преврата, и една нощ се намери край Бобочка. Старият Корнголд бил уж неин познат още от предвоенните, радаевски, буди меки дни (а после първият и съпруг, министърът, имал делови връзки с този богаташ) и нощи наред се изпи много шампанско; една събота той покани Филип и Бобочка в своя ловен дворец в турчинската гора на вечеря. В огромната уста на този Корнголд изчезваха купища риби, желета, майонези като в паст на гладна акула; целият червен като рак, потен, в копринена риза, дишайки тежко и шумно като някакъв огромен подводен бозайник, старият режеше дебели парчета месо, чупеше лед, сърбаше вино, пушеше, изпускаше кълба дим, плюеше и доста духовито разказваше за яденето и преяждането. Това му е четиридесет и третата цигара, а фарингитът го мъчи вече седемнадесет години, но господа оториноларинголозите, които носят на челото си блеснали огледала и промиват гърлото му с лапис и други вонящи течности, не могат нищо да помогнат нито на него, нито на толкова други хора, които пушат по петдесет цигари дневно; всъщност това пушене гори и вони, отвратително вони, във всяко отношение вони, и не е приятно, и защо ли дими тази трева под носа, никой не би могъл да обясни, както впрочем не могат да бъдат обяснени и толкова други въпроси около нас и у нас! Например: аспержи, пъстърви, кафе, коняк, клечки за зъби, всичко това е натрупано, объркано, безредно около нас и се нарича удобен буржоазен живот със сапуни, зъболекари, мотори, автомобили и досадни заседания край покритите със зелено сукно маси на управителните съвети, в стаи, в които обикновено са окачени най-модерните глупости като картини.

„Ich mag die moderne Kunst nicht, das alles zusammen ist Dreck und Blodsinn! Sie sind auch ein moderner Maler, was? Haben Sie welche Bilder zu verkaufen, ich kauf sie Ihnen ab! Schreiben Sie mir, bitte nur, die Ware, die Sie mir verkaufen brauch ich nicht einmal zu sehen! Zwei Tausend Schilling? Ja? Einverstanden? Abgemacht!“^[1]

Пушейки четиридесет и третата си цигара и дъвчейки клечката за зъби, старият, охранен, затлъстял Корнголд разказваше за салото си, за нередовното функциониране на това негово сало, за аспержи, за месо, за риби, за горските си сделки и за това, че просто не може да си обясни защо не може да отвикне да дъвче клечки за зъби, това излишно дръвце, за което така наречените добре възпитани хора разправят, че било неприлично да се използува публично, а жена му била изпила вече няколко литра от кръвта му заради тези проклети клечки за зъби! В крайна сметка клечките за зъби не са толкова невинна стока, както изглеждат! Клечките за зъби имат огромен пазар! Няма бар, няма кръчма, няма вагон-ресторант без тези глупави клечки и човек не може да си представи колко милиона лежат в тази на вид незначителна стока! В Канада и във Финландия има цели фабрики, водопади и дъскорезници, които дневно изсичат тонове от това ароматно дърво, всичко работи с пълна пара и доста е трудно да се купят документи за производство на клечки за зъби, а за нашите условия тази работа е много изгодна. Европа има доста развалени зъби и в сравнение с Америка консумира много повече клечки за зъби, в Америка пласментът им спадна с цели 47%, откакто в основните училища в САЩ бе въведено безплатно и задължително лекуване на зъбите за всяко дете. След национализирането на фабриките у нас той, господин генералният директор Корнголд, положил маса усилия да национализира производството на клечки за зъби (именно с господин съпруга на милостивата госпожа Ксения той работил за постигането на тази цел) И изгледите били добри („у нас в основните училища не се поправят зъбите“), но резултати още нямало.

Засега само големи капиталовложения! Нашите хора за съжаление, като истински варвари, все още масово си чоплят зъбите с кибритени клечки!

Филип слушаше този порой от бомбастични думи и захапваше клечката за зъби съвсем механично, нервно. Клечката миришеше на ментол, а под острия вкус на ментола, на самото месо между двата зъба той усети горчилка от елова смола, която се разля в устата и по целия мозък, сякаш вятър беше донесъл планински дъх на смърч и на далечни морави хоризонти. Усетил горчивия вкус на елова гора, Филип въздъхна дълбоко и изпи до дъно чашата с тежкото Корнголдово вино, за да забрави, че това му е вече дванадесетата или петнадесетата чаша, че седи тук с някакъв варварски културтрегер, носорог и че е пиян. Съвсем е пиян и всичко около него се върти в неспокойни кръгове: и Бобочка, и този антипатичен парвеню!

Как само този мех се отнася към тази жена? Той я милва с дебелите си пръсти по ръката, гали я по мишницата и пълзи към рамото й, примъкнал е тежкия си тапициран стол съвсем близо до нейния, а тя с върха на обувката си докосва неговата салфетка, която е просната на старческото коляно; какво е всичко това — пиян сън, лудница, публичен дом? Този старец тук хленчи, че всичко било към края, защото скоро му открили доста захар, а и бъбреците му не работели както трябва; имал и белтъчини! Около тази стара акула, този идиот от сто и тридесет килограма, се въртят лекари в тайнствените си бели престилки (които приличат на старомодни нощници) и му преглеждат гърлото, червата, бъбреците, пикочния мехур, изследват урината му в епруветки, миришат я има ли в нея захар, човъркат по зъбите му, измерват му пулса; той разказва за всички тези гадни интимности и гали Боба по гърба, докосва с коленете си нейните бедра и всичко това е безсрамно и глупаво, и пиянско! Този стар, астматичен мех, този търбух с нарушено храносмилане38 това астматично космато създание сред тютюнев облак и изпарения от турско кафе е страшен и огромен като горила, а Боба се смее звънливо като момиченце, с дланта си премерва пулса на слепите му очи и се обръща към него с „Herr Generaldirektor“. Те говорят за някакви техни общи далечни излети из доломитските глетчери, когато този носорог още е карал колело; това било преди нейното парижко лечение с парафин, когато мислели, че Боба е бременна и ще роди син на своя съпруг, господин министъра, но този единствен земен идеал на министъра бил унищожен от нейното парижко парафинно лечение!

Филип почувствува, че ще му прилошее, и изчезна. Неговата стая беше на втория етаж под тавана на дървения дворец, построен в швейцарски стил, с пъстри стъкла и рога на елени. Цялата нощ му беше лошо и едва заспа, но после го събуди някакво кикотене. Това беше гласът на Боба. Стаята на „Herr Generaldirektor“-а беше на първия етаж под тази на Филип и гласът на Боба кънтеше от балкона. Съмваше се.

„По дяволите, къде ли се смее Боба?“ Под него на балкона, на дървената ограда седеше Боба в пижама, пушеше цигара и се смееше, а „Herr Generaldirektor“-ът беше издърпал левия й крачол и я галеше по голото месо.

На връщане през гората същата тази сутрин между тях избухна сцена. Тя се смееше съвсем надменно, Филип бил обезумял, виждал призраци, „Herr Generaldirektor“-ът би могъл да й бъде баща! В жестоката препирня, още неизтрезнял, Филип я удари по лицето така, че тя се обля в кръв, но после всичко приключи в мократа трева. Прилепнала до него в скута му, топла като кученце, Боба намотаваше косата му на показалеца си и му разправяше съвсем откровено, че мъжете били глупави и не разбирали, че жената изпитва най-голямо, удоволствие, когато я бият.

Имаше наистина и други неща преди идването на този грък, но онази средновековна, готическа, призрачна сцена на леглото на Бобочка в присъствието на Балочански, който чете вестник при съвсем слабата светлина на лоената свещ, остана за Филип незаличима. След онова безумно пиене, след онзи горящ кавказки пунш „лермонтовчик“ Филип вече не отиваше в кафенето и бяха минали три дни, а Бобочка не се обаждаше. И след корнголдовската нощ не се срещаха почти цяла седмица, тя беше отишла в града и се върна с маса неща: с най-фина английска тенис ракета, с малко черно китайско кученце, с няколко литра одеколон и оригинален бенедиктин, на Балочански беше донесла копринени ризи и връзка, а на Филип — кутия с най-хубави холандски бои. Той й хвърли кутията в краката ядосан, беше груб, крещеше й и й каза някои брутални истини, а тя повдигна рамене, събра по пода разхвърляните оловни туби и му каза, съвсем спокойно и сдържано, че със „странно непоследователни хора е много тежко да се дружи“.

Тя имаше право. В цялата тази интрига тя не беше изобщо виновна и изобщо в случая нямаше никаква вина от нейна страна; той наистина е „странно непоследователен“. Ако изобщо някой е непоследователен в тази връзка, това е единствено и само той. Защо се вълнува толкова за този грузинец? Като че ли и самият Балочански не е също един такъв открит въпрос? Кои са изобщо тия мъже около тази безумна жена? Някакъв кавказки грък, по майка от Смирна, по баща от Киев, грузинец, който е работил като журналист в Рига, а сега се мъкне из панонските гори, има черна пижама и вари пунш, какъвто е пил Лермонтов като влюбен младеж в Тифлис. Бобочка е унгарка, панонка, от края около реката Мур, някаква си швабско-фурландска и южнощирийска смесица, та не знае добре и хърватски! Той самият по баща е съвсем неизвестен, Валентиевите са пристигнали в Краков от Верона, във Вилно са се оженили за литовски девойки; баща му, камериерът Филип, е роден в Ждала, а майка му е била унгарка от Стони Биоград. Литовци, украинци, веронци, панонци, унгарци — от какви далечини, от какви далечни, непонятни мъгли са пристигнали техните тела в това отвъддунавско блато и сега пъплят тук в малките си кръгозори, а кръвта им кипи в жилите и струи. И кой може в цялото това движение и цялата тази преплетеност да бъде последователен? Прав беше оная вечер онзи антипатичен грък, че „националността била дребнобуржоазен предразсъдък“. Той веднъж, противно на своето по-правилно вътрешно убеждение, се оправдаваше, че националността била субективно, спиритуалистично явление, понятие от метафизичен произход! Напоследък той доста се поддаде на влиянието на този мъглив спиритуализъм! За това бяха виновни тези последни безогледни години, тези тежки опушени години, когато четеше глупави книги! Онзи тип го обсипа с маса имена (начетен е или се преструва, че е начетен, но лъже рутинирано) и имаше право! Няма и не може да има последователност нито в постъпките, нито в развитието на отделните хора, а камо ли в такива огромни колективи, каквито са народите. А онзи тип му изброи цяла литература от краниометрията, че народът бил мозъчен призрак. „В мозъците изобщо няма нещо друго, а само призраци. Моралът е един такъв призрак.“

„С непоследователни хора е тежко да се дружи“ — така му каза Бобочка. И положително в този момент тя се чувствуваше над него. Той я обиди тежко, а тя съвсем възпитано събра тубите му; положително се чувствуваше над него и над неговите еснафски предразсъдъци. И това, че след онази грузинска сцена той три дни не ходи в кафенето, от негова страна беше „чудато и непоследователно“! Какво иска той в цялото това сложно положение! Дали изобщо си е поставил някога този въпрос реално: какви са му намеренията с Бобочка? И не е ли тъкмо той, Филип Латинович, този, който принизява тази дама до блудница?