Мирослав Кърлежа
Завръщането на Филип Латинович (2)

Птици, води, ливади — леко пролетно утринно преливане на картини, трепетна игра на светлини и сенки, като сън, и все пак Филип не можеше да се освободи от потиснатостта си, която бе стегнала гърлото му. Бързият влак беше пристигнал на каптолската гара малко след три, а сега вече около града започваше да расте лек блясък на синкавото, свежо априлско утро, окъпано в светлина по нивите и разораната земя. Утринният зефир, тежките, бели, пухкави априлски облаци, дъхът на полето и багрите на далечините — всичко растеше като тих акомпанимент на теменужното утринно пробуждане. От далечината, от откритите простори, над нивите се лееше утринният звън на камбаните, около зеленикавия меден купол на каптолската манастирска черква започнаха да се трупат тежки, бели облаци и врабчетата в короните на платаните тревожно зацъркаха като пред ранен утринен дъжд.

Да, тук пред Филип, сред утринната тишина, лежеше Каптол, седалището на горнопанонския и илирски епископ, славната крепост срещу турците от шестнадесети век, на границата на посавските блата и мочурища, градът на Филиповото детство и на първата му младост; толкова години го нямаше тук и въпреки това тази сутрин всичко му се стори толкова познато и все пак толкова чуждо, сякаш отдавна е умрял и през воалите на смътни загадки съзира забравени очертания на мъртви предмети и преживелици. По „движението“, където под платаните цъфтяха колела червени и жълти лалета, през алеята бавно се влачеше месарска каруца, пълна догоре с кървави говежди бутове; посинял телешки крак се удряше в спиците на колелото и изглеждаше, като че ли колелото ще му пречупи ставата. Увлечен от този посинял, одран телешки крак, Филип тръгна след месарската каруца през моста, после край сивата, обрасла в мъх манастирска ограда и се намери на Фратарска улица. В дъното на черничевата алея, под стръмния покрив на дълга, ниска къща, досам първия прозорец и тъмната ограда стоеше висока зеленикава дървена врата, заключена с катинар и железен лост, с метална табелка и надпис: „Цигари на дребно“.

Тук някога, преди тридесет години, беше лавката на майка му, госпожа Регина, а и днес още има лавка както през детските му години, когато по ръждясалите улуци се стичаха води и в тъмните нощи се чуваше как високо над града плачат жерави. Запазила се е и стълбичката от изгнили тухли, а прагът е оглозган от плъхове и транспарантът на прозореца е също окъсан както преди тридесет години, а там зад транспаранта е влажната, потънала в плесен мрачна стая с прогнилия под, в която той с часове е прекарвал, клекнал зад печката в ъгъла. Стои така клекнал в полумрака, а е съвсем сам в стаята и само отвън се чуват стъпки на минувачи от черницата до оградата, от оградата до стената, покрай стената и първия прозорец, после над улея на канала, в който вонеше зеленикаво блажна вода, пълна със слама и пух. Филип се загледа в този канал под малкия дървен мост, пълен със смет и перушина, а едно малко корабче от вестник, това скъпо за децата корабче, свързано с толкова въображаеми приключения, се бе закачило за една тухла, цялото мокро и във вода, готово да потъне. Филип се наведе да извади едва ли не своето потъващо детско корабче от вонящата локва (над която е прекарал с часове, унесен в мисли за далечни мореплаватели), но тутакси намерението му се стори много глупаво; така се озова пред прозореца на лавката и загледан в петната по зацапаното стъкло, остана дълго неподвижен.

Тук, веднага зад стената, беше елипсовидната полирана маса на майка му, а на масата — червеникавият плюшен албум със снимки. Червеният плюшен албум, тази скъпоценна тайнствена книга бе обшита със златист метал, а на горната корица беше нарисуван херолд в рицарска броня, с тръба: на тръбата бе вързан трицвет с два разперили криле огромни орела. Този избелял плюшен албум с рицарски тръбач беше една от тайнствените светини, която не можеше да се пипа. Това светотатство се наказваше с продължително коленичене зад печката, където миришеше на плъхове. А тук, покрай прозореца от другата страна на тази обелена сива стена, висеше чудно хубава картина на гола жена в рамка от абаносово дърво, не по-дълга от тридесет сантиметра; по нарисуваната с блажни бои картина вече личаха първите петна от плесен; зеленикавосивото осветяване на голото тяло бе започнало да получава неестествен цвят на прозрачен силует, който сякаш не беше създаден от човешка ръка. Майка му, това най-загадъчно явление в неговото детство, лавкаджийката Регина, която всички наричаха Регина, а тя всъщност се казваше Казимира и бе полякиня, та затова никога не можа да научи добре хърватски, ревниво пазеше тази тайнствена, с абаносова рамка картина на непозната гола жена като реликва; Филип никога не можа да открие нито какво изобразява тази картина, нито пък откъде я беше донесла майка му. Тази картина го измъчваше години наред, но това не бе единствената тайна, с която той си блъскаше главата, седейки тук, край този мръсен прозорец, под този скъсан транспарант, и слушайки как вятърът свири на тавана. Покрай този прозорец се бе разболял тежко, на смърт онази есенна нощ, когато през града минаваха английски коне в дълги редици за трансваалския фронт, а нощта беше мъглива, октомврийска. Чуваше се как сред парата на топлата конска миризма копитата тракат по дъските на дървения мост на ъгъла на Фратарска улица. Тези коне бяха на път за далечни, непознати южни морета, на път за екватора, където блестят тайнствените звезди на Южното полукълбо. Черни, намазани с катран ладии, които скърцат из далечни пристанища, чакаха конете, за да ги поемат и да ги понесат някъде безкрайно далече, където пълзят бои и хапят отровни комари. Онази нощ минаха безброй много английски коне, премина шумно гора от черни, крехки конски стъбълца, които се олюляваха неспокойно, повече като крака на някакви чудни, подковани птици, отколкото на копитни животни. Тази вечер майка му не се прибра в къщи цяла нощ. От манастирската камбанария отдавна беше ударило полунощ, а на редицата английски коне не се виждаше краят: конете вървяха непрекъснато един след друг, опашки, глави, копита, безкрайни тъмни купища опашки, вратове и копита. Купища гривесто тъмно месо и цвилене, от което стъклата на прозорците; започнаха да дрънчат като при гръмотевици. Изтръпнал от тази необикновена гръмотевица, изплашен от самотата и неспането, Филип се бе домъкнал до този прозорец и бе повдигнал леко омазнения скъсан транспарант само толкова, че погледът му достигаше конските кореми; надниквайки под транспаранта, той загуби съзнание, изплашен от загадъчния мрачен вървеж на тъмните конски бедра, крака, стави, копита, разтреперан от страх и от необикновено смътно, странно вълнение. Притиснал нос, чело и глава на студеното стъкло, Филип наблюдаваше шествието на конете как заминават за Южна Африка, а вече беше късно през нощта и майка му още не се бе върнала. Заспа призори, когато фратрите вече биеха камбаните за ранната утринна служба, а майка му все още я нямаше. Първото, което видя, когато се събуди, бе празното легло на майка му.

Лавкаджийката Регина пристигна в къщи към осем, погали го по косата и му каза да си облече кадифеното костюмче, защото щели да отидат в града. Майка му го погали и му каза: „Зигмузик!“ Когато тя слагаше ръка на косата му и особено пък когато, се обръщаше към него с истинското му име — това беше израз на особена нежност и благосклонност, а кадифените дрехи (сами по себе си) бяха символ на празненство и на съвсем неочаквани събития. В тъмносиньото кадифе с дантелена яка, с маншети и жабо Филип си представяше, че е много тържествен и важен (като някакъв рицарски средновековен соколар с дантели и кадифена барета), а лавкаджийката Регина, иначе съвсем студена към детето си, много държеше за декоративната страна на неговата външност. (С това тя се различаваше от кръга на съседите си около лавката и в това бе изразена някаква особена гордост на социален отпор; ето, тя не е като останалите сиромаси в двора и отсреща; детето на лавкаджийката беше винаги старателно изпрано и най-изискано облечено, но тъкмо тази фантастична и причудлива проява на вкуса на майка му по-късно стана причина за тежки стълкновения в средата на другарите на Филип. За детето на лавкаджийката из града се говореше, че баща му бил епископът и тези слухове незаличимо и горчиво отровиха детството на Филип.) До града пътуваха дълго в студен, незатоплен вагон, а в града майка му го остави в едно кафене под стъкления свод на витрината, на една мраморна маса; поръча му шоколад и каза на келнера да наглежда малкия, тя щяла скоро да се върне. Още в кафенето Филип имаше треска: всички отвесни черти се стопяваха в погледа му в безкрайни вертикали, а хоризонталните линии се въртяха около него като непрекъснато и треперещо играене на черти. Майка му се върна едва следобед. Очите й бяха мътни, уморени, подпухнали от сълзи, зачервени. Веждите слепнати, лицето хлътнало. Тогава Филип за пръв път разбра, че майка му е намазана с брашно като клоун, а под това бяло брашнено лице има друго, тъжно, сиво, измъчено лице. Той клатеше крака, ядеше вече третия шоколад със сладък крем, а майка му в кафенето отново го погали по косата и му каза тихо, през сълзи, че сега ще отидат на гости при една госпожа и той трябва да се покаже там много възпитан.

— Ти си моят добър, малък Зигмузик, нали?

Добър и малък, и Зигмузик, и то нейният? О, колко необикновено и тържествено бе всичко това. Тогава забеляза, че майка му се беше накичила със старинния си златен накит и старинните, обшити с метал обици, които пазеше в подплатената с коприна кутия, а Филип изобщо не си спомняше да ги е виждал на нея. В тежката черна коприна, със старинния накит, майка му имаше много благороден вид. Лицето й беше съвсем без кръв, бяло, сякаш беше мъртва.

Беше съвсем мек октомврийски следобед. По пътя той си откъсна три цветенца в тревата на една градина и така с тези три топли увехнали цветенца в ръка влезе с майка си във висока, опушена, мрачна къща със стъклена врата. Стъклата на тази входна врата бяха червено — зеленикави, а вратата, на която майка му позвъни, бе лакирана, лъскава и необикновено висока. Той влезе след майка си, усещайки в дланта си памучната й ръкавица и как през тази ръкавица се излъчва някаква особена топлина. Минавайки с майка си през тъмни стаи и коридори, той си бършеше краката в килимите, заглеждаше се в разни етажерки и необикновени предмети и му беше ясно едно — че тук има много стаи и че всичко е необикновено високо: и вратите, и печките, и мебелите, и завесите, и прозорците. Дебелите килими, блясъкът на полираните мебели и порцелановите съдове в стъклените витрини, картините, на които бяха изобразени зайци и сърни на сребърни подноси, тежките, рошави, сукнени покривки и фотьойли, всичко това го развълнува дълбоко и той нервно късаше трите цветчета с потните си пръстчета. Госпожата, която ги прие, имаше сурово, космато лице и огромна, като въглен черна прическа: златни зъби, златни гривни, златен лорнет, а пръстите й бяха целите в пръстени и скъпоценни камъни. Когато тя с костеливата си ръка го хвана под брадичката; Филип усети на нажежената си буза неприятното и необикновено студено докосване на златото. Тази чернокоса госпожа му даде завито в станиол блокче шоколад и го изпрати в другата стая, защото имала да разговаря нещо с майка му, а в другата стая през това време той щял да си играе с Фараон. Фараон беше сойка в клетка от месинг и когато Филип прекрачи прага, Фараон му се обади с пресипнал и дрезгав глас: „Bonjour, monsieur!“

Изтръпнал от този птичи глас, без да диша дори, вцепенен, Филип се залепи за един огромен старинен фотьойл, усещайки как пръстите му бавно потъват в станиола, как шоколадът се топи в ръката му, как не знае какво да — направи със смачканите си цветенца (да ги хвърли ли), как майка му плаче в стаята отсреща, съвсем тихо, но плаче, а сойката рови из клетката си, върти въртележка, бели лешници, остри клюна си в лъскавите пръчки и всичко е толкова неприятно, задушно, мрачно, прекалено топло, всичко лепне като разтопения шоколад, всичко вони на грозната креслива, сива птица: „Bonjour, monsieur!“

Тази нощ вятърът засвири с първия сняг. Трошеше клони, разнасяше саждите в комина (та и плъховете на тавана от страх се бяха укротили), жребецът на хлебаря отсреща си преби крака, а Филип цялата нощ бълнуваше за английските коне, за птицата, която говореше френски, и за това, че беше чул майка си да плаче. Видя майка си мъртва, в необикновено блестящо огледало, как седи в стъклена витрина, а пред нея на покривката стои пачка банкноти (червено зеленикаво тесте банкноти, превързано с виолетова връв, съвсем ясно видя всичко това пред себе си върху косматата, сукнена покривка), а птицата от другата стая викаше на френски: „Bonjour, monsieur!“

Вятърът свири в комина, мрак и майка му плаче в мрака.

Никога не се осмеляваше да запита за каквото и да било тази мълчалива жена, но онази нощ, когато беше вече почти в прегръдките на смъртта, той запита майка си съвсем естествено защо плаче.

Тя не му отговори нищо. Тихо хълцаше.

Той стана и отиде до леглото й.

— Мамо, какво ти е? Защо плачеш!

Докато стоеше до маминото легло бос, в дългата си нощница, той си мислеше, че майка му ще го върне в неговото легло, но стана обратно: тя взе двете му ръце и започна да ги целува и така (не знае как се бе случило всичко) той се намери в нейното легло и усещаше само, че тялото на майка му е хладно, а сълзите горещи като разтопен восък; той плака с нея, а навън свиреше вятърът, къртеше комини и отнасяше умрели птици и увехнали листа. Тази нощ се разболя от тежка пневмония, цяла зима прекара между живота и смъртта и тогава разруши бронхите си и левия си дроб за цял живот.

А всичко беше започнало край този сив, мръсен прозорец в онази далечна октомврийска нощ с английските коне.

„Трагедията на една провинциална лавкаджийка! Гарванът, който говори френски! Банкноти на покривката и онази антипатична стара баба с черна перука! Каква ли драма беше това? Какво ли тайнствено посещение беше това в онзи мрачен палат? Къде е всичко това днес и къде е изчезнало то като мъгла?“

Стоейки до този мръсен нисък прозорец, до самото стъкло, така че чуваше как някъде зад стената в стаята бие часовник, Филип усети, че зад завесата в стаята някой се движи, а когато зад скъсания транспарант се показа нечие жълтеникаво, сънено, брадато лице, той изтръпна и целият смутен и развълнуван, тръгна с бързи крачки по улицата до манастирската черква. Черквата беше празна. Една просякиня гласно въздишаше пред жертвеника на дева Мария, барокова царска фигура, с корона на главата и жезъл в ръката, с червеникаво плюшено наметало с извезани златни кремове. В огромната сграда беше влажно, студено, миришеше на мокра пепел и изгнили дрипи. Зад главния олтар беше като зад кулиси: стари дрипи, рокли, дъски, стълби, паяжини, газена лампа, бутилка терпентин, клещи. Всичко това беше старо, отдавна дадено представление, което още продължаваше, без да се знае защо. Знамена върху жертвениците, икони, мраморни ангели, влажна дрезгавина и далечно чуруликане на птичките по камбанарията. А навън около черквата — обрасли с трева гробове. Огромни повърхности бели барокови стени, измити от дъжда и вятъра, с лястовичи гнезда и следи от врабчета, а покрай полуразрушената и обрасла във вечна зеленина ограда от червени тухли — стари гробове на ковачи и ковачки, на почитани градски майстори и на господа абатите и канониците от панонския капитол, със звучни надписи и средновековни гербове на църковните им ордени. Под огромна гранитна плоча, в сянката на абсида, лежи някакъв граф Юксхуел-Кранещег, който пристигнал тук, на турската граница, на кон и в дантели от времето на Людовик Петнадесети, после умрял в това панонско блато и оставил след себе си в Костаневец сто и двадесет празни стаи, които стоят празни вече двеста години, без някой да е стъпвал в тях. Тук е и абатът, от „Дева Мария“, каноникът Ловро, под високо израснал кипарис, приятелят на майка му Казимира, за когото Филип известно време се съмняваше да не би той да му е баща, а там някъде покрай централната алея, вляво, потънал в трева, с черна овална табелка върху тежък масивен кръст, е гробът на неговия законен баща, Филип, прислужник и личен камериер, на негова светлост епископ Силвестър, по него той сам по собствена инициатива се бе прекръстил на Филип, макар че бе кръстен на името на полския крал Сигизмунд, а и в училището, до гимназията, го наричаха Сигизмунд. Бащата на Филип беше умрял, когато Филип бил на две години, и той всъщност не знаеше помни ли покойния си баща, или го знае само по снимките от плюшения албум. Бащата на Филип беше слуга при епископа, камериер, който, както разправяха, бил дошъл да служи при епископа в каптолския град по препоръка на един маджарски граф, а снимката в албума на майка му го показваше в графска ливрея с галони, като valet de chambre, в лачени половинки и бели памучни чорапи, които под коляното бяха прикачени с богато, украсен златен жартиер. Избръснатото бледо лице с подчертани страстни гънки около устните и здрави зъби издаваше съвършено безлично същество, с хладнокръвен, апатичен поглед на роден слуга; този тайнствен баща стоеше над детството на Филип като сянка, от която той години наред се страхуваше. Този мъртвец, когото Филип помнеше само от одъра, когато лежеше между теменужки и книжни дантели, започна да живее във фантазията на Филип като мъчителна и все по-тъмна загадка. А ето и днес, след четиридесет години, Филип не може да намери отговор на въпроса: дали тази изгнила ливрея под дъбовия кръст наистина е негов баща, или това е бил само един ход на майка му, лавкаджийката; за нея из града се говореха много неща, но тя никога не даде отговор нито на един негов въпрос, по който да може да се направи извод за нещо, което да не се покрива със строгите законни документи. А съгласно тези законни документи този маджарски графски слуга се бе оженил за хотелската камериерка Казимира (която преди това бе служила из западноевропейските столици и говореше няколко европейски езика) и тук на служба при епископа в каптолския град, в десетия месец от законния брак им се роди дете, кръстено в същата тази манастирска черква е името Сигизмунд Казимир.