Мирослав Кърлежа
Завръщането на Филип Латинович (23)

Сергей Кирилович Кириалес, грък от Кавказ, възпитаник на Сорбоната, с два доктората, дерматолог и доктор по философия, който в тази костаневецка драма изигра толкова съдбоносна роля за тези болезнени слабаци и объркани декаденти, беше предвоенен руски емигрант, а когато през ерата на Балочански се появи в кръга на Боба, беше пристигнал от Рига, където работеше като фейлетонист в „Rigaer Tagblatt“. Майка му била, казваха, гръцка еврейка от един малоазиатски остров, а баща му руски гвардейски щабс-лейтенант, Кирил Павлович.

Този вече възрастен човек, студен и затворен във всяко отношение, положително беше навършил петдесетте, но от лицето му не можеше да се прочете съвсем нищо за неговия петдесетгодишен непознат живот. Мрачен и студен, с мургава кожа, с посивяла, къдрава буйна коса, този доктор Серге (както на времето са го наричали Бобините ухажори) говореше всички европейски и левантински езици, беше кръстосал всички континенти и по отношение на земните събития и въпроси стоеше на неимоверно студено разстояние, като че ли наблюдаваше живота от звездна, стъклена далечина. Този Кириалес имаше спрямо Филип някакво странно, високо надмощие и разполагаше с чудно и много опасно качество: притежаваше способността да разрушава всички идеи на Филип, да разнищва неговите истини и възторзи и да превръща в прах всички негови телесни и душевни сили, на пепел, без всяка стойност.

От най-ранното си детство Филип имаше мъгливи, подчинени и неясни комплекси за разни лица, с които се срещаше в живота; върху него упражняваха решаващо влияние разни болезнени натури, по характер долни особи, истерични, душевно загнили, морално неуравновесени лица. Към разни фантоми, папагали и призраци, за които знаеше, че са само призраци и фантоми, Филип изпитваше болезнено съчувствие; тези хора предизвикваха у него някакво особено телесно неприятно чувство (което граничеше с непоносимост) и той усещаше как от тези сенки лъха ледена омраза и адска бясна ненавист към всичко, което е негово, лично, но въпреки това не можеше да се противопостави на смътното въздействие на тези разорителни влияния и попиваше като гъба техните тайнствени миазми.

Такъв човек беше и този Сергей Кирилович Кириалес. Бащата на Сергей Кирилович, Кирил Павлович, беше хидроцефал, малоумен, затлъстял щабс-лейтенант, син на киевски търговец на платове и готово облекло, с подпухнало лице като удавник, болезнено блед като гъба от мазе, който дремеше върху едрите си бели гвардейски кобили като вкиснал квас, а дядо му прекара целия си живот в мрачната затънтена киевска уличка, при половинчатата светлина на ацетиленовата лампа, между готовите дрехи като между обесени и сред тази страшна зеленикава светлина всички лица между онези вонящи платове изглеждаха слизгави като лица на удавници. От такъв тъп, плешив, болнав, неподвижен род неочаквано у младия Сергей Кириалес се обади неговата еврейска левантинска кръв и кой знае дали и той нямаше да завърши някъде като пиян щабс-лейтенант или слабоумен търговец на готово облекло, ако една нощ събитията не бяха го понесли от Санкт Петербург в Тибет, а от Тибет през всички континенти до Бобочка Радаева и до Костаневец, където една дъждовна нощ изчезна в мъглите също така бурно, както се беше появил. Трудно е да се каже дали качествата, с които той въздействуваше върху Филип така разрушително, бяха наистина от магическо естество, или това влияние бе обусловено от неясните и смътни склонности на самия Филип, който в живота си често се поддаваше на влиянието на разни малоценни и болни мъже и жени и в такива зависими, подчинени състояния обикновено преживяваше най-тежките вътрешни конфликти и сътресения.

Към този Кириалес Филип имаше дълбоки органични задръжки, почти страх. Още от гимназията той много се страхуваше от някои явления и предмети, които можеха да имат върху него неприятно, по-право, змийско влияние; например страхуваше се много повече от шапката на учителя си по математика, отколкото от самата математика, или от стария посивял нещастник с „вирджинийка“ в джоба. Един негов другар, казваше се Анджелко, имаше обувки, от които Филип много се страхуваше и дълги години след момчешките побоища в сиропиталището изтръпваше от страх, като си спомняше за обувките на Анджелко, без език, със зелени, къси, вълнени чорапи! И сега от първия ден той изтръпваше от навъсеното, потъмняло лице на Кириалес, от пепеливия поглед на мътните му кървясали очи, от допира с влажната му студена, потна ръка! Пред този човек той изведнаж започваше да мънка, не можеше да се изкаже, забравяше обикновено най-важното, което искаше да каже, и веднага започваше сам лично да се съмнява в собствените си доказателства. А Кириалес съвсем не криеше чувството си на превъзходство към Филип; той изразяваше интелектуалното си презрение към него между думите и направо в разни остри варианти, често пъти твърде сурово, може да се каже, почти грубо.

Кириалес изобщо не вярваше в каквато и да било особена човешка способност и надареност, а за Филип като художник имаше съвсем отрицателно мнение. Не само че беше уверен, че Филип няма никакъв талант, че е обикновен дърдорко, който се залъгва с големи думи, и че никога няма да създаде нещо, но като говореше на теми из различните области, изненадваше Филип с разновидно изградената си огромна и непресторена ерудиция и често предупреждаваше този невротик пред себе си, че в жалката му артистична глава има огромни комплекси празнота. Думата „артист“ в устата на този странен грък звучеше като обида от най-тежка интелектуална категория, а като дерматолог по професия, още първата вечер, щом се запознаха, той заговори за устройството на нервите на Филип, за слабите му и задръстени вътрешни секреции със студената увереност на лекар, който поставя на своя пациент подкожна, съвсем мрачна и във всяко отношение безперспективна диагноза, че е неизлечимо болен. Още след първите няколко изречения (които размениха край масата на Боба в кафенето на Щайнер) той му заяви, че той, Филип, е пасивна натура, склонна във всяко отношение да надценява собствените си възприятия, непостоянен характер, нервно съвсем разстроен, без каквито и да било изгледи за някакво подобрение, с напълно разрушени волеви центрове. Пред Филип имало само страдания, много думи, самозалъгване, подхранвани от полови подтици, а евентуално и самоубийство. Но последният вариант не бил вероятен, тъй като Филип по натура бил слаб и страхлив организъм, а обикновено слабите и страхливи видове в животинския свят не се унищожавали; с една дума, жалко вегетиране, без каквито и да било изгледи за някакъв успех…

По всички тези палещи и мъчителни въпроси той говореше така остро, сякаш гарван разкъсва човешка утроба и с черния си клюн мъкне по калта чуждите вътрешности. И най-страшното беше това, че този човек говореше с желязна логика; всяка негова отделна дума бе произнесена просто, стегнато, с яснотата на езика на закона. (Той уж заедно с някакъв известен японски хистолог години наред бил работил върху знаменателните хистологични разрези и един такъв знаменателен хистологичен разрез на миши косъм в науката носел женското прилагателно: кириалика!) Когато говореше с Филип, независимо за какво, той не можеше да не се залови за някаква второстепенна дреболия в наблюденията на Филип и играейки си с него в своите изказвания като с някакво смутено, истерично, нервно разорено недоносче, той притежаваше изключителна способност за две-три минути да излее от Филип цялото му съдържание, като че ли излива чаша вода; Филип изведнаж се чувствуваше като излят и съвсем празен.

След такъв нощен разговор с този мрачен тип Филип дълго не можеше да заспи, нито да мисли, нито да чете или да говори и като че ли беше глухоням, мънкащ, дълго след това се чувствуваше във властта на този човек, и то много силно. За да се освободи от тази смътна и мъглива хипноза, той трябваше да напряга целия си мозък и с тежки усилия на волята да се противопоставя на тези термитски пронизващи, елементи, които опасно засилваха вродената му склонност да отрича всичко; под влиянието на думите на Кириалес той се настройваше за най-безумни, едва ли не лунатични постъпки.

Например разговорите за живописта. Филип лично от собствените си наблюдения и от дългогодишния си опит беше склонен да не вярва в прекалено голямото значение на живописта, но думите на Кириалес за живописта бяха солна киселина за всички негови картини. След тези думи пред Филип оставаха само вонящи, изгорени платна; воня от стари дрипи!

„Какво става изобщо днес с живописта? Полуграмотно, полуманиакално, доста ограничено и съвсем нереално е да се разсъждава по въпроса: дали някой своевременно е станал фовист, дали някой е взел палитрата на Матис с осемгодишно закъснение в сравнение с някой друг, който е сторил това преди пет години, дали е привърженик на течението Курбе — Мане или на неокласицизма, колоризма, ноеколоризма, формализма, обективизма, това е само разделяне на класове: а, б, в, г, д, е, ж, з, и училища: алфа, бета, гама, делта! Училище гама, клас в, петгодишно закъснение, панонски вариант от половината на третото десетилетие на двадесетия век в сравнение с училище делта, клас ж, централноевропейски вариант с такива и такива сфери на влияние! Сезан, Ван Гог, разбирам, но сезанизъм, вангогизъм? Какво представлява за вас живописта? Биологическата морфология ни учи, че в природата има маниери и модно повтаряне, но не е важно дали едно платно стои между имената на Йеронимус Бош или Тулуз-Лотрек, между Кало или Дуфи, а дали онзи, който рисува, има свой вътрешен облик! А главите на художниците днес изглеждат като дини без месо; вътрешното безличие естествено се подчинява на чужди влияния! На това се дължи днешното неинтелигентно художническо умуване без всякаква цел и смисъл.“

Този разговор за живописта започна по повод на това, че Филип загатна как отдавна възнамерявал да нарисува улицата в движение. Всички тези загнили, болнави, жалки, сиви хора как вървят по улиците с болните си зъби и дългове, как се мъкнат по опушените улици тези жалки, целите в рани, уморени хора.

„Но моля ви, скъпи мой господине! Вие гледате хората как минават по улиците и после съвсем безсъдържателно трупате тези ваши чудати наблюдения, а тези наблюдения, nota bene, не са и ваши, това са прочетени дреболии, изчоплени оттук-оттам, съвсем случайно, и играейки си така с думите, вие си мислите, че сте победили материята около себе си. А всъщност нищо не сте победили; и дума не може да става, че с такива методи може да се направи нещо в живота, а най-малко да се нарисува една добра картина! Какви глупави идеи: да се нарисуват хора как минават по улицата с болните си зъби и дългове? Това е псевдолитературно бълнуване, но не живопис! Какво изобщо днес означава живописта? Вярно, по времето на Филип II или на която и да било подобна покойна кукла живописта е била мислима като дворцова декорация, като гоблен, но днес? Една прилична космополитична цивилизация ще има стъклени рамки, отворени за реалността, ще има паркове и водоскоци като истински паркове и истински водоскоци и тези утрешни цивилизовани хора няма да се нуждаят от барокови кулиси! Още от самото начало живописта е само един вид заместване на реалността! А за какво са ми днес на мен вашите картини на хора с болни зъби и дългове? За какво са ми на мен тези картини? Те са съвсем излишни. Дори и да бяхте наистина художник, дори и да умеехте да рисувате! Дълговете и болните зъби са досадни и излишни явления в действителността и особено пък като сурогати!“

Слуша Филип как Кириалес говори за живописта и сякаш чува своя най-съкровен глас, който му говори отвътре, чувствува, че този неприятен човек говори истината, че нещата действително са такива и че е глупаво днес да се рисуват картини, особено пък когато си некадърен, а имаш мания да рисуваш сурогати! Истински противоречия и мъгли, от които се обажда един неприятен глас и формулира неговите собствени най-мъчителни истини! Филип усеща, че у него пак е започнало някакво съдбоносно разпадане, че го обхваща страшно безсилие, като че ли сънува, че се дави в кална вода. Този човек тук го съблича. Той систематично изважда всичко от него: и наблюденията му, и вълненията му, и красотата, и чувството за съдържателен живот, и му представя живота такъв, какъвто всъщност е и за какъвто самият Филип го смята. Този човек тук го съблича като кукла и той остава съвсем празен, като стая, от която са изнесли всичко, един предмет след друг, и не е останало нищо, освен една малка истина, която още тихо пращи на масата като догаряща свещ.