Мирослав Кърлежа
Завръщането на Филип Латинович (15)

Когато Филип се запозна с Ксения Радаева, общо взето, всичко по-важно в живота на тази жена вече беше минало. И двата й напълно нещастни, безумни брака, и трагедията с Владимир Балочански, човек, към когото Ксения никога не бе изпитвала нищо. Към този Балочански тя се отнасяше съвсем неопределено поради някакво на нея самата неясно съжаление и тъкмо с това си неопределено съжаление тя изигра разорителна роля в живота на този объркан и нещастен човек. За първия си съпруг доктор Павлинич, адвокат и министър, Ксения Радаева се омъжи съвсем хладнокръвно, от интерес, по сметка, както се омъжват много буржоазни девойки. Но със своя необуздан темперамент, за разлика от толкова свои буржоазни връстници (които също така години наред от сметка можеха да се примиряват с лъжите в брачното си ложе), тя не можа да издържи в своя фалшив компромис и скъса брачния си договор без някаква конкретна причина, повече от каприз, отколкото от истинска необходимост. Понеже разтрогването на брака й съвпадна с фалита на кредитната банка (председател на която беше нейният съпруг, като един от най-заинтересованите кредитори на този институт), много се говореше, че тя лично била предизвикала банкрута на този банков институт и след като усетила катастрофата, своевременно се оттеглила. Във връзка с този фалит за нея не се знаеше нищо конкретно, всичко се свеждаше само до приказки, които се разправят на чайове и вечери и после изчезват като петна от стари дрипи.

Адвокат Владимир Балочански, син на бившия шеф на висша административна служба Балочански, се бе влюбил в тази жена момчешки наивно и съвсем невинно. От първия ден той беше за нея повече досаден, отколкото интересен, но тя, отблъсквайки го често на невероятно строго разстояние, фатално доунищожи този слаб човек; наистина може да се каже, както говореха вулгарно на улицата: тя го съсипа. Заради нея Балочански изпадна в сериозни парични затруднения, в по-големи злоупотреби, във фалшифициране на подписи върху полици и когато попадна в затвора, жена му отгоре на всичко взе, че се хвърли от прозореца (доста страхливо и капризно) и така за Ксения Радаева той остана като наследство от една драма: един ден тя го получи като колет от затвора. На вратата й позвъня сломен, болен човек, късоглед, без очила, с прошарена брада, парализиран, в една смачкана пелерина, с омазнено бомбе и тя не знаеше какво да го прави! Да го вземе при себе си на квартира и храна, да избяга, да се скрие или да го изхвърли на улицата, тъй като веднъж, „заради нея“ му бяха изхвърлили всичко на улицата? Така Балочански се настани при нея, а после, когато се свършиха парите, се оттеглиха тук в Костаневец, където тя имаше още някакво лозе с една ниска постройка; когато и това лозе с ниската постройка се намери между ниските къщи на Щайнер, тя нае от Щайнер кафенето на Общинския площад и остана на касата като касиерка; сега живееше с парализирания Балочански в тази къщичка благодарение само на съчувствието и милосърдието на костаневецкия кафеджия Щайнер. Трите години, които Балочански прекара в затвора в Лепоглава, Ксения Радаева преживя много бурно, сключи граждански брак с един политикан и богаташ от войната, пилееше парите на този крупен индустриалец като серпантини и може би още тогава, в онова във всяко отношение неразумно и разорително самоунищожение, е имало нещо от самоубийствената, силно неспокойна, по-право безумна склонност към смъртоносни удоволствия, които един ден я доведоха до печален край.

По онова време, когато Балочански почувствува в тази жена своята съдба, Ксения, която дотогава всички наричаха Бобочка, беше в двадесет и седмата си година. Тя имаше продълговата миловидна глава на руска хрътка с много изящно изваяно тяло. С руси коси, с дълбоки блеснали очи, тази жена движеше умно и нервно тънките си непохотливо очертани остри устни; от слабата, болезнена червенина на влажната й устна лигавица се ронеха тежки и отровни лъжи като чиста лирика. Тялото на Бобочка, този съд, пълен с дълбоки и мътни страсти, беше хермафродитско, просто тяло на момиченце, което е пред прага на първата пролет. Тя цъфтеше като загнило, заболяло цвете и дъхът й на гнило и мокро сено, потопените й в опиум цигари, обвитият й в гъст дим напукан алт, всичко това димеше като тайнствен тамян около главите на нашите обуржоазени господа от първото и второ поколение. Да придава на грозните и болезнени неща чара на любовно преживяване, да обвива гадните и мъгливи явления във вълшебството на синята кръв и с това вълшебство да залъгва нашите плебейски господа банкери и парвенюта и същевременно да изпразва масивните и обковани каси — това беше тайна на Бобочка.

Бобочка беше аристократка. В крехкото й порцеланово тяло шумеше прозрачносиня кръв, както бяха прозрачни аквамарините на огърлицата й. Тази буйна кръв, теменужна като мастилото, с което Бобочка пишеше фаталните си писма, чудният й темперамент и неспокойната й плът, всичко това беше картина в рамка от истинско злато и според мълвата двете банки — Кредитната задруга на министър Павлинич и Юго Холандското АД — завършиха своята дейност с фалит, като им останаха по-малко от тридесет процента от вложената сума главно само заради Бобочка и нейните аристократични прищевки.

В първия етап от раздялата си с министър Павлинич Бобочка държеше жилище от девет стаи на първия етаж на една голяма къща в центъра на долната част на града, по завесите, на прозорците трептеше зеленото отражение на алеите в градския парк, а през отворения балкон се чуваше ромонът на водоскока и глъчката на вечерното движение. Тези девет стаи бяха мебелирани в изискан ампир, за който Бобочка разправяше, че бил от дядовия й радайски замък, а всъщност бе купен от министър Павлинич във Виена доста евтино при една разпродажба на наследството на някакъв си виенски господин. Още от вербьоциевите времена Радаите, „както се предаваше в семейството от поколение на поколение“, са се разправяли за „правата на Кралството“, а истинската картина на това радайско родолюбие се очерта, когато прадядото на Бобочка Радай Амброс с турополци свирил чардаш и Ракоци-марш от радост над поражението на илирийците^[1] при реставрацията през 1847 г. Според „семейното предание“ Радаите са били винаги против собствения си народ и от Раух, първия унгарски представител на Споразумението^[2] в Хърватско, до граф Куен и до обикновените дворяни Цувай и Томашич, Ракоци и Шкерлец винаги по един Радай е играл ролята на пръв унгарски съветник. Късаше се живо месо и на дребно се продаваше на чужденците, а Радаите бяха винаги добри патриоти, съветници и слуги на чуждата власт, но по „семейното предание“ те защищаваха интересите и правата на Кралство Хърватско, Славония и Далмация…

В дома си Бобочка имаше цял позлатен бароков олтар от „дворцовия параклис на прадядо си“, който бе пригоден като шкаф, от този бароков олтар тя наливаше на гостите си уиски и пенливи вина. Над леглото й висеше портрет на един Радай в тържествени одежди на стоно-биоградски епископ, а в салона най-много привличаше вниманието Макартовият портрет на тайнствена дама в жълта коприна, както разправяха, някаква виенска танцьорка, заради която се бил застрелял един Ра дай. Всичко това беше наредено в дома на Бобочка като в театър, където дубровнишките свещници блещукаха по полировките в стил ампир, мебелите бяха покрити с кашмирени шалове, при декоративен полумрак се пушеше, пиеше и лъжеше по цели дни и нощи. Лъжеше се за музиката: от Шуман до Онегер и Мюлхаут и всички имена се принизяваха до празни и глупави приказки край чай или шампанско. Разправяха се лъжи за книги, за лирика, за вкусове и моди, говореше се за Красотата, като че ли Красотата е надсловна страница на някакъв женски моден журнал в трицветен печат, разправяха се лъжи, бъбреше се и се пилееха месечно към седемдесет хиляди; така бяха разбити три брака, разорени две банки и всичко това се случи в невинни разговори за Красотата, за Вкуса, за Вечността и за Бога.