Фердинанд Липс
Конспирацията срещу златото (17) (Погледът на един частен швейцарски банкер зад кулисите на властта)

Глава IX
Епилог

„Още от времето на Омир златото е безспорният критерий за ценност, определял всички плащания в областта на външната търговия. От 1971 г. под американско влияние се провежда една повсеместна «демонетаризация на златото» и «празната», т.е. неясно дефинираната по отношение на стойността американска валута зае мястото на благородния метал.“^[1]

Ерих Леверкус

„Тъй като голяма част от хората се доверяват повече на златото, отколкото на държавно разпоредените хартиени пари, в края на хилядолетието западните емисионни банки се принудиха изкуствено да подкопаят доверието в жълтия метал. Те окуражиха едрите спекуланти към празни авансови продажби и бяха готови да запълнят липсващите количества от собствените си запаси. Това изглежда беше най-сигурният начин за временно потискане на цената. Освен това различни емисионни банки — между тях и Bank of England — при възможно най-голяма публичност продаваха големи дялове от златните си резерви на падащи цени, за да разсеят предпочитанието на инвеститорите към златото. Това беше опит да се сложи край на металните пари, познати още от времето на шумерските слънчеви и лунни божества.“^[2]

Ерих Леверкус

Златото е политически метал

Издателят на австралийското пазарно издание The Privateer Уилям (Бил) Бъклър започва дискусията с неоспоримата констатация, че преди всичко човек трябва да е наясно, че златото е политически метал:

„Цената му се регулира. Това е така, защото от гледна точка на историческата си роля то е напълно несъвместимо с модерната финансова система. До 15 август 1971 г. в човешката история никога не е съществувал период, в който хартиената валута да не е била обезпечена със злато. Историята на парите прелива от примери за западане на монетите, печатане на банкноти, дългови кризи и други характерни ефекти на валутна девалвация. Във всяка епоха хората са можели да прибягнат до някаква друга валута със златно покритие. Но след 1971 г. подобно нещо е НЕВЪЗМОЖНО, защото хартиена валута, обезпечена със злато, НЕ СЪЩЕСТВУВА.

Всички икономически, парични и финансови катастрофи от последните 30 години са пряко следствие от този факт.

Глобалната система на хартиената валута е твърде млада. Функционирането й се дължи на ВЯРАТА, че дълговете, на които тя се крепи, един ден ще бъдат изплатени. Едно от нещата, които биха могли да разклатят тази вяра и следователно основата на съвременната финансова система, е например покачването (и то рязкото покачване) на цената на златото.“

Това е една от съществените причина, поради която до ден днешен цената на метала продължава да бъде манипулирана. Но и на борсовия пазар на акции са налице ежедневни манипулации, особено когато изглежда, че той в близко бъдеще заплашва да се срине. За тази цел през 1987 г. в САЩ беше създадена т.нар. Working Group on Financial Markets, неофициално наречена Plunge Protection Team (PPT), която винаги се намесва, в случай че пазарът тръгне в посока, нежелателна за интересите на правителствата или едрите финанси и заплашваща да събори картонените им кули.

Една друга организация, която преследва подобни цели, но се занимава най-вече с манипулация на долара и златото, е създадената от Рузвелт — Exchange Stabilization Fund, директно подчинена на президента и финансовото министерство. Тези две тайни организации са тясно свързани с фирми от Уолстрийт и някои водещи банки. Докато японците дълго време повтаряха, че пазарът се манипулира, Америка продължаваше да се прави, че при нея всичко е наред. Днес вече съществуват достатъчно статистики и доказателства за манипулацията на златото през последните години.

Парадоксът на Гибсън от друг ъгъл: проф. Самърс анализира цените на златото

Благодарение на една студия със заглавие Gold and Economic Freedom, написана през 1966 г., Алан Грийнспан като млад икономист показа, че е един от очевидните авторитети в тази област. Но това, което е значително по-непопулярно, са статиите на един млад професор, който по-късно постъпи в администрацията: Лоурънс Самърс. Малко преди да стане подсекретар в Министерство на финансите по международните въпроси в Клинтъновата администрация, а след това и министър, наследил Робърт Ръбин, през 1988 г. съвместно с Робърт Барски той написа статията „Gibson’s Paradox and the Gold Standart“. Техният анализ показва, че в условията на свободен пазар златото е обратно пропорционално на лихвения процент. Ако лихвите растат — цената му пада, когато те се понижават — тя се вдига. Лорд Кейнс беше този, който нарече връзката между лихвения процент и общото ниво на цените в периода на класическия златен стандарт „Парадоксът на Гибсън“.

Както го нарече Кейнс, това беше „one of the most completely established empirical facts in the whole field of quantitative economics“^[3]

Студията на Самърс и Барски^[4] ясно показва зависимостта между лихвите и цената на златото за период от два века. Но приблизително около 1995 г. по време на Клинтън/Рубиновото управление тези отношения отпаднаха заради растящите манипулации на златния пазар и повече не функционират. Днес Самърс е президент на Харвардския университет.

Сапуненият мехур на Клинтън и Рубин

С политиката си за силен долар министърът на финансите Робърт Рубин създаде най-големия в историята сапунен мехур за кръговете от Уолстрийт, чиито интереси изповядва. Никога не стана ясно на какво точно се крепи тази „политика на силния долар“. Тя по-скоро беше полемика, отколкото политика. Изразяваше се най-вече в това да се поддържа ниска цена на златото и съответно да се прикрива реалната инфлация, лихвените проценти да бъдат ниски и да се привлече колкото се може повече капитал на американския пазар. Резултатът беше астрономичен бюджетен дефицит, който излезе от контрол. Преработвателната индустрия и фермерите, които се препитават от износ, линееха, докато Америка се отдаваше на борсови и Интернет-игри. С други думи, тези, които вършеха истинската работа, мизерстваха, докато онези, които спекулираха, просперираха като никога преди това. И всичко това беше организирано с помощта на господата Рубин и Грийнспан.

Търговският дефицит или как най-богата държава в света живее от обществено подпомагане

Най-лошият пример, който ясно демонстрира какво се случва, когато се отмени златният стандарт, е търговският балансов дефицит на САЩ. Blanchart Economic Research рисува доста мрачна картина:

„Когато през 70-те години икономиката и борсата страдаха от тежките условия, създадени от Вашингтон, цената на златото от $35 за унция през януари 1980 г. надхвърли $800.

Бил Клинтън завеща най-големия търговски дефицит, познат дотогава. Все повече икономисти са на мнение, че този «забравен» дефицит всъщност не е нито желан, нито поносим. Когато през 1993 г. Клинтън стана президент, година след година той драстично нарастваше. През 1992 г. все още беше $39 милиарда. През 2000 г. вече беше $360 милиарда — повишаване с около 1000%.“^[5] (При администрацията на Буш дефицитът нарасна до забележителните $503 милиарда и следователно изцяло бе извън контрол. Това означава, че с $503 милиарда вносът на САЩ е надхвърлил износа му.)

Бланчард цитира мистър Дейвид Уайс, главен икономист от Standart & Poors:

„Това не трябва да продължава вечно. Не може всяка година да се заемат по $400 милиарда от чужбина. За следващите две години това вероятно няма да е проблем, но със сигурност ще се превърне в такъв през следващите пет години. На практика ние продаваме страната си на чужденци.“^[6]

Наистина това е вариант за интерпретиране на ситуацията, но със сигурност не е най-верният, защото мистър Уайс пропуска факта, че всъщност чужденците снабдяват САЩ с реално имущество — в замяна на необезпечените пари. Цялата структура на този дефицит всъщност не е нищо друго освен една данъчна система, с която ден след ден, месец след месец и година след година САЩ гълта влогове от целия свят, за да може да консумира и подпира финансовите си пазари, повечето от които са въздух под налягане. Търговският финансов дефицит на САЩ е $503 милиарда годишно. Следователно страната има нужда от $1,5 милиарда дневно чужд капитал и буквално се крепи на световната наивност. Енергията на Съединените Американски Щати вече не е достатъчна, за да поддържа живота им, само че хората все още не го забелязват. Де Гол нарече това „прекалена привилегия“. Затова най-големият кошмар на Федералния резерв е растящата конкуренция с еврото и опасността, че международните транзакции на ОРЕС биха могли да се извършват в евро вместо в долари. През ноември 2000 г. Ирак направи неочакван завой, като обърна $10 милиарда в евро. Някои наблюдатели твърдят, че всъщност това беше реалната причина за военното нападение на САЩ в Ирак. Но с този насилнически акт Америка не се обърна срещу Ирак, а срещу Европа. В случая историята отново ни показва, че такова нещо никога не би се случило при класическия златен стандарт.

Blanchard Economic Research:

„Причината, поради която толкова дълго запазихме търговския дефицит, е, че голяма част от парите на чуждестранните инвестиции в САЩ бяха вложени в американски акции и книжа на американската хазна. Мечият пазар на акциите и «твърдото приземяване» на икономиката обаче биха могли чувствително да променят нещата. Възможно е нашият пазар да стане неатрактивен за чужденците. Това само би засилило още повече падането на курса на акциите. Естествено, още по-лошото е, че цялата ни финансова система зависи от големите количества американски ценни книжа, които са притежание на чужденци и са извън страната. Повечето от тези книжа са на чужди правителства и централни банки, най-вече на Япония и Китай. Комунистически Китай, за който се знае, че не храни особено добри чувства към САЩ, е третият по големина притежател на книжата ни, възлизащи на повече от $100 милиарда. В случай на конфликт това прави системата ни много уязвима.“^[7]

Ето и думите на Ърнест Х. Прийг от Hudson Institute, който също се споменава в статията на Бланчард:

„Чуждестранните правителства увеличиха официалните си доларови запаси от $432 милиарда през 1989 г. на около един билион през 1999 г. В бъдеще нещата биха могли да станат опасни, ако големите притежатели, например Китай и Япония, решат да продадат доларите си или да ги обърнат в евро или някаква друга валута. Те биха могли да използват това като лост срещу САЩ, било то заради икономически или национални интереси. Един японски премиер открито говори за опити да се продават долари, а китайски военни стратези вече бяха съобщили планове за цялостна война срещу САЩ, вкл. и срещу финансовите им пазари.“^[8]

На 5 декември 2000 г. конгресменът Джеймс А. Трафикант (демократ) от Охайо каза следното пред House of Representatives:

„Г-н Спийкър, американският търговски дефицит за септември достигна за един месец $35 милиарда. САЩ се приближава до $420 милиарда годишен търговски дефицит. Невероятно! Ако това продължи в бъдеще, ще има срив, в сравнение с който този от 1929 г. ще изглежда като нищо работа. Но по-лош е фактът, че Китай отнема от икономиката ни $100 милиарда в брой, с които купува ракети, насочени срещу нас. Трябва наистина да сме много глупави. Роналд Рейгън почти унищожи комунизма, а администрацията на Клинтън почти го изгради наново, като го подкрепя и стабилизира.“^[9]

Заключението от Blanchart Economic Research дава отговор за изхода от тази ситуация:

„Ако чужденците спрат да продават американски акции или още по-лошо — започнат да продават на безценица, мечият пазар на акции би могъл да продължи още дълго и дори да се засили. Ако разпродадат американските ценни книжа, последствията ще са още по-лоши. Резултатът от дъмпинга на американските ценни книжа би бил остро покачване на лихвения процент, силно падащ курс на долара и валутна инфлация. С други думи — безпрецедентна финансова криза. Инвеститорите трябва да се подготвят за подобен сценарий. Ето защо връзката между златото и американския долар е възможно най-негативната. Всеки инвеститор трябва да се застрахова с известно количество от него срещу рисковете, възникващи от търговския дефицит.“^[10]

Във Financial Times от 20 май 2003 г. Дейвид Хал заявява, че лесно можем да си представим какво би станало, ако търговският излишък на Китай продължи да расте със същата скорост или резервите на Япония от $500 милиарда през 2003 г. скочат на $600 или дори на $1000 милиарда през 2008 г. Американският долар не би понесъл такъв натиск и би се сринал. Тогава крахът на финансовия пазар е напълно възможен. В една такава криза златото, царят на металите, би заблестяло и би доказало, че не е победено окончателно. В дългосрочен план войната срещу него няма никакъв смисъл.

Американска смелост

ЕС в Брюксел постепенно се превръща в авторитарен колос с абсолютна и деспотична власт. Решенията се взимат от армия неизбираеми бюрократи и нерядко корумпирани служители. Днес Европа е подложена на едни от най-мащабните планови икономически експерименти след залеза на СССР. Дисциплинарните мероприятия на ЕС срещу Австрия през 2000 г. показаха, че в новия ред свободата на нациите — и то преди всичко на малките нации, да не говорим за отделния гражданин — е само спомен от миналото. В новата феодална система всеки трябва да си държи устата затворена и да следва спуснати директиви. Санкциите срещу Австрия като член на ЕС са очевиден пример какво ще се случи с малките държави, ако са несимпатични на назначаваните олигарси от Брюксел.

Преди много години ексхерцог Ото фон Хабсбург мъдро предвиди посоката, която ЕС щеше да наложи, и в есето си Ethik und Moral des Geldes открито написа:

„[ЕС] развива форма на нео-феодализъм, притежаващ всички недостатъци на старата феодална система и нито една от нейните добродетели. Всичко принадлежи на групировки, чиито бюрократични управления се възползват от властта си, както намерят за добре.“^[11]

В САЩ нещата засега не са стигнали чак дотам. Въпреки концентрацията на финансова и политическа власт, там все още има и смели мъже, готови да говорят за почтените бизнесотношения и свобода. В това число влизат Бил Мърфи и Крис Пауъл, създателят на GATA. Тяхната цел е отново да освободят златния пазар. Друга забележителна организация е AIER (American Institute for Economic Research), основана от починалия вече полковник Е. К. Харууд в Грейт Барингтън, Масачузетс. Харууд, когото познавах и с когото съм се срещал многократно, освен всичко друго, което ми разказваше, беше убеден, че:

„… съвременното индустриално общество не би могло да оцелее без разумна счетоводна единица (стабилна валута), която да предвижда амортизацията на сделките и дългосрочните договори, а спестяванията, жизнените застраховки и пенсионните фондове да имат реални, а не фиктивни стойности. Необходимите за съвременната индустрия огромни количества капитали могат да бъдат възстановени, запазени и увеличени само с коректно счетоводство. Онова, което се основава на хартиените пари, е чисто и просто нереално и неспособно да съхранява информацията, необходима за мащабни, дългосрочни бизнеспроекти. (…) От всички възможни счетоводни единици, използвани от човечеството, най-добрата се оказа златото.“^[12]

Подобен начин на мислене демонстрира и д-р Лоурънс Паркс от FAME (Foundation for the Advancement of Monetary Education), Ню Йорк. FAME е обществена фондация, поставила си за цел да информира обществеността за ползите и предимствата на почтените парични средства и стойности, противопоставяйки ги на своеволните — и измамнически — (декретни) пари, които всички ние сме принудени да използваме.

В едно кратко интервю Паркс направи следния коментар:

„Основаващите се на необезпечените хартиени пари системи затъват все повече, защото алчността и жаждата за власт са безгранични. Тези, които имат възможността да създават пари от нищото, винаги надскачат границите си. Резултатът е силна тенденция за дирижиране на правителствата, за да се «избегне» колапсът, да се «контролира или регулира» икономиката и да се предотвратят бъдещи сривове. На тези, които правят хартиените пари, е дадена още повече власт.“^[13]

Committee of Monetary Research & Education (CMRE) на Елизабет Куриър в Шарлот, Северна Каролина, първоначално се намираше в Грийнуич, Кънектикът. През годините тя публикува повече от 50 трудове от известни учени и застъпници на сигурните пари. CMRE редовно организира конференции и създава условия за срещи на много от най-добрите учени-икономисти, които са встрани от общото течение.

GATA

Gold Anti-Trust Action Committee (GATA) беше създадена от Бил Мърфи, неин председател и грамотен търговец, познаващ добре триковете в бранша, и Крис Пауъл, вестникарски редактор от Кънектикът — които по своя лична инициатива си поставиха за цел да реабилитират свободния и прозрачен пазар на злато.

Сред фирмите, които (от Интернет) GATA обвинява в манипулиране на златото, между другото са Goldman Sachs, J. P. Morgan Chase, Morgan Stanley, от време на време Barrick и не на последно място Gold Fields Mineral Services. По тяхно мнение World Gold Council и Gold Fields Mineral Services дават фалшива информация за състоянието на пазара на злато. Данните им са променени в полза на анти-златните среди и по тази причина трябва да ги включим в списъка на манипулаторите и конспираторите. На 10 май 2000 г., на среща с говорителя на американския Конгрес и други официални лица от Вашингтон, Мърфи предаде на водещи политици своя доклад Gold Derivative Banking Crisis^[14]. Той информира за сериозността на ситуацията на златния пазар и за последствията върху световните финансови пазари като цяло.

GATA възниква през 1999 г. в Делауеър, „за да се бори с нелегалните, измамни машинации за контрол на цената на златото“^[15]. По този начин основателите на GATA реагираха на действията на големите инвестиционни къщи от Уолстрийт (най-вече на Goldman Sachs), на Федералния резерв и големите търговски банки. Те заявиха, че спасителната акция на LCTM е била по заповед на Нюйоркския Фед. Всичко това се е разиграло в рамките на продължителния опит за манипулация на цената на метала и на пазара за ценни книжа. Хората от GATA твърдят, че самият Алан Грийнспан е признал, че Федералният резерв е участвал в тази манипулация.

„С добре организираната кампания на булион банките и определени водещи финансови къщи, реалната «терористична власт» доведе златния пазар до състоянието, в което се намира днес. Хеджирането е легитимно и задължително средство на рисковия мениджмънт, но то не трябва да става с цената на разрушаването на една цяла индустрия. С оглед на забавените плащания на руснаците през това лято (1998 г.) и с последвалото пропадане на капиталовите пазари, ние виждаме ясни доказателства, че заемите в злато наследиха погрешната стратегия на Yen-Carry-Trade. Докато Carry-Trades донесоха огромни печалби на булион банките и хедж-фондовете, ролята на Gold-Carry-Trade се оказа още по-централна. Това обяснява актуалните заеми в злато между приятели и другари, както и сериозните опити на Уолстрийт да контролира цената на метала. Всички те отчаяно се опитват да прикрият реалното състояние на пазарите ни и най-вече хаоса на златно-лизинговия пазар. В миналото заемите в злато можеха и да имат определена легитимност, но днес отдавна са се превърнали в експлоатация за една цяла индустрия. Това престъпва законите и в крайна сметка носи спасение само на една банда твърде привилегировани хазартни типове.“^[16]

 

Вашингтонското споразумение

Както вечер споменах, цената падна почти на $250 за унция, когато Английската банка съобщи, че през летните месеци на 1999 г. ще продава голяма част от златото си. Но внезапно в понеделник, 28 септември 1999 г., цената в Лондон се покачи с $11 и след това стана $281.10. Няколко седмици по-късно тя се покатери до $307.50. Това означаваше покачване с $37.50 за една седмица! Акциите на златодобивните компании имаха още по-голям успех; най-вече това се отнасяше до злощастните южноафрикански мини. На какво се дължеше внезапната промяна?

В неделя, 26 септември 1999 г., 15 европейски банки, включително Швейцария, Великобритания и Швеция, направиха изненадващо съобщение. Обявиха, че златото все пак остава важна част от глобалните парични резерви и че за следващите пет години количествата за продажба ще бъдат ограничени до 2000 тона. Те също така се обединиха около решението за тези пет години да не увеличават заемите, срочните сделки и опциите на златото.

Подписалите се под така нареченото Вашингтонско споразумение разполагаха с 15 941 тона злато в края на 1999 г. Това количество е значително повече от 12 344-те тона в трезорите на САЩ, МВФ, Япония и BIZ, взети заедно. Всички страни извън споразумението, като Русия, Тайван и т.н., официално притежават 5197 тона злато.

Интересното е, че в края на същата 1999 г. централните банки все още официално притежаваха 33 843 тона злато, т.е. само с 3 191 тона по-малко от 1975 г., или 4 300 тона по-малко от 1971 — годината, в която те достигнаха върховото ниво от 39 102 тона злато. Гледайки тези числа, и дума не може да става за бягство от златото.

Но има и още една мистерия: как във Вашингтонското споразумението да бъдат включени 1300-те тона швейцарско злато, когато по онова време Швейцарската национална банка все още не беше упълномощена да продава златото си? Спомена се, че срокът за народен вот беше 30 април 2000 г. Защо беше това бързане? Очевидно такива са методите за узаконяване на някои неща в Швейцария. Рано или късно гражданите щяха да забележат каква игра се разиграваше зад заключените врати.

Какво се случи? Някои подозират, че европейските централни банки най-накрая разбраха, че заетото от тях злато, може би, завинаги беше загубено. Трябваше да последва нещо наистина драматично, за да се излезе от ситуацията. До момента подобно нещо не се беше случвало — те сами да обезценяват стойността на собствените си резерви и целият заемен бизнес да е за смешните 1% лихва. По абсурден начин заемите им означаваха риск за обезценените им резерви. Най-накрая започнаха да забелязват кое точно е на топа на устата: собственото им злато!

 

Златният дух излезе от бутилката

International Harry Schulz Letter съобщава в броя си от 10 октомври 1999 г. следното:

„Централните банки не направиха нищо, за да помогнат на т.нар. «Gold Bulls» [спекуланти на злато а ла биков пазар]. Те обаче не възнамеряваха да убиват и мечките и разрешиха някои продажби. Нямаха избор. Спекулантите (напр. Нюйоркските булион банки и анти-златната мафия) наблягаха на златото, без да се интересуват за пропастта между предлагане и търсене. (…) След всички неморални и нелегални манипулации на булион дилърите, булион банките и булион брокерите, подкрепени от някои правителства, златото се освободи от хватката и изригна. Но фиксаторите на цената му изобщо нямаха намерение да се предават; продължаваха да се съпротивляват срещу свободния пазар, знаейки, че решаващата битка е започнала. Златният дух излезе от бутилката. Златодобивните мини, практикуващи масивен хеджинг (авансови продажби на злато или купуване на пут-опции^[17]), изпаднаха в проблемна ситуация. Стигна се дотам мините и булион банките да бъдат «притиснати» и да застрашат кредитния си рейтинг, ако не го практикуват. Абсолютен шантаж! Това показва колко неморални са всъщност въпросните алчни фиксатори на цените.“^[18]

Знаеше се, че в някои случаи банките изискват от мините да хеджират, преди изобщо да са водени каквито и да било разговори за кредити!

 

Нежелан златен просперитет — досега!

Покачването на цената на златото в края на септември и началото на октомври 1999 г. не продължи дълго, защото това изобщо не се хареса на основните играчи.

То не беше добре за булион фирмите, защото застрашаваше бизнеса им. На инвеститорите в акции също не им хареса, защото вредеше на борсата, но най-вече изстреля разходите за технологии толкова нависоко като никога преди. Хедж-фондовете го намразиха, защото извършваха празни продажби, но изведнъж трябваше да търсят покритие. На централните банки ситуацията не им хареса, защото се оказа, че заетото от тях злато е продадено — и то част от него на ниски цени. Стана им ясно, че някои от тези, които вземаха кредити, вероятно никога няма да са в състояние да изплатят заемите на злато.

Дори няколко от големите златодобивни компании не искаха покачване на цените. Съдбата на Ashanti и Cambior можеше да постигне и останалите. Някои смятаха, че това е само върхът на айсберга!

Интелигентните хора, които прозряха хаоса на дериватите и акционния балон, също не се радваха на високите цени, защото се опасяваха от последствията на банковата криза и се надяваха, че всичко все някак ще се нареди.

Когато стана ясно, че само малцина искат повишаване на цената на златото, цената тихомълком бе смъкната на $275.

В параграф 55 от обвинението си срещу елита на международното банково дело, американският адвокат Реджиналд Хауи цитира следното изказване, направено в края на 1999 г. от мистър Едуард А. Дж. Джордж, гувернатор на Английската банка и директор на BIZ, пред мистър Николас Морел, шеф на златодобивната компания Lonmin PLC. Еди Джордж казал:

„Ще се озовем в дълбока пропаст, ако цената на златото продължи да расте. Бъдещото покачване би могло да означава срив на една или няколко булион банки. Съществува опасност те да повлекат след себе си целия бранш. Затова емисионните банки бяха принудени да потиснат цената на метала с определени средства, т.е. те я манипулираха. Почти беше невъзможно тя да се контролира, но ние все пак успяхме. В начинанието много ни помогна Американският Фед, както и англичаните.“

 

Второ покачване на курса

В понеделник, 7 февруари 2000 г., фиксингът в Европа отвори на цена $312/315 за унция, след което канадската златодобивна компания Palcer Dome в петък обяви, че ще суспендира хеджиращата си програма. На азиатския пазар цената на златото достигна $318 — най-високото ниво след 14 октомври 1999 г. По-късно Barrick обяви някои тактически промени в хеджиращата си политика.

Въпреки че за цената на златото е от съществено значение хеджирането да бъде ограничено, ясно е, че за толкова време нещата почти не се промениха. В броя на Mining Journal от март 2000 г. се казва, че коментаторите на пазара, преценяващи, че авансовите продажби ще бъдат прекратени, градят теории на погрешна основа. Австралийските производители дори хеджираха още повече. Практиката се запазва като стратегия, дори някои от производителите да предвиждат повишаване на курса. Засега няма причина да очакваме, че продажбите скоро ще престанат. Mining Journal стига до извода: „Продажбите скоро трябва да престанат!“^[19]

Още веднъж се оказа, че просперирането е нежелателно и цената на златото отново потъна под 300-доларовата граница, където стоически се задържа и не помръдна въпреки силните новости на биковия и мечия пазар.

 

Пирамидата от дългове

Още преди десетилетия бившият централен банкер и мой приятел Джон Екстър каза пред всички, че трябва да си представим кредиторите и длъжниците като обърната пирамида — огромен комплекс от дългови хартиени книжа (IOU).

„Това не се отнася само до доларовата, но и до всяка друга валута във финансовата система. Днес ще се концентрирам върху длъжниците в долари, но моля да помните, че и останалите парични единици стигат до подобна ситуация.

Пирамидата има плосък връх, за да има нещо, на което да застане, ако се обърне наопаки. Тя е стъпила на парче злато — златото в трезорите на централните банки. Преди те да затворят златния прозорец, всички дългове в рамките на тази пирамида бяха покрити с $35 за унция. Само така можеше да има фиксирани обменни курсове. Впоследствие парчето злато в основата на пирамидата значително нарасна, почти двадесетократно, така че тя вече стъпва на много по-широка основа. Това е пътят, по който пазарът ни връща към златния стандарт и руши стойността на хартията, сравнена с цената на златото.

Важно е да подредим длъжниците в тази пирамида според тяхната ликвидност. Нека поставим най-ликвидните близо до златната основа, т.е. в долната й част, където е тясна, и най-малко ликвидните горе, където тя е широка; всички други да бъдат между тях. Пирамидата расте твърде бързо и много скоро ще стане прекомерно голяма, при положение че все повече длъжници стават неликвидни, задлъжнявайки краткосрочно и давайки дългосрочни заеми. Броят на неликвидните длъжници расте по-бързо, отколкото броя в долната част, и платежосособността им е застрашена. Днес тази пирамида на дълга е най-голямата в историята й има повече неликвидни длъжници от когато и да било. Тя напълно засенчва пирамидата от 1929 г.“^[20]

Какво ли би казал Джон Екстър днес, 20 години по-късно, когато дълговете са още по-големи, акционните борси са заплашени от спукването на опасен сапунен мехур, а ние се намираме в свят на деривати, които никой не е в състояние да измери? Но нали точно това има предвид Алан Грийнспан със „системен риск“! В доклада си от 8 март 2003 г. (berkshirehathaway.com) легендарният инвеститор Уорън Бъфет от Небраска много ясно нарече дериватните финансови инструменти финансови оръжия за масово поразяване.

 

Златната пирамида

Американският анализатор Джон Хатауей се позовава на пирамидата на Джон Екстър и казва в своя доклад, публикуван през 1999 г.:

„Джон Екстър беше първият, който стигна до идеята, че отношението между хартия и злато може да се изрази като пирамида. (…)

Някога валутите бяха деривати на златото. Правителствата обезпечаваха парите с физическо злато, пазено в централните банки. Тъй като дадена валута не е нищо повече от претенция за злато, на практика позициите на празните продажби се обърнаха срещу реалните физически активи, които можеха да се предвидят сравнително лесно. Правителствата стигнаха до тази идея, защото очевидно никога нямаше да могат да спрат да печатат банкноти. Условията за това се подготвяха дълго. Откакто валутите нямат никакво златно покритие и светът се прави, че продължава да функционира, новоизлюпените централни банкери не спират да повтарят, че златото било напълно излишно. (…)

Старата златна пирамида на валутите беше заместена от неразбираем лабиринт на претенциите на хартията към златото (…).“^[21]

 

Съветът на централния банкер Джон Екстър

„Следователно световната икономика изобщо не изглежда добре. Но за вас лично нещата са много по-различни [Има предвид инвеститорите в злато; бел. авт.]. Вие бихте могли да направите много, за да се предпазите. Слезте в долната част на пирамидата, станете ликвидни. Банкнотите на Федералния резерв са най-долу в хартиения дял. Имайте достатъчно от тях, за да устоите на настоящите ликвидни затруднения, в случай че банките затворят врати и парите в брой станат господари. Банковите облигации също са добри. Техните лихви са високи, но не можете да ги купите в супермаркета. Най-добрата инвестиция обаче, независимо дали се осъществява по време на инфлация или на дефлация, е златото в основата на пирамидата. Събирайте от него, колкото ви позволяват възможностите — било то под формата на монети и слитъци, или като акции на златодобивни компании.“^[22]

 

Златният секстант

В една статия от октомври 1999 г. Реджиналд Х. Хауи писа:

„За да можем да преценим потенциалното въздействие на задаващата се финансова буря, е важно да имаме понятие за злато, златно банкиране, инфлация и дефлация. Забравете CPI [американски индекс за цени на дребно] и другите ценови индекси. Принципно те винаги са индикатори пост фактум. Забравете също всички празни приказки дали по-добрата среда за златото е инфлацията или дефлацията. Златото е застраховка срещу тежки валутни или кредитни сривове, без значение дали спусъкът е инфлация или дефлация. Те естествено увеличават или свиват кредитния обем, разглеждан спрямо определен благонадежден валутен мащаб. Исторически погледнато, този мащаб е златото и неговата естествена среда не е контролираната или прикривана инфлация, защото тогава е възможно кредитите да се базират на по-малко количество метал, без това да задейства алармата. Да измерим действителните обеми на инфлацията днес е трудно, защото това, което приемаме за пари — хартиени банкноти в неограничени количества — е смесено до такава степен с кредитите, че на практика те не могат повече да бъдат разграничени едни от други. Един пазарен валутен фонд реално не е нищо повече от краткосрочни кредитни отговорности, сръчно изваяни така, че да изглеждат като нормална банкова сметка (и то в сигурна банка) с 40-процентов резерв в златни монети или кюлчета в трезора.

Да се прецени цялото количество на реалните пари в целия свят днес не е по-трудно, отколкото преди един век. Това са веществените, физическите златни резерви, които са средно около 120 000 тона (без двойно осчетоводяваното злато на централните банки, което дори когато се дава назаем, продължава да е налично в балансовите позиции). Отхвърлянето на класическия златен стандарт и на последвалия псевдозлатен стандарт не промени с абсолютно нищо вътрешната природа на златото като истински, стабилни и естествени пари.“^[23]

 

В края на века на хиперинфлацията

Петер Бернхолц, бивш професор в университета в Базел, през февруари 2000 г. писа, че 20. век е векът на хиперинфлацията. С пълно право можем да отдадем по-ниските инфлационни проценти през 19. век на биметалния, а по-късно на златния стандарт. В тези условия банкнотите можеха да се конвертират в злато или сребро по ясно фиксирана цена. Това стесняваше властта на правителствата и централните банки да създават пари по желание. Паричната експанзия беше ограничавана от задължението за златни и сребърни резерви.^[24] Няма съмнение, че тази система функционира и то по-добре от която и да било друга след нея.

 

Независими централни банки като алтернатива

„20. век крие още едно доказателство за тезата, че само ограничаването на влиянието на политиците и правителствата чрез валутни закони ще доведе до намаляване на инфлацията. Ако разгледаме жизнено необходимите разходи в някои страни след 1950 г., ще установим, че държави като Швейцария, Германия и САЩ, които притежават най-независимите в политическо отношение централни банки, имат съществено по-малко покачване на цените в сравнение с Великобритания, Франция и Италия, където това не е така. Естествено делът на инфлацията при първите държави е много по-висок, отколкото по времето на златния стандарт. Дори независимите централни банки не са толкова независими от натиска на политиката и обществото, какъвто принципно е случаят при автоматичния златен стандарт.

С оглед на това възникват сериозни съмнения дали отмяната на златното обезпечение на швейцарския франк и продажбата на голяма част от златния резерв на Националната банка наистина е толкова позитивно, колкото неговите поддръжници твърдяха. Никога не трябва да забравяме, че основаващите се на долара девизи не са друго освен искания от страна на американските институции, напр. на хазната, които могат да секнат във всеки момент. Не такъв обаче е случаят със златните резерви на Националната банка в швейцарските планини.“^[25]

 

Нужни са действия

Не очаквам големите банки и големите инвестиционни банки, т.е. тези, които de facto са отговорни за нашата световна валутна система, да са съгласни. В това отношение нямам никакви съмнения. Те печелят чудесно от необезпечените хартиени пари — в САЩ $600 милиарда само за 2000 г. — и няма да дадат доходите си без бой. Но въпросът си остава: искаме ли отново да повторим катастрофалната грешка на 20. век, или ще се поучим от историята? И това е всичко. Ширещите се днес модели не са задоволителни и никога няма да бъдат. Всички големи хора на този свят са имали свое независимо мислене. Техните представи са движели хората напред. Съществуват купища цитати и мъдри изказвания, които биха могли да бъдат цитирани, но нека споменем само два. Хари Шулц ни даде една от най-добрите дефиниции за златния стандарт:

„Стандарти (златни и други):

През последните 36 години няколко пъти написах и искам отново да подчертая: аз съм «за златото», независимо от цената! Аз не се боря за него, за да спечеля от акции на златодобивни компании, от златни кюлчета или монети! Значението на златото е по-голямо и щеше да ми е неудобно да се застъпвам за него само от комерсиални подбуди. Златото е изключителна събирателна точка на индивидуалната ни свобода (не на груповата или националната). То е съществен елемент на паричната система. Трябва да се върнем към златния стандарт. Преди бях готов на компромиси и казвах, че можем да се насочим и към псевдозлатния стандарт, нещо като модифицирана Бретън Уудс-система. Възможно е и подобно нещо, но мисля, че трябва да се борим за истинския златен стандарт, за старомодната форма, защото тя работеше! И не само по финансово-политически причини! Златният стандарт принуди нациите да спазват определена граница за дълговете, разходите и социалистическите планове. Тоест, около тези ограничения се създадоха разумни модели на поведение и те повлияха на всички. Хората бяха по-честни, по-морални, по-порядъчни и по-хуманно настроени, защото самата система беше морална и честна. Причина и следствие. Днес виждаме причината и следствието на обратния стандарт: никакви граници за действията и диктата на правителствата; никакви граници за държавните дългове, социалното подпомагане и социалистическите планове. Не съществува корективна инстанция, която да контролира правителството.

Този маниер на поведение рефлектира върху хората и ги подтикна да задлъжняват и най-вече да загубят какъвто и да било респект към системата и морала. Резултатът е повече разводи, измами, престъпност, извънбрачни деца, разрушени домове. Когато валутата на дадена страна повече няма никакво покритие и е лишена от каквато и да било основа, не съществува никакъв стандарт за поведение. Парите са стандарт, който се просмуква във всички области на човешката дейност. Никакво покритие на парите — никакъв морал. Ето защо златната валута функционираше толкова добре, ето защо САЩ толкова бавно и предпазливо тръгнаха по пътя на хартиените пари и толкова дълго време задържаха 100% обезпечения със злато долар. Но съвсем бавно, както се реже салам, покритието на няколко етапа беше ликвидирано, докато изчезна напълно. Резултатът от това зло ежедневно е около нас.

Бруталните филми култивират брутално общество, а то рефлектира в липса на уважение. Колкото повече се увеличава несигурността на парите, толкова повече расте покварата. Днешният сапунен мехур на акциите е декор от тази сцена, точно както утрешните мегасрив и мегарецесия. «Големият брат» е възможен само при липса на автоматичен контрол и лична свобода — заради неконвертируемата валута. И така, продължете Вие. Борете се за златото. Не заради печалбата, въпреки че тя е полезна и помага за извоюване на лична свобода, а заради бъдещето, което ще донесе здрав дух на всички нива. Ако имахме златен стандарт, щяхме да имаме и златен човешки стандарт! Двете са неразривно свързани. Те са най-висшите причина и следствие. Златото благославя.“^[26]

Шарл де Гол, президент на Франция, направи възможно най-големия подарък на страната си: върна доверието в нея.

На 4 февруари 1965 г. той заяви:

„Дойде време да поставим международната финансова система на здрава основа и тя да не носи печата на някоя определена държава. Чия основа? Наистина е трудно да си представим, че съществува друг стандарт освен златния. Да, златото, чиито качества никога не се променят и може да приема формата на кюлче или монета; което няма националност и във вечността е смятано за универсална и непроменлива валута par excellence.“^[27]

 

Ще се върнат ли славата и блясъкът?

Настоящото потискане на цената на златото отдавна мина всякакви граници. То продължи повече, отколкото щеше да е възможно без перманентната негативна медийна и централнобанкова пропаганда, без натиска от продажбите и заемите на централните банки, безпочвените рестрикции на страните от МВФ, валутните закони и спекулациите на булион банките. Но докато златото остане средство номер едно за съхраняване на стойността, никоя атака от страна на централните или булион банки, никакви конференции на G–7, G–10 или G–20 няма да са достатъчни, за да окажат достатъчно и продължително въздействие върху златото. В дългосрочен план винаги остава пазарът, който е истинският майстор. Нищо и никой не може да се мери с вечността на пазара! Днес това е още по-валидно, когато очевидно никой не вижда необходимостта да се обърне гръб на опустошителната Анти-система от необезпечени хартиени и електронни пари и да приеме единствената система, която гарантира дългосрочно благополучие — златото като пари.