„Изкуството на войната е много важно за държавата. То е въпрос на живот и смърт, път, който води или към сигурност, или към разруха. Ето защо то е предмет на изследване, което при никакви обстоятелства не можем да пренебрегнем — нито днес, нито утре…“^[2]

Сун Дзъ (Китай, ок. 500 г. пр. Хр.)

„Цената на свободата е вечен растеж.“^[3]

Уендъл Филипс (1811–1884)

„В Битие на Стария завет се казва, че златото е добро. Едва ли точно монетарната му прелест е очаровала библейските отци — а и по онова време липсваше шоуто на централните банки. Затова «no charm, no harm»! Нещо, което хилядолетия наред е било високо ценено, няма как да изчезне за няколко години“^[4]

Жан Звален (1995)

Трагичният обрат на конспирацията срещу златото

През 90-те години конспирацията срещу златото навлезе в своята трагична и вероятно последна фаза. Основната цел бе богатата Швейцария. Сражението се подготвяше дълго преди реалното събитие. На практика основите бяха положени преди доста време: когато се ковяха плановете за включване на независима Швейцария в големи международни организации. Битката за швейцарското злато започна през 1992 — годината, в която Швейцария стана член на МВФ.

Само няколко години по-късно, през 1996 г., SNB радикално промени политиката си спрямо златото. Почти четвърт век преди това, след като през януари 1973 г. под ръководството на Фриц Лойтвилер швейцарската емисионна банка освободи обменния курс на валутата си, дойде и следващата историческа промяна. Но този път тя бе по-драматична от когато и да било. Само малцина разбраха какви щяха да са последствията за Швейцария като суверенна държава. Същото важи и за позицията й на финансов център и свързаните с това дългосрочни последствия за икономиката. Десетилетия наред неутралността на страната и стабилната й валута градяха доверието на света в швейцарската банкова система. Причината беше много проста: швейцарският франк имаше 100-процентово златно покритие и на това се дължеше неговата сила.

В края на 1996 г. швейцарското правителство съвместно с SNB стигна до изненадващата констатация, че в днешно време 40% от покритието на франка са излишни. Това бяха сензационните открития на експертна група, създадена да разработи план за елиминирането на тези „старомодни“ правила и то без твърде много да шокира бдителния швейцарски гражданин. За мнозина никога не е съществувало съмнението, че банкнотите и краткосрочните влогове винаги трябва да се обезпечават със злато и че това беше една от опорните точки на международния респект спрямо швейцарския франк и швейцарската банкова система.

По данни на годишния доклад на SNB от 1995 г. златните резерви на Швейцария покриват само 43,2% от номиналната стойност на намиращите се в обращение банкноти. През 1990 г. те все още бяха 46%. Тъй като количеството на банкнотите от година на година нараства, нещо трябваше да се промени. Законово постановената цена на златото от SFR 4595 за килограм беше напълно нереалистична, защото пазарната цена беше около SFR 15 000. (Пет години по-късно, когато пиша това, цената е все още SFR 15 000.) Най-добрата възможност за бързо и чисто решение щеше да е изравняване на официалната цена с пазарната — или поне приблизително, както направиха френската и италианската централна банка. Това решение едва ли щеше да е по-трудно от историческото дело на Лойтвилер.^[5] През 1996 г. беше немислим сценарият цените просто да се повишат поради влизането на Швейцария в МВФ (1992 г.). Съгласно Articles of Agreement на МВФ обвързването на валутите със злато е забранено. А представете си, фондът твърди, че работел за здрава финансова система! Според статутите на МВФ е много по-лесно валутите да се обвържат със свинско шкембе или соя, отколкото със злато!

Десетилетия наред SNB беше непоклатима като скалите в Гибралтар. Не защото финансовите й отчети винаги бяха на ниво, не, имаше и много грешки. Но в трезорите й се пазеха 2590 тона злато, което означаваше истинска гаранция. Това беше четвъртият по големина златен резерв в света, възлизащ на 8% от общото административно злато или приблизително колкото златните резерви на Германия — страна около десет пъти по-голяма от Швейцария.

Решението на Швейцарската национална банка да се откаже от независимостта си (поради собствената й груба грешка)

Нещата се променяха. В началото на 90-те швейцарската икономика беше в застой, а безработицата — необичайно висока. SNB знаеше, че най-ефикасното средство за отслабването на швейцарския франк е скъсването му със златото, т.е. разхлабването на монетарната дисциплина. Златната връзка така или иначе трябваше да прекъсне, защото след постъпването си в МВФ на Швейцария бяха наложени неговите правила. Това не беше странно. През 1965 г. американският президент Линдън Б. Джонсън направи същото, когато обеща пред народа „оръдия и масло“. Той разхлаби връзката между долара и златото, а Конгресът създаде условия Федералният резерв да притежава минимум 25% резерв в златни сертификати за инвестициите на членуващите банки.

Хронология на швейцарската валутна програма

1992 г.

Швейцария се присъединява към институциите на Бретън Уудс

„Всяко военно действие се основава на заблудата.“^[6]

Сун Дзъ (ок. 500 г. пр. Хр.)

„Швейцарската национална банка няма намерение да продава ничие злато.“^[7]

Член на управителния съвет на SNB, 20 юни 1992 г.

Следователно финалът на историческата връзка на швейцарския франк със златото беше през 1992 г., а не през 1996 или 1999 г. Решението беше взето, когато тя постъпи в МВФ. Съгласно член 2b, параграф IV от Articles of Agreement на фонда, обезпечаване със злато е забранено и Швейцария падна на колене под ръководството на два Бундесрата — на ЕС и интернационалиста Флавио Коти и на социалдемократите и бившия преподавател по икономика на търговията Ото Щих. Единствените, които нямаха понятие какво става, бяха швейцарските граждани. На тях истината никога не беше казана.

През последните години правителството и набъбващата администрация изградиха мощна PR-машина за целите на директното въздействие върху общественото мнение. Днес вече е в реда на нещата, преди всяко народно допитване, тя да заработи на пълни обороти, за да окаже силен натиск върху съзнанието на нацията и предложенията на правителството да бъдат реализирани. Цялото това упражнение не само е нелегално, но е и за сметка на данъкоплатците. Това няма нищо общо с демокрацията.

Преди Швейцария да се присъедини към рожбата на Бретън Уудс, правителствено-пропагандната-машина безцеремонно „продаде“ на обществото „необходимостта от влизането“ и по най-фалшив начин го представи за най-добрата форма на взаимопомощ. Нацията, създала Червения кръст, винаги е била чувствителна към хуманитарната помощ. Въпреки силния натиск, гласуването не мина съвсем еднозначно. Само 55% бяха „за“. Нищо и никакъв резултат, като имаме предвид и това, че множеството — иначе добре информираното гражданство, нямаше никаква представа за същинските действия на МВФ: и това до ден днешен продължава да е така. Единствената по-голяма групировка, която ясно се изказа против влизането в МВФ, беше Швейцарската народна партия (SVP).

МВФ

През март 1992 г. Алан Рейнолдс от Hudson Institute каза следното:

„През юли 1944 г. Великобритания и останалите икономически сили се срещнаха на конференция в Бретън Уудс, щата Ню Хемпшир, за да създадат МВФ. Целта трябваше да е укрепване на валутната стабилност. Но основната идея, на която се опираше учредяването на МВФ, стана несъстоятелна на 15 август 1971 г., когато президентът Никсън суспендира златната конвертируемост на долара. Никой обаче не направи предложение МВФ да бъде разпуснат. Вместо това бюрократите на фонда започнаха да събират оправдания за съществуването си. Затова и правилникът на фонда беше преработен — за да легитимира съществуването си в новата гъвкава парична система. В следващите години експанзията на МВФ рязко нарасна — с очевидното намерение да оправдае ролята си и да се предефинира в новите условия.“^[8]

Квинтесенцията на статията беше, че като цяло МВФ не е изиграла никаква полезна роля. Още през август 1983 г. в Barron’s Роберт М. Блайберг коментира, че след Бретън Уудс МВФ сътвори едва ли не безкрайна броеница от безсмислени постижения. Бившият американски външен министър Хенри Кисинджър и финансовият министър Уилям Е. Саймън се изказаха за премахване на МВФ. На 24 октомври 1997 г. Саймън писа в Wall Street Journal, че МВФ е безполезен, отживял и ненужен. Заключението му беше:

„Конгресът и Сенатът имат златна възможност да наложат отдавна просрочената елиминация на МВФ. От доста време не съществува основателна причина тази напълно ненужна институция да се издържа от парите на данъкоплатците.“^[9]

Алан Рейнолдс допълва, че дори МВФ да има някаква полезна роля, то тя е неясна.

В една статия, публикувана от Committee for Economic Research and Education (CMRE), известната икономистка Ана Й. Шварц и Р. Кристофър Уолън, бивш директор на отдела по инвестиционно банкиране към Prudential Securities Inc. в Ню Йорк, както и Уолкър Ф. Тод, бивш адвокат на Federal Reserve Bank на Кливланд и икономически съветник, се обединиха около мнението, че заради неуспехите на МВФ било време фондът, както и Exchange Stabilization Fund на държавната хазна, да бъдат закрити.

От 1992 г. насам и вследствие на съдбоносното решение на лошо консултираното швейцарско правителство изобщо не е необходимо швейцарските данъкоплатци да се обременяват с разходите за членството ни в МВФ.

Швейцаристан

От този момент за кръговете на МВФ Швейцария стана „Швейцаристан“. През ноември 1992 г. Neue Zürcher Zeitung (NZZ) съобщи, че стартът за останалите държави в групата вероятно ще е труден.^[10] Едва ли имаше две мнения по въпроса. За да си подсигури място в ръководството на МВФ, Швейцария беше принудена да се обедини със страни, с които нямаше никакви или почти никакви политически и икономически отношения, да не говорим за каквито и да било исторически или културни обусловености. Това бяха преди всичко централноазиатски републики, част от бившия СССР — Азърбейджан, Киргистан, Туркменистан, Узбекистан и Таджикистан. Интересното е, че докато пиша книгата си Gold Wars, директорското място на Швейцария в МВФ не е много сигурно, както на пръв поглед изглежда от ревизията на квотите.^[11]

Как така Швейцария се отказа от собствената си идентичност и се подчини на една организация, която след колапса на Бретън Уудс съвсем очевидно беше загубила raison d’être (правото си на съществуване)? Влизането в институцията от Бретън Уудс означаваше не само край за швейцарската валута, но дългосрочно поставяше под въпрос челната позиция на страната като един от водещите финансови центрове в света. В крайна сметка classe politique (политическата класа) и големите банки бяха тези, които наложиха волята си и лекомислено предадоха независимостта на Швейцария. Още веднъж: или реалните основания за влизането в МВФ бяха премълчани и умишлено прикрити, или пък правителството не знаеше какво прави.

И двете неща са истина. Нямаше причина Швейцария да стане членка на МВФ и това, което се оповести, беше просто несериозно. Въпреки традиционния й неутралитет, правителството неотклонно следваше стратегия на интернационализиране на швейцарската политика. „Ние трябва да станем част от международната общност“ или „Не можем да останем отвън“ бяха най-употребяваните „аргументи“ на Бундесрата и Националната банка — и продължават да са същите.

Независимо от факта, че Швейцария вече изразходва милиарди франкове от данъци и постоянно разширява ролята си в процесите на взаимопомощ, Бундесратът спешно се нуждае от членство във всяка възможна международна институция. Тъй като Швейцария е малка страна, е ясно, че никога няма да има кой знае какво влияние. След години наблюдения на швейцарската политика, политическия живот и след многото ми контакти с висшестоящи политици, стигнах до заключението, че правителството няма никакво понятие от финансови дела. То няма представа какво трябва да направи или какво е направило. Убеден съм, че само единици от тогавашните народни представители осъзнаваха дълбоките последствия от влизането ни в МВФ. Явно никой не разбираше, че на забавен кадър течеше политическото и икономическото самоубийство на Швейцария.

Как беше възможно банките и банковите институции на една малка държава да станат водещи световни центрове, откъдето се управляваха голяма част от международните инвестиционни портфейли? Беше възможно, защото златното покритие на швейцарската валута означаваше доверие. След краха на системата Бретън Уудс, франкът остана единствената световна парична единица, обезпечена със злато. Тази своеобразна притегателна сила и гаранция за стабилност станаха причина за завистта на застъпниците на доларовия стандарт. Швейцарският франк се ползваше с харизма, която доларът нямаше. Естествено е връзката му със златото да е непоносима за архитектите на Новия световен ред (New World Order).

Как швейцарците бяха накарани да се откажат от златния си стандарт? Най-лесният път се оказа постъпването на страната в МВФ. Защо? Защото МВФ, въпреки твърденията си, че работи за валутната стабилност, не позволява на страните членки да обвързват валутите си със злато и принципно е настроена срещу него. Следователно най-доброто решение беше влизането на Швейцария в една организация, настроена срещу златото — МВФ. Така франкът загуби своето неповторимо качество. И малко по малко Швейцария ще загуби водещата си позиция в банковото дело.

За конспираторите този шахматен ход беше истински триумф. Те най-накрая се докопаха до това, към което се стремяха толкова дълго: пълната отмяна на паричната функция на златото. От този момент нататък беше нужно съвсем малко Швейцария да бъде убедена да започне да продава златото си, с което цената му затъна още повече в пропастта. Решаващият механизъм беше задвижен и конспираторите трябваше само да изчакат. Конспирацията срещу златото навлезе в окончателната си фаза.

1995 г.

World Gold Conference — SNB запазва златните си резерви

На 19 юни 1995 г. Жан Звален, един от тримата директори на SNB, на Световната конференция по златото в Лугано заяви, че не смята продажбата или мобилизацията на златните резерви за добра идея. В речта си по откриването той определи златото като ултранадеждно:

„Нека го кажем направо: Швейцарската национална банка в никакъв случай не възнамерява да продава или мобилизира златните си резерви. Причините за това са много. Валутният ни закон — остатък от «добрата златна епоха» — ни възпира от съкращаване или мениджмънт на златните ни резерви. Увеличаването им автоматично не означава продажба. В миналото то се постигаше най-вече с повишаване на девизните резерви. (…) Освен това златото, което е покритие на парите ни, трябва да съществува и под формата на монети и слитъци, което съответно изключва даването му назаем. Такъв тип заем означава кредитен риск, който не можем да подминем. Но и отвъд закона, който рано или късно ще бъде актуализиран, съществуват икономически и стратегически причини за трупане на злато. То, въпреки че вече е почти изцяло демонетаризирано, си остава заместител на парите. Не че нямам доверие в сегашната валутна система на необезпечените банкноти: хартиените пари, вкл. влоговете и електронните пари са много надеждни. Но това, което искам да кажа, е, че златото е ултранадеждно. Златните резерви са последното спасение на «кредиторите от последна инстанция». И накрая, златото е единственият резерв, който никой не смята за любезност. Затова анализът за разходите и ползите от златните резерви трябва да е сравнително обстоен. В него влизат ситуации, които изобщо може да не настъпят. Освен това трябва да имаме предвид и човешката природа. От хилядолетия златото е било знак за благополучие, престиж, доверие и благонадеждност. Лоялността на Швейцарската национална банка към златото без съмнение увеличава славата й и упованието в нея.“^[12]

Един известен експерт по златото, който присъстваше на конференцията в Лугано, в личен разговор ми каза, че станал свидетел на това, как представители на големите търговски банки се опитвали да убедят Звален да заема злато и как той се противопоставил.

Цената на златото в Цюрих на 19 юни 1995 г., 16.00 ч.: $391.

В края на 1995 г. Жан Звален напусна поста си.

Врагът отвътре

През годините ляво ориентирани медии, социалисти и икономисти притискаха SNB да управлява активите си по-ефикасно. Съществуваха постоянни дискусии затова дали законовото изискване за частично златно обезпечаване съществено не се различава от първоначалните икономически функции, т.е. дали не представлява ограничително средство при правенето на пари. Една от най-острите, но и най-глупавите атаки дойде от страна на един университетски професор. Томас фон Унгерн-Щернберг считаше, че е неправилно Швейцария да ограничи периметъра си заради SNB, която очевидно била неспособна да изкара по-големи печалби от авоарите на страната. Той изчисли, че вместо SNB да дреме върху златното си богатство, можела да изкара милиарди с модерна инвестиционна политика. Всички тези пророци — били те медии, академични, политически или финансови кръгове — се оказаха вътрешни врагове, защото по крайно глупав начин искаха да променят една стратегия, която повече от век доказа напълно своята ефективност.

1996–2000 г.

Какво е общото между швейцарското злато и Гьотевия Фауст?

На сцената излезе едно ново поколение SNB-служители. Те имаха други представи за златото. Може би някога бяха чували за златен стандарт, но не го разбираха. Не бяха преживели кризата през 30-те години или някой запомнящ се срив на борсата. Повечето от тях бяха родени след войната и хранеха почти религиозна вяра към пазара на акции. Днес повечето инвестиционни банкери реагират определено негативно, когато стане дума за злато. Много от тях никога не са виждали златна монета. Единственото злато, което познават, разкрасява съпругите им. Вече повече от 20 години металът е в мечи пазар. Всички преминават към „универсалната вяра“, вследствие на което акциите, не на последно място и заради повсеместната налична „ликвидност“, постоянно се покачват. Затова не трябва да се учудваме, че в умовете на бъдещото поколение банкери металът ще играе все по-малка роля.

Колелото се завъртя през април 1996 г., когато намиращият се пред пенсия президент на националната банка Маркус Лусер, преди адвокат, определи 40-процентовото покритие на швейцарската валута като „реликва от миналото“. Известният с консерватизма си специализиран печат на Цюрих пое курса на анти-златната тенденция и се обедини с растящия брой критици на портфейлното мениджърство на централната банка. Твърдеше се, че заради лошо управление се губят милиарди, които с право принадлежали на народа. Левите политици, икономистите и печатните издания, които обвиняваха SNB в непрофесионализъм, бяха още един товар за клетите банкери.

През ноември 1996 г. Петер Клаузер, юрист на SNB и ръководител на експертна група, оповести резултатите от направените изследвания и заключи:

„Днес парите се базират изключително на доверието в институциите, които ги печатат. Златото се превърна в стока. (…) То е демонетаризирано.“^[13]

Клаузер започна доклада си с цитат от Гьоте — Фауст I, когато Маргарете казва: „Но всичко към златото тегли, всичко от него зависи.“^[14] За съжаление, Клаузер не продължи цитата. Във втората част Йохан Волфганг фон Гьоте много красноречиво описва „предимствата“ на хартиените пари.^[15] Гьоте, един от най-големите философи и поети на всички времена, ясно описва експериментите на Джон Лоу във Франция, както и скандалът с асигнатите по време на Френската революция. Той е разбирал принципа на хартиените пари.

Ето едно доказателство за проницателността му относно икономическите въпроси:

Канцлер

Днес мойта старост ме ощастливява.

Съдбовната хартийка е пред мен,

Превърнала бедата в хубав ден!

„Да знаят всички: този лист хартия

хиляди крони значи, тук се крие

като залог богатство неоткрито,

в земята императорска зарито.

Но щом го изкопаят в близки дни,

хартийките то в миг ще замени…“

Императорът

Измама подозирам, фокус друг!

Кой моя подпис е преправил тук?

Нима е ненаказан той?

Ковчежник

Спомни си,

че тази нощ ти лично се подписа!

На празника ти беше Пан велик

и канцлерът те приближи за миг

и промълви: „С драскулки на перото

даряваш на народа си доброто!“

ти драсна ги и всичко уреди,

чрез фокусници се охиляди!

Но за добро на твоята империя

щампосахме веднага цяла серия:

по десет и по петдесет, по сто —

народно благоденствие е то!

Градът потънал беше в мъртва плесен,

а днес шуми от щастие понесен.

За всички твойто име радост бе,

но гледат го сега като небе.

Едва сега е азбуката цяла,

спасен е всеки чрез инициала! (…)^[16]

Но да се върнем на SNB и Клаузер: преди да се случи всичко това, той (чиито доклад предизвика земетресение на златния пазар) беше напълно неизвестен за финансовите среди. В кариерата му има един пикантен детайл: Клаузер е председател на управителния съвет на една от респектиращите швейцарски компании Orell Füssi AG. По случайност тя е една от водещите печатници за пари в Швейцария и неин главен акционер е SNB.

На 25 ноември 1996 г., малко след като новината от доклада на Клаузер стана известна, цената на златото падна. Barron’s коментира това така:

„В четвъртък цената на златото падна на най-ниското си ниво от 29 месеца насам, на около $376 за унция, веднага след информацията за швейцарски продажби на злато.“^[17]

Предния ден цената беше $386. Понижението с $10 за унция означаваше загуба от почти $10 милиарда за един единствен ден за всички златни наличности на централната банка, да не говорим за загубите на вложителите от целия свят. Търговците ликуваха. На 27 ноември 1996 г. един от тях, кореспондент на UBS, в ежедневната си статия, носеща циничното заглавие Precious Thoughts (златни мисли), написа следното:

„Г-н Клаузер едва ли може да твърди, че е бил лошо цитиран; този [доклад] ще бъде прочетен от всички и цената на златото бързо ще падне на $360. Направо приказка на ужасите [думи на търговеца; бел.авт.]: покачването на откритите авансови COMEX-контракти до 11 000 при поевтиняване с $2,50 означава исторически ден, в който могат да бъдат изградени нови, по-големи, по-добри позиции на падащия курс…“^[18]

През септември Самуел Шмид, по онова време председател на т.нар. Комисия по златото, дойде в офиса ми и ме попита какво мисля за доклада на Клаузер. (Шмид междувременно беше избран за народен представител и е член на швейцарското правителство.) След като прегледах документа, казах, че най-важното задължение на Централната банка е да пази целостта на валутата си и че предложените промени в закона за Националната банка не биха могли да гарантират именно това. Точно обратното: в случай че новата политика бъде приета, възникват редица рискове. Посъветвах председателя на парламентарната комисия да се изкаже против промените. Заемите на злато са лоша политика, излагаща заемодателя на голям риск, който никоя централна банка не трябва да поема. Това би било не само рисковано, но и наистина глупаво.^[19]

Deutsche Bundesbank и SNB започнаха да дават заеми в злато в по-късния етап на мечия пазар. Писах до един член на парламента, че печалбите от заемите в злато, равняващи се на най-много 50 милиона швейцарски франка годишно, както и лихвеният процент малко над 1% не са достатъчни, за да се рискува богатството на нацията. Този начин на действие би намалил златните резерви на страната и съответно общото световно имущество. В допълнение, това сериозно би засегнало златодобивната промишленост и икономиките на близките страни.

Беше изминала малко повече от една година след изказването на Жан Звален в полза на златото, когато в годишния си доклад от 1996 г. SNB приветства с малко неясен бюрократичен език предложението за ликвидиране на златните резерви.^[20]

За съжаление, дискусиите на „мъдрите мъже“ от SNB никога не станаха обществено достояние. Възникват два въпроса. Ако тези хора действаха с официални средства, защо обществеността не научи нищо за резултатите им? И какво се опитваха да потулят те с цялото това съзаклятничене? Методите им отдавна нямат нищо общо с демокрацията.

Е, разбира се, няколко детайла излязоха на бял свят. Стана ясно, че въпросната групировка има намерение да ликвидира 40-процентното обезпечение с един удар. Защо на части, когато може наведнъж? Не е странно, че това беше решено през 1992 г. — именно в годината, в която Швейцария влезе в МВФ. Депутатът Самуел Шмид имаше бърз ум и достатъчно присъствие на духа, за да удължи блокирането на закона. Той заяви пред правителството и хората от SNB, че или могат да проведат моментална частична ревизия и редукция на резерва до 25%, или ще трябва да чакат една година, докато новата швейцарска конституция бъде одобрена от народа. Предложението гласеше „Take it or leave it“. Те приеха и в началото на март 1997 г. беше гласуван закон за частична ревизия на Националната банка. Най-накрая и Schweizerische Nationalbank щеше да участва в заемите със злато и потискането на цената му. С това обаче приключи и подкрепата на Самуел Шмид за швейцарското злато. Шмид, за когото в посветените кръгове отдавна се знаеше, че има намерение на всяка цена да стане член на Бундесрата, ми разказа, че междувременно поддържал контакти с финансовия теоретик от Берн Ернст Балтеншпергер. В една статия под заглавие Кой има полза от валутните резерви?^[21] проф. Балтеншпергер заявява, че според него продажбите на злато били изключително актуални. По-късно той стана съветник на Националната банка и член на експертната група „Реформа на валутата“. Беше пропусната голяма възможност. С малко повече воля и убеждение можеше да се предизвика обрат в нестабилния като цяло Бундесрат, както и в зле управляваната Национална банка. Но трагедията е, че никой нищо не разбра. Интервютата и изказванията по телевизията ме убедиха, че финансовият министър Вилигер е слабо информиран относно историята и практиката на валутата и свърши крайно лоша работа за страната си.

На 18 март 1997 г. финансовият печат обяви, че експертна група на швейцарското Министерство на финансите и SNB е разработила множество печеливши мениджмънт-стратегии за резервна валута — с други думи, дишаха чистия въздух на модерната портфейл-теория.^[22] В 90-тия годишен доклад от 31 декември 1997 г. SNB даде абсолютно неудовлетворително обяснение за намаляването на златните резерви. Редукцията до 25% била задължителна, защото иначе SNB щяла да наруши предписания лимит за златните заеми.^[23] Едва ли някой би могъл да разтълкува подобно изказване, но още по-невероятно изглежда, че SNB прибягна до него.

За мен като гражданин със стари швейцарски корени, това е чиста измама. Подобни машинации нямат нищо общо с традиционното швейцарско мислене и начин на действие. При приемането на новите чуждестранни процедури ние швейцарците бяхме още доста резервирани, и то най-вече когато ставаше дума за промени от такъв характер. Естествено, успоредно с въздействието на негативните медии имаше и перманентно недоволство. За мен обаче няма и най-малкото съмнение, че подстрекателите за този тип обрат в съзнанието се намираха отвъд океана. Някои чуждестранни майстори-стратези с голям опит и заредени с брилянтни тактики дори успяха да захаросат своите модели пред швейцарските централни банкери — признак на гениалност, на която биха завидели Клаузевиц^[24] и Сун Дзъ, ако бяха още живи. За тези чуждестранни заговорници единствената златно обезпечена валута, швейцарският франк, беше последната пречка към приказния свят на глобалните необезпечени хартиени пари. На кого е притрябвала една малка страна в сърцето на Алпите, която има наглостта да притежава най-добрата валута в света? Съкровището от планините трябваше да бъде плячкосано с необичаен маньовър.

Ако дочетете книгата докрай, ще се убедите, че театърът, в който се разиграха събитията, се нарича конспирация. Едва ли съществува нещо друго на този свят, което да създава повече проблеми на мераклиите-стратези, освен златото. Тези политици на властта изобщо не ги е грижа за холокоста или съдбата на бедните, неоправданите хора, които трябваше да загубят живота си през Втората световна война. Те не се интересуват от историята на отделните държави, от езиците и културите им. Те познават само своята култура — доларовата култура. В човешката история е имало много амбициозни политици, желаещи да бъдат господари на вселената. Тази мечта все още броди из някои арогантни умове. За да се създаде свят с едно единствено световно правителство, с една централна банка и една валута, трябваше да бъде унищожена най-голямата и най-важната преграда — златото.

Но както казах преди: конспирацията срещу златото или битката за швейцарското злато принципно беше спечелена още през 1992 г., когато страната влезе в МВФ. Това беше решителният момент, който обикновено предпазливите и исторически стабилните швейцарци пропуснаха. Останалото беше сравнително лесно. Но използваните оръжия бяха нечисти и скандални. Страната можеше да запази достойнството си, ако ги нямаше големите банки.

През годините швейцарските банки бяха много успешни в експанзията си и навсякъде по света имаше техни клонове. Днес почти половината от сделките на големите банки са обвързани със САЩ. Но в трудни времена, когато липсва ред и законност, това съвсем не е много умна политика. Заради ангажиментите им в чужбина, швейцарските банки рискуват да станат жертва на натиска. Може би не трябваше да откриват свои филиали в големи страни като САЩ или Германия. Нека се поучим от историята. Може би швейцарските банки трябваше да останат на своя земя и да устоят на изкушението за бързи пари. Страната ни днес щеше да е в много по-изгодна позиция.

Златната война срещу Швейцария като финансов център

Началото беше поставено с упреци към Швейцария за ролята й по време на войната. Един лаком за сензации американски сенатор от Ню Йорк, Алфонсо Д’Амато, започна да критикува ролята на Швейцария по време на Втората световна война. Той я обвини, че се е колаборирала с германското нацистко правителство. Фактът, че Д’Амато беше президент на U.S. Senate Banking Committee, ясно говореше какви са истинските му намерения. Цел на масивния обстрел бяха Швейцария и законите за банковата тайна, банковите центрове и техните златни резерви. Пресметнато на глава от населението, Швейцария притежаваше най-много злато от всички останали държави в света. За сравнение: в края на 1996 г. по пазарни цени златните резерви възлизаха на 115% от намиращата се в обращение валута, спрямо само 21% покритие на американския долар и само 20% на германската марка. Това бе причината за респекта към швейцарския франк в чужбина.

Това бяха съвременни конкистадори, които вече не нападаха златото на маите в Мексико, на инките в Перу и на жителите на Колумбия, а на Швейцария. Войната не се водеше с меч, а с много по-опасни оръжия: клеветите на медиите — както чуждестранните, така и, за съжаление, швейцарските. Намиращата се в Сен Гален частна банка Wegelin & Co. заявява следното в своя Investment Commentary:

„Определени заинтересовани групировки, подкрепяни от един преднамерено шумен американски сенатор и от медиите, постепенно усилваха натиска върху швейцарските банки и страната като цяло. Нещата катализираха още повече с едно дело пред Нюйоркския съд срещу трите най-големи швейцарски банки, които бяха дадени под съд за повече от 20 милиарда швейцарски франка.“^[25]

С всеки изминат ден оргията на дълговете ставаше все по-голяма.

Тоталната война^[26]

На 9 юни 1999 г. Джейн Х. Ингрейъм писа:

„New York Times и Washington Post отприщиха лавина от шокиращи обидни обвинения срещу високоуважаваната швейцарска банкова индустрия, като използваха нещастието на евреите за стръв. Обвинението: швейцарските банки продължавали да притежават златото, депозирано от евреи, които станали жертва на холокоста. Предвождани от легендарно богатия Едгар Бронфман (член на крайно влиятелния Council on Foreign Relation, CFR^[27]), собственик на мултинационалната спиртна империя Seagram и президент на Еврейския световен конгрес, «парите без наследници» бързо се превърнаха в «хуманитарна» спасителна мисия срещу «злоупотребата с евреи», на които вратите на банките се хлопвали «под носа» им, когато потърсели правата си. Никъде в тази дългосрочна пропагандна кампания нямаше и най-малкото доказателство за «неизплатен авоар»“^[28]

Съгласно Jewish Bulletin of Northern California на една среща от 10 март 1998 г. Едгар Бронфман заявил, че е настъпил моментът на Швейцария да се обяви „тотална война“.^[29] За да постави Швейцария на колене, Бронфман използва изрази, напомнящи езика на словесните атаки срещу враговете на Третия райх, които неговият пропаганден министър правеше преди 60 години.

Естестествено, напълно беше пропуснато, че още през 50-те години и още веднъж през 1962 г. Швейцария проучи всички „неподвижни“ влогове на хора, изчезнали през войната. По онова време швейцарските банки изплатиха на оцелелите евреи двуцифрени милиони (и то от високата част на скалата). Като директор на една от ключовите частни банки, която бе в ръцете на еврейска фамилия, аз станах свидетел на тези плащания и подчертавам сериозността, с която се провеждаха инспекциите във всяка една швейцарска банка. В допълнение мога да кажа, че всеки служител доброволно направи дарение в полза на помощната акция за Израел.

Въпреки всичко натискът беше толкова убийствен, че правителството се принуди да даде съгласието си за независима комисия по случая. В нея влизаха прочути личности и тя трябваше отново да инспектира направеното от банките. Неин ръководител беше не някой друг, а вездесъщият Пол А. Волкър, бивш председател на Федералния резерв и член на CFR, както и на Trilateral Commission^[30]. The American Spectator разкри, че работата не само е голяма измама, но на всичкото отгоре и много очевидна:

„За съжаление, не съществува нито един надежден документ как и откъде е постъпило златото през 30-те години в Швейцария. Да създадем такъв днес, 60 години по-късно, е невъзможно, дори той да е дело на т.нар. «изтъкнати» личности.“^[31]

Междувременно швейцарското списание Journal de Genève информира за едно изумително предупреждение от страна на Бронфман:

„Едгар Бронфман е на мнение, че ако швейцарските банкери не използват възможността да възвърнат славата си, това ще е залезът на Швейцария като един от най-големите световни банкови центрове, защото в такъв случай тя няма да се ползва с абсолютно никакво доверие. В крайна сметка свободният свят трябвало да накаже тази система.“^[32]

Голиат срещу Давид.

Джейн Ингреъм продължава:

„Шокиращата истина е, че американско-европейската клика от посветени имаше властта да материализира тази заплаха. Че тя бе разбрана от швейцарския Бундесрат, стана ясно много скоро. Първоначално последва информация за швейцарска хуманитарна помощ — седем милиарда швейцарски франка, чиито лихвени печалби щели да са за нуждите на «хора» със значителни финансови затруднения. Прибягна се до тази мъглява формулировка, защото до момента не можеше да се докаже нищо по-конкретно за предполагаемото еврейско богатство. Накратко — седемте милиарда нямаха нищо общо с «парите без наследници». Но Бронфман и кръговете, които атакуваха банките, ликуваха: и имаше защо!“^[33]

Швейцария пада на колене

Такова е заглавието на една книга от Луци Щам^[34], швейцарски адвокат и член на Консервативната партия, с прецизно разследвана информация.

„С учудване разбираме, че обект на атаките стана именно Швейцария, която по време на Втората световна война успя да бъде независим и хуманитарен «оазис на демокрация в морето от тирания»… Беше нападната точно нашата страна, която въпреки трудните години е една от малкото държави, приела огромен брой бежанци — на глава от населението например 40-кратно пъти повече от еврейските бежанци в САЩ… Всъщност цел на офанзивата бяха швейцарските банки, въпреки защитата на клиентите им, докато в други държави влоговете се вливаха тихомълком и еврейската собственост съзнателно се присвояваше като държавна… Критиката идваше точно от страна на САЩ, която по онова време, блокирайки самоволно швейцарските активи (6,3 милиарда франка, т.е. значително повече от златото, заграбено от Германия), беше отговорна за затрудненото положение на Швейцария… Това беше невероятно поради факта, че страната ни никога не е водила военни действия и въпреки това беше готова да отговаря със самопризнания, пари и обещания за плащания. Но още по-странно бе колко много швейцарци с пълно гърло пригласяха на чуждата политика и се превърнаха в обвинители и свидетели срещу собствената си страна. Това бе не просто лоша защита, а съзнателно ощетяване на държавата.“

Никой не можеше да принуди Швейцария да направи каквото и да било. Тя беше в позиция на силата, но стана жертва на едно слабо, късогледо и — относно международните взаимовръзки — хронично зле информирано правителство. Непростимо е, че то не послуша нито веднъж собствения си посланик във Вашингтон, д-р Карло Ягмети, който предупреди Берн за случващото се извън и във Швейцария. Америка щеше да бъде респектирана от силата. Но какво да направи човек в подобна ситуация? Много просто: по онова време Швейцария притежаваше огромен брой американски ценни книжа. Дори само една малка част от тях да бяха обърнати в злато, посланието щеше да е ясно. Освен това тя винаги е имала добри отношения със САЩ. Доказателство за това е швейцарската подкрепа на американските интереси в Иран след тогавашната криза. Швейцария не можеше да бъде принудена към каквито и да било плащания, ако правителството, парламентът, SNB и големите банки разберяха около какво се въртеше тази лъжлива кампания.

В допълнение, към непростимата слабост, проявена от официалните власти, на заден план се беше спотаил и един силен вътрешен враг. Говоря за невероятно късогледия начин на мислене от страна на пропагандните инженери, най-вече за политиците и медиите. Швейцария загуби много от доверието, постигнато от миналите поколения.

През февруари и март 1997 г. швейцарските банки, индустрия и SNB изплатиха общо 270 милиона франка на т.нар. холокост-фондове. На 12 август 1998 г., след внимателно организирана и концентрирана атака на един американски адвокат и World Jewish Congress, банките бяха готови за „глобално решение“ и изплатиха $1,25 милиарда поради напълно безпочвен страх от санкции!

Ако Бундесратът и SNB бяха послушали съвета на бившия президент на Националната банка и BIZ Фриц Лойтвилер, това можеше да бъде избегнато. Още месеци преди това Лойтвилер се беше ангажирал в изграждането на специален фонд за жертвите на холокоста. Той посредничеше между швейцарските банки и индустрията, от една страна, и World Jewish Congress — от друга. Зад кулисите убеждаваше големите банки да предоставят 100 милиона швейцарски франка, а от представители на индустрията идваха сигнали, че ще бъдат добавени още 50 милиона.

Когато САЩ започна да заплашва Швейцария с бойкот, Лойтвилер започна контакти със SNB. Предложението му беше Националната банка да предостави още 200 милиона: 100 от тях щяха да са за нуждите на централната банка, а останалите 100 — авансов резерв за плащанията на Швейцарската федерация. След разговори с някои високопоставени членове на World Jewish Congress Лойтвилер беше твърдо убеден, че 350 милиона швейцарски франка ще са достатъчни, за да удовлетворят критиците.

Уинстън Чърчил за ролята на Швейцария във войната

„От всички страни, запазили неутралитет, Швейцария заслужава най-голямо уважение. Тя беше единствената международна сила, която осъществяваше връзката ни с брутално разделените нации. Каква е ролята й, можеше ли да ни даде търговските предимства, които желаехме, или необходимото на германците, за да запази държавата си? Тя е демократична страна и отстояваше свободата и независимостта си; въпреки етническата си принадлежност, трогна голяма част от партиите ни.“^[35]

Един банкер от Уолстрийт и приятел на Швейцария

Добре информиран, той каза следното по тази тема:

„Някой трябва да припомни на «мъдрите господа» от Швейцарската национална банка, че нация от 4 милиона граждани, заградена от големи световни сили, няма друг избор, освен да търгува с Германия. Поне по-старото поколение показа здрав разум да настоява за плащания в злато, вместо да приема марката на Райха.“^[36]

Хари Шулц също взе думата:

„Независимо от етическия аспект, изглежда не е случайност, че правителствата усърдно експлоатират темата за нацисткото злато, за да дискредитират Швейцария и да упражнят натиск върху нея с единствената цел да направи компромис с банковата си тайна.“^[37]

Един централен банкер в ролята на доставчик на парични средства

Тогавашният президент на SNB Ханс Майер, полковник от швейцарската армия, е известен с предпазливостта си. Речите му никога не са били особено интересни, а прогнозите и коментарите му за икономиката — особено прозорливи. Но между Коледа на 1996 г. и новата 1997 г., докато разхождал кучето си, имал внезапно озарение: фонд за солидарност! Швейцария щяла да повиши стойността на златото си и да внесе 7 милиарда франка за хуманитарни цели. Пресата писа, че когато му дошла идеята, все едно нещо му светнало. Той имал чувството, че страната ще направи голям скок напред. Като съветник на правителството вероятно е споделил мислите си с Каспар Вилигер, чиято фамилия лично беше засегната от събитията през Втората световна война.

Хронология за събитията в съкратен вид

26 януари 1997 г.: Бундесратът решава да създаде Фонд за солидарност.

5 март 1997 г.: Президентът Арнолд Колер оповестява предложението да се създаде фонд за тези, „които понасят мизерия и лишения не по своя вина“^[38], а финансирането на проекта да се реализира чрез ревалоризация на златните резерви. По-късно стана известно, че цялата идея е доста невнимателно планирана и страда от сериозни недостатъци, да не говорим, че в случая става дума за решение с неясни последствия и евентуално неподозирани странични ефекти.

Същия ден в 10:09 GMT Ройтерс съобщи, че „швейцарците плануват да продават злато…“.

Три дни преди това федералният президент заяви, че семейното богатство (т.е. швейцарското злато) не трябва да се пръска по глупав начин.

Курсът на златните акции, които от началото на годината се бяха повишили с 20%, рязко паднаха.

6 март 1997: Neue Zürcher Zeitung

Плановете за продажба на злато засегнаха пазара: „Все едно МакДоналдс да прекрати бизнеса с хамбургери.“^[39] Цената на златото падна на $354.85 или с $5 от крайната цена от миналия ден ($359.85), както UBS-търговците правилно предполагаха.

17 март 1997 г.: Съобщение на Бундесрата за ревизия на Закона за Швейцарската национална банка, вследствие на който минималният резерв става от 40 на 25%.^[40]

25 март 1997 г.: Фриц Лойтвилер критикува златните фондове. Лойтвилер, един от най-респектиращите световни централни банкери, бивш президент на SNB и BIZ, каза, че „предложението е недомислено“, и постави въпроси относно независимостта на банката. Той бе загрижен, че една от най-независимите централни банки се поддаде на натиска да употреби златните си резерви за политически мотивирани проекти.^[41]

Както World Gold Council съобщи, Лойтвилер смятал, че на държавата не е позволено да посяга към „толкова ценните до момента резерви“. Заради „недомисленото“ предложение Централната банка щеше да „загуби невинността си“.^[42] Други — като напр. бившия финансов министър Ото Щих, критикуваха предложението и го нарекоха „фокуснически трик“.^[43] Лойтвилер каза, че по различни начини, но безуспешно се е опитал да влезе в контакт със SNB и че е разочарован от безгръбначието на Ханс Майер.

Влиятелният президент на SVP в Цюрих Кристоф Блохер беше абсолютно против Фонда за солидарност, а бившият директор на SNB Лео Шюрман каза, че стартирането на еврото ще е тест за издръжливост на швейцарския франк.^[44] В периоди на валутни турбуленции Швейцария винаги би могла да разчита на златото си и затова не трябваше да го продава.

19 юни 1997 г.: Гласуване на частичната ревизия на Закона за Националната банка.

1 ноември 1997 г.: Новият закон за SNB влиза в сила.

Последната пречка за продажба на злато от SNB: Швейцарската конституция

Ако човек разговаря с швейцарските граждани, впечатлението е, че всички смятат, че народът трябва да реши съдбата на златните резерви. Но не беше така. Не и според мисленето на членовете на Бундесрата и директорите на SNB, които постоянно търсеха начини да постигнат заветната си цел и да се „освободят“ от швейцарското злато, без да включват народа. Последната голяма пречка за това бе швейцарската Конституция.

На 10 октомври 1997 г. видният член на законодателната камара и член на Швейцарската народна партия и Националния съвет (камара на парламента) д-р У. Шлюер дойде в офиса ми. Той беше член на парламентарната комисия, отговаряща за новата Конституция. Изглеждаше много възмутен, защото когато изложили пред него и комисията новия законопроект, забелязал, че клаузата за златните резерви просто липсва. Никъде нямало дори думата „злато“. Когато попитал за причините на тези изменения, отговорът бил, че те повече не можели да се регламентират с Конституцията, тъй като през 1992 г. Швейцария била поела отговорност пред МВФ да изостави каквото и да било златно обезпечаване.

Пропагандната машина на правителството заработи отново и стотици политици обясняваха пред обществото защо новата Конституция трябва да бъде одобрена. Обществеността трябваше да вземе бързо решение. Никога в историята на Швейцария на гражданите не е даван толкова кратък период за толкова важен въпрос с неясни и непредвидими последствия за бъдещето. Правителството се подготвяше години наред, а на хората бяха дадени три седмици да проучат осъдителния документ. Въпреки че нямаше кой знае какво надмощие за приемане на предложеното от правителството, много малко хора стигнаха до заключението, че декретът за отмяна на златното обезпечаване е фатален и това завинаги ще промени съдбата на Швейцария. Единствената партия, гласувала срещу новата Конституция, отново беше Швейцарската народна партия (SVP).

Сбогом на швейцарската независимост

Такова беше заглавието на една статия от Джейн Х. Ингреъм в New American. Нейното заключение е, че швейцарските граждани са се отказали от финансовата си стабилност и независимост и така подготвили пълната си асимилация от ЕС.

Статията започва така:

„С едва доловимо мърморене на недоволство беше постигнато привидно невъзможното. Поради липса на яснота, тази пролет швейцарците решиха да се разделят с неповторимата стабилност на валутата си, както и с финансовата сила и независимост на страната си. Без да осъзнават последствията от прекъсването на златната връзка, гражданите на Швейцарската държава — единствената директна демокрация в света — одобриха Конституция, която отменя традиционната конвертируемост в злато (условието за златни резерви), направили швейцарския франк «добър, колкото злато».

В миналото за една единствена конституционна промяна на гражданите се даваше минимум един месец за ориентация и дебат. Но този път, бързо и без никакви дебати, те трябваше да дадат гласа си за повече от 100 параграфа, които съдържаха сериозни промени, засягащи формата на управление, войската и културата им. Очевидно бързането беше необходимо, за да не могат швейцарците да забележат, че техните закони, права и традиции са подчинени на международните закони и мандати, което не на последно място означава и коварна атака срещу семейството.

Накратко, този невероятен документ демонтира повечето естествени компоненти на обществения живот — като свобода, национална идентичност, семейство и личен живот. Тяхното място е заето от социалистически цели като «право» на работа и жилище. Следващите стъпки в тази посока са неизбежни, което означава пълно приемане на Европейския съюз.“^[45]

Можем само да поздравим Джейн Ингреъм за този прецизен анализ. Вероятно никога няма да стане ясно дали всичко това бе дело на невидими инсайдери, въпреки че последствията са доста очевидни. Както винаги, Бундесратът и SNB трябва да отговорят на едни и същи въпроси: кой причини това на швейцарските граждани? Някой във и/или вън от страната? Кои бяха влиятелните политици, които сломиха швейцарския финансов център, после отмениха швейцарската банкова тайна и потискаха цената на златото?

По американски данни те са обществена тайна. Естествено, докато траеха дискусиите, не присъстваше никой. Но според слуховете трима прочути личности — Волкър, Грийнспан и Рубин — са убедили управляващите и банкерите в Швейцария, че продажбата на злато е чудесен начин да се покаже пред света нещо важно: швейцарците са скъсали окончателно със „спорното“ си минало и най-накрая се дистанцират от преклонението си пред златото. На кого е необходимо злато в един глобализиращ се свят? Трагичната равносметка е, че посегателството над Швейцария всъщност е коварен удар срещу свободата. Като никоя друга нация Швейцария винаги е развявала флага на независимостта. Институции като банковото дело, стабилността му, гарантирана от златните резерви, и същинската демокрация са част от нея. Свят, в който поддръжниците на всемогъщото световно правителство все повече желаят да определят живота на индивида, не трябва да се толерира.

Целта на тази книга

Намерението ми е да информирам обществеността, че ние всъщност се намираме в центъра на трагична валутна, финансова и златна криза. Естествено целта на книгата не е обсъждането на Доклада Волкър или ролята на Швейцария по времето на Втората световна война. Споменах накратко обвиненията срещу държавата, само защото те имат връзка с конспирацията срещу златото и за да покажа различните причини за това защо и как тя беше въвлечена в драмата.

Комисията Волкър, която на 2 май 1996 г. беше одобрена от швейцарското банково сдружение, имаше двойна функция: от една страна, се целеше в банковата тайна, а това означаваше, от друга страна, и в самата банкова система. Подобни тактики с удоволствие се прилагат и от неизбрани ЕС-служители в Брюксел.

Щетите, които машинациите на комисията Волкър причини на банките, възлизат на повече от 1 милиард франка. Потенциалното дългосрочно последствие на това непрестанно „упражнение“ обаче далеч надхвърля моментната финансова загуба. Сериозността идва не само от това, че става дума за слава и престиж, но най-вече и за гласуваното на Швейцария доверие. В крайна сметка всичко това трябва да се смята и за заплаха спрямо швейцарската икономика и посегателство срещу свободата; свободата сами да определяме съдбата си.

Още една от причините за появяването на книгата се крие в намерението ми да покажа колко фалш, лъжи и трикове станаха част от конспирацията. Най-непростимото обаче е, че заговорниците използваха най-безобразното от всички възможни средства: страданието и нещастията на милиони хора, загинали в концентрационните лагери. Изпълнителният директор на Barrick Петер Мунк, самият той еврейски бежанец в Швейцария по време на войната, открито призоваваше тази „оргия от обвинения“ срещу Швейцария да бъде прекратена. И други видни евреи също потвърдиха, че опитът да се предъвква миналото прилича все повече на машина за доставка на пари.

В книга си Between the Alps and a Hard Place Анджело М. Кодевила разбулва как реалната история на Швейцария по време на Втората световна война беше погребана от една модерна кампания за морален натиск. Държавата беше обвинена, че подкрепяла нацистка Германия като цяло и затова също носела отговорност за холокоста. Кампанията провокира ужасен прецедент, при който една влиятелна групировка (големите кредитори на администрацията Клинтън-Гор) използва властта на американското правителство грубо да фалшифицира историята и да спечели за себе си неочаквани и незаслужени финансови средства. Кодевила казва, че в случая дългосрочните интереси на САЩ били напълно забравени заради краткосрочните дела на един привилегирован кръг от управляващата партия — и това е наистина отвратителен резултат. Той доказва и как анти-швейцарската кампания всъщност не намира никакви потвърждения на обвиненията си, но въпреки това успява да накара две от най-големите банки на една приятелска страна да олекнат с $1,25 милиарда.^[46]

Един от най-агресивните обвинители и клеветници на Швейцария — бившият държавен секретар на американското Министерство на външните работи и приятел на екс-президента Клинтън мистър Стюарт Айзенщат, междувременно започна да изразява много по-умерена гледна точка относно ролята на Швейцария във войната. Той оповести на глас чувството си, че е напълно погрешно Швейцария и нацистка Германия да се подвеждат под един знаменател. Излизащият два пъти в седмицата швейцарски вестник Scweizerzeit допусна, че промяната в мисленето на Айзенщат се дължи на новата му и очевидно много доходна служба. На практика новата му фирма Covington & Burling поддържа приятелски контакти с най-голямата швейцарска банка UBS.^[47]

По-късно стана ясно, че промяната в убежденията му всъщност не е много истинска. В края на 2002 г. Айзенщат издаде книгата си Imperfect Justice (Липсващо правосъдие), в която отново се намеква, че Швейцария укривала слугите на Хитлер. На корицата има бял кръст на червен фон, но гербът е обезобразен: швейцарският кръст закрива кюлчета злато, оформени като свастика — символа на нацизма.^[48]

Продажбите на злато от SNB биха могли да означават Маригнано за икономиката и големите швейцарски банки

Името Маригнано вероятно говори нещо само на швейцарците. Недалеч от Милано е разположено малкото градче с италианско име Меленяно (преди Маригнано). Хората, пътуващи по магистралата или с влак, почти не го забелязват. Но за швейцарците то е една от важните теми в часовете по история, защото означава края на бляскавия период от 14. и 15. век, когато швейцарските воини били смятани за непобедими.

Свободолюбивите швейцарци били най-добрите войници на времето си. Те прогонват австрийската династия на Хабсбургите от териториите им, които херцог Чарлз Бургундски завладява след три решителни битки и завзема провинция Ломбардия заедно с Милано. Тъй като географски погледнато Швейцария е предимно планинска страна, стопанството й не предлага кой знае какви възможности и повечето млади хора нямат шансове за препитание в родината си. Затова хиляди от тях ежегодно заминавали за чужбина, за да изкарват пари, служейки (и умирайки) като войници на крале и папи.

И до днес Ватикана е запазила традицията и има на разположение швейцарска гвардия. Тази традиция е останка от миналото, когато папството е разчитало на швейцарските войници да водят войни и да завладяват територии. В прочутата битка при Маригнано през 1515 г., в атака е хвърлена малка армия от 20 000 души пехотинци срещу артилерията на френския крал Франц I, който имал в армията си почти същия брой швейцарци. Тази битка бележи обрата в историята на Швейцария като велика военна сила. След загубата тя решава да пази неутралитет и в бъдеще да стои настрана от чуждестранните политически събития.

Подобна е ситуацията и днес. Големите швейцарски банки са активни във всички точки на земното кълбо и затова са изложени на голям риск от натиск на ревнивата конкуренция. Преди швейцарците имаха успех, но вероятно станаха твърде силни и влиятелни. Тогава притежаваха три големи банки, днес имат само две. Две от тези „три големи“ се сляха по необясними причини. Твърде добре ликвидната Schweizerische Bankgesellschaft (UBS), принципно много успешна банка с оценка ААА, беше погълната от по-малката Schweizerischer Bankverein (SBC), която имаше нужда от ликвидност!^[49]

Големината не е всичко. Не е необходимо банките на всяка цена да са големи. Те преди всичко трябва да са солидни, да предлагат добри услуги на клиентите си и да са рентабилни за акционерите си. Това всъщност е всичко.

Неповторимият златен резерв на Швейцария дари валутата и съответно банковата й индустрия с необходимия респект, от който имаха нужда, за да спечелят доверието на международните клиенти. В момента, в който SNB се прости с половината от златните си резерви, стана ясно, че тя загуби и част от респекта към себе си. Позицията на Швейцария в международното банково дело никога няма да е същата. Докато нейната икономика се развиваше добре и в света цареше твърде много несигурност, за швейцарските банки винаги имаше достатъчно работа, дори и другите банкови центрове да скъсяваха дистанцията. Но ето че самобитната слава на банков център на SNB и на големите банки беше, поне отчасти, ненужно проиграна.

Ограниченото мислене е типично вече не само за SNB, но и за останалите големи банки. Какво получава SNB в замяна за златото, което в момента продава? Всичко, което е спечелила досега, са светещи точици на компютърния монитор, които уж са някаква претенция за гаранция и стойност. Но фактическият въпрос е кои са истинските печеливши и губещи страни в новата златна политика на Швейцария? Гражданите със сигурност не са на страната на победителите. Те бяха измамени.

Забелязва се още една драстична промяна при големите банки. Те се опитват да разширят максимално доходите си от такси. Какво биха казали акционерите, ако знаеха, че „техните“ банки са между водещите т.нар. „големи четири“ инвестиционни банки, които подготвиха хеджирането и дериватната политика на златодобивната компания Ashanti, малко преди тя да колабира през 1999 г.? С други думи, банките бяха част от синдиката, който помогна на Ашанти и Гана да загинат. Това ли ще е бъдещата роля на швейцарските банки? Ако отговорът е „да“, каква ще е следващата им стъпка? И в коя далечна точка на света ще ударят?

Последното общо събрание преди началото на златните разпродажби

SNB не си губеше времето. През юни 1999 г. беше отхвърлен законът за продажба на злато. Въпреки това, на 26 септември същата година, с Washington Agreement^[50] SNB освободи 1300 тона „излишно“ злато. Те бяха включени за разпродажба, въпреки че валутният закон, разрешаващ това, беше гласуван от парламента едва три месеца след Вашингтонското споразумение, т.е. чак в края на декември!

Но което е още по-лошо: все още съществуваше възможност за референдум, чиято давност изтичаше през април 2000 г. Тя обаче изобщо не беше изчакана. Това повдига въпроса кой даде право на SNB да включи тези 1300 тона в споразумението преди самото гласуване? Всичко беше още едно доказателство как Бундесратът и SNB открито застанаха срещу собствения си народ и тотално пренебрегнаха демократичните разпоредби.

През 1999 г. SNB значително увеличи златните заеми и от 187 тона (през 1998 г.) те скочиха на 316 тона. Това значеше, че тя не научи нищо от полу-банкрута на LTCM, от който UBS спечели близо 1 милиард швейцарски франка. В края на 1999 г. наличните златни заеми възлизаха на около 4,7 милиарда франка. Доходите от новата машина за пари бяха нищожни — 57,8 милиона, или само с 15 милиона франка повече от последната година (т.е. „олихвяване“ с около 1%). Докато общата печалба на SNB през 1999 г. от 4,4 милиарда франка може да се отдаде на по-високата стойност на доларовите й запаси, то изгледите за 2000 г. не бяха никак розови, защото в края на 1999 г. SNB включи нова позиция в счетоводството си: над 20 милиарда в евро. Дори да счита златото за рисково, тя може би скоро ще разбере, че необезпечената с нищо хартиена валута е още по-опасна.

Националната банка почувства слабостта на долара

Главният редактор на икономическия отдел на Neue Zürcher Zeitung Г. Шварц писа следното:

„Именно по времето, когато Швейцарската национална банка (SNB) се разделяше с «излишните» си златни резерви, нормално е човек да се запита — четейки първоначалните данни от годишните доклади — как всъщност вървят делата без златото. Естествено след дванайсет месеца нещата могат да са съвсем различни, но през изтеклата година резервите категорично допринесоха за нейната успешност.“^[51]

През изминалата година доходът на SNB беше почти наполовина — 2,2 милиарда франка (от 4,1). Освен това лихвените печалби от резерва през 2002 г. бяха почти напълно стопени от обменния курс. Жак Трахслер, издател на финансовото Zyklen Trends Signale, всеки месец е пресмятал загубите на SNB от продажбите на злато. Имайки предвид лихвената печалба, според Трахслер в края на януари 2003 г. те са 600 милиона франка.^[52]

Ниската цена на златото заради SNB и Neue Zürcher Zeitung (NZZ)

Тъй като до референдум така и не се стигна, на годишното си общо събрание SNB обяви, че продажбите на злато започват на другия ден. Предишния ден преданият на правителството Neue Zürcher Zeitung излезе със заглавието „Слабият блясък на златото като инвестиция“^[53]. В статията се казва, че дейността на златодобивните компании намалявала и благодарение на многото информации от страна на медиите относно алтернативните възможности за инвестиции (деривати) златото било доста неатрактивно за инвеститорите.

След една седмица цената на златото падна с няколко долара и достигна най-ниското си ниво — $270 долара. Дори да е имало и най-малкото съмнение относно позицията на SNB и лоялния към правителството NZZ в този злонамерен унищожителен поход срещу златото, то беше разсеяно. SNB може да бъде упрекната в лош мениджмънт относно златните държавни богатства, но NZZ трябва да бъде привлечен под отговорност, че премълчава истината или още по-лошо: че умишлено подвежда гражданите. Другата възможност е самите редактори да не са били наясно, но това едва ли е толкова вероятно.

Колко заблуждаваща е информацията на вестника относно SNB, се вижда от една друга негова статия от 5 януари 2001 г. със заглавие „Златна благословия за Националната банка — 25,4 милиарда франка нето ревалоризационна печалба“^[54] А SNB не беше направила нищо друго, освен че в Деня на труда (1 май за Европа) постави нова цена на златото в счетоводните си документи: от антикварните, нереалистичните 4595 швейцарски франка за килограм (от 1971 г.), на пазарните 15 291. С други думи, водещият швейцарски ежедневник похвали факта, че SNB с почти 30-годишно закъснение отбеляза счетоводна печалба, въпреки в широките кръгове да се знаеше, че същата банка заедно с Bank of England прилежно помагаха на американската хазна и Златния картел да манипулират и съответно да потискат цената на метала.

Лицемерието на вестника стигна дори и по-далеч. Едва в края на статията той споменава, че през 2000 г. SNB има девизна загуба на стойност 1,1 милиарда швейцарски франка, в сравнение с печалбите от 4,7 милиарда за 1999 г. Това не е толкова странно, тъй като „донорът за Фонда за солидарност“ Ханс Майер, една година преди това беше убеден от елегантния президент на Европейската централна банка холандеца Вим Дуизенберг да закупи евро за повече от 20 милиарда франка. Крачката на Майер извън златото и в посока на еврото беше направена в момент, когато всички бяха убедени, че в близко бъдеще новата европейска валута ще се обезцени и ще отслабне.

Какво можеше да се очаква от 2001 г.? Тъй като администрацията на Буш преследва различна доларова политика от тази на Клинтън/Рубин и защото Грийнспан и Ко създадоха нужните стимули за борба на Федералния резерв с очевидния стрес в банковото дело и хода на икономиката, изглеждаше, че курсът на долара за дълго време се е изплъзнал от девалвацията. Но това едва ли щеше да доведе до добри резултати за SNB. При подобни обстоятелства здравият разум недвусмислено ни подсеща за златото. Странно, но в докладите на SNB не се споменава нищо за успех от бизнеса със заеми на злато. Междувременно SNB продължава да продава златото ни на дъмпингови цени.

Съгласно Библията никой не е пророк в собствената си държава. Затова нека се позовем на един коментар на председателя на Федералния резерв Алан Грийнспан относно международните продажби на централните банки. При изслушване на 20 май 1999 г. пред House Banking Committee за международната финансова система той каза следното:

„Все пак централните банки са наясно, че когато съобщават продажбите си за злато, цената пада и ниските котировки им носят по-малки печалби. Никой търговец с малко самоуважение не би допуснал подобна глупост.“^[55]

Но Швейцарската национална банка го допусна!

Фиксирана цена на златото заради SNB?

Отпадна още едно съмнение. Съзнателната цел на SNB през всичките тези години в крайна сметка се оказа отслабване на швейцарския франк, дори с цената на влоговете на гражданите. Това бе най-съществената причина, поради която златото трябваше да изчезне. Колко силен е бил натискът на експортния бизнес върху SNB, вероятно никога няма да узнаем, а и принципно това вече няма значение. В краткосрочен план слабият франк би могъл да е от полза за някои износители, но дългосрочно подобна ограничена политика води към национална катастрофа.

Централните банки много добре знаят, че живеем в свят на постоянна девалвация на валутите и несекващи финансови войни. В подобна ситуация златото е единствената стратегия за отбрана. На тях им е добре известно, че огромен брой хора се застъпват за ролята на златото като валутен резерв. От едно изследване, проведено за World Gold Council, разбираме, че повечето хора във Франция, Германия и Италия са на мнение, че централните им банки трябва да запазят сегашните си златни резерви и дори да ги увеличат.^[56]

Вече се появиха разсъждения, че от швейцарските продажби на злато всъщност не се печели нищо материално. В своя уебсайт американският адвокат и инвестиционен съветник Реджиналд Хауи съобщи на 16 април 2000 г. за основателните си подозрения, че това швейцарско злато най-вероятно ще бъде заместено от друго, което преди е било заето от централните банки на европейския пазар. Така те отново ще могат да възстановят нивото на златните си наличности, което отговаря на официално оповестените златни резерви и то чрез доставка на

„… достатъчно физическо злато, което да покрие непостъпилите златни кредити в счетоводствата на централните банки от евро-зоната, които ще се влеят директно през Банката за международни плащания. Швейцарските продажби намаляват риска от мъчителни платежни проблеми, които биха възникнали при покачваща се цена на метала, особено на златния пазар, реализиращ — заради авансовите си продажби — две до четири годишни продукции. Ограничаването на риска с продажбите на Швейцария чрез централните евро-банки (които заедно притежават по-голямата част от световното злато) са повод за радост — поне не би трябвало да са насочени срещу растящите цени на метала.

За края на 1999 г. общото количество на златните резерви на европейските държави беше 12 457 тона (…), ако приемем, че 10 до 12% от него се заема, което е около 1250 — 1500 тона. (…) При подобни обстоятелства продажбите на Швейцария биха могли да се окажат последният елемент за безпроблемното протичане на всички или на повечето неизпълнени заемни сделки със злато в счетоводствата както на централните банки в евро-зоната, така и за SNB. Ядрото на плана беше възможността заетото злато в балансите на европейските централни банки да бъде заместено с такова, което е било купено от швейцарците, а заетото злато в баланса на SNB да може да се замести с това, което е откупено от Холандия и Австрия. (…) Планът също така щеше да позволи на търговските и булион банките да се застраховат от неплатежоспособност чрез хартиени инструменти — в случай че се стигне до силно покачване курса на златото.“^[57]

Кой пробиваше дупки в швейцарското сирене?

Потайниченето, с което SNB и Министерството на финансите си служеха по темата „злато“, е възможно само в държава, белязана от корупция и шуробаджанащина. Много често в управителните съвети на по-големите швейцарски компании се срещат все едни и същи хора — политици, банкери, офицери от армията и други посветени. В тях цари клубна атмосфера, която направо е на границата на кръвосмешението (а ние знаем до какво води то!). Скоро някой каза, че за един швейцарец креслото в управителния съвет на някоя голяма компания или банка било много по-ценно от благородническа титла. Опасността обаче е в това, че лошите новини или влошаващата се бизнес ситуация често се укриват, докато кризата окончателно не стане очевидна за всички. Малък пример е SwissAir. Видя се как една някога печеливша фирма лесно може да бъде срината с лош мениджмънт и небрежен управителен съвет, който твърде слабо познава бранша. Цюрихското финансово-застрахователно дружество, Осигурителният институт и Credit Suisse са допълнителни примери и списъкът с подобни катастрофи расте. За щастие, има и хора като Кристоф Блохер, които осъществяват кръстоносни походи срещу тези затворени кръгове.

Ако някога бъде хвърлена светлина върху истинските причини защо SNB се раздели с половината от държавното злато, би могло да се окаже, че говорим за най-трагичното събитие в историята на Швейцария. На уебсайта на LeMetropoleCafe, в статията със заглавие „Who Put the Holes in the Swiss Cheese?“, проф. фон Браун изрече неизреченото:

„Решението на Швейцарската национална банка да продаде половината от златните си резерви в края на един много дълъг мечи пазар, на мен, като дългосрочен наблюдател на златния пазар, ми се стори повече от подозрително. Ставаше дума за едно от онези съобщения, които явно бяха предизвикани от липса на време, защото всичко стана много набързо. Швейцарското банкерство съществува вече твърде дълго, за да се поддаде на прибързани решения, при това когато става дума за опорите на стабилността — златото, и естествено — банковата тайна. Коректно е да допълним, че тя вече не е това, което беше някога. Но да продадеш половината от резервите си в злато, е нещо невъобразимо.

Какво знаеше SNB, което швейцарските политици не подозираха? Този въпрос се налага от само себе си. Възможно ли беше тя да има нужда от достъп до огромно количество злато по съвсем различна причина от тази, която се съобщаваше на лековерния швейцарски народ: че новото законодателство позволявало златото да се продава по желание?

Възможно ли е достъпът до голямо количество физически метал да е нужен за определени швейцарски банки, за да могат да покрият дериватните си позиции, държани от техните търговски и булион отдели? Дали тези заеми не бяха заплаха за швейцарската банкова система и единственото възможно покритие да е националният резерв, т.е. националното богатство?

В последно време Швейцария наистина се прояви на няколко големи сцени, предприемайки редица сливания на фирми, напр. на Credit Suisse с First Boston. След това последва сравнително бързото обединение на Schweizerischer Bankverein с UBS, както изглежда този път малката риба погълна голямата, да не говорим за многото директори на UBS, които набързо бяха изпратени с по едно «goodbye». Никога не разбрахме какво всъщност се е случило, но със сигурност можем да приемем, че ненадейно заявените и светкавично проведени обединения, особено когато една малка банка поглъща мениджмънта на някоя по-голяма, по всички закони означава, че нечий баланс спешно се нуждае от помощ.

Каква беше играта при тези сливания? Дали не съществуваше заплаха за златните деривати? Дори сливането на Chase Manhattan с J. P. Morgan стана за относително кратък срок. В началото изглеждаше така, все едно Goldman Sachs е първоначалният избор на J. P. Morgan. След първите Due Diligence [фирмени и фактически проверки^[58]] обаче отговорът беше «не, благодаря». J. P. Morgan, както и Chase Manhattan са едни от много спряганите имена на златния пазар, подобно на Deutsche Bank — още един кандидат-жених за J. P. Morgan, който обаче бързо се оттегли, може би с малко помощ от Bundesbank. Кой може да каже какво ставаше зад кулисите на централните банки, ако оставим настрана типичното за този бранш празнословие?

Помогна ли LTCM-кризата на SNB, когато ставаше дума за собствените й «локални» банкови позиции? Одобрението за швейцарските продажби дойде през април, след като през 1999 г. вече беше обявено. Представете си го само!“^[59]

Американският брокер Джоузеф Дж. Кациоти от Ingalls & Snyder, Ню Йорк, в една своя статия предлага следната интерпретация:

„Особено интересна е поредицата от събития, довели до сливането на Chase Manhattan и J. P. Morgan & Co (JPM). Тези две фирми имаха значителна преднина при златно-девизните позиции. Офертите за злато, необходими за успеха на този тип бизнес, намаляваха, което означаваше проблематична игра в бъдеще. Четвъртък, 7 септември, финансовият директор на JPM и лидер на дериватната стратегия Питър Хенкок внезапно напусна поста си, за да «се отдаде на собствени проекти». Понеделник, 11 септември, председателите на JPM и Chase Manhattan се срещнаха за 5 минути, за да обсъдят сливането. Пет минути!!?? Дали на срещата не е присъствал някой с насочен пистолет? Имаше нещо прекалено спешно в тази афера, което много ме учуди и ме накара да се запитам дали евентуално Фед не беше организирал всичко. Когато една работа се върши с такава трескава бързина, то вероятно проблемът е сериозен. Напускането на Хенкок насочва към проблеми с отдела по дериватите. Ако заключението ми е правилно, намерението на Фед да обедини огромните дериватни позиции на двете банки под един покрив има смисъл, в случай че е необходима спасителна акция. От практическа, както и от политическа гледна точка, би било много по-лесно да се спаси и оправдае един «Wall-Street-Fat-Cat»^[60], отколкото двама.“^[61]

Професор Браун разсъждава:

„Световният дериватен пазар се оценява на $100 милиарда, респектираща цифра, която ни подсеща какви количества пари са необходими, за да може играта на деривати да продължи — игра, в която лежащият в основата реален свят е само малка част от тази сума. Не е ли интересно? С какво играчите й ще уредят дълговете си, за да изпълнят своите задължения, след като нещата вървят в такава посока?“^[62]

Повече никакви продажби на SNB чрез BIZ

На 24 март 2001 г. швейцарските медии съобщиха, че SNB ще продава „излишното“ си злато чрез първокласни институции, с които вече има бизнес отношения. Преди сделките ставаха чрез BIZ (Банката за международни плащания) и сега SNB имаше намерение да продаде нови 100 тона до края на септември.

На пръв поглед това изглеждаше изненадващ ход, но може би не е точно така. Намиращата се в Базел BIZ, често наричана централната банка на централните банки, беше критикувана от различни страни. Тя плануваше да откупи 13,73% от акциите на частните си акционери. Те от своя страна енергично се противопоставиха, защото предложената цена им се струваше твърде ниска. Впоследствие, на 7 декември 2000 г. (деня на нападението над Пърл Харбър) BIZ, пет елитни инвестиционни къщи, както и висши служители от американската държавна хазна и U.S. Federal Reserve Board, включително Алан Грийнспан, който беше обвинен от адвокат Реджиналд Хауи пред U.S. District Court в Бостън, се опитаха конспиративно да потиснат цената на златото.

BIZ беше обвинена не само че участва в търговията със златни заеми на централните банки, но и със злато на МВФ. Това още веднъж показва катастрофалната функция на МВФ. Той постигна една от най-големите си победи срещу благородния метал през 1987 г., когато депозираното в МВФ американско злато беше разпродадено чрез Английската банка. С този ход в рамките само на един ден цената му падна с $100.^[63]

Комитетът срещу монопола върху златото (GATA), създаден през 1999 г., е организация, която през последните години систематично проследява всяко движение на златния пазар. Тя също така смята, че решението на SNB да продава злато беше взето, за да се спасят собствените й булион банки от неудобните им къси златни позиции. GATA заяви причината да смята, че до голяма степен BIZ се е превърнала в инструмент на конспиративната клика срещу златото, потискаща цената на метала, т.е. същата групировка, срещу която Хауи отправи обвинение. Организацията е на мнение, че продажбите на Швейцария през BIZ бяха прекратени, защото в противен случай щяха да бъдат сметнати за продажби чрез Златния картел. Както Бил Мърфи от GATA каза: „Вероятно (чрез BIZ) швейцарското злато щеше да бъде изпратено на отчаяните англичани, вместо на швейцарските банки“.^[64]

Времето ще покаже дали тези сценарии са били верни. Обществеността вероятно никога няма да научи истината, освен ако не се случи нещо, което да извади на бял свят реалните причини. Събитие, което би могло да предизвика нещо подобно, е експлозията на курса на златото. От някогашния Gold-Pool знаем, че жълтият метал е силен и страховит противник. Когато мигът за повишаване на цената настъпи, скандалът на века ще гръмне с невъобразим грохот. Това би могло да стане в момент, когато водещите индекси на акциите, като напр. Дау Джоунс Индъстриъл или Насдак паднат на ниски нива. Можем да предвидим, че подобни събития биха имали травматични и дългосрочни ефекти върху обществеността. Междувременно швейцарците продължават смело да продават златото си на най-ниските цени.

Доверието във франка

Още през 1999 г. Financial Times изрази учудването си:

„Загуби ли швейцарският франк славата си на сигурен пристан? (…) Той е съвсем малко по-стабилен от бедното евро. Швейцарската национална банка също няма намерение да повтаря грешките от средата на 90-те години, които тласнаха страната в най-голямата рецесия след 30-те. Но както и да е, SNB е поела труден курс.“^[65]

Френският икономист и финансов журналист Пол Фабр казва:

„SNB се приспособяваше според тенденцията на времето. Швейцарската финансова институция се включи в груповия танц. Освен на валутните, тя стана активен играч и на финансовите пазари, на които цареше пълна суматоха.“^[66]

Какво означава всичко това? Че SNB загуби добрата си репутация. Фабр смята, че банката изцяло е променила политиката си преди четири години и тази промяна не е била за добро.

През юни 2000 г. той писа, че на практика борсите са поели функциите на централните банки.^[67] Това би обяснило забележката на Алан Грийнспан към члена на House Banking Committee д-р Рон Пол, направена на една конференция. Грийнспан каза, че нито можел да назове точно количеството на парите, нито да ги управлява.^[68] Преди няколко години Фриц Лойтвилер изрече нещо подобно. Когато през 1984 г. напусна поста президент на Банката за международни плащания, той разговаря с няколко журналисти относно бъдещите си планове. Думите му направо бяха пророчески. Той се боеше, че растежът на компютърните транзакции затруднява „безупречната преценка“ за платежоспособност на търговските банки. Така за централните банки практически било невъзможно да пресметнат финансовия поток.^[69]

По случая „измяна спрямо Швейцария“ американският адвокат Робърт Лендис прави следния извод:

„(…) Заради единния световен апарат, даващ предимство на Фед, швейцарците си създадоха проблеми, предавайки златото си. Със сигурност те не са единствените; списъкът с жертвите на САЩ/МВФ-интригите е дълъг. Но измежду жертвите на развитите страни станалото е безпрецедентно. Англия съзнателно или не сключи свещен съюз à la Фауст. Швейцарците обаче бяха измамени.“^[70]

Валутния Дюнкерк на Английската банка

Съобщението на британската хазна от 7 май 2000 г., според което Английската банка щяла да продаде 415 тона от златните си резерви, предизвика обществено недоволство. Според World Gold Counsil пет от седем запитани британци били против продажбата на злато.

В седмиците преди продажбата цената колебливо растеше и почти стигна нивото от $290. За някои от аналитиците то беше критичната граница. Пазарът вече беше свикнал с безбройните слухове за швейцарските продажби и програмите на МВФ „за подпомагане на развиващите се държави“. Малко по малко доверието се връщаше. Вследствие на естествените отношения на търсене и предлагане дори се очакваха по-високи цени на златото. Но мероприятието на британците дойде като гръм от ясно небе. Цената веднага падна с $8 под $280 за свободна унция. На 20 юли тя се срина до 20-годишното ниво от $252.80.

Известният с анти-златното си поведение Financial Times на 9 май 1999 г. коментира малко ехидно:

„Треската за злато започна — но в обратна посока. След решението си да разпродадат на търг повече от половината от британския 715-тонен златен резерв, хитреците от хазната побягнаха към вратата, последвани от байсерите на останалите централни банки. Добре е, че Британия иска по-разумно да използва златото си. В момента то съставлява 43% от нетните резерви, което е безотговорно. Естествено може да изглежда твърде примитивно да се удря по него с цяла редица търгове, вместо безшумно да се продава на ликвидния пазар. Но прозрачността в крайна сметка ще се изплати, когато започне да успокоява страховете от тайни неизброими продажби.

По тази причина е странно защо британското правителство задържа останалите 300 тона. Дял от 18% от всички нетни резерви представлява сериозна позиция за една непечеливша стока, която през последните години се доказа като мизерна инвестиция, дори и донякъде да играе ролята на запазващо покупателността средство по време на глобални кризи.

След като хазната поуспокои пазарите, тя би могла да прави това постоянно и да разпродаде всичкото злато.“^[71]

Последствието от неочакваните действия на британците беше, че акциите на златодобивните компании попаднаха под голям натиск. Те се принудиха да се наводнят с нови и фатални хедж-задължения в момент, когато пазарът на злато би могъл да достигне дългосрочно най-ниските си нива. Златодобивни фирми като AngloGold и Goldfields обвиниха правителството на Блеър в непрофесионализъм, защото с действията си окуражи спекулациите, постави цената на метала под допълнителен натиск и дестабилизира пазара на злато. Премиерът на Южна Африка Табо Мбеки протестира, че решението щяло да има „потенциално опустошителен ефект“ върху страната му.^[72]

За канцлера Гордън Браун се каза, че се учудил и обидил от изказването на Мбеки. Когато една делегация от профсъюзни лидери, водена от южноафриканския министър на минното дело, искаше да се срещне с него в Лондон, за да се спрат продажбите на злато, Браун не намери време да ги приеме и прехвърли срещата на по-ниско ниво на своя заместник.

В писмо от 3 юни 1999 г. кралската хазна даде следния отговор на един загрижен от търговете лондонски банкер, за когото търговията с акции на златодобивни компании, метал и петрол е ежедневното му препитание:

„Сър, също както и другите страни, Обединеното кралство трябва постоянно да преоценява официалните си девизни и златни резерви. През 60-те години златото беше център на международната финансова система, но оттогава световната икономика напредна. Вследствие на това особеният му статус избледня. Правителството е на мнение, че финансово погледнато, е абсолютно разумно да се редуцират златните наличности от нетния резерв на страната. Целта на това преструктуриране е постигането на уравновесен портфейл чрез увеличаване дела на девизите.“^[73]

Една седмица по-късно, на 11 юли 1999 г., канцлерът на кралската хазна Браун каза пред колегите си, че планът да се продаде повече от половината британско злато не е негов.^[74]

От позицията си на член на лондонския Carlton Clubs, който е близък до Консервативната партия, на 3 юни 1999 г. написах следното писмо до многоуважавания Питър Финли, президент на политическия комитет на клуба:

„Уважаеми сър,

Убеден съм, че Консервативната партия би спечелила голямо уважение и полза, ако се противопостави на продажбите на злато, които очевидно са разпоредени от чуждестранни кръгове. Защо? Първо, защото мнозинството от британците е против тези продажби на държавните златни резерви. На второ място, знаем от историята, че британската империя е била изградена върху златния стандарт. Той е просъществувал 250 години — до избухването на Първата световна война. Дори през този период да е имало колебания на цените, като цяло те са били стабилни, имало е равновесие. Доказателството: индексът през 1664 г. е 100, а през 1914 г. 90 пункта. Знаем какво се случи с паунда и останалите валути, когато светът се раздели със златния стандарт на 19. век. Моето убеждение е, че ако Великобритания и нейните политици знаеха повече за златото, Англия все още щеше да притежава империята си.“

Отговорът беше, че лидерът на кралската опозиционна партия г-н Хаг споделял мнението ми относно продажбите.

На дебатите в долната камара на британския парламент, за разлика от второкласните празнословия на швейцарското народно събрание, поне могат да се чуят някои реторики, особено когато става дума за речите на сър Питър Тапсъл. Той заяви, че смятал решението за продажбата на 415 от всичките 715 тона злато за лекомислено и насочено срещу националния интерес на Великобритания. Продажбата на този съществен елемент на британския валутен резерв ще ограничи свободата на действие, ще редуцира влиянието на международните финансови институции и ще отслаби Обединеното кралство като финансова сила. [курсивът е мой; бел.авт.]

„1. Съобщението на лордканцлера до момента струва на данъкоплатците повече от 400 милиона паунда, което е повече от разходите на Англия за войната в Косово.

2. Решението ограничава валутната независимост на Велокобритания. Когато една държава разполага със златни резерви, това винаги означава потвърждение за независимост и валутен суверенитет.

3. Решението има привкус на краткосрочно положение. От правителството и централните банки се очаква да работят дългосрочно за интересите на страната си.

4. Решението е заплаха за Лондонския златен пазар, защото ограничава способността на хазната да се грижи за адекватна ликвидност. Много участници в пазара са на мнение, че след като продажбите приключат, хазната няма да разполага с достатъчно злато, за да изпълни функцията си и да запази Лондон като център на световния златен пазар.

5. Приблизително 20% от печалбите трябва да бъдат инвестирани в йени — чуваме от страна на хазната…

6. Концепцията на резервния мениджмънт, който е в основата на решението, се оказва голяма грешка. След продажбата делът на златото в общия резерв на Обединеното кралство ще е само 7%, т.е. малко по-малко от този на Албания.“^[75]

Въпреки привидно растящата свобода на медиите, не се чуват никакви дебати около английското злато. Американският експерт по златото Бил Мърфи от GATA има впечатлението, че повечето играчи на пазара днес вярват, че ниската цена на златото се определя от усилията на определени официални центрове:

„Тъй като плановете на Швейцария и разсъжденията на МВФ не са достатъчни, за да се държи цената на метала ниска, американската марионетка Англия се оказа най-прекият път към светкавичен дъмпинг.“^[76]

Американският инвестиционен съветник Джеймс Търк, издател на Freemarket Gold & Money Report, беше цитиран от Barron’s на 31 май 1999 г.:

„От месеци твърдя, че централните банки манипулират цената на златото. Съобщението на британското правителство от 7 май доказа това още веднъж. (…) Натискът върху цената пасва идеално на един друг стимул, тласкащ централните банки към манипулация. Златото е барометърът, с който мениджмънтът на централните банки измерва валутата и икономиката на дадена страна. Покачващата се цена на златото е признак за настъпваща заплаха — например инфлация или банкови проблеми. Падащата или ниската цена за пазара е признак, че националната валута и икономика са в ред. Естествено, за централните банкери щеше да е по-добре, ако златото не висеше над главите им като Дамоклев меч. Затова те конспирираха срещу него.“^[77]

Досега всички британските търгове бяха прекалени. В някои случаи златото се купуваше от големи златодобивни компании, за да редуцират или уредят своите хедж-позиции.

Инвестиционният съветник Реджиналд Хауи, носител на наградата на Bank Lips AG за 1992 г., на 29 февруари 2000 г. коментира финансовото обезоръжаване на Англия и направи паралели с Втората световна война, когато британците трябваше да напуснат Европа, но по-късно се върнаха с помощта на Америка. С един толкова нищожен златен резерв правителството на Блеър няма да има достатъчно злато, за да се включи в евро-зоната, особено ако „таксите по присъединяването“ се удвоят. В случай че това стане, Британия ще обърне поглед на запад и ще потърси нови съюзници — а именно NAFTA (North American Free Trade Agreement). Или, както го формулира сър Питър Тапсъл:

„Който продава злато, накрая губи независимостта и валутния си суверенитет.“^[78]

Зловещи паралели в съдбите на два финансови центъра

На предишните страници се опитах да обясня как новата политика за златото на SNB превърна авторитетната Швейцария в губеща страна. Тя ще отстъпи от позициите си във финансовия свят, банковите центрове и икономиката й ще загубят много. Ще видим колко скоро ще се изпълнят тези предсказания. Изглежда, че същото е валидно и за Лондон, който някога беше една от световните финансови столици. Докато Англия все още имаше златен стандарт, „Old Lady of Threadneedle Street“, както наричат Английската банка, беше най-силната централна банка в света.

Всичко е въпрос на доверие. Докато съществуваше респект към златото, доверието беше голямо. Както швейцарската, така и британската централна банка се радваха на стабилна репутация и бяха солидни представители на истинското централно банково дело. Но естествено, когато започнаха да продават златото си, те започнаха да го разменят за хартиени пари, създадени от нищото, които логично винаги ще се обезценяват. При подобни условия бъдещето ще поднесе още по-голяма несигурност.

Лондон отбеляза кулминационната си точка като световен търговски и банков център. С течение на времето всички, по онова време сияйни имена на банковото дело, постепенно изчезнаха — или защото се сляха, или защото бяха погълнати от гигантските и агресивни американски, германски и швейцарски банки. След като в началото на 2000 г. Schroders премина към Citicorp, а няколко месеца по-късно Robert Fleming беше купена от Chase, остана само още една историческа търговска банка: N. M. Rotschild. Едно друго прочуто име, Baring, наричани някога „петата власт“, преди няколко години изчезна само за броени седмици поради некомпетентни спекулации на един от техните търговци с деривати.

Грийнспан, председател на Фед, съвсем определено е против продажбите на злато, ноо…

Днес не съществува нито един централен банкер, който да е по-наясно със златния стандарт и валутната роля на метала като мистър Грийнспан. Историческата му статия „Gold and Economic Freedom“ стана популярна по целия свят. Това е едно от най-добрите описания за неделимостта на златото и икономическата свобода.

От време на време Грийнспан изпуска по някоя носталгична забележка колко по-добър и сигурен бил златният стандарт, сравнен с настоящата Анти-система. Той винаги предупреждава за „системния риск“, който по негово мнение във всеки момент може да доведе до катастрофа. Една такава драма обаче, според Грийнспан, не би била възможна в условия на златен стандарт. Именно затова той вероятно смята, че централните банкери, които продават златото си, постъпват наистина глупаво. Следните забележки, които направи след съобщението за продажбите на Английската банка, са типични за него:

„САЩ трябва да не се отказват от златните си резерви. (…) Златото продължава да бъде висшата форма на платежност в света. През 1944 г. по време на войната Германия можеше да плаща само със злато. Никой не приемаше хартиени пари — напротив, златото вървеше навсякъде.“^[79]

За съжаление, през последните три-четири години, когато стане дума за заеми в злато, възгледите на Грийнспан стават все по-мъгляви. Той обаче някак достатъчно ясно успява да каже, че „… емисионните банки няма да се колебаят да повишат заемите си, в случай че цената на златото се повиши“^[80]. Това изказване всъщност не означава друго, освен че Грийнспан няма нищо против конспирацията срещу златото. Тъй като според него централните банки на практика гарантират, че ще манипулират цената, колкото е необходимо, то байсерите, спекулантите и манипулаторите от всякакъв вид не биха и мечтали за по-добро предложение. Това радикално се различава от идеите на Грийнспан от Gold and Economic Freedom, където защитава свободния пазар.^[81]

Следователно сцената за манипулацията на цената на златото и най-голямата финансова измама на всички времена беше готова. Ако цената на метала беше предоставена на пазара, повечето акции нямаше да достигнат толкова измамни нива, както стана в началото на 2000 г.

Но всичко това говореше и за още нещо. Тъй като САЩ очевидно не възнамеряваше да продава собствения си огромен златен резерв^[82], явно чуждестранните банки като Bank of England и SNB бяха тези, които потискаха цената на благородния метал. Подобни обяснения поставяха златото и под постоянен психологически натиск. Ще има малко купувачи, когато високопоставени служители ден след ден предупреждават, че определени инвестиции ще се обезценят. Централните банки правят това, въпреки че рискуват собствените си богатства — да не говорим за влоговете на стотиците милиони хора от всички краища на света. В това време хора от златодобивната индустрия и цели нации завършват в приютите за бедни. Милиони губят икономическа сигурност, докато безработицата и мизерията се разпространява в минните комплекси.

На 7 юни 1999 г. Хари Бингам от Van Eck Global писа:

„Сега само 23% от световното злато е притежание на централните банки, в сравнение със седемдесетте процента преди началото на опитите за потискане на цената му. В момента общото злато на всички централни банки ще е достатъчно за търговски цели за не повече от трийсет дни, което значи, че последствията от продажбите им в най-добрия случай имат временен характер. Преди, когато доверието в централните банки беше по-голямо, официалните продажби се смятаха за контрапродуктивни, независимо кой притежаваше златото. Който имаше злато — имаше парите.“^[83]

Междувременно SNB и Английската банка продължават продажбите на златните си активи. Успоредно с нехайната им и безогледна политика се топи и респектът към двете нации. Обединеното кралство, някога глава на колосална империя, след Първата световна война губи все повече влиянието си. Сега наред е Швейцария. Някога толкова силната калвинистка етика, която поддържаше моралната и физическата държавна независимост, беше забравена до такава степен, че страната стана плячка едва ли не за всякакви арогантни групировки, кръгове или нации. Не е странно, че обикновеният човек се чувства неспокойно и неудобно на улицата и смята, че хората от високите постове го предават.

Ситуацията се промени и при SNB. През есента на 2000 г. Ханс Майер преждевременно напусна поста си. За негов наследник с помощта на отвратителни политически маньоври беше избран Жан-Пиер Рот. Ръководството на SNB първоначално се спря на Бруно Геринг, но впоследствие Бундесратът надделя. В миналото Рот многократно изразяваше мнението, че златните резерви са рискови. Neue Zürcher Zeitung го представи като човек, който дължи своята слава на златното си досие — с други думи, на факта, че е продавал злато.^[84] Това, което направи той, беше да разпродаде на безценица изработените от родителите ни национални богатства. Майер, който беше отстранен по несъстоятелни причини преди края на мандата си, се опита да изчисти съвестта си с първоавгустовски речи (1 август е Националният празник на Швейцария). Междувременно и Бруно Геринг напусна Националната банка и я замени с частен бизнес.

В заключение може да се каже, че разпродажбата на швейцарските златни резерви убягва на каквито и да било логика и разумни основания. Много вещи лица от бранша споделят това мнение. На 24 април 2001 г. на обяд в сградата на Ротшилд в Лондон^[85] Робърт Гай, дългогодишен председател на фиксинга в Лондон, каза, че участниците в пазара никога няма да разберат защо швейцарците са продали златото си.

Златният баланс на Лондон

От известно време кралят на металите се намира в подем, който би могъл да продължи години наред. Колкото по-висока е цената, толкова по-голям е позорът на отговорниците по продажбите. Периодично се появяват коментари за скандалната английска политика спрямо златото.

Ето няколко примера:

„Британската хазна губи $350 милиона заради продажба на злато.“ — пише икономическият журналист Файсал Ислам на 10 февруари 2002 г. в Лондонския The Observer. Но стана и още по-зле. Във Financial Pages от 5 април 2003 г. се казва:

„Британският министър на финансите загуби £ 850 милиона…, един смесен портфейл, състоящ се от евро, американски долари и йени, който спечелихме с продаденото си злато, сега струва £ 2,1 милиарда. Ако бяхме запазили златото си, той щеше да е £ 2,95 милиарда. Загубените пари щяха да стигнат за два шотландски парламента, както и за 200 основни училища, 60 гимназии и 6 болници с най-доброто техническо оборудване. Те щяха да са достатъчни и за заплати на 40 000 медицински сестри, 45 800 полицейски офицери или за закупуването на 9411 средно статистически шотландски жилища. Гордън Браун, дружката на швейцарския финансов министър Вилигер, днес най-често е обвиняван в непрофесионализъм.“

А как стоят нещата с Швейцария през 2003 г.?

В началото на 2002 г. Швейцария се присъедини към ООН. И от този референдум резултатът също беше неубедителен, само 55% „за“. На мнозина им беше ясно, че Швейцария няма какво толкова да прави в тази организация, освен при всеки удобен случай да бъде използвана като касиер. Един американски бизнесмен се обърна към мен със следните думи:

„Е, дотам ли стигнаха нещата? Вече ви приеха в ООН. Какво следва? Международната финансова клика изцяло ви контролира. Това влизане за Швейцария е равнозначно на смъртоносна целувка. След това ще се озовете и в НАТО, и в ЕС (еврото), а после ще станете едно европейско нищо. Доброволно се отказахте от свободата и уникалността си.“

На 22 септември 2002 г. швейцарският народ трябваше да даде гласа си по един особен проект: да реши какво да се случи с печалбата от продажбата на 1300 тона швейцарско злато от Швейцарската национална банка. Трябваше ли тези пари (около 20 милиарда франка) да влязат в касите на AHV^[86], както препоръчваше инициативата на Швейцарската народна партия? Или да се инвестират срещу лихва и по една трета от годишната печалба да се изплаща на т.нар. Фонд за солидарност, на кантоните и на AHV? И двете предложения бяха отхвърлени. Докато фантазиите на „Фонда за солидарност“ забиваха смъртоносната си игла, борбата за разпределение на т.нар. излишен златен резерв отново се разрази, точно както беше предсказал Фриц Лойтвилер.

Некомпетентните служители на SNB седмици наред продаваха злато на ниски цени, по един тон на ден, а ако цената на златото се стабилизираше, се случваше да добавят по още два тона седмично. Колко ли капитал пропадна? Финансовият експерт Жак Трахслер (в публикацията си Zyklen Trends Signale от 30 януари 2003 г.), както вече споменах, го оценява на 600 милиона франка. Разбира се, възможно е господата от Националната банка да не са го направили от малоумие — но тогава те просто са част от международната елитна съзаклятническа клика срещу златото. Един ден със сигурност ще бъдат бичувани, подобно на британския финансов министър Браун, а когато пазарът на злато дългосрочно започне да върви нагоре, ще изглеждат като пълни глупаци.

По следите на националното злато?

Така гласи едно подзаглавие на статия, разположена на цяла страница в Neue Zürcher Zeitung от средата на септември 2002 г.^[87] В нея се твърди, че според някакъв упорит слух, част от федералното богатство се пазело в подземията под паркинга между Националната банка и Парламента в Берн. Освен това, продължава статията, било близо до ума, че SNB разполагала с депо за злато и в центъра на международната търговия — Лондон, близо до Английската банка. Носела се мълва, че швейцарско злато има и във форт Нокс, САЩ — и вероятно трябва да й вярваме.

Истина е, че Националната банка и Министерството на финансите мълчат, когато стане дума за това къде се пази швейцарското злато. Затова не е странно да има слухове, които твърдят, че всичкото SNB-злато вече е в чужбина (по-точно: в САЩ, в един подземен сейф на Фед в Манхатан) — което впрочем се отнася и до златните резерви на останалите държави.

На 9 март 2003 г., поради несигурността от войната в Ирак, вестник Blick излезе на първа страница със статия под заглавие: „Дали златото ни все още е на сигурно място при военния диктатор Буш?“ Къде е златото ни? Точно това иска да разбере днес депутатът от SP (Швейцарската социалдемократическа партия) Паул Гюнтер. В деня на парламентарния контрол, понеделник, 10 март 2003 г., отговорникът по националната сигурност към Бундесрата зададе три въпроса:

— Вярно ли е, че голямата част от златните резерви на Швейцария се намират във форт Нокс, САЩ?

— Съществуват ли и други държави и места, където се съхраняват големи количества швейцарско злато?

— С каква скорост, при какви обстоятелства и от кого това злато може да бъде изтеглено отново в Швейцария?

Според статия в Tagesanzeiger от по-следващия ден, 11 март 2003 г., членът на Бундесрата Вилигер, който винаги е демонстрирал, че не разбира нищо от темата, отговори, че няма представа къде точно се намира златото, но ако е в САЩ, това не би го обезпокоило, защото в случая ставало дума за правова държава.

Но депутатът от SP не е единственият, който не получи отговор. Още преди години депутатът от SVP (Швейцарската народна партия) д-р Улрих Шлюер направи подобно запитване и също остана сам с въпросите си. Blick съобщава, че преди пет години, когато Националната банка беше застрашена от американските акции за събиране на помощи, окръжният представител от SVP на кантон Апенцел Карло Шмид заяви:

„Всички златни резерви трябва да бъдат изтеглени от САЩ!“

Човек губи свободата си по малко

Под това заглавие в Zeit-Fragen от 7 октомври 2002 г. публикувах своя статия със следните разсъждения: „Резултатите от референдума в Швейцария за продажбите на златото от Националната банка бяха по-различни от желанието на правителството. Народът не желаеше парите от тях да отиват нито за пенсионно осигуряване, нито за съмнителния Фонд за солидарност. Заради общата воля и разумното държавно управление са необходими две неща: Националната банка моментално да прекрати продажбите на злато, а след това отново да се въведе обезпечаването на франка със злато (успоредно с излизането на Швейцария от МВФ). Гражданската инициатива следва да предизвика съответните дебати.“^[88]

Причината за призива е ясна: гласуването през октомври 2002 г. ясно показа, че швейцарците искат да запазят златните си резерви. През всичките години, откакто тече дискусията, не съм срещал нито един човек, който да е съгласен с тази продажба. Независимо от това Швейцарската национална банка продължава да ни лишава всеки ден с по един тон „излишно злато“. Известно ни е, че златото е свобода, и един ден ще сме загубили част от нея. Докато някой не започне да мисли и докато SNB се съгласява с повелята на Фед, нищо няма да се промени. Един германски университетски професор веднъж каза:

„Когато един ден скандалът избухне, народният гняв няма да познава граници. Ще има мъртви.“

Бележки

[1] Lawrence White, Free Banking (Brookfield, Vermont: Edward Elgar Publishing, 1993), цитат по: Richard Salsman, Gold and Liberty (Great Barrington, MA: AIER, Economic Education Bulletin, 1995), S. 87. ↑

[2] Sun Tzu, The Art of War, London: Hodder & Stoushton, 1981), S. 15. ↑

[3] Wendell Phillips, аболиционист (противник на робството), говорител и автор на вестникарска колонка в The Liberator в доклад пред Massachusetts Antislavery Society, 1852 г. ↑

[4] Jean Ywalen, член на борда на SNB, на World Gold Conference в Лугано, Швейцария, на 9 юни 1995 г., от речта му по откриването. ↑

[5] Виж 75 Years Swiss National Bank, 1982, S. 162: „Конфликтът между параграф 19. и 20. може бързо да се реши, ако SNB бъде упълномощена да приближи цената на златните се резерви до пазарна. Дългосрочното решение естествено изисква цялостна ревизия на швейцарския валутен закон.“ ↑

[6] Sun Tzu, S. 17. ↑

[7] Andrew Smith, The Swiss Revolution, „Central Bank Gold: The Picture of Less Reserve“ (Zürich: UBS Ltd, 18. April 1997). ↑

[8] Alan Reynolds, The IMF’s Destructive Recipe of Devaluation and Austerity (Indianapolis: Hudson Institute, 1992), S. 4. ↑

[9] William Simon, „Abolish the IMF“, The Wall Street Journal, 23 октомври 1997. А 18. ↑

[10] „Helvetistan vor der Bewährungsprobe“, Neue Zürchner Zeitung, 31 октомври/1 ноември 1992 г., S. 33. ↑

[11] Richard Gerster, „Ist die Schweizer IMF-Sitz in Gefahr“, Neue Zürcher Zeitung, 21 август 2000 г., S. 13. ↑

[12] Jean Zwalen, „Gold — Always a Topical Subject“, реч по откриването на Financial Times World Conference in Lugano, 19 юни 1995 г. ↑

[13] Peter Klauser, „Geld und Gold, zur Reform der Schweizerischen Währungsverfassung“. Лекция в университета Сент Гален, Швейцария, 19 ноември 1999 г. ↑

[14] Johann Wolfgang von Goethe, Faust, der Tragödie erster Teil. ↑

[15] Johann Wolfgang von Goethe, Faust, der Tragödie zweiter Teil. ↑

[16] Johann Wolfgang von Goethe, Faust, der Tragödie zweiter Teil. (Превод Кръстьо Станишев; бел.прев.). ↑

[17] „Commodities Corner“, Barron’s, 25 ноември 1996 г. ↑

[18] Andrew Smith, Union Bank of Switzerland, ежедневни препоръки за търговци, 27 ноември 1996 г. ↑

[19] По онова време все още бях достатъчно наивен да вярвам, че патриотизмът към националната валута все пак ще мотивира швейцарските банкери. Но съм се лъгал. Те искаха да обезценят валутата. На практика всички световни централни банки са машини за инфлация и освен това нямат почти никакъв интерес от стабилните пари! Всъщност — и най-вече това се отнася до САЩ — централната банка е изобретение на банките. Те я покръстиха, създадоха й лоби и de facto я контролират. Целта на централната банка не е запазването на валутата, а запазването на банковата система и печалбите й. ↑

[20] Швейцарска национална банка, 89-ти годишен доклад, Берн, 1997 г., S. 36. ↑

[21] Finanz & Wirtschaft, No. 98 от 17 декември 1997 г., както и моят отговор във Finanz & Wirtschaft в рубриката Читателски писма от 7 януари 1998 г. ↑

[22] „Hoffen auf höhere Nationalbank-Ausschüttungen — Reduzierte Gold-Deckung“, Neue Zürcher Zeitung, 18 март 1997 г., S. 13. ↑

[23] Schweizerische Nationalbank, 90. Jahresbericht, Bern, 1998, S. 34: „Тъй като златните заеми на Националната банка застрашават предписанията за покритие на банкнотите в обращение, квотата за златно покритие беше намалена от 40 на 25 процента (пар. 19. ал. 2 NBG).“ ↑

[24] Карл Филип Готлийб фон Клаузевиц (1780–1831) — известен пруски генерал и военен стратег. Трактатът му „За войната“ оказва силно влияние върху развитието на военното дело в цяла Европа. Днес теориите му намират приложение в маркетинга и управлението на фирмите — бел.прев. ↑

[25] Wegelin & Co., St. Gallen, Investment Commentary, Nr. 179, 4 април 1997 г., S. 2. ↑

[26] William L. Shirer, The Rise and the Fall of the Third Reich — A History of Nazi Germany (New York: Simon & Schuster, 1960, преиздадена от Crest Books, 1962), S. 357: „В книгата си Der Totale Krieg, издадена през 1935 г. в Германия и грешно преведена на английски като The Nation at War, генерал Лудендорф изтъква необходимостта икономиката на държавата да продължава да се развива по същия тоталитарен начин, за да може да посрещне нуждите на една тотална война.“

Ерих Лудендорф (1865–1937) е политик и генерал от Първата световна война. Изразът „тотална война“ по-късно е приписван на министъра на пропагандата Йозеф Гьобелс. На митингите в края на Втората световна война той крещи пред фанатизираната тълпа: „Искате ли тотална война?“. ↑

[27] Съвет за външна политика — съвременно полу-тайно общество, целите на което се пазят в тайна. Тази организация винаги се оказва замесена в конфликти от различен международен характер. Нейни членове са по-голямата част от американския елит, напр. повечето директори на ЦРУ, Бил Клинтън, Клинтъновата администрация и т.н. — бел.прев. ↑

[28] Jane H. Ingraham, „Goodbye Sovereign Switzerland“, The New American, Nr. 15, 1999, в Интернет на адрес www.thenewamerican.com/tna/1999/07–19–99/vol15no15_swiss.htm. ↑

[29] Luzi Stamm, Der Kniefall der Schweiz (Zofingen, Schweiz: Verlag Zofinger Tagblatt, 1999), S. 245. ↑

[30] Трилитералната или Тристранната комисия — също едно от съвременните тайни общества, в което, подобно на CFR, членуват голяма част от американския политически елит — бел.прев. ↑

[31] Jane H. Ingraham, „Goodbye Sovereign Switzerland“… ↑

[32] Jane H. Ingraham, „Goodbye Sovereign Switzerland“, The New American, Nr. 15, 1999, в Интернет на адрес www.thenewamerican.com/tna/1999/07–19–99/vol15no15_swiss.htm. ↑

[33] Пак там. ↑

[34] Luzi Stamm, Der Kniefall der Schweiz, S. 9/12. ↑

[35] Luzi Stamm, Der Kniefall der Schweiz; Щам цитира Memoires на Уинстън Чърчил, Vol. VI, T. 1, S. 437. ↑

[36] Joseph J. Cacciotti, лично писмо до автора, 12 август 1999 г. ↑

[37] Harry Schultz, The International Harry Schulz Letter, 24 февруари 1997 г., S. 6. ↑

[38] Пълният вариант на обръщението на президента Арнолд Колер е публикувано в Neue Zürcher Zeitung от 6 март 1997 г., S. 15. ↑

[39] „Die Schweiz und die jüngere Zeitgeschichte, Erklärung von Bundespräsident Arnold Koller vor der Bundesversammlung“ Neue Zürcher Zeitung, 6 март 1997 г., S. 15. ↑

[40] Schweizerische National Bank, 90. Jahresbericht, Bern, 1998, S. 34. ↑

[41] „Leutwiler Assails Gold Fund“, The Financial Times, London, 25 март 1997, S. 2. ↑

[42] „Leutwiler gegen Stiftung aus Goldreserven“ и „Der Tabubruch“, Neue Zürcher Zeitung, 24 март 1997 г., S. 7. ↑

[43] „Otto Stich gegen Stiftung“, Tages Anzeiger, 10 март 1997 г., S. 1. ↑

[44] „Noch eine Stimme gegen SNB-Goldveräußerungen“, Neue Zürcher Zeitung, 10 април 1997 г., S. 23. ↑

[45] Jane H. Ingraham, „Goodbye Sovereign Switzerland“… ↑

[46] Angelo M. Codevilla, предговор към Between the Alps and a Hard Place: Switzerland in World War II and Moral Blackmail Today (Washington, D. C.: Regnery Publishing, Inc., 2000). ↑

[47] U. Schlüer, „Stuart Eizenstats Mäßigung“, Schweizerzeit, 13 юли 2001 г., S. 8. ↑

[48] Виж Sonntag Zeitung, 15 декември 2002 г., S. 1. ↑

[49] UBS понесе едни от най-големи загуби при загиването на Long Term Capital Management (LTCM). Тя, която някога имаше най-добрия мениджмънт от трите големи швейцарски банки, успя да се съсипе с всякакъв вид дериватни дългове. Амортизацията от $700 милиона беше най-голямата в драмата около LTCM. Виж също: Roger Lowenstein, When Genius Failed — The Rise and Fall of Long Term Capital Management (New York: Randome House, 2000). ↑

[50] Със Washington Agreement on Gold петнайсет европейски централни банки обявиха, че за следващите пет години ще ограничат официалните си продажби на злато до 2 000 тона и за същия период няма да има нови сделки за заеми в злато. ↑

[51] Neue Zürcher Zeitung, 7 януари 2003 г., S. 17. ↑

[52] Jaques Trachsler, Zyklen Trends Signale, No. 193 от 30 януари 2003 г. ↑

[53] „Gold glänzt kaum als Anlagemittel“, Neue Zürcher Zeitung, 28 април 2000 г., S. 33. ↑

[54] „Goldsegen für die Nationalbank ß Netto 25,4 Milliarden Franken Aufwertungsgewinn“, Neue Zürchner Zeitung, 5 януари, 2001 г., S. 17. ↑

[55] Bloomberg, 20 май 1999 г. ↑

[56] „Gold Reserves and Public Confidence“ (London, New York: World Gold Council, 1999). ↑

[57] Reginald Howe, „Gold Unchained by the Swiss; Ready to Rock“, www.goldensextant.com, 16 април 2000 г. ↑

[58] Due Diligence в случая — експертна проверка на състоянието на бизнеса и печалбите, както и за приключването на годината; провежда се от външни експерти, проверяващи всички данни, проекти и рискове. ↑

[59] www.LeMetropoleCafe.com, 20 февруари 2001 г. ↑

[60] Американски жаргон за богаташ или донор на политическа партия — бел.прев. ↑

[61] Josef J. Cacciotti, Newsletter, 31 октомври 2000 г.

Виж също „J. P. Morgan ends not with a bang but a whimper“, Financial Times, 23./26. Dec. 2000, S. 1, където на „някога уважаваното“ общо събрания на акционерите някои от тях изразяват разочарованието си от мизерния и неналожителния край на Morgan: „Бил Смит, елегантно облечен млад мъж, който се представи като съветник, попита защо банка, която някога е била толкова голяма, че можела да спаси финансите на американското правителство, трябва да бъде продадена. — «Как да ви кажа, през последните години ние доста отслабнахме.» Акционерката Ейвъли Й. Дейвис изрази загрижеността си с думите: «Облечена съм в черно — гарваново черно — защото съм в траур.» Преди това заяви, че основателят на банката Дж. Пиърпонт Морган — вместо да се обърнел в гроба, щял да възкръсне и да прокълне сливането.“ ↑

[62] www.LeMetropoleCafe.com, 20 февруари 2001 г. ↑

[63] Robert Chapman, „Gold Potpuri“, The International Forecaster, 26 март 2001 г., www.gold-eagle.com. ↑

[64] Jay Taylor, www.gold-eagle.com. ↑

[65] „Lex Columm“, Financial Times, London, 3 юли 1999 г., S. 22. ↑

[66] Paul Fabra, Les Echos, 3 юли 1999 г., S. 52. ↑

[67] Paul Fabra. „Chronique: La vraie banque centrale, c’est la bourse!“, Les Echos, 16/17 юни 2000 г. ↑

[68] U.S. House Committee on Banking and Currency, Hearing on Congress, 17 февруари 2000 г. ↑

[69] Fritz Leutwiler, The Economist, 14 юни 1997, S. 110. ↑

[70] Robert Landis, писмо до автора, 6 април 2001 г. ↑

[71] „Lex-Columm“, Financial Times, London, 8/9 май 1999 г., S. 24. ↑

[72] „Gold Sales Not My Idea, Says Brown“, The Sunday Times, 11 юли 1999 г., S. 45. ↑

[73] John Kidman, HM’s Treasury, Debt and Reserve Management Team, писмо до А. Р. Махалски, 3 юни 1999 г. ↑

[74] „Gold Sakes Not My Idea, Says Brown“, The Sunday Times, 11 юли 1999 г., S. 45. ↑

[75] Sir Peter Tapsell, Parliamentary Debates (Hansard) Commons, сряда, 16 юни 1999 г., Vol. 333, Col. 104, S. 45. ↑

[76] www.LeMetropoleCafe.com ↑

[77] „Barron’s Mailbag“, Barron’s, 31 май 1999 г. ↑

[78] Parliamentary Debates (Hansard) Commons, сряда, 16 юни 1999 г., Vol. 333, Col. 104, S. 45. ↑

[79] Алан Грийнспан, изказване пред U.S. House Banking Committee на 24 юли 1998 г. и пред Американската сенатска комисия по селско и горско стопанство и храните на 30 юли 1999 г. ↑

[80] Пак там. ↑

[81] С Алан Грийнспан лично съм се срещал един път. Това стана по времето, когато бях директор на Rotschild Bank AG Zürich, а Грийнспан още работеше в консултантската си фирма Townsend-Greenspan. Есето му Gold and Economic Freedom ме беше впечатлило до такава степен, че го показвах на всичките си клиенти. За един от тях, много заможен германски индустриалец, който не знаеше английски, аз дори го преведох на немски език. Известно време след това една американска брокерска фирма спонсорира реч на Грийнспан в Цюрих. Той говори за американската икономика пред финансовата общност от Цюрих в изискания Hotel Baur au Lac. Представител на брокерската фирма и един мой приятел ми представиха Грийнспан с надеждата, че той вероятно ще се зарадва като разбере, че един швейцарски банкер си е направил труда да преведе есето му на немски. За наша изненада Грийнспан изобщо не изглеждаше радостен от новината. Той направи кисела физиономия, внезапно ни обърна гръб и без да каже нито дума, се отдалечи от нас с уверена стъпка. ↑

[82] В последно време подозренията, че САЩ все още притежава оповестените 261,5 милиона унции злато, депозирани в американската хазна, растат. Първо, от 1955 г. насам не е имало нито една независима счетовдна ревизия на американските златни резерви. Второ, през септември 2000 г. беше предприета една странна прекласификация на доклада на хазната (Treasury Report). Повече от 54 милиона златни унции смениха категорията си от „Gold Bullion Reserve“ на „Custodial Gold Billion“ без обяснение. Още по-мистериозен е Treasury Report от май 2001 г. (в Интернет на адрес www.fms.treas.gov/gold/index.html), в който понятия като „Reserve“ и „Custodial“ (попечителство) напълно са отпаднали и са заменени от „Deep Storage Gold“ (дълбок златен запас). ↑

[83] Harry J. Bingham, Weekly Gold Market Update, Van Eck Global, 7 юни 1999 г. ↑

[84] „Wahl Roths zum SNB-Präsidenten“, Neue Zürcher Zeitung, 19 февруари 2000 г., S. 218. ↑

[85] N. M. Rotschilds & Sons, London, е мястото, където се определя фиксинга на златото. Това започна през 1919 г. и от тогава фиксингът се прави два пъти дневно — в 10.30 ч. и в 15.00 ч. ↑

[86] Швейцарският пенсионен осигурителен институт — бел.прев. ↑

[87] Neueste Zürcher Zeitung, Nr. 213 от 14 септември 2002 г., S. 15. ↑

[88] „Freiheit verliert man in kleinen Dosen“, статия в Zeit-Fragen, Nr. 41, 7 октомври 2002 г., в Интернет на адрес www.zeit-fragen.ch/ARCHIV/ZF_97c/T01.HTM. ↑

Към следващата част или към съдържанието

Фердинанд Липс Конспирацията срещу златото (15) (Погледът на един частен швейцарски банкер зад кулисите на властта)

Метаданни

Данни

Конспирацията срещу златото

Информация

История

Сваляне / Връзки

Глава VIIИзмяна към Швейцария