Антон Дончев
Сказание за хан Аспарух, княз Слав и жреца Терес (94) (Книга първа: Степта)

24.

И Аспарух пусна конете, та седна с кръстосани крака в тревата, сред степта. А не виждаше, кажи-речи, нищо, защото тревата беше висока, но знаеше какво се простира около него — все такава равна, спокойна степ.

Изведнъж Аспарух усети, че степта го залива. Не я видя цялата — и никой не би могъл да я види, но усети: степ, степ, степ към изгрева, до Волга и зад Волга, до Урал и зад Урал, край Тян-Шан, чак до пустинята Гоби. Месеци път — степ. И пак степ, степ, степ към залеза, през Днепър до Дунава, край Дунава до Алпите. Степ на север до лесовете, степ на юг до морето. И в средата на степта — едно момче, потънало до шия в тревата.

Тогава Аспарух се опита да избяга от степта и се просна по очи на земята. И видя гъстите тънки и жилави стебла на коилото да се забиват в земята. И си спомни думите на майка Акага, че корените на коилото не умират и че коилото в степта е на хиляда години. Да, горест и насмешка имаше в гласа на Аспарух, когато той изрече с уста, долепена до тънките стебла: „Мимолетен е като тревата, която сутрин цъфти, а вечер конете я стъпкват.“ Не тази трева, а хората бяха мимолетни гости на степта и това същото коило беше цъфтяло, когато по степта са бродили и скити, и сармати, и хуни.

И Аспарух се изправи, за да не мисли за земята и за корените на вечната трева. И отново видя наоколо да сияе сиво-синкавото коило, сякаш беше стъпил в средата на езеро. Вечното коило, мъдрото коило, което милостиво пускаше до корените си корените на други треви — наистина нетрайни и мимолетни, та напролет приличаше на сребърна дреха с втъкани червени рубини на макове, лете жълтееше от топазите на смила и грееше с аметистовите блясъци на ниски зрели вишни, а наесен, когато изпратеше своите гости, покриваше степта с чисти сребърни води.

А въздухът беше неподвижен като пред буря. Но коилото живееше и по светлата степ минаваха тръпки и сенки, както жарава без пламъци тръпне, та играе — ту по-ярка, ту по-тъмна. И както човек, загледан в жаравата, усеща, че го омагьосва тази игра на светлини и сенки, тъй и човек, загледан в тръпките на коилото, усеща, че се люлее и се унася.

Тъй тръпнещата степ омагьоса и залюля Аспарух и той зачака да дойдат при него думите на неговата песен.

И първите думи сами дойдоха на устата му. Аспарух изрече:

— Когато бях дете, ме наричаха Марал-Елена.

Не знаех баща си и не помнех майка си.

Отгледа ме Акага, майка на всички оногури…

И Аспарух седеше кръстом сред тревата и диреше думите. Я като че заспиваше, но дори и с отворени очи виждаше други дни и друга степ. Аспарух каза:

— И аз вървях след Акага и след конете,

и мислех, че така ще вървя до края на дните си.

И Аспарух отново стана Марал. И той пак стои сред степта, но е на върха на могила. И пак чува зад гърба си тихия тропот на коне. Но това са много коне, това е ято коне на майка Акага.

И Марал внимателно нарежда като лъчи на звезда осем късо отрязани дървета. Запалва средата на звездата, където дърветата се срещат и допират. И се вдига тесен ярък пламък, над който Марал окачва котлето с месото на сайгата. А после взема малкия тъпан — дървена гривна с опъната кожа, и бавно почва да го върти в топлия лъх над огъня. Кожата на тъпана се нагрява и се изпъва, тя притаено тътни, когато Марал я докосва с кокалчетата на средните си пръсти.

И Марал застава с лице към конете, които са обърнали глави към него, щом са чули притаеното пеене на тъпана. Очите на конете тайнствено светят, ушите им предат, дългите гриви се развяват, а дългите опашки се влачат по тревата. Най-отпред стои огромният ален жребец, изпъкналите мишци по гърдите му трепкат.

Марал се изправя пред конете, после леко прикляква с разтворени колене. Протяга напред двете си ръце, в които държи малкия тъпан. И като удря тихичко по тъпана, Марал още по-тихо запява. И се олюлява, и се мести от крак на крак, и започва бавно да играе танца на орела. Тъй играят победителите на пролетния бяг, така ще победи и той — Марал, и всички ще играят с него.

А конете почват да пристъпват от крак на крак и да се олюляват. Безброй утрини ги е учил Марал да играят танца на орела, плакал е, молел се е. И сега конете танцуват с него, извиват прекрасните си шии, тупат по ударите на тъпана със стройните си нозе. И цялото ято коне плавно се люлее като червена гора под поривите на топъл летен вятър — не, люлее се като огромни червени цветя — и конете са леки като птици; и това е като магия, че тези огромни тела са станали безплътни и сякаш ги люлее вятърът.

А Марал се обръща и бавно обикаля в кръг върха на могилата и цялото ято коне танцува и го следва.

После Марал сяда край пепелта на огъня и гледа степта.

Под нозете му сиво зеленее степта, а над главата му синьо зеленее небето. И по зелената степ текат червените облаци на стада от коне, забулени от мъглата на праха, а по синьото небе плуват три бели облака с червени ръбове от ранно слънце. И не хвърлят тези облаци сенки над степта, ами събират сиянието на слънцето и го отразяват върху степта — като сребърни огледала с червена обковка. Над степта сякаш светят три луни и през степта текат три сребърни лунни пътеки. Но сиянието на облаците не стига земята, а се отразява в светлата пара и в тънкия прах над стадата, та було от светлина замята степта.

И Марал знае, че там зад чертата на мъгливия кръгозор пасе стадо онагри. Вижда като пред себе си портокаловите копринени кожи, белите кореми, тънките нозе с черни копита. Поглежда в бездънните очи на водача на стадото. Нито едно живо същество в степта няма очи като онаграта. Окото на онаграта е като огледало, то отразява степта. И всички знаят, че то има вълшебна сила. И онаграта гледа Марал, вижда всичко в него, но Марал не може да проникне в душата на онаграта. Изведнъж жребецът вдига глава и кобилите му вдигат глава. И препускат, та онагрите летят като птици. Няма по-бързи нозе от нозете на онаграта в цялата степ. Никой не може да настигне онаграта. И Марал вижда, че водачът на стадото е целият бял. Това е бялата онагра — мечтата на всеки конник. И Марал пуска край стадото девет червени оногурски кобили. Тогава водачът на онагрите се отделя от своите портокалови жени и подгонва червените кобили. А те в ужас летят пред белия жребец, защото онагрите са могъщи мъже. И онаграта настига най-хубавата кобила; и те се любят с пронизително цвилене и с ровене на копита върху зелената степ. А напролет Марал ще държи в ръце бяло жребче. Марал ще го отгледа като дете. Марал ще го храни с варено месо и варен овес. И след три години Марал ще спечели голямото пролетно надбягване. И ще изиграе своя танц на орела пред майка Акага и пред тълпите горди оногури — а след него ще танцува белият син на онаграта и кобилата.

Но ако не успее да подмами бялата онагра, Марал ще хване белия жребец, който води подивелите коне в степите оттатък насипа, край славянските гори. И пак никой няма да говори, че Марал няма баща, няма майка, няма нито един кон.

И все още унесен в бляновете си, Марал слиза към реката. Там, на високия бряг, на припека, царуват костенурките. Там най-напред се стопява снегът и в първия пролетен ден Марал винаги идва до реката, спотаява се и чака. И всяка година дочаква чудото — земята оживява. Земята се раздвижва, кърти се на кръгли парчета — и късовете земя се надигат и неумолимо тръгват, като сипят бучки пръст, гнили съчки и сухи листа. Това са невидимите костенурки, които се събуждат от зимен сън и поемат на среща с пролетта — понесли на черупките си самата земя, както се разказва в преданията за първите дни на света.

Сега там, на високия бряг, тревата вече е прегоряла. Марал ще запали тревата — вятърът духа към реката — и от сухите треви бавно ще изпълзят едри костенурки. Те ще крачат все така търпеливо, сякаш дори огънят не може да ги накара да бързат. Марал ще ги излови, ще ги обърне по гръб и ще ги остави да се пречистят в плетените кошове. А после ще занесе цял кош костенурки на майка Акага.

Кога беше се случило това? Беше ли се случило? Имаше ли някога момче Марал? И той прибави още един ред към своята песен. И каза:

— Аз бях щастлив, но не знаех това.

И тогава Аспарух си спомни нощта на биенето на кумиса и заклинанието на Акага, която му даде мъжко име. Спомни си и бляскавото утро на голия лед, светлината в леденото езеро, идването на Алтъй, срещата с Кубрат. И словата сами идваха на устата му. Аспарух започна и каза:

— Но Акага ми даде име на мъж…

И като каза думите:

— Хубав и смел беше Кубрат, моят баща…

Аспарух изведнъж скочи на крака и заскърца със зъби.

— Защо казах „беше“? Кубрат „е“ мой баща! Баща ми е жив!

И Аспарух с безпощадна яснота разбра, че когато неговият живот — животът на Аспарух, един ден превали и отмине, а животът му щеше да превали, той щеше да отмине — че когато Аспарух изпее последната дума от своята песен, тогава Кубрат ще бъде мъртъв. И Аспарух сякаш чу последните думи на своята песен — неясни и далечни, чу ги да се стопяват в далечината като тропот на кон. Да, тогава той ще трябва да изпее: „Кубрат беше мой баща.“ Защото Кубрат не може да не е мъртъв. Трябва да бъде мъртъв.

И Аспарух се метна на Азман, та препусна през степта. А слънцето залезе и дойде черна нощ; и после се показа късна луна, а небето отново посветля и дойде нов ден. Но Аспарух не слезе от коня и не знаеше дали е заспивал, или е будувал. Но дори и в просъница той редеше един след друг редовете на своята песен.

И докато слънцето се стопяваше и цялата степ го изпращаше, а после тъжно притихна, Аспарух успя да изрече:

— И аз вървях след Акага и след конете,

и мислех, че така ще вървя до свършека на дните си.

Щастлив бях и не го знаех.

Но Акага ми даде име на мъж и ме нарече

Аспарух — Конеславния,

а не бях заслужил името си нито с дела, нито дори с години.

И при мене дойде баща ми, Кубрат, хан на болгарите.

Ах, колко щастливи дни преживях —

хубава беше моята степ, хубави бяха конете,

хубав и силен беше Кубрат, моят баща.

И аз вървях след баща си и баща ми вървеше до мене.

И си мислех, че така ще вървя до края на дните си…

А когато над степта падна черна нощ и Аспарух продължи да язди, той намери сили и каза в мрака:

— Тогава дойде смъртта и докосна баща ми.

И усетих, че баща ми — това съм аз.

И усетих, че аз — това е баща ми.

Той щеше да умре и да изчезне в земята,

аз ще умра и ще изчезна в земята…

А на небето се появи ощърбеният сърп на умиращата луна — обърнала рога надясно, загърбила бъдещето — ще рече, луна преди новолуние. И над степта като че ли посветля, но то беше сива и призрачна светлина, дори по-страшна от пълния мрак. И Аспарух тихо каза:

— И като разбрах това, радостта ме остави.

И зелената степ стана сива, а синьото небе стана сиво,

и хлябът ми горчеше от сълзи, а водата ми горчеше от печал.

И разбрах, че да си човек — значи да си смъртен…

И на изток посветля, и дойде новият ден. Синьото небе се ширна над степта. А цялата степ се събуди и тревите славеха слънцето и птиците се вдигнаха в небето. Но мракът на нощта остана в Аспаруховата душа и Аспарух каза:

— И чух човешкия плач да се вдига в небето.

И заплаках с всички хора.

Защото смъртта стои над нас като небето

и където и да идеш, над тебе — небе.

И аз, Аспарух, попитах небето:

Защо?…

Тогава Аспарух стисна с колене коня си и препусна. Не, не беше това неговият кон, а конят на Ак Йола — конят, наречен Азман — Над всички. И Аспарух чу тропота на копитата не само в ушите си — чу ги с петите си, с мишците на бедрата си, с костите на гърба си. Така тропотът се качи до главата му и го удари в главата като младо вино. Да, в светло вино се превърна мъката на Аспарух и кръвта му се превърна в младо вино. И го обхвана опиянение, което го понесе като порой. И Аспарух се наведе и като погали коня между ушите, прошепна му:

— Индра…

И тропотът на копитата се промени, както се променя ритъмът на жречески тъпан, когато духовете обсебят жреца и пяна се появи на устата му. Дали копитата биеха по-бавно, или биеха по-бързо? По-бавно беше, защото конят прелиташе на всеки скок два пъти повече, отколкото може да прелети обикновен кон. Не, но по-бързо беше, защото вятърът писна в ушите на Аспарух, сякаш се надигаше буря. И тревите цветята, небосклоните — цялата степ идеше срещу Аспарух като понесена от вятъра и замъглена, като че ли летяха ивици зелена мъгла. А другите два коня изостанаха с отчаяно цвилене, сякаш спряха на място.

И Аспарух заплака. Вопиеше с широко отворена уста, ревеше като ранен звяр и стенеше като майка, която рови пръсти пресния гроб на детето си. И ридаеше като слепец, който току-що е загубил очите си. Плачът го оглуши, плачът го удави — Аспарух крещеше и надви тропота на копитата, пищенето на вятъра, писъка на сърцето. И ръцете му трескаво се впиваха в шията на коня, а устните му хапеха острата грива и устата му се пълнеше с остри косми. И тялото му се гърчеше, като че в него се забиваха стрели. Да, Аспарух плачеше така, сякаш плачът му беше ръка, с която се мъчеше да изтръгне забита в сърцето му стрела.

А конят летеше. Но степта идеше срещу Аспарух все една и съща, като че ли конят замръзна сред степта. И небосклоните бавно се отдръпваха пред коня и пред Аспарух — все така равни и далечни.

Тъй Аспарух летеше с плач към идните дни, когато трябваше да изпее нови слова на своята песен.