Антон Дончев
Сказание за хан Аспарух, княз Слав и жреца Терес (9) (Книга първа: Степта)

1.

Не ослепявам за пръв път, две години от своята младост прекарах, потопен в мрака. И оттогава застана пред очите ми тоя черен пръстен, както Зевс дал на Прометей пръстен с халка от звеното на веригата, с която бил прикован, а на пръстена оставил парченце от скалата — за да запази клетвата си, че Прометей ще остане вечно прикован на скала. В оня безкрайно далечен ден — който сякаш не е бил — видях кръгове искри, когато сабята на тюркута падна върху шлема ми. И ослепях. Тогава жреците на Тангра ме спуснаха в зидана яма сред двора на храма и завързаха черна превръзка на очите ми. А върху ямата захлупиха каменен похлупак, който се вдигаше веднъж през нощта. И в тази яма, и в мрака прекарах две години от живота си. И може да съм прогледнал на втория ден — не зная, под превръзката не проникваше нито лъч светлина.

А родът ми замина на север със стадата, но край храма остана майка ми. И нощем, когато жреците вдигнеха похлупака, хващах ръката на майка си. Тя плачеше. Но плачеше нечуто, защото майката на болгарски воин не бива да плаче. И в късна есен, когато стадата се върнеха на юг, край ямата заставаха братята ми и вдъхвах мириса на скреж и пелин, който те носеха с кожусите си.

След няколко седмици — а може би след няколко месеца, когато спрях да ридая, някакъв жрец започна нощем да ми чете редове от страшни книги. И трябваше да ги запомня, та да ги кажа на другата вечер. И подир време усетих, че когато повтарям чудните слова на мъдреците, край ямата ми дишат хора и слушат. По-сетне жрецът ми повели от време на време да изливам болката си с плач и виене, като на умряло — и си мисля, че той ми е позволил да излея душата си, за да се спася от лудост. И когато плачех, хората дишаха над мене, край ямата. А веднъж до мене се изля вряща смола — познах мириса й. И дали жреците не ме сочеха като грешник, който се разкайва, или като клетник, когото наказват? Не зная.

И накрая на втората година отново излязох на белия свят. И залитах, и пеех, пиян от светлина. И забравих дните, прекарани в ямата — или те бяха вечни нощи, но думите от свещените книги на болгарите останаха като клеймо в моята памет.

Когато реших да разкажа за великото начало, почнах да търся и намерих някои от тези книги. И говорих с жреци и с прости воини. А когато нямаше вече живи, тръгнах да събирам гласовете на мъртвите — ръкописи върху кожи на мъртви твари, върху папирус, хартия, вълна и глина — летописи на династията Тан, предания на лангобарди, песни на диви бедуини, легенди на славяни и траки. Четях и преписвах хиляди редове и виждах, че всъщност всичко разказва за моето време и моите хора, защото само глупакът мисли, че облакът се събира около неговия връх, а умният знае, че облаците понякога идват от морето и преминават половината свят, за да излеят влагата си върху нашите глави. Записвах чуждата мъдрост с тайните черти и резки на скрития език на жреците, с който те се разбират от призрачните висини на Хималаите до мокрите скали на Ирландия.

Но — ослепях. Пред очите ми се завъртяха два огнени кръга като празничните колелета, които китайците пускат на своите празници. И след това черният пръстен, който от младини нося в погледа си, разтвори устата си и ме погълна. Колко странно е това, че мракът на слепотата идва при човека със сияние!

И сега аз — слепецът, седя върху каменния саркофаг, пълен с мои ръкописи, които никой не може да разчете. Понякога заравям ръцете си в това безполезно съкровище. И ми се струва, че по пръстите ми протича тръпка и топлина, като че ли се грея на умиращ огън.

И така — мислех, че ще напиша история с точни дни и слова на очевидци, а сега трябва да изпея спомените си, които почват да се превръщат в легенда.