Антон Дончев
Сказание за хан Аспарух, княз Слав и жреца Терес (45) (Книга първа: Степта)

12.

Мнозина бяха силните мъже, които на пиршествената трапеза седяха пред лицето на самия хан Кубрат и получаваха залъци от самото блюдо на хана. Наричаха ги хранени люде на хана, макар повечето да имаха неизброими стада и кервани със стока, та те със своята ръка хранеха десетки и стотици гърла. Право беше обаче да ги нарекат хранени люде, защото ако ханът затвореше ръка за милостта си, а я вдигнеше за удар, нито стадата, нито керваните щяха да ги спасят.

Но само трима души можеха да разтворят завесата на ханската шатра, без ханът да ги повика. А бяха те жрецът на Големия конник, китаецът Ван Фу — съветник за земите откъм изгрева на слънцето, и персиецът Шаргакаг — съветник за земите откъм полудневната страна. И жрецът се страхуваше от Тангра, а не се страхуваше от Кубрат, китаецът се страхуваше от Кубрат, но не го беше грижа за Тангра, а персиецът не се страхуваше ни от Тангра, ни от Кубрат.

И домът на жреца трябваше да бъде в храма на Конника и тъй като никой не знаеше къде е храмът на Конника, то никой не знаеше къде е домът на жреца. И домът на Шаргакаг беше във Фанагория, но в него можеше да се живее като хората само когато есенният вятър издуха облаците комари и зимата скове водите на Меотида.

Домът на Ван Фу се намираше там, където бяха пергаментите, книгите и плочките с писмена на Ван Фу, а сега те лежаха в крепостта Саркел, което ще рече Жълтото градище или Жълтия дом. Казваше се така тази крепост не защото там седеше китаецът, ами защото беше построена от бяло-жълт варовик. И лежеше тази крепост върху брега на големия завой на река Дон, там, където реката е най-близко до Волга, та лодките се прехвърляха от едната река в другата — или самите лодки се влачеха от река до река, или се пренасяха товарите. Ала откак тюркутите отседнаха край Итил, керваните на тези северни народи, които се спускаха по Волга, за да се прехвърлят по Дон до Черно море — ще рече хората от народите Мордва, Меря, Черемиси и Чуд, както и славяните от племето вятичи — тези кервани сега търсеха други пътища през земите на северяните, та стигаха до Днепър, а оттам до морето. Така крепостта Саркел не пазеше вече брода през Дон, а се беше превърнала в средище на третия тумен от оногурите. И вместо товари кожи, зърно и мед, пазеше ризници, шлемове и мечове.

Тук трябва да кажа, че тази крепост вече я няма. Тюркутите и хазарите я сринаха, а с помощта на ромеите построиха нова крепост на другия бряг на Дон и я нарекоха пак Саркел. И днес пак има крепост Саркел, но тя не е същата крепост.