Антон Дончев
Сказание за хан Аспарух, княз Слав и жреца Терес (42) (Книга първа: Степта)

9.

Кубрат се събуди посред нощ, ала не отвори очи и не се опита да заспи отново. А лежеше както винаги по гръб, с отпуснати край тялото ръце и не подлагаше нищо под главата си. Лежеше направо на земята, върху овча кожа и се завиваше с друга кожа. Тялото му все още спеше, а с него спяха болежките му, та Кубрат мислеше тихо и бавно, за да не ги събуди. Остави само ушите си за миг да се отворят към света, та долови равномерното притаено дишане на Аспарух, който спеше на две крачки от него.

Колко пъти се беше будил така Кубрат и колко пъти беше успявал да остави тялото си да спи, а умът да свети едва-едва като въглен, посипан с пепел? Евреинът би пресметнал и би казал, че Кубрат е спал вече, кажи-речи, тридесет хиляди нощи. И много отдавна Кубрат беше се научил да потъва в този странен полусън, когато будува само мисълта му.

А някъде в раменете му засвети болка и той не се опита да я угаси, но бавно я поведе надолу по ръката си, докато тя стигна до пръстите. И с леко трепване на пръстите, като че ли пропъждаше светулка, Кубрат изпрати болката в топлия мрак около себе си.

И усещаше тялото си като направено от светъл въздух. Да, леко като облак и светло като сияние лежеше тялото му над земята и той не усещаше допира на земята. И най-важното беше, че не усещаше теглото си. И още по-важно беше, че откак за пръв път преди шестдесет години потъна в този полусън, този светъл облак на ума му и тялото му не се промени. Хората, които влизаха преди шестдесет години в шатрата му, виждаха лицето на заспалия Кубрат — и то беше като сегашното лице на Аспарух, гладко и безметежно лице. Ако сега влезеше някой, той щеше да види лицето на старец, набраздено от премеждия и белези. Но самият Кубрат усещаше винаги едно и също опиянение, лекота и замайване, като че ли кръвта му беше светло вино, за което беше все едно дали ще го налееш в изтъркан мех, или в бъчва от току-що издялано дърво. Понякога Кубрат мислеше, че това, което не се изменя, това е неговият безсмъртен дух, който един ден ще се вдигне над старото му тяло и той — Кубрат, ще изпита същата омая някъде в небето или понесен от вятъра в степта. Но понякога с болка в сърцето помисляше, че този светъл облак, наречен Кубрат, ще се стопи и ще изчезне в небето и вятъра.

Така лежеше в мрака Кубрат, хан на всички болгари — без години, без власт, без да мисли какъв е и къде е, унесен в щастието да си жив и в щастието до тебе да диша синът ти. И не искаше да се събуди, не искаше да дойде този ден, който трябваше да дойде. Не искаше да вземе решение, да променя съдбата на други хора, не искаше дори да вдигне ръката си.

Но дълбоко в ума му, дълбоко в небето на унеса му полека слизаше и залязваше луната и звездите избледняваха.

А изтокът сивееше, защото идваше новият ден.