Антон Дончев
Сказание за хан Аспарух, княз Слав и жреца Терес (70) (Книга първа: Степта)

8.

И малкият отряд, воден от Аспарух, вървеше към Кавказките планини. Аспарух бързаше, но призракът на планината бавно идваше насреща му, като се наливаше с плът, докато синьо-белите прозрачни сияния се превърнаха в тъмнозелени гори и светлозелени поляни. И зад тях се вдигаха мълчаливо нови зидове от планини и човек не можеше да повярва, че ще ги достигне и те също от облаци ще се превърнат в каменна плът — а му се струваше, че ако е птица, ще прелети през тях като през дъга.

И конете протегнаха шии и ездачите се изхлузиха назад в седлата, защото пътят се наклони и тръгна нагоре.

Тъй почна пътят на Аспарух и хората му през планината. И като се качваха нагоре, те сякаш се връщаха назад във времето. Защото долу с ниски уморени пламъци гореше лятото, нагоре сивееха пролетни брези, по които едва се разгаряха лъскавите зелени искри на новата шума, и още по-нагоре лежеше пепелта на изгорелите миналогодишни треви, смазани от зимата. И най-високо горе сияеха прозрачните клади на снеговете.

Пътеката се притискаше до скалата — и отляво се издигаше отвесна скала, и отдясно падаше отвесна скала, а в дъното на пропастта ревеше река. Водите слизаха и по скалите отляво, та шумяха през пътеката, сякаш течеше мляко, тъй като водата се пенеше. И като подложи дланта си под бялата конска опашка на водопада, Аспарух напълни шепата си с вода и видя, че водата е прозрачна като въздух и чертите на ръката му се изрязват, защото беше вдлъбнал дланта си. И той видя колко много и чудновати резки има по ръката му и се зачуди, че не се е досетил да погледне дланта на баща си. И дали майка Акага беше видяла Кубратовата ръка? А като си спомни ръцете на Кубрат, сърцето на Аспарух се сви и той усети, че дланта му замръзва от ледената вода. И отпи от водата, та замръзнаха и зъбите му.

Но Аспарух не можеше да бърза към баща си, защото каменната пътека беше тясна и по нея блестяха като кръгли подкови следите на конете, защото векове наред конете бяха стъпвали по едни и същи следи. И водата изпълваше със светлина тези печати на човешката храброст и упоритост и на мълчаливата покорност на конете, а ниското слънце ги пълнеше с червено вино. И следите вървяха по-близо до пропастта — не до скалите вляво, защото конете знаеха, че носят товари и хора. Аспарух често трябваше да слага дланта си отстрани на дясното око на Алтъй, за да не гледа конят мъглата, която се надигаше като звяр от бездънната мокра пропаст. А понякога облаци се носеха и над хората, и под хората.

Но мулето на евреина храбро крачеше по пътеката за голям яд и досада на Севар, който очакваше, че евреинът ще се уплаши от пропастта.

И върху скалите оттатък пропастта, които облаците разтопяваха, като птици през облаци летяха диви кози. А когато стадо кози прелетя през пътеката, Аспарух улучи козел, който тежеше колкото петима мъже, та беше по-едър от мулето на евреина. И само рогата му бяха тежки колкото десетгодишно дете. И рогата бяха толкова твърди и остри, че с такива рога аланите оряха дребните си каменни нивички. И копитата на козела бяха по края твърди, а в средата меки като лапи на пантера.

Нощуваха в планинско село с къщи сакли, залепени върху скалите като гнезда на планински ястреби. И покривите бяха покрити с плочи, та селото се сливаше и преливаше в скалите. И от вратата на една сакла се стъпваше върху плочестия покрив на долната сакла, така че покривът ставаше двор, та аулът слизаше към долината като каменна стълба. А от другата страна на пропастта се виждаха малки каменни къщички — и те бяха изградени по време на последната черна чума. И болните си ги строили и са лягали в тях да умрат, за да отърват живите от грижи за гробове и погребения. И върху хлебчетата, които планинците даваха на Аспарух и хората му, имаше клеймо като върху корема на кон — да се знае кой род е пекъл хляба.

И другата нощ вятърът ги завари в планината, но намериха лежище на диви кози под надвесена скала, постлано с много тор. И като постлаха кожите си върху тора, спаха като в шатри, защото торът беше топъл.

На третия ден преди залез планинските склонове се отдръпнаха вляво и вдясно, а реката спря да реве, та запя. И пред очите на хората се ширна зелена планинска долина. И сърцата се отпуснаха.

Тогава далече вдясно, върху сива скала, на светлото небе се очерта тъмна кула. По нея бяха накацали черни птици, които се виждаха отдолу колкото гарвани, но когато забелязаха върволицата конници, две птици се вдигнаха и се спуснаха към конниците — и се видя, че са огромни орли. И бледите им сенки — защото слънцето още светеше — меко и безшумно галеха конниците. Но конете запръхтяха, хората се скупчиха и върволицата изведнъж окъся, сякаш се сви от страх.

А беше това една дакма — кула на мълчанието, гробище на огнепоклонниците алани, защото те смятаха мъртвото тяло за нечисто и не му даваха да се докосне и смеси нито с една от основите на света — ни с вода, ни с огън, ни със земя, за да не ги оскверни. Затова аланите оставяха мъртвите тела в кулата да ги разкъсат хищните птици.

И евреинът смушка мулето си, та се изравни с Аспарух. И ръката му легна върху стремето на Алтъй, а главата му се наклони и тъй като седеше по-ниско, почти докосна Аспаруховото коляно. Когато Аспарух погледна надолу към него, видя, че лицето на евреина е бледо и очите му са затворени. И устните му мърдаха, като че ли шепне нещо.

И евреинът каза:

— Позволи ми да се подържа за стремето ти.

Аспарух попита:

— Зле ли ти е?

А Севар мрачно изрече:

— Умира от страх.

И Севар беше измъкнал муската от пазвата си, та я стискаше в шепа, притисната до гърдите, като че ли държеше сърцето си.

Аспарух погледна напред и назад и видя, че всички лица са извърнати встрани, за да не виждат кулата, и надолу — да не виждат орлите.

И евреинът каза:

— Аз съм бил в такава кула.

И Севар му каза:

— Лъжеш. А може и да не лъжеш… Там се събират бесовете на своите сборища да ръфат трупове. А ти си стар дявол.

И за пръв път евреинът нищо не му отвърна, а сякаш не го и чу. И главата на евреина се люлееше до Аспаруховото коляно, и той стоеше със затворени очи, сякаш плуваше в пороя на спомена.

И евреинът каза:

— Лежах като труп между труповете. Там, в такава кула. Това се случи край столицата на персите — Ктезифон. Проклетият император Ираклий избиваше евреите и аз платих на нечистите стражи да ме наредят между труповете. До вечерта орлите се мъчеха да разкъсат волската кожа, с която бях покрит. Добре, че бяха сити — тогава имаше много мъртъвци. А през нощта избягах…

Аспарух попита:

— Какво има там?

Евреинът отговори:

— Кулата е куха като кладенец, иззидан в небето. Стените са дебели и горната площадка е наклонена навътре, към кладенеца. Там има три кръга ниши за мъртвите — за мъжете, жените и децата. После костите се хвърлят в кухото сърце на кулата. А наоколо има зъбери — да кацат орлите. И мъртъвците лежат по гръб, с нозе към ямата, сякаш са облегнати на стената.

И Севар каза:

— Лъжеш.

Но го каза без злоба и без недоверие.

В това време главата на малкия керван изви край голяма скала и се разнесоха сподавени викове. И първите конници спряха. Аспарух тръгна напред и заобиколи скалата, следван от евреина и Севар.

Зад скалата отново се разкриваше долината със зелените склонове. И наляво все още склоновете бяха задени от слънцето, а надясно падаше сянката на скалист зъбер. И тъкмо на пътя достигаше и лягаше очертанието на кулата. А там, високо вдясно, всички накацали орли изведнъж се вдигнаха на облак над кулата и кулата сякаш започна да дими.

Покрити от сянката на кулата, десетина мъже стояха срещу болгарските конници. А бяха те черни като сенки в дългите си овчи наметала и с черните калпаци — и камъните на пътеката бяха светли. И черни ремъци обвиваха стъпалата на белите им ботуши, да не се плъзгат по скалите. Лицата им — ощавени от дъжд и от вятър — тъмнееха от бради и от мрачни мисли, а очите им червенееха от яркото слънце на високите пасища, та с червени очи те опипваха конниците, като че ли търсеха някого. Това бяха алани.

И конниците полека-лека се разляха в редица пред скалата, спрени от мълчаливите мъже. И до Аспарух се наредиха десетимата болгарски конници и евреинът беше до него.

А над главите на конниците кръжеше облак от черни орли, преплиташе пръстени и струеше като въртоп от черен дим. Или като облак от сажди, завъртян от невидим вихър. И за пръв път орлите почнаха да грачат.

Тогава пред редицата на черните алани излезе млад мъж и хвана повода на мулето, върху което седеше евреинът. И започна един странен разговор между глухонеми, защото народите на Кавказ говорят сто езика и наречия, та се разбират помежду си с език от движения и знаци, като че ли са оглушали от грохота на лавините, от рева на реките и воя на ветровете. И трябва да се каже, че и на този език можеш да кажеш всичко, стига добре да го знаеш.

Но и да не го знаеш добре, ще разбереш, ако искат да те колят и някой потърка ръба на отворената си длан по гърлото, сякаш те коли. И евреинът знаеше добре езика на знаците, и Аспарух го знаеше, защото жрецът го беше научил отдавна да се разбира с кавказците. И евреинът направи само няколко знака, с които призна, че е евреин и търговец, а младият алан му даде знак да слезе от мулето и да дойде с него, за да умре. И посочи кулата, където щеше да остави тялото на евреина. И с бързи, едва проследими движения на ръцете и с движения на тялото, раменете и лицето — сякаш омагьосваше евреина и го лишаваше от воля и сила — аланът разказа на своя ням език:

— Преди десет години дойде нашият старейшина и доведе на баща ми богат търговец евреин. Този човек търсеше подслон, та искаше да бъде гост и побратим на баща ми. И баща ми вдигна на търговеца шатра, даде му два коня, седем овце, място и зърно, колкото оня си поиска. После евреинът си отиде. И навсякъде, където е бил по нашите земи, той е показвал кърпата на баща ми и е казвал, че е наш побратим. Когато се върна, търговецът остави три коня и десет овце, а на шията на майка ми окачи огърлица. Евреинът дойде и втори път — и взе пет коня и двадесет овце. И не ги върна. Чухме, че живее във Фанагория и всеки ден благодари на своя бог, че го е отървал от нашите планини.

Тогава баща ми спря първия еврейски керван и си върна конете и овцете — нито стиска вълна, нито косъм повече взе. После баща ми отиде във Фанагория и отседна в дома на евреина. И не се върна.

По законите на тази планина първия евреин търговец, когото срещна, трябва да го убия и да хвърля тялото му в Кулата на мълчанието като отплата за баща ми.

Тъй аланът разказа своята няма история и прочете своята няма присъда. И като застана странно неподвижен след бързите си неуловими движения, зачака евреинът да слезе от мулето.

А евреинът огледа лицето на Аспарух и на мъжете с него. И всички отвърнаха очи от евреина, както преди малко отвръщаха очи от Кулата на мъртвите. И които бяха обърнати към него, нямаха погледи — като прозорци със спуснати капаци. Евреинът беше съвсем самотен сред редицата на десетмината мъже. И знаеше защо е самотен — защото беше осъден. А знаеше защо е осъден, тъй като петдесет години месеше с нозе калните пътища на грешната човешка земя.

После евреинът погледна нагоре, където ятото на орлите — разбърквано и носено от невидимия вихър — изведнъж започна да сипе върху конниците пера и нечистотии. И над петната от остатъците на орлите се вдигаше тежко зловоние. Някои от конниците се опитаха да минат напред, но черната стена на аланите не мръдна и те спряха. И конниците покриха глави с щитовете си.

Севар глухо каза:

— Хайде побързай, мръква.

И евреинът през зъби изрече:

— Къде бързате? Какво ви чака? Ох — и аз бих дошъл с вас…

И той погледна Аспарух с големи светли очи, пълни не толкова със страх, колкото с диво опиянение. И дали не можеше да схване каква гостенка му е дошла, или отдавна беше готов да я посрещне? И евреинът едва каза:

— Нищо ли не може да се стори?

Аспарух мълчаливо сведе глава. А лицето му беше в сянка, защото беше закрил глава с щита си.

И аланът като магьосник отново разказа със странни движения на ръцете си и каза без глас:

— Светът е голям, а хората много. Управлява ги законът на доверието. Слез от мулето.

Евреинът се смъкна от седлото и се облегна на мулето. Пръстите му се заровиха в рядката грива. И той каза на алана:

— Почакай.

Най-напред евреинът измъкна от пазвата си тънка торба и я протегна към Аспарух. И Аспарух седеше на коня безучастен, сякаш не беше там или сънуваше. Евреинът каза:

— Не е злато. Книги са. Занеси ги на синагогата във Фанагория. Чу ли? Чу ли! Вярвам ти.

И Аспарух мълчеше. Евреинът положи торбата на коленете му. После извади и протегна торбичката си със злато на Севар и му каза:

— Дръж и млъкни.

И той сваляше пръстените си един след друг, та ги подаваше на Аспаруховите конници, като минаваше от конник на конник. После почна да сваля дрехите си — шапката си, наметалото, ризата, ботушите — и ги даваше на болгарите. Започна да се движи наляво, върна се, та премина пред алана, отиде надясно и пак се върна — като махало, което се залюлява за сетен път. Накрая коленете му се подгъваха, сякаш беше изминал дълъг път.

И евреинът спря пред палача си и застана гол, както майка го е родила, сложил ръцете си под корема. Брадата му се ветрееше върху мършавите гърди и той зъзнеше. Имаше бяло старческо тяло с дълги кости, мишците вече бяха отделени от костите, а сините вени се преплитаха върху увехналата му кожа, сякаш стеблата на изсъхнал бръшлян увиваха статуя.

Аспарух седеше като изваяние на коня си. И конят Алтъй сякаш усещаше, че господарят му е вкаменен, та също стоеше като изваяние.

И над Аспарух за трети път падна вцепенението, което не му даваше да мръдне дори пръста си. И душата му беше пълна с ужас и отвращение и той чуваше как върху щита му пляскат мокрите изпражнения на орлите. И не искаше да повярва, и викаше нямо, както аланът говореше нямо:

„Не, не, не!“, защото тази рядка, вонлива кал беше човешка плът, минала през клюновете на орлите. И плътта беше от хора, които бяха гледали вчера или в деня преди вчера същата вълшебна долина, над която сега слънцето залязваше. И Аспарух видя, че между белите устни на евреина стърчи нежното стебло на тревица, и си спомни, че евреинът го държеше още когато му разказваше за кулата. Сега стеблото трепкаше и замираше, и пак трепваше, и Аспарух разбра, че то чува и предава биенето на човешкото сърце.

И аланът сложи ръка на рамото на евреина. И евреинът не го гледаше, защото гледаше кулата. И каза:

— Мислех, че още не се е излюпило яйцето на моя орел… А той вече лети. Лети. Лети.

И слънцето залезе. И сянката на кулата се сля със здрачината на поляната, та лъхна хладен вятър и отвя зловонието на орлите. Отвя и самите орли, които като черен поток потекоха към кулата.

Тогава Аспарух сякаш се стресна. И като се събуди, погледна след птиците. А кулата още светеше на слънцето — с черни железни отблясъци, защото светеха вградените в стените й късове обсидиан.

Аспарух слезе от коня си, свали ръката на алана от рамото на евреина и сложи юздата на коня Алтъй в дланта на алана. И в другата си ръка Аспарух държеше торбата на евреина. И Аспарух каза:

— Вземи коня и ми остави този човек.

Аланът го гледаше, без още да разбира. Аспарух му каза на езика на аланите:

— Не давам срещу паметта на баща ти злато, нито земя, нито роби. Давам ти коня си.

И аланът видя коня. Той мина край голия евреин и допря длани до топлата мускулеста гръд на Алтъй. После прокара нокти през русата му грива. Допря пръсти до ноздрите му. Плъзгането на ръката му се превърна в стискане; той жадно мачкаше гъвкавата плът на гърдите, той се притискаше към коня с лице, с гърди, с колене. И като коленичи, прокара събраните си длани по тънките нозе, сякаш доеше или изцеждаше от тях мляко или кръв. И брадата му мърдаше върху мършавото лице, защото аланът стискаше зъби. И в очите му имаше страст и ожесточение.

А другарите му полека пристъпиха напред и окръжиха коня. Един намери смелост да го докосне, после втори. И те почнаха да милват жребеца.

И златното тяло на Алтъй фосфорно засвети, оградено от аланите, черни като орли. А светеше и тялото на евреина, светеше и бялата му брада. И евреинът зъзнеше с присвити колене и длани между бедрата. И зъбите му тракаха. И той каза с ръце и тяло на немия език на планинците:

— Не мога да повярвам, че струвам такъв кон. Такъв кон е достоен за шахиншаха, за кагана на хазарите, за ромейския василевс. Ако твоят баща излезе от гроба, той ще се гордее с тебе.

И смешно, и страшно беше да се гледа как голият евреин се пъчи, за да покаже кой е шахиншах, кой е хазарин, кой император. И как като дете уж язди кон и как се криви, та се надига от гроба си като мъртвец, и се гордее със своя син.

Аланът се изправи. Обиколи Алтъй, като откъсна с гърди ръцете на другарите си, притиснати към златното тяло. И спря пред Аспарух. И го попита с глас на алански:

— Защо даваш коня?

Аспарух отговори:

— Този кон вече не е мой.

И за пръв път аланът спусна ръка към ножа си, втъкнат в пояса му. И промълви, като каза:

— Ти ми даваш…

Аспарух каза:

— Конят е мой. Бащата на коня беше на баща ми, майка му беше на майчиния ми род. Ала му било писано да послужи като откуп за живот.

Тогава аланът се метна на седлото. Той препусна напред през сивата вечер, а зад него затичаха другарите му. И копитата на Алтъй зачаткаха върху камъните, а стъпките на хората не се чуваха. И вятърът над долината носеше печалното безумно цвилене на Алтъй.

Евреинът протегна ръка и взе от ръката на Аспарух плоската кожена торба. После огледа мълчаливите конници. Едната му длан все още стоеше между бедрата. Той дълбоко въздъхна и каза на Аспарух:

— Сега трябва да дадеш на новородения пелена, защото дори възкръсналите от гроба имат саван, а пък аз съм гол. Да поискам обратно имуществото си, няма да е правилно. Не, няма да е правилно. А ти, княже, няма да съжаляваш за коня си — кълна се в живота на Яхве.

И Севар хвърли върху плещите на евреина вълнената си гуня. А евреинът му каза:

— Няма да ти искам златото си — не се страхувай. Само при първата странноприемница ще ми дадеш една златица — само една, за да я изпием заедно.

И Севар го прокле. И като гледаше нататък, накъдето изчезна Алтъй, Севар започна да плаче. И през сълзи каза:

— Да не бях те срещал. Ох — нещо ми казваше, че това беше лоша среща.

А вятърът и мракът сякаш бяха чакали да заглъхне отчаяното цвилене на Алтъй, за да се спуснат от ледниците и да връхлетят конниците от долината. И хората се свиха в наметки и кожи; и вятърът отвя от долината като златен прах последния светлик и топлик, та изведнъж падна студена нощ.

И по върховете ледниците засияха, сякаш някой запали бял огън в прозрачното сърце на леда. И отблясък от ледовете падна върху Кулата на мълчанието, като че светлината искаше да остане още миг при мъртвите.

И Аспарух усети, че зъзне.