Джек Слейд
Ласитър и Покеровата вещица (8)

8.

Тя беше затворила очи и блажено се усмихваше. Жълт сноп лунна светлина се процеждаше през тесния прозорец и падаше над леглото. Голият гръб на Ласитър се виждаше ясно.

По него се открояваха много белези.

„Този път вече няма да има белези“ — мислеше си убиецът зад него. Никакви спомени за преодолени опасности. Смъртта щеше да заличи всичко.

Фъргюсън си беше представял всичко много по-сложно. Искаше му се да крещи от радост.

Той затаи дъх, но въпреки това не можа да потисне лекото си задъхване. Непоносимото напрежение на убиеца трябваше да намери някакъв израз.

Не беше никак просто да се убие човек по такъв начин. Куршумът би бил много по-неутрален, по-безличен. Убиецът нямаше да има пряк контакт с жертвата си.

Лекото засъхване не убягна на Ласитър.

В същото време забеляза сянката, падаща зад леглото.

Реагира светкавично. Пусна момичето и се хвърли настрани.

— Внимавай, Мара!

Едновременно с това я бутна, така че тялото й се свлече от леглото. А там беше столът, на чиято облегалка беше преметнат коланът с револвера на Ласитър.

Но Ласитър беше прекалено далече от оръжието си, за да може да се отбранява.

Това, което се случи, трая не повече от три секунди.

Дългото острие на ножа сякаш потъна в тялото му и Фъргюсън нададе необуздан ликуващ вик.

Но той се заблуждаваше. Голата стомана се беше плъзнала между дясната ръка и гръдния кош на Ласитър. На разсеяната лунна светлина това не можеше да се види добре.

Само по кожата на Ласитър се появи разрез, но тази рана за него не означаваше абсолютно нищо.

Той се извъртя, скочи на пода и бързо се наведе.

Фъргюсън изкрещя и стреля с револвера. Не можа да предотврати шума, макар че толкова много искаше.

Ласитър видя как дулото проблесна над главата му, а след това експлозията от изстрела отекна като гръм в ушите му.

Блъсна с всичка сила краката на убиеца и той политна. Оръжието на Фъргюсън отново гръмна и този път куршумът профуча толкова близо до главата на Ласитър, че пламъкът от дулото близна косата му.

От тласъка револверът беше променил посоката си. И този път Ласитър беше имал късмет.

Той блъсна ръката на Фъргюсън отдолу нагоре. Ударът беше толкова силен, че нещастникът изскимтя и неволно изпусна револвера.

Точно в този момент отекна нов изстрел. Ласитър, който тъкмо се канеше да се хвърли върху Фъргюсън, за да успее да го хване жив, замръзна на мястото си.

Вгледа се във Фъргюсън, който стоеше неестествено неподвижен. По лицето му беше изписан ужас. Движеше устните си, без да може да издаде нито звук.

Изуменият му поглед беше насочен към ъгъла, където се беше свила Мара.

С неописуемо стенание Фъргюсън падна по гръб, широко отворил очи. Беше още жив и искаше да каже нещо.

Ласитър виждаше как мъжът се бори със смъртта.

— Аз… трябва… да ти кажа… още нещо, Ласитър. Ти… трябва…

— Не! Не! — чу се пискливият глас на Мара. — Аз не исках. Не, о, не! Нямах такова намерение. О, боже мой, какво направих само. Ласитър, помогни ми…

Тя се приближи до него и хълцайки, се хвърли в обятията му. Не му оставаше нищо друго, освен да я прегърне за няколко секунди и да се опита да я утеши.

— Спокойно, Мара — каза тихо, но настоятелно. — Станалото — станало. Ти нямаш никаква вина.

— Но аз го застрелях! — ридаеше тя. — Аз убих човек!

Тя здраво се притисна към Ласитър. Изглежда, преживяваше ужасен шок.

Само ако Ласитър знаеше!

Той погледна Фъргюсън през рамото й. Очите му сякаш искаха да предадат последно послание. Това изражение му беше познато. В последната си минута, преди смъртта да го накара завинаги да замлъкне, човекът искаше да се освободи от нещо, което му тежи.

— Хайде, легни си! — каза Ласитър и отнесе момичето обратно в леглото. Искаше само за малко да я остави сама, но тя се вкопчи в него така здраво, че той би могъл да се освободи единствено със сила.

Откъм пода в ушите му отекна гласът на умиращия Фъргюсън:

— Ласитър, бъди предпазлив. Тя…

Останалото не можа да се разбере. Защото Магьосницата на покера отново започна да плаче и хълца. Изглеждаше, че случилото се е помрачило напълно разсъдъка й.

Ласитър я разбираше. Дори изпитваше съчувствие.

Постепенно тя се успокои. Но лицето й беше още разстроено. Щеше да е нужно доста време, докато отново поне отчасти се съвземе.

— Веднага ще се върна — каза Ласитър и тя най-после го пусна.

Той отново коленичи до Фъргюсън.

Гледаше го замислено.

Зад гърба му мнимата Мара се усмихна със сатанинска усмивка. Успя да предотврати най-лошото.

Беше отличен стрелец. В занаят като нейния това беше задължително и затова редовно се упражняваше. Беше се целила право в сърцето на Алекс и беше напълно сигурна в точността на изстрела си. Въпреки това знаеше, че дори толкова тежко ранен човек често все още е в състояние да каже няколко думи или дори изречения.

В действителност той се опита да направи точно това, но тя беше запазила присъствие на духа и насочи вниманието на Ласитър върху себе си.

Беше успяла. Ако не й беше хрумнала идеята да крещи и да се вайка, Алекс щеше да разкрие тайната й.

И всичките й мечти с един замах щяха да отидат по дяволите.

Видя как Ласитър се изправи и отново стана сериозна. Когато той се обърна към нея, беше захлупила лице в шепите си и плачеше.

— Още не мога да повярвам, Ласитър. Това е толкова ужасно! А аз стрелях. Изобщо не мога да го проумея. Толкова много се страхувах. Не виждах револвера пред очите си и просто натиснах спусъка. Без да се целя. Просто не мога да повярвам…

И отново започна горчиво да плаче.

— Ти наистина не бива да се укоряваш — утешаваше я Ласитър. — А сега си облечи нещо. Скоро ще дойдат хора. Ще искат да знаят какво се е случило.

Той взе нещата си. Мара просто облече една рокля на голо. После се хвърли в леглото и отново скри лице в шепите си.

— Никога не бих повярвала, че Фъргюсън е способен на такова нещо — стенеше тя. — Когато седяхме на масата за покер, точно за него си мислех, че е особено мил човек. Можеш ли да си го обясниш, Ласитър? Защо е искал да те убие?

— Вероятно е член на една от двете банди, с които си имахме неприятности — предположи Ласитър. — Сигурно са го изпратили като разузнавач, а той е искал веднага да заслужи златните шпори. Мисля, че след това е искал да те отвлече. А после чрез тебе да изнудва дядо ти.

— Боже мой! Може да стане още по-лошо! — изстена тя.

— От това се боя и аз — невъзмутимо каза Ласитър. — Но ще се разбере по-късно. Вече е крайно време да изчезваме оттук.

— Те ще ни преследват.

— Ной знае много хитрости. Превърнал се е в част от тази пустиня. Когато тръгнем на път, ще води за носа всички бандити. Във всеки случай поне аз мисля така.

— Надявам се да имаш право.

Отвън се чуха стъпки. Някой потропа на вратата.

— Господин Ласитър! Госпожице О’Съливан! Какво се е случило?

Ласитър отиде до вратата и я отвори. Кръчмарят и жена му стояха насреща и уплашени погледнаха към убития.

— Той искаше да ме убие — каза Ласитър. — Действах при самоотбрана. Тейлър, ако обичате, доведете шерифа, за да бъде всичко наред, и съобщете на гробаря.

Стопаните бяха онемели от ужас. Тръгнаха бързо, без да проронят нито дума.

— Благодаря — измъчено каза Мара.

— За какво?

— За това, че им каза, че ти си го убил.

Тя погледна към убития.

— Така ще кажем и по-късно — каза Ласитър. — Не е нужно да се нагърбваш с това.

Навън един мъж безшумно се отдалечаваше. Беше Чарли Лулата. Крайно време беше да докладва на боса…

 

 

Марк Андерсън слушаше със светнали очи това, което имаше да му съобщи Чарли Лулата. Та това беше направо фантастично! Много повече, отколкото очакваше. Откриваха се съвсем нови перспективи, фантазията му се разпалваше и той потъна в мечти за бъдещето.

Всичко друго оставаше на заден план.

В необузданата си радост той потупа Сипаничавия Ханк по рамото. Но Ханк пак не го разбра както трябва. Щеше да му е нужно още време. Наистина не беше от ония, които мислят бързо, но от такива големият бос нямаше нужда. Трябваха му ударни хора, които в сляпо подчинение да изпълняват заповедите му. Всичко друго беше излишно.

— Заслужаваш медал, Ханк — изсмя се той. — Ако не беше ти, нямаше да ми дойде на ума да слезем в Девилс Пойнт. А сега на въдицата се хвана най-едрата риба на всички времена. Ще празнуваме, приятели. Ще се избавим веднъж завинаги. Когато се промъкнем в тайното леговище на този старец, никой повече няма да представлява опасност за нас. И тогава ще държим здраво в ръцете си цялата пустиня и земите наоколо. Разбирате ли за какво ви говоря?

Чарли Лулата кимна. Сипаничавия Ханк още не беше разбрал. Трябваше му време. Но от съображения за сигурност също кимна. Не искаше да изостава от Чарли.

Марк Андерсън с признателност потупа Чарли по рамото.

— Ти отново се справи превъзходно, Чарли. Знаех си, че на тебе човек може да разчита. Ти си огън-човек. Дори си имал нервите да се промъкнеш до стаята, когато са се чули изстрелите. Скоро няма да се намери втори като тебе. Тази проклета Магьосница на покера! Дявол да го вземе, как ми се ще да разбера как е успяла да хване Ласитър на въдицата.

— Тя се нарича Мара О’Съливан, шефе — припомни му Чарли Лулата. — Не се ли наричаше Шейла О’Рурк?

— За нея имената не са нещо трайно, Чарли — отвърна Андерсън. — Има ги цял куп.

— Но старият също се казва О’Съливан. И се смята за неин дядо — напомни Чарли.

Андерсън се плесна по челото.

— По дяволите! Да не чуя такова нещо! Ти имаш право, Чарли. Значи трябва да има и истинска Мара О’Съливан.

— Или е имало — предпазливо каза Чарли, докато местеше безформената си лула от единия ъгъл на устата към другия. — Струва ми се, че истинската Мара вече не е между живите, шефе.

— Може и да си прав, Чарли.

Утрото наближаваше. От изток небето започна да побелява.

— След няколко часа ще напуснат тази дупка — каза Чарли. — Ах, да, бях забравил да ти разкажа за колата. По всичко изглежда, че дамата не може да язди. И богатият й дядо на бърза ръка й купи кола. Старата кола на Уелс Фарго. Плати за нея луди пари. Без да му мигне окото. Мъжете и сега продължават да работят по нея. Разгледах колата. Превърнала се е направо във великолепна карета. Даже наново са я боядисали. За стария скъперник Ной нищо не е прекалено скъпо, когато става дума за внучката му.

Андерсън се изсмя.

— Надявам се да не забележи, че тя не е истинската му внучка. В противен случай и нашите сметки ще се объркат.

— Какво ще правим по-нататък шефе? — осведоми се Чарли.

— Няма да правим нищо — каза Андерсън. — Съвсем спокойно ще изчакаме и ще видим как ще се развият нещата. Единствено този Ласитър ми създава грижи. Струва ми се, че той е най-опасен от всички.

— Разярена пума е нищо в сравнение с него — отново се намеси Сипаничавия Ханк. — Виждам само един начин, шефе. Трябва да го…

— Застреляме? — с ръмжене го прекъсна Андерсън. — Това искаше да кажеш, Ханк, или?

— Да, разбира се! Аз ще го уредя. Не би могъл да се опази от куршум от сигурно разстояние.

С презрителен поглед Андерсън го измери от глава до пети. За миг си помисли дали няма да е по-добре да извади Сипаничавия от играта. Намираха се в положение, при което неговата прекалена привързаност би могла да развали всичко.

— Предупреждавам те, Ханк! — изсъска той. — Това, че се опитваш да мислиш вместо мен, е престъпление спрямо всички ни. Ако само още веднъж те чуя да се обадиш, ще те застрелям. Съвсем сериозно ти говоря, Ханк. Не го забравяй!

Сипаничавия Ханк се сви.

Вече нищо не разбираше. За него винаги най-важно е било да убива. Така беше успял да се наложи и сред бандитите. Беше успял да стане един от „най-големите“. А сега босът искаше да го убие, защото с добри намерения искаше да извади от играта най-опасния кучи син от противниковия лагер.

Това далеч надминаваше способностите за мислене на Ханк Уебстър. Но беше разбрал, че трябва да се подчини. Босът никога не изричаше напразни закани.

Андерсън отново се изсмя. От изблика му на ярост не беше останала и следа.

— Обаче не мога да се откажа от една малка шегичка — каза той, като погледна към Чарли Лулата. — Как мислиш, Чарли?

Бандитът тъкмо изтръскваше пепелта от лулата си на седлото. Беше разбрал какво има предвид Андерсън.

— Не е лошо, шефе — каза той. — Но трябва да дойда с тебе. Ще кажем, че случайно сме се срещнали извън града. Никой няма да се усъмни. Ти си видял моя огън и си ме попитал дали може да ми правиш компания. Всеки ще ни повярва.

— Твоят план има само една слабост — каза Андерсън. — Трябва да кажем, че е било обратното. Аз вече съм бил там, когато ти си пристигнал с коня си от града. Моят огън вече е бил запален. Не забравяй, че доста късно си напуснал кръчмата.

— Много правилно, шефе — с признателност каза Чарли. — Не бях помислил за това. Добре е, че се сети.

В интерес на истината той самият също искаше да насочи вниманието към тази слабост в плана, но това нямаше никакво значение. Беше много доволен, че му се е удала възможност да направи комплимент на Андерсън. Той обичаше да слуша похвали.

Андерсън се обърна към Сипаничавия Ханк.

— Ти ще държиш положението тук, Ханк. И нито дума на другите! Иначе ще ти отрежа ушите! Това, което има да се прави, засяга само нас тримата. Това е тайна, Ханк. Недей да го забравяш!

— Всичко е наред, шефе. По-скоро ще си отхапя езика!

Марк Андерсън беше доволен. Това беше дума, на която можеше да се вярва. Такива заповеди му трябваха на Сипаничавия. Винаги трябваше да знае до последната подробност какво има да прави. След това изпълняваше всичко точно като добре дресирано куче.

— И никакво самостоятелно мислене, Ханк!

— Всичко ще бъде наред, шефе.

Сипаничавия Ханк сияеше. Беше доволен, че се е отървал толкова леко.

Марк Андерсън и Чарли Лулата се отправиха към Девилс Пойнт.

— Любопитен съм да разбера как ще реагира тя, когато ме види — каза босът и се изсмя злорадо. — Без съмнение ще ме познае. Това не може да не я хвърли в паника.

Чарли Лулата пушеше с наслада дори и когато яздеше. Имаше хора, които твърдяха, че и когато спи, стиска лулата между зъбите си. Само че никой не искаше да повярва. Не беше и толкова важно.

— Най-хубавото е, че тя нищо не може да каже — усмихна се той. — Не бих искал да съм на нейно място.

— Тя няма от какво толкова да се бои — каза Андерсън. — Да не би да си мислиш, че искам да я убия? Твърде жалко ще бъде, ако умре. Никога не бих убил такава расова жена. Тъкмо напротив, бих я взел за съпруга.

— А тя дали ще иска, шефе?

— Все ми е едно, Чарли. Така или иначе няма да й остане нищо друго, освен да си подвие опашката. Бързо ще го разбере. Тя не е глупава, Чарли.

— Но е опитна — припомни Чарли.

— Аз също.

— Ще се опита да ти заложи капан. Освен това има този непредсказуем Ласитър до себе си. Вече успях да го опозная малко по-отблизо. Имах възможност да го наблюдавам, докато седяхме на масата за покер. Този мъж е като тигър, шефе. Би било фатална грешка да го подценяваме. Само като си помисля за него, и косата ми се изправя.

— Ще му подрежа опашката — уверено каза Андерсън. — Това е огромно предизвикателство. По дяволите, Чарли, какви късметлии сме ние! До днес дори не смеех да си мечтая за такъв голям удар!

Стигнаха до мястото, където Чарли Лулата набързо беше запалил огън, преди отново да се промъкне в Девилс Пойнт. Беше в една котловина, която не можеше да се види от малкия град.

Изчакаха там, докато слънцето изгря. Не биваше да се появяват прекалено рано в Девилс Пойнт. Всичко трябваше да изглежда съвсем естествено.

— Не трябва да забравяме за пустинните вълци — отново напомни Чарли. — Преди няколко дни претърпяха поражение, както и хората от нашата банда.

— С единствената разлика, че от пустинните вълци никой не успя да спаси кожата си — каза Андерсън. — Ще мине доста време, докато научат какво се е случило в Девилс Пойнт. Струва ми се, че дотогава ще сме тръгнали по петите на тримата. Някъде сред пустинята. А когато се настаним в леговището на стареца, никой няма да може да ни пипне. Тогава ще си разчистим сметките с всички.

— Въпреки това не трябва да подценяваме пустинните вълци, шефе.

— В никакъв случай.

Отправиха се към Девилс Пойнт, без да бързат. Там дори в този ранен час цареше оживление. В двора на станцията на Уелс Фарго стоеше поправената пощенска кола.

— Действително се е превърнала в истинска карета — каза Андерсън. — Как ли ще се чувства в нея нашата дама? Като бъдещата кралица на стара Англия, струва ми се. Е, да, на нейно място аз бих ликувал. Ще ми се да разбера каква физиономия ще направи, когато ме види.

— Може би изобщо няма да те познае, шефе.

— Хм, толкова обикновено лице ли имам?

— Не, не, шефе — побърза да се застрахова Чарли Лулата. — Който те е видял веднъж, не би могъл да те забрави. Ти наистина имаш характерно лице, шефе.

Това не беше празно ласкателство и напълно отговаряше на истината. Марк Андерсън действително беше внушителен, представителен мъж. Където и да се появеше, привличаше вниманието върху себе си.

Беше от онези мъже, които не можеше да не забележиш.

Чарли Лулата тайно се питаше дали не е грешка сами, така да се каже, да се пъхат в устата на лъва.

Обзе го странно чувство.

Защото си мислеше за Ласитър.