Джек Слейд
Ласитър и Покеровата вещица (6)

6.

Три дни по-късно от Запад пристигна пощенската кола. Движеше се с един ден закъснение. Ласитър и Ной още отдалече я видяха да се приближава през ослепителния блясък на пустинята.

Ласитър беше любопитен да разбере какво ще се случи. Бяха прекарали цялото време в голата планина северно от Девилс Пойнт. Дори бяха разполагали с достатъчно вода. С абсолютна увереност Олд Ной беше започнал да копае на определено място и беше попаднал на водна жила. Даже за човек като Ласитър с опит в пустинята това граничеше с чудо. Той никога не би предположил, че в тази сушава местност би могло да има вода.

Белокосият мъж от пустинята само се беше усмихнал скромно. За него това не беше нищо особено.

Той отдавна се беше превърнал в част от тази земя и знаеше как да го докаже.

— Сега съм любопитен да видя как изглежда тя — изпълнен с очакване прошепна Ной. — Дали изобщо е в колата.

— Мислех, че я познаваш! — изненадано каза Ласитър.

— Кога съм твърдял подобно нещо?

— Ти каза, че била много красива.

— Така ме осведомиха. Имам дори нейна фотография, но тя е отпреди няколко години. За толкова време дори и млад човек може да се промени.

— Знаеш ли поне как се казва?

— Да, разбира се. Казва се Мара. Мара О’Съливан.

— И защо пристига?

— Защото аз я помолих.

— Ще може ли постепенно да науча малко повече?

— Защо си толкова припрян, приятелю? — каза Олд Ной меко. — Всичко ще научиш. Трябва само да имаш още малко търпение.

— Но аз искам да зная сега! Дявол да го вземе, искаш ли да ми бъдеш партньор или не? Ти ми обеща, че ще ми разкажеш всичко, щом видим, че пощенската кола се задава.

— Наистина ли съм ти обещал? — престори се на учуден Ной. После кимна. — Е, добре, Ласитър. Тогава ще удържа думата си. Мара е моя внучка. А цялото ми име е Ной О’Съливан. Преди около трийсет години се оттеглих от шумния свят. Разделих се с жена си. Но ги оставих добре осигурени. Нея и нашата малка дъщеря. Имах съвсем лични основания. Никога не ми е харесвал шумният, напрегнат живот в големия град сред толкова много хора. Стремях се към съвсем различен живот. Отначало ме вълнуваше мисълта да се оттегля в манастир, но после предпочетох пустинята. Няколко години живях сред индианците. От тях научих как да се справям в пустинята. Ето така намерих моя свят. Бях щастлив през всичките тези години. Сега лека-полека краят ми наближава. Това е факт, пред който човек не може да си затвори очите. След толкова много години си зададох въпроса какво е станало със семейството ми. Във Финикс наех един частен детектив. Жена ми и единствената ми дъщеря са отдавна мъртви. Жена ми е починала от коварна болест, а дъщеря ми е загинала при злополука. Мъжът й също. Мара е израснала в сиропиталище. Детството й не е било леко. Много хора са й пречили. Но е успяла да се наложи с голямото си усърдие. Не е забогатяла, но все пак е започнала малък бизнес. Като шивачка. С помощта на адвокат успях да се свържа с нея. Тя все още няма понятие, че ще получи огромно наследство. Не бива и да научава предварително. Така че нито дума, Ласитър! Обещаваш ли ми?

— Всичко е наред — каза Ласитър. — Искаш да я поставиш на изпитание, нали?

— В никакъв случай не бих искал да ме приеме за свой дядо само заради богатството ми.

— Може би от любов? — с лека ирония попита Ласитър. — За нея ти си един непознат. Никога не сте се срещали. Как би могла да съществува някаква духовна връзка? Как си го представяш, Ной? В живота на един млад човек изневиделица се появява един приказно богат дядо. Първо трябва да свикне с тази мисъл.

Олд Ной кимна замислено.

— Имаш право, Ласитър. Затова си помислих, че ти би могъл да ми помогнеш. Ти си точно мъжът, който ми трябва. При тебе моето наследство ще е на сигурно място. Ти ще имаш грижата внучката ми да е в добри ръце. За да не се появят лешояди и да измъкнат от нея съкровищата, които аз съм събирал.

— Съкровища? Значи все пак е вярно?

— Кое?

— Че ти си легендарният Властелин на пустинята.

Олд Ной се усмихна загадъчно и се загледа пред себе си. На изразителното му лице беше изписана мъдростта на възрастта.

— Властелин на пустинята — прошепна той след малко. — Властелин на пустинята… Никога не съм се смятал за такъв, приятелю. Не зная също кой е измислил това име. Един ден то внезапно се появи. Може би причината се крие в това, че по време на моето странстване понякога съм се срещал с хора, изпаднали в беда. Да, помагал съм тук и там. Също и с пари. Скоро започнаха да се носят най-невероятни легенди. Не исках да се научава за мене. В противен случай много скоро щях да изгубя спокойствието си…

Той погледна Ласитър настойчиво, почти заклинателно.

Пощенската кола приближаваше. Но щеше да мине още около половин час, докато пристигне в Девилс Пойнт.

— Ти си първият човек, на когото разказвам всичко това, Ласитър. Сега знаеш тайната ми. Закълни се, че ще я запазиш само за себе си. Вдигни ръка и се закълни, Ласитър!

Всичко това му изглеждаше доста патетично, но той се подчини на желанието на белокосия мъж. Вдигна дясната си ръка и каза просто:

— Заклевам се, че няма да издам пред никого това, което ти току-що ми довери, Ной.

— Благодаря ти — каза старецът. — На тебе залагам големи надежди, приятелю.

Беше ясно за какво говори Ной — желаеше Ласитър да остане при внучката му Мара. Но той не можеше да удовлетвори това желание на стария мъж.

Знаеше го още сега. Но не трябваше да бърза да му го каже.

— Ти искаш да разбереш откъде съм натрупал богатството си — продължи Ной. — Прав ли съм?

Ласитър кимна, без да се колебае. Старецът трябваше да продължи да се надява. Ласитър беше доволен, че разговорът тръгваше в такава посока. В противен случай можеше пак по очите да прочете истинските му намерения.

Способността на този мъж от пустинята да чете мисли вече всяваше страх у Ласитър.

— Да — каза Ласитър. — Питал съм се за това. Но не е нужно да ми разказваш. За мене това не е особено важно. Не ми се вярва да си натрупал съкровищата си по нечестен път.

Олд Ной се усмихна със задоволство.

— Точно такъв отговор очаквах, Ласитър. Ти се интересуваш от богатствата на тази земя точно толкова малко, колкото и аз. Намираш за по-важни други ценности. Само те имат смисъл за тебе. И двамата мислим по един и същи начин. Въпреки това, трябва да знаеш защо съм станал доста заможен. Когато се сбогувах с цивилизацията, вече притежавах известен капитал. Превърнах голяма част от наличните си пари в златни монети. После отново вложих част от това злато. Аз самият търсих злато и продавах права за разработване на находища. Най-богатите находища разработвах сам. Имах късмет. Започнах да събирам скъпоценни камъни и скъпи бижута. Сред тях има много великолепни екземпляри от Мексико. Ще има да се чудиш, когато ти покажа моята пещера. Тя е като в приказките от хиляда и една нощ. Обаче…

Той махна пренебрежително с ръка.

После се засмя.

— Ще си помислиш, че всъщност съм се побъркал, Ласитър. Да, така е наистина. Не исках да имам нищо общо с презряното богатство, но въпреки това пак се увлякох. Сам не зная как се стигна дотам. Естествената причина беше тази, че все още притежавах известен капитал. Трябваше въобще да не вземам нищо със себе си в пустинята. Да, не бях напълно честен към себе си. От самото начало. За съжаление трябва да го призная. Попаднах във властта на една страст и напразно се опитвах да се преборя с нея. Междувременно станах много по-уравновесен. Затова и започнах да се замислям за бъдещето. И така стигнах до идеята да поръчам да направят издирвания за евентуални наследници. По такъв начин открих Мара, моята внучка. О, Ласитър, изобщо не можеш да си представиш колко много ме вълнува това — той стана и протегна мускулестото си тяло. Засмя се някак облекчено. — Сега съм доволен, че ти разказах всичко, Ласитър. Със сигурност това е най-дългата реч, която някога съм държал. Дано не съм те отегчил.

— Напротив — каза Ласитър. — Ти ми разказа една от най-интересните истории, които някога съм чувал. А сега съм любопитен, също както и ти, да се запозная с внучката ти Мара.

Пощенската кола приближаваше.

 

 

В колата седеше убийцата Шейла О’Рурк, която отскоро носеше името Мара О’Съливан. Беше се подготвила усърдно за новата си роля и всичко й се бе удало с лекота.

Колко много й бе помогнала случайността!

Приликата й с Мара беше наистина поразителна. Освен това този легендарен дядо никога не беше виждал внучката си. Нямаше да е трудно да го заблуди.

И в това Магьосницата на покера се беше специализирала. По време на напрегнатите партии покер тя бе успяла да се научи майсторски да се преструва. Умееше на мига да се засмее или разплаче — според случая. И го правеше с такова съвършенство, че всичко изглеждаше напълно естествено.

Междувременно беше успяла да научи всичко важно, което трябваше да знае за убитата Мара.

В багажа й намери някои писма и документи. Без усилие прибра всичко. Никой не се усъмни.

Беше толкова естествено да се погрижи за погребението. Пое всички разноски, като увери агента от погребалното бюро, че няма да се скъпи за нищо.

Това направи впечатление на хората.

Магьосницата на покера не забрави да се самообвинява и да съжалява за случилото се. Всеки, който я чуеше, бързаше да я увери, че няма вина.

Разбира се, всички я утешаваха:

— Но вие не бива да се обвинявате.

— Не го вземайте толкова присърце!

— Тази бедна жена е за съжаление! Да има такъв развейпрах за съпруг, е проклятие само по себе си.

Магьосницата на покера се наслаждаваше на тайния си триумф. Сега дори се показа и като благодетелка.

Беше поръчала истински надгробен паметник. На него бяха изписани имената Мара и Фредерик Джентри.

А името О’Съливан сега принадлежеше на Магьосницата на покера.

Беше малко неспокойна, когато пощенската кола наближи градчето на края на пустинята. Но никой не забеляза. Трябваше човек да я познава много добре, за да може да забележи нещо.

„Нищо не би могло да се случи!“ — повтаряше си тя от време на време. Всичко беше наред. И дори от незнание да допуснеше някоя дребна грешка, би могла бързо да оправи всичко. Това тя майсторски умееше.

Грижи й създаваше единствено мъжът, с когото живееше от години — Алекс Фъргюсън. За него вече нямаше място в плановете й. Най-добре щеше да бъде, ако вече беше се преселил в ада, но да го пратиш на оня свят беше работа, свързана с доста трудности. Най-напред трябваше да намери мъж, който да й направи тази услуга.

За нея Алекс се беше превърнал в досаден паразит, от който не можеше да се отърси така лесно.

Дали той се досещаше, че тя вече няма нужда от него? Ако това беше така, трябваше да бъде още по-предпазлива. Щеше да намери начин да я натопи пред онзи старец Ной О’Съливан. Само за да може по такъв начин да се наслади на провала й. Или пък като отмъщение за това, че не му е позволила да се възползва от новото й неочаквано богатство.

Но дали действително имаше съкровище?

Дали този Олд Ной беше наистина легендарният Властелин на пустинята?

Разбира се, този въпрос продължаваше да тревожи Магьосницата на покера. Картите още не бяха раздадени.

Алекс Фъргюсън беше изминал пътя на кон. Вероятно беше пристигнал. Тя не знаеше. Само като си помислеше за него, я обземаше ярост. Като телохранител в игралните салони той беше вършил добра работа. Но за такава деликатна сделка той беше направо неподходящ, твърде тъп според нея. Това, което предстоеше, беше партията покер на живота й. Можеше да я спечели само с изключително фин усет.

Вече се виждаха първите къщи на малкото градче.

През прозорчето на колата тя видя двама ездачи, които се приближаваха към къщите. И двамата бяха едри и снажни. Бяла коса като лъскава грива се спускаше под шапката на единия.

Никой не би могъл да й каже как изглежда той. Но от първия миг беше убедена, че това е Властелина на пустинята. Трябваше да е той. Точно така величествен беше си го представяла. Конят му също беше едно от най-красивите животни, които някога беше виждала.

Но и мъжът до белокосия спонтанно привлече вниманието й. Сърцето й затупка по-бързо, а това вече означаваше нещо при тази студена като лед, пресметлива жена.

Не беше ли точно това мъжът, когото винаги си беше представяла в мислите?

Да, това беше той!

Нямаше никакво съмнение!

Почувства го, макар че още не можеше да различи чертите на лицето му под широкополата шапка. Но тя имаше остър поглед. Поглед на лешояд, можеше да се каже. С всяка изминала секунда я обземаше познатата страст.

Страстта на преследвача!

Страстта на играча!

Внезапно отново я обзе познатото чувство, което се появяваше при оспорвани и опасни партии покер. Всеки път беше като опиянение, което тя не можеше да преодолее.

Прекара език по устните си. На иначе благото й лице се изписа алчна усмивка.

Тя знаеше, че има лице на ангел. Достатъчно често й го бяха казвали. Лицето беше част от капитала й. Противниците й я подценяваха, когато се показваше кротка.

Осъзна, че се усмихва. Бързо извади малко огледалце от дамската си чанта и се огледа. Беше извънредно важно чертите й отново да добият „правилната си форма“.

За спътниците й беше напълно естествено, че тя се пооправя, преди да слезе от пощенската кола. Повечето жени го правеха.

Двамата ездачи изчезнаха от погледа й. Би трябвало да се наведе напред, за да може да ги вижда, но тя благоразумно се отказа.

Отново се владееше напълно.

 

 

Пощенската кола спря пред станцията на Уелс Фарго. Първите любопитни бяха вече тук. Пристигането на колата всеки път се превръщаше в събитие. Хората бяха жадни за новини. С колата винаги пристигаха и няколко вестника. Най-често бяха с по-стара дата, но това нямаше никакво значение за читателите. Главното беше, че научаваха нещо и си намираха една или друга тема за разговор.

Кочияшът занарежда обичайното си слово от капрата:

— Девилс Пойнт! Дами и господа, почивката трае един час. В сградата на станцията можете да се освежите и малко да си отдъхнете от несгодите по пътя. След един час продължаваме!

Пътниците слязоха. Освен Магьосницата на покера, в пощенската кола имаше трима мъже и две жени. Шейла слезе последна. Нарочно си остави време.

Двата коня, на които седяха Ласитър и Ной О’Съливан, бавно се приближиха.

Те спряха, когато жената слезе.

Тя стоеше там някак объркана. Беше облечена в обикновена затворена рокля, която стигаше до глезените й. Носеше предизвикателно вирната шапчица върху червената си като мед коса, която беше прибрала в стегнат кок.

Човек можеше да изпита жалост към нея, като я видеше да стои там с малко смутена усмивка на ангелското лице. Но тя изглеждаше така, че човек я приемаше в сърцето си от пръв поглед.

Такава забележителна скромност! И същевременно такава красота! Всяко мъжко сърце се разтапяше още от първия миг.

Ласитър не правеше изключение от другите мъже, които се бяха събрали тук.

Тя погледна белокосия Ной и се усмихна, стана сериозна, усмихна се и отново стана сериозна. Горката, изглеждаше абсолютно неуверена в тази непозната среда!

Не беше ли съвсем естествено, че беше смутена? В това непознато, напълно необичайно за нея място. След такова, със сигурност, нелеко пътуване!

Ной О’Съливан се упъти към нея. Гледаше я с възхита.

После разтвори ръце.

— Ти си! — засмя се той. — Да, ти си Мара, моята внучка! Изглеждаш почти точно така, както и на снимката, която получих. Въпреки това кажи ми сама, че наистина си ти! За да не се получат недоразумения.

Тя се раздвижи, бавно свали дясната си ръкавица. После повдигна ръката си. На пръста й проблесна скъпият пръстен със смарагд.

— Значи вие, вие сте…

Тя безмълвно кимна с глава. Гърлото й беше пресъхнало. Няколко сълзи се търкулнаха по бузите.

Ной предпазливо сложи силните си ръце върху крехките й рамене, сякаш се боеше да не я счупи. И той беше видимо развълнуван.

— Мара — прошепна той. — Ти си наистина…

Наоколо беше станало съвсем тихо. Всички бяха обхванати от вълнението, което се носеше във въздуха. Ласитър също не можа да устои…

Беше наистина възхитителна гледка.

 

 

Най-напред той хищно изръмжа. Свали далекогледа от очите си и избърса окуляра с ръкава на ризата. После отново погледна през него. И отново поклати глава.

— Май ме е ухапал койот — процеди през стиснатите си зъби. — Това е най-невероятното нещо, което някога съм виждал. Просто главата ми не го побира!

Той видя през далекогледа как Ной О’Съливан пое в обятията си мнимата внучка и как тя с известна боязън и донякъде с удоволствие го изтърпя.

— Тази кучка! — изръмжа наблюдателят на сцената. — Какво търси тя тук? От мили разстояние мирише на сензация!

Мъжете, които стояха зад него между скалите, се спогледаха с недоумение. Не знаеха какво има предвид босът им. Нямаше да знаят, дори ако бяха погледнали през далекогледа. Защото никой, освен него, не познаваше Магьосницата на покера.

Босът се наричаше Марк Андерсън и той беше мъжът, който искаше да заграби за себе си властта над пустинята Мояве и земите наоколо. Преди няколко седмици събра главатарите на бандите си. Посочи с пръст определеното място на картата и им съобщи решението си.

Тогава все още бяха в Невада, но почвата под краката им беше станала твърде гореща. Все повече и повече законът влизаше във властта си и бандитите не можеха лесно да плячкосват, както им е угодно. Освен това там се образуваха комитети за безопасност, които вършеха доста работа. Добрите времена в Невада свършиха и беше настъпил моментът да се смени мястото.

Тук надолу, в Югозапада, все още можеха свободно да се разпореждат. Имаше само една трудност — тук вече съществуваше мощна организация и тя щеше ревностно да бди да не би някоя банда отвън да се опита да действа на нейна територия.

Е, скоро нещата щяха да се променят. Така беше решил Марк Андерсън. Беше направил и необходимите приготовления. Не за първи път предприемаше битка с друга банда. В тези работи той имаше опит.

Всъщност изобщо не беше планирал да се спира в тази дупка Девилс Пойнт. Неговата цел се намираше много по-далече — на юг, в местата, където предполагаше, че се намира централата на пустинните вълци, а заедно с това и прословутият непознат бос, който и до днес правеше на глупаци и най-опитните служители на закона. Марк Андерсън искаше да го предизвика на двубой и да му покаже кой отсега нататък ще бъде господарят на тези земи.

Но тогава във временния им лагер в планината се върна от разузнаване Сипаничавия Ханк. Беше единственият оцелял след схватка с някой си Ласитър. Ханк беше описал тази престрелка в най-ужасяващи мрачни краски и, разбира се, не така, както беше в действителност. Иначе Сипаничавия трябваше да очаква и по-лоши неща.

Неговата версия за случилото се гласеше, че са били нападнати неочаквано в гръб, когато те — естествено нищо неподозиращи — пристигнали в Девилс Пойнт.

Сипаничавия беше разказал и за един стар белокос дявол и всичко това караше Андерсън да изгаря от любопитство. В това той надушваше някакви връзки, които биха могли да бъдат от значение за бъдещите му планове.

А сега видя и тази жена.

— Всичко е толкова объркано — мърмореше той. — Нищо не разбирам. Какво търси тук тази кучка?

Той погледна към Сипаничавия Ханк и го повика настрани. Останалите още не трябваше да научават какво се е случило. Андерсън смяташе, че така е по-добре. И без друго щяха прекалено рано да разберат. Това, което ставаше долу, му се струваше толкова важно, че искаше най-напред да го обсъди на четири очи.

Разказа на Сипаничавия какво е видял.

— За мене няма никакво съмнение, че това е тя — заключи той. — Макар че не съм я виждал повече от две години, не бих могъл да се заблудя. Това е тя! Магьосницата на покера!

— Вярвам ти, бос! — каза Сипаничавия. — Но какво значение има това според тебе?

— Там, където се появи тя, винаги има нещо за плячкосване — изръмжа Андерсън. — И то немалко. Тя има ненаситно гърло, Ханк. Винаги избира за себе си само най-доброто.

— Затова и Ласитър е по тези земи — замислено каза Сипаничавия. — Той също се появява само там, където плуват най-едрите риби.

— Той е акула, така ли?

— Най-голямата, която познавам — изпълнен с омраза изръмжа Сипаничавия. — Трябва да слезем долу и да ги нападнем. Изобщо да не им оставим възможност да действат. Чак тогава ще намерим спокойствие.

Андерсън го изгледа с презрение.

— Идиот!

Сипаничавия посърна. Той се смали под този унищожителен поглед, като че ли очакваше смъртната си присъда. Опита да поправи грешката си, макар че беше на мнение, че изобщо не е сгрешил. Но без съмнение беше по-добре да се държи така, сякаш вече е разбрал какво мисли големият бос.

Ако Андерсън забележеше, че нещо в разсъдъка на може би най-добрия му човек не е съвсем в ред, бързо щеше да се погрижи да си осигури някой по-добър. Нямаше да го разжалва, защото така би признал пред цялата банда, че е допуснал грешка. Значи трябваше да търси друг начин да го премахне от пътя си.

Сипаничавия Ханк беше достатъчно съобразителен, за да проумее това навреме. Затова се държеше по подобаващ начин.

„Но какво е намислил босът?“ — отчаяно се питаше той.

Ласитър и този белокос старец все пак бяха опасни противници. Вече го бяха доказали. Ако успееха да ги премахнат, нямаше от какво повече да се страхуват.

А с тази расова жена можеха да изживеят удоволствия.

Дали Андерсън не мислеше за нещо такова?

— Там долу е в ход нещо много голямо — Андерсън разкри част от най-тайните си мисли. — И точно това трябва да разберем. Там, където Магьосницата на покера се намеси в играта, се готви нещо много специално. А как стоят нещата с Ласитър, ти сам току-що ми каза, Ханк. Само за този старец още нищо не знаем. Ти нямаш ли представа какъв е?

Сипаничавия Ханк сви рамене.

Не беше минало много време, откакто бяха по тия места. Затова и не бяха чували нищо за легендарния Властелин на пустинята. В противен случай Андерсън би разработил план, напълно различен от този, който сега изложи пред помощника си:

— Ще изпратим Чарли като шпионин — каза той. — Той е най-подходящ за тази работа. Ще направи най-малко впечатление. Освен това знае как да се държи.

Сипаничавия Ханк се осмели да прояви недоверие.

— А какво ще стане, ако пак се напие, шефе?

— Тогава ще му отскубна ушите. Когато разбере колко е важна задачата му, ще се вземе в ръце. Впрочем той не е такова дрънкало като другите. Може да се владее, дори когато е пиян.

— А неговите женски истории — замислено подхвърли Ханк.

Андерсън се разсмя от сърце. Последната забележка на Сипаничавия явно беше повдигнала настроението му.

— Ти вярваш ли на приказките му, Ханк? Велики боже, колко работи само е надрънкал! Би могло да се напише доста дебела книга. С тези истории той сам се развеселява. В неговата плешива глава вече никоя жена не би могла да се влюби — той отново стана сериозен. — Хей, Чарли! Я ела насам!

Един среден на ръст мъж се отдели от останалата група, която през цялото време беше наблюдавала с любопитство двамата.

Казваше се Чарли Лулата. Носеше шапка без периферия, а от ъглите на устата му се спускаха дебели мустаци. Имаше дружелюбно кръгло лице и направо внушителен корем. В последно време толкова беше надебелял, че вече не можеше да закопчава раирания си редингот. Върху него беше препасал широк колан. От кобура му се подаваше армейски „Колт“ с изтъркана дръжка. От бавната му походка по нищо не личеше, че може да бъде страхотно бърз и точен в стрелбата с тежкия пистолет.

Можеше да бъде взет за един от онези смахнати златотърсачи, които кръстосваха навсякъде из пустинята в търсене на подземни богатства. Някога той наистина е бил такъв, преди да вземе решение да стане бандит, тъй като вечното търсене на съкровища се беше оказало неблагодарна работа.

— Шефе?

Андерсън посочи с брада към Девилс Пойнт.

— Ще изиграеш номера си долу, Чарли — каза босът и с пълни подробности му обясни какво очаква от него.

— Всичко е наред, шефе. Не се тревожи, ще се справя.

— И нито дума на никого от останалите, Чарли. Не забравяй, че това е тайна мисия.

— Можеш да разчиташ на мене, шефе.

Чарли Лулата се упъти към мястото, където бяха оставени конете.

— На него действително може да се разчита — каза Андерсън. — Неведнъж е изпълнявал такива поръчки. Сега ни остава само да се въоръжим с малко търпение. По моя преценка — до утре сутринта. Чарли знае, че в такива случаи не трябва да се действа прибързано. Хей, какво е пък това сега?

Отново беше вдигнал далекогледа пред очите си.

От изток към Девилс Пойнт се приближаваше самотен ездач.

— Койотите започват да се събират — сдържано каза той. — Обзалагам се, че този там е само един от многото. Изглежда, наистина има тлъста плячка. Още една причина просто да изчакам. Отсега нататък трябва да бъдем двойно по-предпазливи. Никой не трябва да забележи, че още сме тук. И тогава в подходящия момент ще нападнем. Ще трябва само да вземем това, което е останало.

Той се засмя подигравателно.

— Как се казва този, шефе? — попита Сипаничавия Ханк.

— Алекс Фъргюсън. От години работи заедно с Магьосницата на покера. Ясно е, че двамата са се уговорили. Обаче никой не трябва да забележи, че играят комбина. Хвърлили са око на стареца. Дявол да го вземе, какво общо има Магьосницата на покера с това? Дали този не е някой от онези тъпкани с пари типове, които тайно си вземат метреси?

— Струва ми се, че скоро ще разберем.

— Вече нямам търпение — каза Андерсън с нескрита алчност…